Апостолът започва да разгръща и задълбочава мисълта, изказана в стихове 30–33 на 9-а глава. Израил, заслепен от собствената си идея за постигане на праведност, не разбра, че целта, към която законът водеше евреите, е Христос и даруваната от Него праведност чрез вяра.

“желанието” – по-правилно е да се преведе “благожелание” (ευδοκία).

“да изтъкнат” (στῆσαι), букв. “да утвърдят”, да направят нещо задължително. (срв. Рим. 3:31; Евр. 10:9).

„своята правда“ — тоест такава праведност, която човек може да постигне чрез собствените си дела и усилия (срв. Фил. 3:9; Рим. 1:17).

„Божията праведа“ (δικαιοσύνη τοῦ θεοῦ) — тоест божественият ред на живот, на който хората са призвани да се подчиняват чрез вяра.

„понеже…“ — с това апостолът показва, че непокорството на юдеите към Христос произтичало от неразбирането им на Божията правда, за която свидетелства Законът. Законът сочел към Христос; в Христос се явила праведата, към която Законът насочвал като към своя идеална цел, и тази правда се дарява на всеки, който вярва в Христос. Правилно разбран, Законът е трябвало да служи на юдеите като наставник, водещ към Христос, за да бъдат оправдани чрез вяра в Него.

„завършек на закона“ (τέλος νόμου) е по-точно да се предаде като „целта на закона“, както тълкуват това място и други древни тълкуватели (Йоан Златоуст, Теодорит, Теофилакт). Такъв превод най-добре съответства и на смисъла на гръцкия израз.

Но как Законът сочи към Христос като към своя цел?

В Закона е начертан идеалът на праведността. Понеже този идеал е постановен от Самия Бог, той неизбежно трябва да се осъществи. Хората обаче по собствен опит се убедили, че никой не е способен да постигне този идеал със собствени сили (Рим. 3:20).

Затова се явил Христос, Който го осъществил напълно. На това основание апостолът казва, че Христос е целта на Закона. Но това не е всичко, Законът не би изпълнил напълно предназначението си, ако само един човек беше осъществил неговите изисквания, защото Законът е даден за всички. И тъкмо затова Христовата праведност, изхождайки от Христос, се простира върху всички, които вярват в Него. Така Христос е целта на Закона в пълния смисъл на думата и едновременно негов край, защото окончателно осъществява целта му – оправданието на човека.

Самият законодател Моисей признавал, че постигането на праведност чрез Закона е недостижимо дело, защото за това човек би трябвало да изпълни всички негови многобройни предписания.

Сега обаче, с идването на Христос, оправданието е напълно възможно, защото вече се изисква само твърда вяра в Христос. За да покаже неразумността на юдеите, които упорито държали на стария начин на оправдание чрез изпълнение на Закона, апостолът посочва, че самият Моисей считал този път безплоден, защото според неговите думи животът, тоест оправданието, може да бъде получен само от онзи човек, който изпълни всички заповеди на Закона без изключение (Лев. 18:5). А че такова изпълнение е непосилно за нито един смъртен, апостолът вече ясно е показал по-рано в Посланието до римляните (Рим. 3:4–20).

Напротив, праведността, която произтича от вярата и сега действа като спасителна сила за човека, говори по различен начин: „да не речеш в сърцето си…“.

Апостолът, добре съзнавайки, че Моисей не е могъл да изрази това, което сега разкрива праведността чрез вяра, взема неговите думи, за да предаде своята собствена мисъл за настоящото спасение в Христос.

Моисей (Втор. 30:11–14) не е твърдял, че изпълнението на Закона е лесно, а е казвал, че Израил не може да оправдае своите престъпления с незнание на Закона. Той напомнял, че няма нужда народът да чака пратеник от небето, където обитава Бог, нито да изпраща някого зад морето, при друг народ, за да научи Божията воля, защото сам Бог вече е говорил на Израил чрез Закона и е открил волята Си (Втор. 6:6–9, 20–25; 30 гл.).

Апостол Павел използва тези думи в нов, христологичен смисъл. Той казва, че онзи, който пита „Кой ще възлезе на небето?“, всъщност „сваля Христос от небето“.

Изразът „сиреч“ (τοῦτ’ ἔστιν) обозначава възгледа или намерението, с което се задава въпросът. Невярващият юдеин, когото апостолът има предвид, смята, че Месията още не е дошъл, но ще се яви някой ден – било от небето, било от бездната (тук „бездната“ е употребена в смисъл на подземния свят, срв. Лука 8:31; Откр. 11:7; Откр. 20:1-3).

Но да се говори така, казва апостолът, означава да се повтаря същата грешка, каквато някога извършиха израилтяните, като не разпознаха в Закона достатъчно ясно откровението на Божията воля.

„Но какво казва Писанието?“ — в по-авторитетните ръкописи четем просто: „Но какво казва тя?“ — тоест тази праведност, която е от вяра. Тук праведността чрез вяра вече дава положително обяснение на спасението.

Апостолът отново се позовава на думите на Моисей (Втор. 30:14): „Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце.“

Но вместо просто да каже, че Месията вече е дошъл и живял на земята, което само по себе си би показало колко „близо“ е това слово дори за невярващите юдеи, апостолът пояснява тази близост по друг начин: той говори за проповедта на апостолите за вече дошлия Христос (срв. Рим. 1:3).

За юдеите, които не вярват, Христос не се различава от другите хора, които са умрели и „пребивават в бездната“. На земята Той е близо до тях единствено чрез словото на проповедта, което звучи от устата на апостолите.

И тази проповед е „словото на вярата“, противопоставено на закона на делата (срв. Рим. 3:27; Гал. 3:2). Тя възвестява извършеното изкупление, за чието приемане не се изисква нищо друго освен вяра, докато Законът винаги е изисквал дела от самия човек.

Така това слово на вярата е несравнимо по-близо до човека, отколкото учението на Мойсеевия закон, защото пътят от слушането на апостолската проповед до вярата и изповядването е много по-кратък от пътя, по който човек, след като чуе заповедите на Закона, би могъл да стигне до тяхното пълно изпълнение.

Това е последното слово на праведността чрез вяра, с което тя сега се обръща към невярващия юдеин. И понеже и тук речта е насочена именно към онези, които не вярват, апостолът особено подчертава необходимостта от вяра във възкресението на Христос (срв. Деян. 1:22; Деян. 2:32; Деян. 3:13–15).

Тук вече говори самият апостол, който разяснява горните думи на праведността от вяра. Той прави разлика между две неща: праведността (или оправданието), която човек получава при влизането си в Христовата Църква, и окончателното спасение, което ще бъде дарено на вярващите при Второто пришествие на Христос.

Първото се постига чрез искрено, сърдечно приемане на Евангелието (с вяра в сърцето), а второто — чрез постоянното и твърдо изповядване на Христос пред враговете Му през целия живот на християнина (срв. Мат. 10:32; 2 Кор. 4:13).

И Старият завет чрез устата на пророците (Ис. 28:16; Йоил 2:32) изразява увереността, че окончателното спасение ще бъде дадено на всички хора само чрез вяра и молитва, с които трябва да се обръщат към единствения Господ на всички — Иисус Христос, Който, както беше казано по-горе (Рим. 9:5), е „благословеният Бог“.

“един и същ е Господ” –това е Господ Иисус Христос, Спасителят на всички хора, които Го призовават (св. Йоан Златоуст).

“богат” с благодат и спасение (срв. Рим. 5:15; 11:33; 2 Кор. 13:13).

“всички, които Го призовават” – както личи от следващите стихове, апостолът не прави никаква разлика между призоваването на Христос и призоваването на Бога.

Това, което пророк Йоил казва за Бога (Йоил 2:32, според гръцкия текст на Седемдесетте), апостолът отнася пряко към Христос. Следователно, според апостола, този стих от книгата на Йоил има месианско значение.

Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?

Но за да повярва човек в Спасителя като в Господ, той трябва първо да чуе проповедта за Него. Нужно е да се явят проповедници, вестители на Христос, които непременно това служение трябва да им е възложено от Бога. Следователно, това е била Божията воля: вестта за спасението чрез вяра да бъде проповядана и на юдеите.

Ако обаче юдеите са се оказали невнимателни и невъзприемчиви към тази проповед, в това няма нищо изненадващо: собствените им пророци са предвидели и предсказали както неверието на Израил, така и обръщането на езичниците към Христос. Така Израил сам е виновен за своето отхвърляне, защото не пожела да повярва в Христа.

В Псалом 18 се говори най-напред за Божието откровение в природата, но апостолът имал пълно основание да приложи тези думи и към Божиите откровения изобщо, а следователно и към новозаветната проповед за спасението.

“нима Израил не разбра?”, тоест: „Нима евреите наистина не разбраха проповедта за спасението чрез вяра?“

Отговорът на този въпрос апостолът оставя на самите читатели, а именно: да, те не разбраха Благовестието. Езичниците го разбраха, но избраният Божи народ — не, и така се изпълни предсказанието на Моисей (Втор. 32:21).

Защо обаче Израил не разбра Благовестието? Защото са народ непокорен и упорит в своето неверие. Те не пожелаха да повярват, както е предсказал пророк Исайя — пророк, който говорил дръзновено, без да се страхува от враждебността на народа, и ревниво пазел правата си за Царството на Месията.