Посланието започва с обширно приветствие към читателите, в което апостол Павел представя своето право да се обърне с писмо към християните в Рим. Той е апостол, призован лично от Христос и натоварен с мисията да проповядва Евангелието сред всички народи.

„Раб на Иисус Христос“. Всички християни са служители на Христос, техен Изкупител и Господ (2 Петр. 2:1). Но Павел употребява тук думата „роб“ (гр. δοῦλος) в особен смисъл – като напълно посветен на Христос, избран за особено служение и пряк изпълнител на Неговата воля. Подобно и Моисей е наречен „Божи раб“ (Чис. 12:7 и нат.). В други свои послания ап. Павел използва за себе си и термини като „служител“ (ὑπηρέτης – 1 Кор. 4:1), „дякон“ (διάκονος – 1 Кор. 3:5) и „домостроител“ (οἰκονόμος – 1 Кор. 4:1). Срв. Фил. 1:1, където Павел и Тимотей се наричат „слуги на Христос Иисус“, докато другите вярващи са наречени просто „светии“.

„Призван апостол“. В ранната Църква „апостоли“ понякога се наричали и пътуващи проповедници, които не били лично избрани или упълномощени от Христос (2 Кор. 11:5, 13, 23; 12:11), нито пък изпратени от някоя църковна общност. Павел не е такъв. Той е „призован“ (κλητός) апостол – получил е призванието си непосредствено от Самия Христос и е признат като истински апостол от водещите членове на Църквата (Гал. 2:7–10). Това със сигурност е било известно и в Рим чрез неговите сътрудници (виж Рим. 16:3, 7, 13).

„Отреден за Божието благовестие“. Апостолът е човек, отреден, тоест посветен изцяло, на проповядването на Божието благовестие. Това означава, че Бог го е отделил от всички други житейски занимания и грижи, за да се отдаде изцяло на великото дело на Евангелието. Употребеният тук израз „αφορισμένος“ (отделен) има близък смисъл до понятието фарисей (евр. perushim – отделени). Ап. Павел, сам по произход фарисей, тук показва, че в християнството също е „отделен“ не за законнически дела, а за всецяло служение на новото Божие откровение – благата вест за спасението. Учението му не е от хора, а Божествено.

„Което Бог от по-напред бе обещал“. За да убеди римляните, че Евангелието, което проповядва като апостол, не е човешко учение, а има божествен произход, апостол Павел подчертава, че то е било предизвестено от Самия Бог чрез пророците Му в светите Писания. Читателите му несъмнено са знаели, че Иисус Христос и апостолите често посочват как в Него се изпълняват древните пророчества (срв. Лука 4:17–21; Мат. 11:5; Ис. 60 и нат.; Мат. 12:17–21; Ис. 42:1–4 и др.). Павел тук не повтаря тази идея, а просто подчертава, че пророческите писания, в които се възвестява идването на Новия Завет, са „свети“, тоест безпогрешни, достойни за вяра.
Следователно, всичко, което те възвестяват за Царството Христово, трябва да бъде прието с доверие и благоговение.

„За Своя Син“. Благата вест, която Бог днес предлага на човечеството чрез апостолите Си, има за център Неговия Син. Цялото съдържание на Евангелието се съсредоточава именно около личността на Иисус Христос. В какъв смисъл Христос е наречен тук „Син Божи“?
Тъй като апостолската проповед представя Христос като Син Божи още от предвечността, преди въплъщението, и също така след като се е явил в човешка плът, следва, че апостол Павел употребява този израз в най-широкия му и пълен смисъл. Христос е Син Божи и в славата на предвечното Си битие, и при живота си на земята. Дори когато приема плът, Той остава Единороден Син Божи.

Някои тълкуват израза „Син Божи“ като указание за теократичен цар или  Месия в по-висок, символичен смисъл. Но това разбиране трудно може да се приеме, особено като имаме предвид, че в Евангелието от св. Йоан (Йоан 1:49) изразите „Син Божи“ и „Царят на Израил“ се използват редом, но като различни понятия. Други смятат, че с този израз се подчертава единствено нравственото съвършенство на Христос и Неговото постоянно общение с Бога. Но това тълкуване също не издържа, тъй като апостол Павел в Посланието до римляните (8:3) говори за предвечно съществуване на Сина, което надхвърля просто морална или духовна близост с Бога. Съществува и мнение, че Христос се нарича Син Божи поради чудното Му раждане от Светия Дух. Но и тази интерпретация противоречи на вече посочения стих от Рим. 8:3, където става дума не за момент от човешкия Му живот, а за вечното Му битие. Има и такива, които свързват наименованието „Син Божи“ със славата, която Христос приема след извършеното изкупление. Но в четвъртия стих от първа глава апостол Павел не говори за титла, придобита едва след възкресението, а за достойнство, което Христос има още преди въплъщението. С други думи, Неговото Божествено Синовство предшества и земния Му живот, и небесната Му слава. Следователно, напълно основателно можем да приемем, че с израза „Син Божи“ апостол Павел посочва истинското Божествено достойнство на Христос. Тази вяра в Христос като истински Бог апостолът изразява и в други свои послания, например в 1 Кор. 8:6, 10:4; Фил. 2:6; Кол. 1:15–17.

„Роден по плът от Давидово семе“. Въпреки че Христос е Син Божи, Той се е явил в плът, роден като човек, произхождащ, по човешко родословие, от рода на цар Давид. Изразът „по плът“ уточнява, че това потомство е по човешка, а не по божествена природа. Апостол Павел говори за чудното раждане на Христос и на други места, като подчертава Неговата безгрешност (вж. Рим. 8:3; 2 Кор. 5:21). Ако Павел приемаше, че Христос е само син на Йосиф и роден по естествен начин, той не би могъл да Го изключи от участта на всички хора, наследствения грях. Затова е ясно, че за апостола Христос е едновременно истински човек и истински Божи Син.

Забележително е, че най-подробният разказ за чудното, свръхестествено раждане на Христос се намира в Евангелието на св. Лука, сподвижник на апостол Павел.

“И открил се за Син Божий”. Някои най-нови тълкуватели, въз основа на значението на използвания тук в гръцкия текст глагол ὁρίζειν, който уж съдържа в себе си указание за някаква промяна, настъпваща в лицето, към което се отнася, предполагат, че тук става дума за изменение на човешката природа на Христос в прославена, божествена природа, за което Христос се е молил на Отца преди смъртта Си (Йоан 17:5).

Но според тълкуванието на древните Отци на Църквата и други църковни тълкуватели, апостолът тук казва единствено, че от момента на Христовото възкресение Неговото достойнство като Син Божи, по-рано неясно дори за самите апостоли, е станало очевидно за всички. „Накрая се откри ликът на Господа, и всички, които Го видяха с вяра, възкликнаха заедно с Тома: Господ мой и Бог мой!“ (еп. Теофан).

А как точно се откри това, апостолът обяснява по-нататък — „в сила“, тоест Господ, след възкресението Си, се явява като силният, Който спасява (Ис. 63:1). По-рано Той пребиваваше в състояние на немощ (2 Кор. 13:4; Евр. 2:14; 5:2).

„чрез възкресението от мъртвите“ — това означава, че от момента на възкресението започва откритото явяване на Христос като Богочовек в слава. Възкресението е първото историческо събитие, чрез което Неговото божествено достойнство става явно за света.

„Иисуса Христа, Господа нашего“, тези думи се отнасят към израза от третия стих: „за Своя Син“. Посочва се, че прославеният Христос вече не принадлежи само на юдейския народ, но е станал Господ на всички. Чрез възкресението Си Той влиза в отношения с цялото човечество. Именно затова апостол Павел подчертава, че неговото апостолство идва от възкръсналия Христос и е предназначено за всички народи (вж. Рим. 15:8–12).

“Чрез Когото получихме благодат и апостолство”. В класическия гръцки език често се използва множествено число на местоименията, дори когато се говори за едно лице. Това се прави, когато говорещият иска да изтъкне не толкова собствената си личност, колкото делото, което върши. Така и тук апостолът говори само за себе си, макар и в множествено число като за апостол, поставен от Бога преди всичко за обръщането на езичниците към Христовата Църква.

“благодат” – това е спасителната Божия благодат, която Павел е получил в деня на обръщането си към Христа (срв. обяснението на думите в Рим. 3:24).

“апостолство” — това е специално благодатно служение, дадено му от Бога, чиято цел е да съдейства за спасението на целия свят.

“За да покорим на вярата всички народи” — по-точно по гръцкия оригинал: „за да осъществим послушанието към вярата сред всички народи заради Неговото име“. Под „вяра“ тук по-добре е да разбираме не просто вътрешното убеждение, а проповедта на вярата, както се вижда и в Деян. 6:7: „голямо множество свещеници се покоряваха на вярата“.

„народи“ — гръцката дума ἔθνη може да се преведе като „народи“, но както в Стария Завет (Бит. 12:3; Ис. 14:6), така и в Новия (Деян. 9:15, 11:1; Гал. 1:16; Еф. 2:11; Рим. 2:14, 3:29, 11:13 и др.) тя често има техническото значение на „езичници“. В нашия случай този смисъл е несъмнен.

„в Негово име“ — тези думи (в гръцки: ὑπὲρ τοῦ ὀνόματος αὐτοῦ, в чест или заради Неговото име) напомнят думите на Христос към Анания относно Павел: „той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи“ (Деян. 9:15).

„Между които сте и вие, призваните от Иисуса Христа“. С това апостолът подчертава своето право да се обърне към римските християни с послание. Той е апостол на езичниците, а те също са били езичници — следователно, Павел е задължен да се грижи за тях, а те трябва да го слушат. И той е призван от Христос (ст. 1), както и те — „призваните от Иисуса Христа“ (κλητοὶ Ἰησοῦ Χριστοῦ). Те, заедно с Павел, имат Един и Същ Господ. И ако Павел Му служи, то и римските християни трябва да служат на Христос, като послушни чеда на апостола.

„на всички“. С тази добавка апостолът разширява кръга на онези, към които насочва своето послание. Изглежда, че в Рим е имало християни както от езичниците, така и от юдеите.

„възлюбени Божии“. Бог обича всички хора (Йоан 3:16), но спрямо невярващите Неговата любов се изразява по-скоро в състрадание, отколкото като онова тясно, живо общение, което Бог има със Своите верни чеда.

„призвани светии“. Така апостолът нарича християните, за да подчертае, че те са свети, тоест, отделени от греховния свят по Божие призвание, което служи като залог за устойчивостта на тази святост.

„Благодат и мир на вас“. Под „благодат“ тук трябва да се разбира Божията любов, която се проявява в непрестанно обновяващи се действия в живота на вярващите. А „мирът“ е онова дълбоко вътрешно спокойствие, което идва от осъзнатото помирение с Бога.

„От Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа“. Любовта на Бога и любовта на Христос са различни: първата е любовта на Отца, втората — любовта на брат. Христос обича хората със собствената Си любов (Рим. 5:15). А когато апостолът посочва, че даровете идват както от Отца, така и от Сина, той, според тълкуването на блажени Теодорит, „ни учи за равенството между Отца и Сина“.

Апостолът е подбуден да пише до римляните както от любовта си към тях, така и от своето апостолско задължение — той е поставен за апостол и учител на езичниците. Целта на това послание е да укрепи римляните във вярата и християнския живот. То замества устната беседа, която апостолът би желал да води с тях, но по различни причини досега не му се е удало.

Апостолът почти винаги започва своите послания с благодарение на Бога за духовното преуспяване на онази църква, към която пише. Особено тук той подчертава, че вярата на римските християни е прочута „по целия свят“. С това той изтъква голямото значение на техния пример: ако в столицата на империята се утвърждава Христовата вяра, то и провинциите ще я последват.

„на моя Бог“. С този израз апостолът подчертава своята лична опитност и живото си отношение към Бога, основано върху Неговата милост към него, някогашния гонител (1Кор. 15:8).

„чрез Иисуса Христа“. Апостолът отправя благодарността си към Бога чрез Христа — като към Глава на Църквата, но и като към своя личен Спасител и Ходатай.

Апостолът уверява, като призовава Бога за свидетел, че непрестанно си спомня за римляните, въпреки многобройните си разнообразни служения.

„Служа“ — използваната тук гръцка дума λατρεύω има литургично значение и обикновено обозначава богослужебно действие (срв. Рим. 15:16). Толкова високо апостол Павел поставя делото на проповядването на Христос — като свещенодействие.

„с духа си“ — тоест със своето вътрешно същество, с цялата си сила.

„като благовестя за Сина Му“ — посочва конкретната форма на това служение: чрез проповедта за Божия Син. Така апостолът изразява, че цялото му апостолско дело е не просто външна дейност, а дълбоко духовно служение, посветено на Христос.

„Някога“ — по-точно според гръцкия израз ἤδη ποτέ означава: „поне сега, най-сетне“, със смисъл, подобен на употребата му във Филип. 4:10.

„Духовен дар“ – апостолът желае да им предаде един от многобройните духовни дарове, с които е обогатен (срв. 1Кор. 12:26).

„За ваше укрепване“ – по-точно, според гръцкия текст: „за да се утвърдите“. Използвайки тук форма на страдателен залог, апостол Павел нарочно поставя собствената си личност на заден план, за да подчертае не своята роля, а резултата от делото – утвърждаването на вярващите, което според него извършва не човек, а Сам Бог.

„сиреч“ – в смисъл: „или, за да се изразя по-точно…“.

„да се утешим взаимно“ – като утвърждава другите във вярата, апостолът утвърждава и самия себе си. Той също има нужда от такова духовно насърчение, особено на фона на някои от трудностите и неуспехите, които е преживявал (срв. Деян. 28:15).

„общата“ – гръцкият израз ἐν ἀλλήλοις подчертава взаимността: вярата на апостола трябва да укрепи римските християни, а тяхната вяра, от своя страна, да укрепи него.

Читателите с основание биха могли да се запитат: как така апостол Павел, който вече двадесет години е бил апостол, не е намерил време да посети столицата на Римската империя, за да проповядва там Евангелието? Павел предвижда този въпрос и отговаря. Многократно е желаел да дойде при тях, за да разпространи Благата вест и в Рим, особено сред онези, които още не са я чули. Но досега е срещал сериозни пречки, които са му попречили да осъществи намерението си.

Същевременно той е напълно наясно, че проповядването на Евангелието в Рим е част от прякото му апостолско задължение, защото е длъжен да благовести на всички езичници („народи“ – ст. 13), както на гърци (към които, очевидно, причислява и римляните – Цицерон например в съчинението си De finibus противопоставя Гърция и Италия, взети заедно, на т. нар. „варварски земи“ – II,15), така и на варвари.

„вам, които сте в Рим“ – тук апостолът няма предвид само християните, а по-скоро цялото римско общество, чийто представители са и адресатите на това послание.

Павел не идвал в Рим не защото се срамувал от своето твърде просто благовестие, както са можели да си помислят римските християни. Не, той изобщо не се притеснява да излезе с Евангелието пред елините и мъдреците, защото това Евангелие е сила за спасение, а ако човек донесе на другите хора спасението, то те, разбира се, няма да започнат да обръщат внимание на формата, в която им се съобщава, колкото странна и несъвършена и да им се струва тя.

“Спасение” (σωτηρία). Тази дума съдържа в себе си две идеи: идеята за освобождение от злото и погибелта, и идеята за даряване на благо – вечния живот в общение с Бога. Притежаването на тези две блага може да се мисли като състояние на душевно здраве (от гръцкото σώς – здрав, цялостен, нормален). Християните ще получат пълнотата на това спасение едва при второто пришествие на Господа, на последния съд (Рим. 13:11; Фил. 1:19; срв. 1Кор. 3:15; 5:5; Рим. 5:9), но отчасти това спасение вече се дава и сега: християнинът по същество вече го притежава (2Кор. 6:2; Рим. 3:24).

“на всеки вярващ”. Условието за получаване на спасението е вярата. Спасението не би било възможно за всички, ако за него се изискваше още нещо освен вярата, например изпълняването на Мойсеевия закон. Вярата, за която говори тук апостолът, не е нищо друго освен просто приемане на спасението, което се предлага чрез проповедта на Евангелието. Човек трябва само да приеме, да повярва в благата вест – и веднага започва да се ползва от спасителните плодове на изкуплението, извършено от Христос. Такъв е първоначалният смисъл на често употребявания от апостол Павел израз „да вярваш“ (πιστεύειν). Това приемане на Евангелието не се основава на логически доводи, а на сърдечно доверие към истинността на проповедника на Евангелието (Рим. 4:18; 10:16, 14 и др.) – доверие, което поражда в душата на човека особена Божия благодат. Впоследствие, разбира се, вярата трябва да се прояви в множество други дела – в добри дела, в живот според вярата, но тук апостолът говори само за първия момент, когато тя е просто приемане на евангелските истини.

“първом на иудеин, сетне и на елин”. Думата „първом“ (πρώτον), според тълкуването на св. Йоан Златоуст, посочва „само реда в получаването на благодатта“, който, по думите на блажени Теодорит, се основава на това, че от юдеите произхождат Христос, апостолите, както и на обстоятелството, че именно на юдеите са били дадени обещанията за спасение (срв. Мат. 10:6). Понеже тук елинът е противопоставен на юдеина, под елини следва да се разбират не само образованите езичници (както в стих 14), а всички неюдеи, тоест всички езичници. А наречени са тук езичниците „елини“, защото елините без съмнение представлявали най-видния и културен народ сред езическите народи.

Самото съдържание на Евангелието вече обяснява неговото чудно въздействие в света. Именно чрез него се открива Божията правда, дотогава скрита. От Евангелието узнаваме, че Бог е праведен – и в какво точно се състои Неговата правда. Научаваме това чрез личния си опит, защото Божията правда става достояние и действителност в самите нас. Преди Евангелието тази възможност за приобщаване към Божията правда е била скрита тайна (Рим. 14:24). Че под израза „Божия правда“ (δικαιοσύνη Θεοῦ) тук се разбира именно „праведността на Бога“, се вижда от това, че в следващия стих ѝ съответства изразът „гняв Божи“ (ὀργή Θεοῦ), където Θεοῦ несъмнено е родителен падеж за принадлежност. Оттук следва да заключим, че и в израза δικαιοσύνη Θεοῦ думата Θεοῦ означава също принадлежност – т.е. праведността, която принадлежи на Бога (срв. Рим. 3:5, 24).

„От вяра към вяра“. Тези думи се отнасят към израза „се открива“ – най-близкия по място в гръцкия текст. Апостолът иска да подчертае, че Божията правда, макар и открита чрез Евангелието, не се възприема от всички, а само от онези, които вярват, тоест: тя се разкрива чрез вяра и за вяра. С други думи: само чрез вяра човек влиза в живота на правдата, и в същата тази вяра продължава да расте, укрепва и достига пълно спасение – увереността в Божията любов и в своята окончателна участ (Рим. 8:38–39). Така се подчертава динамиката на духовния живот: започва с вяра и се усъвършенства във вяра.

„както е писано“. Апостолът цитира пророк Авакум като изразител на старозаветното разбиране, че човек се оправдава, тоест се спасява, единствено чрез вяра. Според Авакум (Ав. 2:4), човек може да има истински живот, живот с Бога, само ако притежава вяра. Това означава, че още в Стария Завет не е бил познат друг път за спасение освен този на вярата. Затова думите „чрез вяра“ най-правилно се отнасят към „праведният“, а изразът „ще бъде жив“ следва да се разбира в смисъла на „ще бъде спасен“.

За да разкрие по-ясно величието на Евангелието, апостолът продължава с описание на окаяната участ, в която се е намирало човечеството преди идването на Христос. До края на първата глава той описва преди всичко живота на езичниците – хора, които, въпреки че са имали възможност да познаят Бога, съзнателно са потискали истината, за да могат безпрепятствено да живеят според страстите на сърцето си. Освен това, те са си създали лъжливи богове (ст. 18–23).

В отговор на това Бог, възмутен от тяхното безумие, ги е наказал по два начина. Понеже са лишили Твореца от дължимата Му слава и са я заменили с почит към творенията, Бог ги е оставил да потънат в крайна порочност, така че сами са се обезчестили с противоестествени страсти (ст. 24–27). А понеже са пренебрегнали възможността да познаят Бога, Той ги е предал на напълно извратен ум – до такава степен, че не само вършели безнравствени дела, но и одобрявали онези, които ги вършат (ст. 28–32).

Всичко това показва необходимостта от Евангелието. Без него езичниците са останали изложени на Божия гняв и справедливо осъждане заради греховете си.

„се открива“. Откриването на Божия гняв не е обвързано с определена епоха. Бог наказва греха още от момента, в който човекът е започнал да отстъпва от Него. Но без съмнение апостолът тук има предвид преди всичко падението на езичеството в неговото време – падение, което сам Бог е допуснал като израз на Своя гняв.

„гневът Божи“ (οργή Θεοῦ). Това е проявление на Божията правда, но в отрицателна насока. Божият гняв не е като гнева на езическите богове, който често е бил продиктуван от обида, ревност или мъст. За тях било важно външното почитане и жертвоприношенията, без значение дали приносителят се е променил вътрешно. Но Истинският Бог приема промяна в човека само ако тя е дълбока, нравствена и искрена. Неговият гняв се преодолява не чрез външни действия, а чрез покаяние и преобразен живот (вж. Евр. 10:5–6; Пс. 39:7–8).

„от небето“ – тази добавка апостолът прави, за да покаже, че явленията, описани по-нататък, не са просто естествени последици от заблудите на езичниците, а израз на Божия гняв. Без тази бележка изразът „гневът Божий“ би могъл да се разбира само в преносен, образен смисъл. Под „небе“ тук не се има предвид видимото небе – атмосферното или звездното, а невидимото, духовно небе, мястото на Божия престол, на съдилището на Вечния Съдия. Видимото небе служи само като символ на това горно, духовно небе. Както блудният син в своята изповед казва: „съгреших пред небето и пред тебе“ (Лука 15:18), като под „небе“ разбира самия Бог – Съдията, пред когото е виновен за своето морално падение.

“върху всяко нечестие и неправда на човеците“ – т.е. срещу всички онези, които не признават истинския Бог и не желаят да се ръководят от Неговата воля. Под „нечестие“ (ἀσέβεια) тук се разбира безбожието, съзнателното отхвърляне на Бога. Под „неправда“ (ἀδικία) – нравственият разврат и моралното изопачаване на живота, произтичащо от това безбожие. Тоест, неправдата е резултат от нечестието – човек поставя себе си над Божия закон.

“които държат истината в неправда“ – с тези думи апостолът обяснява в какво точно се състои вината на езичниците. Както следва от ст. 19, те са имали възможност да познаят Бога чрез Неговите дела в природата – можели са да достигнат до известна представа за великата истина, а именно, че съществува вечен и справедлив Съдия. Но те съзнателно са се стремили да заглушат в себе си тази светлина, този вътрешен зов към истината (κατέχοντας – „задържат, потискат“). Причината за това се крие в покварената им воля – тя не е искала да се подчини на божествените нравствени закони, защото това би изисквало отказ от техните греховни стремежи. Точно това означава изразът „в неправда“ (ἐν ἀδικίᾳ) – те потискат истината под тежестта на собствения си грях.

Тази мисъл е в пълно съгласие с думите на самия Господ в беседата Му с Никодим:
„светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши.“ (Йоан 3:19).

Тук апостолът доказва, че езичниците съзнателно са заглушавали светлината на истината, а не просто са се заблуждавали поради незнание. Затова казва: „това, което може да се знае за Бога“ (τὸ γνωστὸν τοῦ Θεοῦ) – тоест това, което всеки човек може да узнае по естествен път, без да има нужда от специално откровение. Какво именно включва това познание, апостолът обяснява в следващия, 20-и стих.

„им се откри“ – по-точно: „в тях“ (ἐν αὐτοῖς), тоест, в съзнанието им (срв. Рим. 2:15). Апостолът подчертава, че това естествено Богопознание е било вложено в самата природа на хората.

„понеже Бог им го откри“ – с тези думи апостолът отбелязва, че дори естественото познание за Бога има за източник Божията воля. Ако езичниците понякога са се опитвали, по човешка гордост, сами, със свои усилия, да проникнат в божествените тайни, то този труд е бил напразен. Познанието за Бога е възможно само дотолкова, доколкото сам Бог позволява на човека да Го познае.

„това, що е невидимо у Него“ – с тези думи апостолът обозначава онези свойства на Божието естество, които не подлежат на пряко сетивно възприятие, и поради това хората са имали нужда от особено Божие ръководство, за да достигнат до истинско познание за тях.

„вечната Му сила и Божеството“ – това е пояснение към израза „що е невидимо у Него“. На преден план е изведена Божията вечна сила, тоест Неговото всемогъщество – качество, чрез което Той се отличава от всички вторични, тварни сили и причини. Под „Божество“ (θειότης, от θείος – „божествен“) се разбира съвкупността от Божиите съвършенства – премъдрост, благост, праведност, святост. (За разлика от този термин, Павел използва в Кол. 2:9 друга дума – θεότης – за самото Божие естество.)

„видими от създанието на света чрез размишление върху творенията“ – тоест Божиите невидими свойства стават достъпни за разумно съзерцание от момента, в който светът е сътворен. Още Адам можел да разпознава във вселената проявите на Божията мъдрост, сила и доброта. Видимото творение е трябвало да води всеки човек, който разсъждава (νοούμενα – „разбирани с ума“), към знание за своя Творец – стига да го гледа не като безсловесно животно, а разумно и търсещо.

„тъй че те са неизвиняеми“ – с тези думи се посочва крайната цел на Божието саморазкриване в природата. В гръцкия текст е употребена частицата εἰς (в смисъл на „за да“), а не ὥστε („така че“), което подчертава, че Бог е допуснал това познание не просто като последица, а като цел. Разбира се, Бог не е имал за главна цел да направи езичниците виновни, но понеже е дал възможност за Неговото познание чрез създанието, човекът, който е пренебрегнал това откровение, не може да се оправдае. Затова, когато бъде съден, той ще осъди сам себе си – не Бог е виновен, че човекът не Го е познал, а самият човек, който доброволно е закрил очите си за истината.

В стихове 19–20 апостол Павел обясни какво разбира под „истина“ в стих 18. А в стихове 21–23 той по-точно говори в какво се е състояло потискането на истината, за което спомена в края на 18-ти стих. Това потискане се изразявало в следното: езичниците, макар да били достигнали до познание за Бога (γνόντες), не съумели да запазят това знание, а напротив – побързали да го угасят в съзнанието си, да потъмнят светлината на истината.

„не Го прославиха като Бог“ – тоест, не Му отдали чест като на Всевишния, Върховен Съществуващ, не Го украсили в мислите си с подобаващите Му съвършенства, не им достигал разум за това.

„нито Му благодариха“ – не изпитвали сърдечно влечение към Бога, не Го приели като Свой Благодетел.

„заблудиха се в своите помисли“ – станали хора, които разсъждавали за незначителни неща. Изразът „мисли“ (διαλογισμοί) подсказва за безредна, хаотична умствена дейност.

„неразумното им сърце се помрачи“ – тоест, сърцето, което е център на разума и волята, се помрачава, губи светлината, която излъчва истинското богопознание. Понеже мислите им паднали ниско, и сърцето им, по-точно – разумната способност, станала неразумна (ασύνετος – неразумен, неспособен да разбира). Наистина, колкото повече човек се отдалечава от заниманията с висшето, божественото, толкова повече отслабва в него способността да го разбере – умът става неспособен за съзерцание.

„обезумяха“ – достигнали до крайно оглупяване в познаването на Бога. Има предвид народите, които се гордеели със своето умствено развитие – египтяни, гърци, римляни.

„славата на нетленния Бог“ – висшето Божие съвършенство, което може да се прояви в творението (срв. ст. 20). У езичниците първоначално би трябвало да се формира възвишен образ на Бога – образ, който обединява най-съвършеното от гледна точка на човешкия разум.

„измениха в образ“ – тоест, заменили този образ на Бога с образи на създания. Павел има предвид идолите, на които се покланяли езичниците – изображения на хора, животни, птици. По подобен начин псалмопевецът казва за евреите: „И замениха славата си (тоест Яхве) с изображение на вол, който яде трева“ (Пс. 105:20). Разбира се, апостолът не казва, че езичниците наистина са вярвали, че тези изображения сами по себе си са богове. Но той иска да подчертае безумието на това, че не намерили нищо по-достойно, с което да изобразят своите богове, освен такива низши образи. Дори човешкият образ не е подходящ за изобразяване на Божеството, защото човекът е тленно същество и не може да представя нетленния Бог.

Важно е да се отбележи, че според апостол Павел идолопоклонството не е напредък спрямо фетишизма (почитането на природни предмети – камъни, дървета и пр.). Напротив, той вижда многобожието и идолопоклонството като резултат от духовна деградация, от помрачаването на ума и сърцето, което довело в крайна сметка хората обратно към най-груба форма на фетишизъм.

Съвременната наука в голяма степен потвърждава това разбиране на апостола. Тя показва, че първоначалната религия на човечеството е била монотеистична, и че народите на Индия и Африка с времето падат все по-ниско и по-ниско в религиозно отношение.

Първото проявление на Божия гняв, към описанието на което сега апостолът пристъпва, е, че Бог допуснал хората да достигнат до крайна степен на порочност: тъй като те променили словото на Бога, Той също ги „предаде“ – допуснал те да заменят естествените отношения между мъжа и жената с неестествени, противоестествени.

„ги предаде“ – древните тълкуватели единодушно предават този израз като „позволи“ или „допусна за тях“. Блаж. Теодорит, например, пише: „Бог, виждайки, че не желаят творението да ги възвежда към Твореца…, ги лиши от Своя промисъл, допусна те да се носят като развалена ладия, не пожелавайки да управлява падналите в крайно безчестие, което поражда беззаконен живот.“

Но освен това допускане, което всъщност описва пасивно отношение на Бога към грешниците, глаголът „предаде“ указва и за активна проява на Божия гняв. „Предавайки“ човека на волята на собствените му страсти, Бог наказва грешника (срв. Деян. 7:42; 2 Сол. 2:11 и сл.).

Но може ли подобен начин на действие да се съвмести с понятието за Бога като Всесвято Същество? Да, Бог тук действа като мъдър възпитател, който, за да убеди напълно ученика си в пагубността на неговото своеволие, му позволява да стигне до самия край на своеволието. И когато падението стане очевидно, настъпва и обратът: възпитаният, осъзнавайки вредата на своето отклонение, с разкаяние се обръща за помощ към Учителя. Такъв пример ни дава притчата за блудния син (Лука 15:16–18).

„според похотите на сърцата им“ – похотите, тоест желанията, насочени към светското и греховното, отнасят човека като откъсната от пристанището ладия.

„на нечисто“ – т.е. на грехове, които оскверняват човека (Рим. 6:19), особено плътските (2Кор. 12:21; Гал. 5:19). Именно това е бездната, в която „вълните“ отнасят човешката „ладия“ (гр. εἰς ἀκαθαρσίαν – „в нечистота“).

„за да се безчестят телата им сами в себе си“ – особеното при греховете на невъздържанието е, че чрез тях човек предава на позор собственото си тяло, както това се е случвало в различните езически култове. (По-точно според гръцкия оригинал: „така че телата им се лишиха от чест“.)

„Те замениха Божията истина с лъжа“ – езичниците заменили познанието за истинския Бог с вяра в лъжливи богове.

25-ият стих представлява вметната бележка. Апостолът тук иска да даде по-ясна обосновка на онова Божие действие, споменато в 24-ия стих. Хората са заменили Божията истина, тоест правилното познание за Бога (θεοῦ – родителен падеж за субект), с лъжа, със заблуждение, с идоли (срв. Пс. 105:20; Иер. 3:10).

„и се поклониха“ (гр. ἐσεβάσθησαν) означава вътрешно богопочитание.

„и служиха“ (гр. ἐλάτρευσαν), извършвали жертвоприношения и други обредни действия, изисквани от езическия култ.

„на творението повече, отколкото на Твореца“ – в самата си същност езичеството представлява обожествяване на творението (срв. ст. 23), придружено от забрава или отхвърляне на Бога Творец.

„Който е благословен во веки. Амин.“. Апостолът вмъква възхвала към Бога, показвайки, че въпреки усилията на езичниците да унижат Бога, Той остава вечно прославян и благославян като Творец и Промислител на света.

„затова ги предаде“ . С тези думи апостолът се връща към мисълта от 24-и стих. Бог, разгневен от духовното падение на езичниците, ги е оставил да изпаднат в срамни страсти. Ако преди това са били подвластни на „похоти“ (ἐπιθυμίαι), сега вече са завладени от „страсти“ (πάθη), които ги превръщат в безволни роби. Тези страсти са „срамни“ (ἀτιμίας), тоест позорни – представляват извращение на природния ред и унижават човека.

Фактът, че подобни противоестествени пороци са съществували в езическия свят, се потвърждава и от съвременни на апостола гръцки и римски писатели.

„та получаваха в себе си“ – за своето отстъпление от истинското богопочитание (вж. ст. 21–23, 25), езичниците видимо за всички са получили от Бога справедливо възмездие. То се състои именно в това, че са били оставени от Бога да изпаднат в позорни, противоестествени страсти.

Очевидно, според апостола, нравственото чувство в човека остава живо дотогава, докато в душата му живее представата за Всесвятия Бог. Който почита Бога, той облагородява себе си; който Го отхвърля, той неминуемо пропада все по-дълбоко в морално отношение. Апостолът явно не признава съществуването на „независим“ морал.

Понеже езичниците не пожелали познанието за Бога да стане водещо начало в техния живот, Бог ги предал на властта на пълното помрачаване на нравственото съзнание.

„на извратен ум“. Извратеният ум (ἀδόκιμος) е вече неспособен да различава кое е зло и кое добро.

„що не прилича“ (τὰ μὴ καθήκοντα) – това са онези постъпки, които дори и езичниците по-рано са смятали за безнравствени, но след загубата на здрав разум са започнали да ги приемат за добри и са престанали да се срамуват от тях.

„бидейки изпълнени…“ С тези думи апостолът започва по-подробно описание на „неприличията“ в живота на езичниците. Подобни списъци на пороците апостол Павел представя и в други послания: Рим. 13:13; 1Кор. 5:10–11, 6:9–10; 2Кор. 12:20–21; Гал. 5:19–21; Еф. 4:31, 5:3–4; Кол. 3:5, 8; 1Тим. 1:9–10; 2Тим. 3:2–5. Както там, така и тук апостолът не следва строг логически ред – срещат се редом по-общи и по-конкретни пороци, както и такива, които са сродни по смисъл или звучене (например φθόνος – завист, и φόνος – убийство).

За разлика от подобни изброявания на грехове в Стария Завет (напр. Изх. 20–23 гл.; Лев. 19; Втор. 27), където акцентът е поставен върху отделни действия и най-груби престъпления, при апостол Павел на преден план излизат вътрешните порочни нагласи – те са изворът, от който произлизат конкретните грехове.

“Те, ако и да знаят правдата Божия”, тоест знаят какво изисква Бог като Законодател и Съдия. Става дума за естествения нравствен закон (Рим. 2:15), който утвърждава, че вършещите такива дела са достойни за смърт – тук се има предвид не телесната, а вечната духовна смърт. Забележително е, че дори езичниците са имали представа за вечни адски мъки, които очакват упоритите грешници след смъртта.

 “са и благосклонни към ония, които ги вършат“. Тези думи изразяват крайния упадък на нравственото чувство сред езичниците, резултат от Божието допускане в израз на гнева Му. Общественото мнение в езическия свят вече е започнало да одобрява и хвали хората, вършещи пороци, като че ли постъпват правилно. Известно е, че дори Калигула и Нерон са намирали подкрепа в римското общество.

Разбира се, това не означава, че никъде не е имало различно отношение към греха и грешника (вж. Рим. 2:14, 26 и следв.), но подобно отношение вече е било изключение от общото правило. Може дори да се каже, че езичниците, които са запазили способността да осъзнаят цялата дълбочина на нравствения упадък, на практика са вървели против течението на своето общество…