Автор на последното в каноничния ред съборно послание е Юда — „раб на Иисуса Христа, брат на Яков“ (Юд. 1:1). Въпреки мнението на някои западни изследователи (споделяно и у нас от преосвещения еп. Михаил Лузин), този Юда не може да бъде отъждествен с един от Дванадесетте апостоли – Юда Тадей или Левей (Мат. 10:3), иначе наричан Юда Яковов (Лука 6:16; Деян. 1:13). Ако беше апостолът, той по-скоро би нарекъл себе си син на Яков, а не брат на Яков.

Затова е много по-обосновано да се приеме, че авторът на последното съборно послание е Юда, братът по плът на Господа, син на Йосиф Обручника от първия му брак и брат на Яков, първия епископ на Йерусалим и автор на първото съборно послание (срв. Мат. 13:55). По свидетелството на Климент Александрийски, Юда — авторът на съборното послание — бил брат на синовете на Йосиф (Обручника); той би могъл да посочи родството си по плът с Господа, но предпочита да се нарече Негов раб, като изтъква единствено връзката си с Яков: той е брат на Яков, син на Йосиф (Ad umbr. Megne. gr. IX:731).

Подобно на другите братя Господни, Юда по време на земния живот на Господа още не вярвал в Неговото Божествено достойнство (Йоан 7:5), но след Възкресението на Господа, заедно с братята си, се присъединил към общността на апостолите и първите повярвали в Христа (Деян. 1:14). Заемайки известно положение в първата Църква, Юда, наред с другите братя, и заедно с апостолите, вършел мисионерска дейност за разпространение на Евангелието (1 Кор. 9:5).

По свидетелството на Апостолските постановления, Юда бил наследник на брат си Яков в епископството на Йерусалимската църква (Const. apost. VII, 46).

Според разказа на Евсевий (Църковна история III, 19–20), в края на управлението на Домициан (ок. 95 г. сл. Хр.), двама внуци на Юда, които се занимавали със земеделие, били доведени при кесаря по донос на еретици, като потомци на Давид и роднини на Господа. Но когато императорът се убедил, че те не представляват заплаха за властта му, ги освободил и прекратил гонението срещу Църквата. Освободените станали предстоятели на църкви като изповедници и сродници на Господа и, наслаждавайки се на мир, доживели до управлението на Траян.

Други сведения за живота и смъртта на св. Юда не са запазени в Преданието или църковната история.

Читателите на посланието апостолът нарича „осветени“  или, според по-сигурното четене (в Синайския, Ватиканския, Парижкия, Сирийския ръкопис, Вулгата и др.), „възлюбени“ (ἠγαπημένοιςs), „призвани“ (κλητοῖς) – тоест с обичайното апостолско приветствие към общности, към християни (срв. Як. 1:1; 1 Петр. 1:1; 1 Кор. 1:2).

Грижата на апостола е общото спасение на хората в Христа, а основната задача на посланието му е увещанието да се подвизават (ἐπαγωνίζεσθαι) за вярата – тоест с пълна енергия и всички усилия да отстояват съхраняването и целостта на вярата Христова, веднъж завинаги предадена на хората. Такова изискване, задължително за християните по самото естество на изповядваното от тях учение (срв. Гал. 1:7; 2 Сол. 2:15), в конкретния случай е предизвикано от сериозната опасност за чистотата на християнската вяра, която идва от появилите се сред тях лъжеучители (Юда 1:4).

Апостолът, без да навлиза веднага в подробна характеристика на лъжеучителите, подчертава колко сериозни и гибелни са техните заблуди, като посочва, че осъждането им (гр. κρίμα) е предопределено отдавна (προγεγραμμένους) и е било предсказано от боговдъхновени носители на откровението. След това той започва да очертава умствения и моралния облик на лъжеучителите, наричайки ги нечестиви (ἀσεβεῖς). Апостолът обяснява това определение, като ги описва от две съществени страни: от морална гледна точка – „превръщат Божията благодат в извинение за разврат“; и от гледна точка на тяхната вяра – „отричат единствения Владика – Бога, и нашия Господ Иисус Христос“.

Това е основната характеристика на лъжеученията, разпространявани от появилите се ересиарси, която силно напомня на описанията на лъжеучителите във второто послание на апостол Петър (2 Петр. 2:1–2 и нататък). От разказите за ересите на Симон Магьосника и други еретически водачи в Евсевий (Църковна история, кн. II, гл. 13 и нат.), както и от преките свидетелства на св. Атанасий Велики и блажени Теофилакт, ясно се вижда, че тези лъжеучители са проповядвали, че грехът е без значение, и са отричали Христос (според „Синопсис“). Те не приемали Христос като въплътения Божи Син, а само като един от така наречените „еони“, и изкривявали християнското учение за благодатта, като правели извод, че развратът е допустим, уж с цел да се отслаби плътта (срв. Рим. 6:1).

Оспорвайки теоретичната и нравствено-практическа лъжа за християнството на новопоявилите се лъжеучители, както и тяхното дуалистично разделение на Стария и Новия Завет и моралния антиномизъм, апостол Юда подчертава, че Христос, Синът Божий, действа още в Стария Завет като всемогъщ и справедлив Съдия. За да докаже това, той посочва три добре известни примера от Свещеното Писание за Божия съд над онези, които нарушават вечния по същността си Божи закон. Първият пример – съдът над израилтяните, загинали в пустинята, е особено въздействащ за християните от средите на евреите: макар че Бог ги бе избавил от египетското робство, те поради неверието си бяха осъдени да загинат (Чис. 14:11, 22–35; Втор. 1:32; 1 Кор. 10:5). Както отбелязва блажени Теофилакт, дори онези, които преминаха Червено море по сухо, по-късно отпаднаха от вярата и загинаха. От това християните трябва да разберат, че благодатта, която са получили, не ги освобождава от задължението да живеят свято и да се подвизават в благочестие, както твърдят лъжеучителите, а напротив, тя изисква още по-усърден духовен живот.

Вторият пример е съдът над падналите ангели, които, според Юда (1:6) и апостол Петър (2 Петр. 2:4), не съхранили своето първоначално достойнство (ἀρχήν), отхвърлили предназначението, дадено им от Бога при сътворението, и напуснали своето обиталище (οἰκητήριον) – т.е. небето. По думите на блаж. Теофилакт, те не останали верни на ангелското си звание и Божията благост, и затова сега Бог ги държи оковани в тъмнина до деня на Съда. Това не бива да се тълкува, както предполагат някои западни коментатори, като намек за съвкупление между ангели и човешки дъщери (Бит. 6:2), познато от апокрифни книги като Енох.

Третият пример е съдът над Содом и Гомора и околните градове, които, подобно на лъжеучителите, живеели в грях и разврат (Юда 1:7; 2 Петр. 2:6; Бит. 19:24–25; Втор. 29:23). С тези три примера апостолът ясно показва, че Богът на Стария и Новия Завет е един и същ – не както еретиците твърдят, че уж гневен и жесток Бог е дал Стария Закон, а друг милостив и добър Бог – Новия. С тези примери апостолът оставя на слушателя сам да направи извода: ако Бог не пощади онези, които въпреки благословеното си положение отпаднаха, дали днешните нечестивци ще бъдат пожалени само защото Синът Божий е страдал за тях? Отговорът е ясен – не. Защото, макар да е човеколюбив, Бог е и истински праведен – и според правосъдието Си не пощадил съгрешилите, макар по човеколюбието Си да приел блудници и митари в Своето царство (Мат. 21:31). Такъв е изводът, който апостолът оставя неизречен, но ясен – по думите на блажени Теофилакт.

В този стих продължава описанието на лъжеучителите, започнато още в Юда 1:4. Тук тези „мечтатели“ (вж. и 2 Петр. 2:10) освен оскверняване на плътта, са обвинени и в друг сериозен грях: „господства отхвърлят, а слави хулят“ (гр. κυριότητα δὲ ἀθετοῦσι, δόξας δὲ βλασφημοῦσι).

Под понятията „господства“ и „слави“ повечето съвременни тълкуватели с основание разпознават ангели от два различни чина (срв. Еф. 1:21; Кол. 1:16). Възможно е лъжеучителите, отричайки Закона, който според Писанието е бил даден чрез ангели (вж. Деян. 7:53; Гал. 3:19; Евр. 2:2), да са хулили и самите ангели, чрез които Законът е бил предаден на Моисей. Това би било в пълно противоречие с философите от средите на християните в Колоси, които, обратно, смятали Закона за задължителен и дори развили култ към служение на ангелите (Кол. 2:18).

Ако апостол Петър казва (2 Петр. 2:10–11) общо за ангелите, че въпреки превъзходството си над хората, те не дръзват да изричат укорителен съд срещу власти и началства, то апостол Юда утвърждава същото, но в по-конкретна форма – отнася го към Архангел Михаил (срв. Даниил 12:1), като посочва един определен случай: спора на Архангела с дявола за тялото на Моисей, при който Михаил проявява кротост, достойна за подражание от страна на хората (срв. Зах. 3:1–4).

Преданието за спора на Архангел Михаил с дявола относно тялото на Моисей (според което дяволът се опитвал да докаже, че има власт над тялото му заради убийството на египтянина от страна на Моисей) се среща, според свидетелствата на Климент Александрийски, Ориген и св. Атанасий Велики, в апокрифната книга „Възнесението на Моисей“ (Ἀνάβασις или Ἀνάληψις Μωυσέως).

По-общо казано, преданието за необичайната смърт и погребение на великия водач и законодател на Израил било широко разпространено в юдейската традиция – както устна, така и писмена (в мидрашите). Поради това е напълно възможно апостол Юда да е заимствал разказа от устно предание.

Той го привежда с ясно целенасочена риторическа цел – чрез противопоставяне да подчертае дързостта и хулата на лъжеучителите, както във възгледите им, така и в техните съждения.

Апостол Юда описва лъжеучителите главно от практическа гледна точка. В този стих той ги сравнява с първия убиец в света – Каин (Бит. 4:8), защото, като преподават нечестиво учение на своите братя, на същите по природа хора, те всъщност „ги убиват“ с гибелните си заблуди. След това ги уподобява на Валаам (Чис. 22:5; 31:16; 2 Петр. 2:15; Откр. 2:14), защото превръщат своето учителско дело в средство за печалба, сребролюбие и лична изгода. И накрая, сравнява ги с Корий (Чис. 16:1), понеже, подобно на него, без да са достойни, присвояват учителско и духовно служение, което не им е дадено по благодат.

„Те, както казва блажени Теофилакт, преподават гибелно учение, за пари и гордост, и узурпират власт, която не им принадлежи.“

В стих 12 апостолът насочва вниманието към недостойното поведение на тези лъжеучители по време на т.нар. вечери на любовта – агапи (ἐν ταῖς ἀγάπαις) – свещени братски трапези, които ранната Църква е устройвала във връзка с тайнството Евхаристия (срв. 1 Кор. 11:21–22). Именно на тези свещени събирания лъжеучителите се държали недопустимо, без никакъв страх Божий, предавайки се на преяждане, пиянство (срв. 2 Петр. 2:13; 1 Кор. 11:21) и общо безчинство, с което осквернявали трапезите, считани за свети от християните.

Първият образ – „безводни облаци“, изразява вътрешната духовна пустота на лъжеучителите, които са неспособни на каквото и да било добро дело. Както хората напразно биха очаквали животворна влага от облаци, които са празни и ги гони вятърът, така и надутото, празнословно учение на тези хора е безполезно, лишено от сила и благодат (срв. 2 Петр. 1:17).

Вторият образ – „есенни дървета, безплодни, два пъти умрели“, подчертава духовната смърт и пълната безплодност на лъжеучителите. Те са като дървета, чийто плод до есента е загнил и изчезнал, а самите те са „дваж умрели“ – т.е. толкова изсъхнали, че са лишени дори от възможността да се възродят. Подобно на дървета, които след зимата нямат никакви признаци на живот, не могат да цъфнат, нито да дадат плод, те подлежат на пълно отсичане и изкореняване (срв. Йоан 15:6).

свирепи морски вълни, които разпенят срамотиите си, звезди скитници, за които мракът на тъмнината е навеки запазен.

Следващите образи разкриват срамния характер на моралното поведение на лъжеучителите. Те са сравнени със свирепи морски вълни, защото сърцето им е бурно и неспокойно, тласкано от телесни похоти и страсти, и както бурните морски вълни изхвърлят на повърхността всякаква тиня, така и те изваждат наяве всякаква нравствена нечистота. А резултатът от такова поведение за някои може да бъде „корабокрушение във вярата“ (1 Тим. 1:19).

Като хора, лишени от морална устойчивост и духовен порядък, лъжеучителите най-накрая са уподобени на „звезди скитници“ (ἀστέρες πλανῆται).

“Звезди скитници”: „На тях приличат еретиците, не защото сияят на небосклона на вярата ни, и през тях преминава Слънцето на правдата – Христос, Който довежда добродетелите до зрялост и вдъхва живот на верните, а защото, приемайки вид на ангел на светлината, както прави и злият им първоизточник дяволът (2 Кор. 11:13–14), те се движат винаги в противоречие с учението на Господа, като омрачават всички, които се приближат до тях, и **на себе си приготвят вечна тъма.“ (блаж. Теофилакт)

Осъжденето на лъжеучителите на вечна гибел, за което се говори още в Юда 1:4, апостолът сега потвърждава чрез пророчество за Божия съд над нечестивите, изречено от (седмия по ред) преди потопа патриарх Енох. В Библията не е запазено пророчество на самия Енох – споменато е само накратко за неговия праведен живот и внезапното му отшествие (Бит. 5:21–24).

Но според преданието на старозаветната Църква, неговото пророческо изречение се е съхранило и вероятно е намерило отзвук или дори точно изражение в апокрифната книга „Книга на Енох“. Тази книга дълго време била известна само чрез откъси, цитирани от църковни отци, но е достигнала до наши дни в пълен вид в етиопски превод и се използвала в богослужебната практика на етиопските християни.

През 1853 г. книгата е публикувана в пълен немски превод с обяснения от А. Дилман (Лайпциг), а през 1888 г. – и в руски превод с коментар от проф. о. А. В. Смирнов (Казан).

В една от речите на ангела към Енох (1:9) по време на видение за бъдещия съд се намират думите, цитирани в Посланието на Юда, които вероятно се отнасят конкретно до нечестивите потомци на Каин (срв. Юда 1:11; Бит. 4).

Според свидетелството на блаж. Йероним (Catalogus scriptorum ecclesiasticorum, IV), именно цитирането на изречение от апокрифната „Книга на Енох“ станало причина някои да се съмняват в каноничния статус на Посланието на Юда. Но независимо дали апостол Юда е заимствал пророчеството на Енох директно от устното предание, или чрез писмен източник, самото позоваване на апокрифно произведение по никакъв начин не подкопава истинността и достойнството на посланието (срв. 2 Тим. 3:8; Тит 1:12 и др.).

Цитираните думи напълно съответстват на библейската представа за всеобщия Божи съд (срв. Дан. 7:10; Мат. 24:31; 25:31; 2 Сол. 1:10 и др.).

В този стих апостол Юда, след като е използвал различни образи за нечестивите лъжеучители, сега преминава към пряко изобличаване на делата им, като ги нарича „роптаещи“ (γογγυσταί) и „недоволници (μεμψίμοιροι)“.

„Роптаещ“ е онзи, който тихо и прикрито изразява недоволството си, мърмори през зъби, когато нещо не му е угодно. А „недоволник“ е онзи, който се надсмива над всичко и всички, непрестанно упреква и се подиграва. Хората, за които говори авторът, са и роптаещи, и укоряващи.

Те са роптаещи, защото не смеят открито да проповядват своето учение, понеже е гнусно и опасно, и не могат безопасно да изразяват своята развратност и богохулство пред другите.

Те са укоряващи, защото клеветят всичко чуждо и самата истина, за да могат по-лесно да наложат собственото си зло и разврат.

Казаното по-рано, че еретиците, като Валаам, се увличат по печалба, сега се пояснява с думите: „ за облага биват ласкатели“ (букв. θαυμάζοντες πρόσωπα ὠφελείας χάριν) – т.е. лицемерно ласкаят началниците, с користната цел да получат изгода.

„Да ласкаеш някого, означава лицемерно да му се подмазваш; а „полза“ това е личната облага.“ (блаж. Теофилакт)

В подкрепа на вече казаното за голямата опасност, която лъжеучителите представляват за християнската общност, апостол Юда в този и следващия стих напомня на читателите си, че и другите апостоли – Петър (2 Петр. 2:10; 3:2–3) и Павел (1 Тим. 4:1; 2 Тим. 3:1–5), са предупреждавали и пророкували за появата на “подигравачи” (ἐμπαῖκται) в последно време (ἐπ’ ἐσχάτου χρόνου), които живеят според своите похоти.

Завършвайки описанието на тези хора, апостолът ги нарича „отделящи себе си“ (οἱ ἀποδιορίζοντες ἑαυτούς), „душевни“, „нямат дух“ (Πνεῦμα μὴ ἔχοντες).

„Те, казва той, не само сами загиват, но и похищават питомците на Църквата – това значи „отделящи“, тоест извеждат ги извън пределите на Църквата, извън границите на вярата или дори извън самата ограда на Църквата. Защото събранията си те са показали като пещери на разбойници и отвръщат другите от Църквата, приобщавайки ги към себе си. А правят това, защото са душевни хора – тоест живеят според облика на света.“ (блаж. Теофилакт)

Оградил читателите на посланието от опасността, идваща от лъжеучителите, апостолът насочва мисълта им към положителната страна на християнското призвание – към благодатните сили, чрез които вярващите изграждат в самите себе си храмове на Светия Дух. Върху здравата основа – Христос (Еф. 2:20; 1 Кор. 3:11), духовният храм във всеки християнин трябва да се изгражда чрез вярата, молитвата чрез Светия Дух (срв. Рим. 8:26–27), Божията любов и живата надежда за милостта на Господа Иисуса Христа и вечния живот.

След като отправя пастирски наставления към всички вярващи (Юда 1:20–21), апостолът в последното си увещание си споменава онези, които в по-голяма или по-малка степен са се поддали на съблазните на лъжеучителите. Тяхното падение е в различна степен и съответно, апостолът посочва и различни начини да им се въздейства.

Четенето на стихове 22–23 е много спорно, но ако се следва авторитетният Синайски кодекс, стиховете могат да се предадат така: „И към едни бъдете милостиви – към колебаещите се, други спасявайте, като ги изтръгвате от огъня, а към трети бъдете милостиви със страх…“ – тоест към онези, които се съмняват, проявявайте милост; онези, които вече значително са заразени от влиянието на лъжеучителите, спасявайте с християнска любов – спасявайте ги бързо, като от огън, докато още има време; и към упорстващите бъдете също милостиви, но „със страх“ – пазете се, да не би чрез тази своя милост самите вие да се изложите на морална поквара или духовна зараза. Тази предпазливост трябва да стига дотам, че вярващият да избягва дори допир до дрехата на лъжеучителите, като символ на греховна зараза.

Посланието завършва с апостолско славословие към Бог Отец чрез нашия Спасител, Господ Иисус Христос. Това славословие напомня доксологията на апостол Павел в Посланието до римляните (Рим. 14:24–26).