Посочената по-горе (1 Йоан. 4) от апостол Йоан неразривна връзка между любовта към Бога и към ближния тук се разкрива и обяснява чрез нейната причина: Бог и вярващите, които апостолът нарича родени от Бога, са толкова тясно и нравствено свързани помежду си, че любовта към Бога, Който е възродил хората, трябва да води със себе си и любов към хората, възродени от Него. „Ако ние сме се родили от Него, то без съмнение трябва да отдаваме дължимото и на Родителя, тоест да обичаме и Родилия ни. А щом всички ние, повярвалите, сме се родили от Него, тогава трябва да се обичаме и помежду си – и като братя, и като родени от Него“ (блажени Теофилакт).

В стихове 2 и 3 апостолът твърди, че любовта непременно трябва да бъде действена (срв. 1 Йоан. 2:3; 3:18), а доказателство за истинността на любовта е изпълнението на Божиите заповеди, за които апостолът отбелязва, че не са тежки – както и Сам Господ нарича игото на Своите заповеди благо, а бремето им леко (Мат. 11:30) – в смисъл на благодатната помощ, която съдейства на човека поради вярата в изкупителната сила на Христовата кръв (срв. 1 Йоан. 1:7; 2:1–2). „Заповедите Му не са тежки. Защото какво тежко има в това да обичаш брат си? Какво, например, е тежко в това да посетиш затворник в тъмницата – защото не се изисква да го освободиш, което би било трудно, а само да го посетиш. И болния се заповядва не да го излекуваш, а само да го посетиш“ (блажени Теофилакт).

Възможно е, когато говори за липсата на тежест в Божиите заповеди в сравнение с благодатните средства, дадени на хората в християнството, апостолът да има предвид лъжеучителите, които оправдавали своята безнравственост с трудността и уж невъзможността да се изпълнят Божиите заповеди.

Изпълнението на Божиите заповеди от човека се сблъсква с пречки, идващи от враждебни на Бога сили – света, плътта и дявола (вж. 1Йоан 2:15–16). Но християнинът, укрепен чрез благодатта, която получава чрез вярата в Бога и Господ Иисус Христос, твърдо устоява на съблазните и изкушенията, идващи от света, и накрая побеждава целия богопротивен свят. Апостолът обяснява в какво се състои тази победа и как се постига – и двете са свързани с вярата в Бога, която, родена от Него, побеждава всяко неверие. Нито юдеин, нито елин, нито еретик могат да ѝ се противопоставят.

Тъй като вярата не побеждава сама по себе си, а заедно с човека, който я носи, той добавя: „А кой побеждава света, ако не този, който вярва, че Иисус е Син Божи?“ (блаж. Теофилакт). Победата над света, постигната от Иисус Христос (Йоан 16:33), остава вечен източник, от който християните, чрез своята вяра в Христос, черпят благодатни сили за личната си победа над света.

Вярата в божествеността на Иисус Христос съставлява самата същност и основа на християнството, а именно срещу тази вяра са насочили всичките си сили лъжепророците и еретиците от апостолския век. Затова апостолът сега посочва онези твърди и непоклатими основания, върху които се гради тази вяра.

Като се връща към началото на своето послание (1Йоан 1:1–3), апостолът подробно изяснява и аргументира своето свидетелство за Христос — за Този, вярата в Когото  е победила света. Свидетелствата, че Иисус е Христос, Син Божи, са най-напред „водата“ на кръщението, „кръвта“ на Голготската смърт и „духът“, тоест благодатните дарове на Светия Дух; тези свидетелства потвърждава Духът Божи, Който е истина (ст. 6). Свидетелството на Божия Дух напълно съвпада със свидетелството на Бога Отца за Неговия Син (вж. Мат. 3:17, Мат. 17:5 и др.) и на Господ Иисус Христос за Самия Себе Си (Йоан 1:18, Йоан 3:11, Йоан 8:14, Йоан 10:36; Мат. 26:64 и др.), защото и трите Лица на Пресветата Троица са едно по същество.

Особено важният в догматическо и вероучително отношение 7-и стих (1 Йоан 5:7) не се среща в нито един от древните гръцки кодекси на Новия Завет: нито в такива авторитетни ръкописи като Синайския, Александрийския, Ватиканския; нито в най-старите курсивни гръцки манускрипти, нито пък в лекционариите. В писанията на древните гръцки отци, макар те да са водили полемика с арианите — които поради характера на своето учение постоянно засягат въпроса за троичността на Лицата в Бога и тяхното единосъщие — този стих не се цитира. И блаж. Теофилакт в своето тълкувание на посланието на апостол Йоан не споменава 7-ми стих.

Този стих не присъства и в най-старите преводи на Новия Завет — в Пешито, арабските и други версии. Единствено в някои, и то не древни, ръкописи на латинския превод Вулгата, спорният стих се среща. Под влияние на Вулгатата, стихът се появява и в два гръцки кодекса от XVI век. В Комплутенската Полиглота (1514–1520) спорният текст е включен. В новите критични издания на новозаветния текст — на Грисбах, Шолц, Тишендорф, Уесткот и Хорт, Трегелес и др. — думите от 7-и стих са премахнати. От друга страна, текстовете, приети от Източната и Западната Църква, както оригиналните, така и преводните, съдържат думите на този стих като автентични апостолски слова. Това именно е и църковното становище, към което следва да се придържаме, дори ако текстово-критичните научни свидетелства не доказват с пълна несъмненост тяхната автентичност (вж. у проф. Н. И. Сагарда, с. 206–260).

Във всеки случай, включването на думите от 7-и стих нито затруднява четенето и свързаността на текста, нито нарушава съгласието му с предходните и следващите стихове, а напротив — напълно хармонира с богословския дух и особеностите на учението на апостол Йоан.

На тези Трима висши небесни свидетели съответстват три земни свидетелства: духът, водата и кръвта.

„Апостолът утвърждава думите си и чрез доказателство от по-малкото. Ако приемаме човешко свидетелство за нещо, не е ли по-справедливо да приемем и по-висшето свидетелство – от Бога? Защото това е свидетелство за Сина Божи, т. е. за Христос, а нима то не е именно от Самия Бог?“ (блаж. Теофилакт).

Освен небесните и земните свидетелства, вярата в Иисус Христос има подкрепата на силно вътрешно свидетелство — това на самия вярващ. За човека, който вярва и живее в Христа, истинността на вярата е по-висока от всякакви съмнения, защото вярата е постоянно и дълбоко съзнателно преживяване (срв. Йоан 7:16; Рим. 8:16; 1 Йоан 1:10). Напротив, който не вярва на свидетелството Божие, представя Самия Бог като лъжец; „неверникът е виновен в две отношения: в неверието си, с което прави Бога лъжец, и в това, че се лишава от осиновлението, а с него и от вечния живот“ (блаж. Теофилакт).

Истинската вяра обаче носи в себе си сигурния залог на вечния живот (срв. 1 Йоан 1:4). В стих 13 се прави заключение: „Писах това на вас — казва апостолът — като на наследници на вечния живот. Защото за онези, които не живеят с надежда за вечността, не би могло да се напише това, понеже не е похвално да се дава светинята на псетата и да се хвърлят бисери пред свинете“ (Мат. 7:6) (блаж. Теофилакт).

Следващите стихове (1 Йоан 5:14–21), като органична и неразделна част от посланието, носят характера на завършек, в който се повтарят най-главните мисли на писмото, с добавянето на една нова тема — за застъпническата молитва за братя, които съгрешават (1 Йоан 5:15–16).

Съзнанието у вярващия, че притежава истинския и вечен живот, неизбежно поражда и синовно дръзновение пред Бога (ст. 14; срв. 1 Йоан 2:28, 3:21, 4:17). Това дръзновение се изразява в радостната увереност, че Бог ще чуе молитвите му — стига те да бъдат в съгласие с Неговата свята воля (срв. Йоан 16:24; Евр. 4:16). „Ако просим от Бога нещо, което е според волята Му, Той ни чува… А който проси нещо противно на волята на Учителя, няма да бъде чут“ (блаж. Теофилакт).

Благодарение на тази християнска надежда, вярващият гледа на онова, което моли от Бога, като на вече получено (ст. 15). В това се състои същността на християнската молитва.

Дръзновението на вярата и молитвата е велико съкровище, върху което се гради блаженството на вярващия. Но той не трябва да се възползва от това благо само за себе си, а и за ближните си, като според силите си съдейства за тяхното благо и спасение — преди всичко чрез молитва за тях. Що се отнася до застъпническата молитва за съгрешаващите (1 Йоан 1:8) братя, тя, както и всяка молитва, може да бъде чута от Бога само при определени условия от наша страна.

“След като казва, че Бог изпълнява нашите прошения, ако са съгласни с Неговата воля, апостолът сега ясно показва своето желание за това, за което трябва да се молим според Божията воля. И понеже той почти през цялото послание говори за любовта към братята и за това, че Бог иска да я пазим нелицемерно, сега посочва едно от най-големите Божии желания: когато някой види брат си да съгрешава с грях, който не води към смърт, нека се моли за него” (блаж. Теофилакт).

Трябва да се молим за съгрешаващите братя, ако вършат “грях, който не води към смърт”, тоест ако не са отпаднали напълно от вярата и любовта, ако не са се откъснали съзнателно от въздействието на благодатта. Но освен такива грехове има и “грях за смърт” — подобен на споменатата в Евангелието хула срещу Светия Дух (Мат. 12:31–32), тоест решително, съзнателно и умишлено отпадане от вярата — особено от вярата във въплъщението на Божия Син (Як. 4:3) и от любовта към ближния (1 Йоан 3:10); апостолът нарича омразата към братя направо убийство (1 Йоан 3:15), а за тежестта на греха на отричане от въплътения Божи Син пише и апостол Павел (Евр. 6:4–6; 10:26).

Апостолът не дава подобно наставление относно молитвата за онези, които съгрешават със смъртен грях, макар че и не я забранява изрично. Успехът на такава молитва обаче се възпрепятства от неверието, упорството, ожесточението и дълбокото вкореняване в греха. Но и първият вид грехове, макар и несмъртни, изискват внимателно очистване и трябва да се избягват, защото “всяка неправда е грях”.

Следва заключението на посланието. С тройното „знаем“ (ст. 18, 19, 20) апостолът още веднъж напомня на читателите основните истини, изложени в неговото послание — истини, които са безспорни както за него самия, така и за всички християни.

Първото твърдение, вече засегнато от апостола (вж. 1 Йоан 3:9), гласи: „всеки, роден от Бога, не съгрешава“. „Но — добавя блаж. Теофилакт — за да не си помисли някой, че природата на възродения вече се е преобразила така, че е станала недосегаема за греха, апостолът прибавя: „пази себе си“, тоест — ако не се пази и не внимава, несъмнено ще съгреши. Следователно, той не по природа постига безгрешие, а поради великия Божи дар. Бог, като ни осинови, ни удостои с такава благодат, че като пазим Неговия дар, можем и да не съгрешаваме.“

Второто твърдение се състои от две противоположни истини: „ние сме от Бога“, а „целият свят лежи в зло“ (ст. 19). Светът, който е враждебен на Бога, включва на първо място „княза на този свят“ (Йоан 12:31) и неговите чеда — особено лъжеучителите и антихристите, за които апостолът вече говори (1 Йоан 2:18–19, 22–23; 4:2–8), както и онези, които следват светските похоти (1 Йоан 2:15–16). От всичко това трябва да бъдат чужди истинските християни, понеже са родени от Бога.

Такова състояние на вярващия е възможно, защото Господ Иисус Христос, като се яви в света, ни даде възможност да познаем истинния Бог. И ние пребиваваме в общение с Него, като сме в общение с Неговия Син, Иисус Христос, Който е истински Бог и вечен живот. Това трето твърдение обобщава всичко, което апостолът излага в частта от 1 Йоан 4:9 до 5:12.

След като сме в общение с истинския Бог и имаме от Него вечен живот, християните са длъжни да се пазят от всякакво почитане на лъжливи богове и всяка форма на идолопоклонство. „Апостолът пише това на цялата Църква, която не е съставена само от избрани хора — между тях е имало и такива с неправилно разположение. Именно на тях той дава тази заповед, загрижен за тяхната слабост“ (блаж. Теофилакт).