След като в 1 Йоан 3:24 апостолът споменава за благодатните дарове на Светия Дух, присъщи на християните, той намира за необходимо да предупреди читателите за възможна опасност, свързана със злоупотребата с тези дарования. В първата Църква духовните дарове били в изобилие, дарявани от Светия Дух за полза на Църквата (1Кор. 7:7–11): поучение, пророчество, чудотворни изцеления, говорене на езици (глосолалия) и др. — всички тези били проявления на Божия Дух у вярващите.

Но наред с истинското вдъхновение от Светия Дух, с истинските учители и чудотворци, се появило и лъжливо вдъхновение — от духа на тъмнината, от дявола. Явили се лъже-учители, вдъхновявани от антихристов дух, които лесно могли да съблазнят и увлекат след себе си неутвърдените членове на християнската общност.

Решаващ белег за истински пророк или християнски учител, според апостола, е да изповядва въплъщението на Бога в лицето на Господа Иисуса Христа — това е основното догматическо учение на християнството, изразено в пролога на Евангелието от Йоан с думите: „И Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Обратно, онзи, който отхвърля тази основна истина за Боговъплъщението, с това показва, че не е пророк от Бога, а от дявола и антихриста. Такива били например докетите, за които споменава св. Ириней Лионски, а също вероятно и други подобни лъжеучители със същия антихристов дух.

Антихристът в тесния и строг смисъл на думата още не е дошъл, но духът на антихриста вече действа в мнозина лъжеучители. „Апостолът казва, че антихрист вече е в света — разбира се, не лично, а в лицето на лъжепророци, лъжеапостоли и еретици, които предварително подготвят неговото идване“ (Теофилакт).

Да се определи с точност и конкретност кое именно лъжеучение се има предвид в посланието е трудно; във всеки случай не става дума за оформените гностически ереси от II век, а по-скоро за все още незавършени в система лъжеучения от I век.

В утеха и подкрепа за вярващите апостолът им възвестява, че победата на истинското евангелско учение над лъжеучението е несъмнена (срв. 1 Йоан 5:4), понеже Духът Божий или Духът Христов, Който обитава във верните, е несравнимо по-велик от онзи дух, който действа в противящия се на Бога свят изобщо, а особено в лъжеучителите. Това апостолско утешение напълно съответства на думите на Самия Господ, отправени към учениците Му в Неговата прощална беседа: „Дерзайте, Аз победих света“ (Йоан 16:33). И както това Господне обещание, така и думите на апостола силно укрепват сърцата на християните.

Апостолът дава още един признак за разпознаване на лъжепророците, който е причинявал немалка скръб на простите, но верни християни. Някои от тях, по естествен начин, можели да се огорчават, виждайки, че лъжливите учители биват приемани с голямо усърдие, докато тях — истинските — ги презират. Апостолът казва: не скърбете, ако мнозина ви пренебрегват, а тях приемат, защото подобното се привлича от подобното. Те са от света и говорят светското, тоест поучават според плътските желания, затова и имат слушатели, също така развратени. А ние, като сме от Бога и сме се отдалечили от светските страсти, ставаме неприятни за тях. Нас слуша онзи, който живее целомъдрено, познава Бога и е готов да ни слуша — казва блажени Теофилакт.

Тук апостолът обобщава всичко, което е написла досега за разпознаването на духовете, „като че поставя печат върху казаното“ (блажени Теофилакт).

След като разкри учението за истинското изповядване на вярата във въплътения Син Божи и посочи, че неговият източник е сам Бог (1Йоан 4:2), апостол Йоан показва, че и втората част от Божествената „заповед“ (1Йоан 2:23) — любовта към ближния, също идва от Бога. Той обяснява любовта в тясна връзка с познанието: както всяко истинско познание предполага вътрешна близост между познаващия и познаваното, така и любовта, когато е истинска, идва от Бога. Колкото по-силно е вътрешното влечение към предмета на познанието, толкова по-дълбоко е самото познание. Древните са казвали: „подобното познава подобното“. Това важи с пълна сила и в религиозния живот. Там, където има любов, тя свидетелства, че Бог вече е действал в човека. Който обича, той е роден от Бога (1Йоан 2:29; 3:9), той Го познава — не само с вяра, а и с дълбоко вътрешно усещане.

Обратно, онзи, който не обича ближния си — още повече ако враждува с него (1Йоан 3:15), няма как да познава Бога. Такъв човек остава в плен на плътското и не разбира онова, което идва от Духа (1Кор. 2:14). Причината е ясна: „Бог е любов“ (ὁ Θεὸς ἀγάπη ἐστίν – 1Йоан 4:8). Това е най-дълбокото и пълно определение за нравствената природа на Бога. Християнската богословска мисъл никога не е изразявала по-високо или по-съответстващо определение за Божието естество. Св. Григорий Богослов казва: „Ако някой ни попита какво почитаме и на какво се покланяме, отговорът е ясен: почитаме любовта. Защото, според думите на Светия Дух, нашият Бог е любов — и това име Му е по-угодно от всяко друго“ (Слово 23).

Но, когато говори за Бога като за любов, апостолът няма предвид абстрактна догма, а говори за събитие с най-велика всемирно-историческа важност: Божието изпращане в света на Неговия Единороден Син и неизмеримото благодеяние, което това носи — вечен живот (1Йоан 4:9). Именно тук се разкрива неизказаната Божия любов към света и към човека (срв. 1Йоан 3:16), като особеното величие на тази любов се вижда в това, че тя е дадена на грешни хора, без никакво тяхно достойнство, дори въпреки вината им пред Бога (ст. 10; срв. Рим. 5:8; 8:32). Така източникът на любовта не е в човека, а в Бога.

Както казва блажени Теофилакт: „Както Бог се нарича Благ поради това, че от благост е сътворил видимия и невидимия свят, така, като изпрати в света Своя Единороден Син от любов към нас, Той чрез това показа, че е и Любов.“

Ако любовта по своята същност произхожда от Бога и следователно нашата любов е като пламък, запален от Божествения огън; ако чрез Божията любов сме се превърнали от врагове в Божии чеда, то да обичаме ближните си – дори враговете си (срв. Мат. 18:33), е наш свещен и най-висш дълг.

Освен това, щом като любовта по същността си идва от Бога, тогава нашата любов към ближния запълва липсата на непосредствено съзерцание на Бога. Бог е напълно недостъпен за телесните ни сетива, и „никой никога не е видял Бога“ (срв. Йоан 1:18, 6:46), поне не в Неговата същност (виж 1 Тим. 6:16). Едва в бъдещия век праведниците „ще Го видят, както е“ (1Йоан 3:2; Мат. 5:8). Но ако да обичаме Бога е първият ни дълг, тогава най-съвършеното отражение на това единение с Бога се проявява в любовта ни към ближните. Любовта към братята свидетелства, че Бог обитава в нас, и че Неговата любов е достигнала до пълната си завършеност в нас.

Благодатното и най-тясно общение на християнина с Бога, което представлява крайната цел на човешкия живот, е реален факт, засвидетелстван от самото християнско съзнание. Християнинът е вътрешно убеден, че наистина притежава даровете на Светия Дух. Но коренът както на това благодатно общение, така и на любовта ни към ближните, се намира във великото събитие на изпращането от Бога на Неговия Син за спасението на света, за което апостол Йоан свидетелства лично, като един от очевидците на Въплътеното Слово (срв. 1Йоан 1:1–2).

Неразривната връзка между изповядването на вярата в Христа и любовта към ближните, за която апостол Йоан вече говори по-рано (1Йоан 3:23), сега се утвърждава особено силно, тъй като самото ни общение с Бога се поставя в причинна зависимост от изповядването на божествеността на Иисус Христос и Неговото спасително дело. Разбира се, тук се предполага, че вярата непременно трябва да бъде съпътствана от дела на любов (срв. 1Йоан 4:12).

Този стих обобщава съдържанието на предходните (от 1Йоан 4:7–8), като отново се повтаря основната мисъл на апостолската реч: „Бог е любов“ (срв. 1Йоан 4:8). С този извод апостолът не само заключава казаното за същността и произхода на християнската любов, но поставя и здрава основа за последващото ѝ богословско осмисляне.

Апостолът пояснява какво представлява най-висшата степен на съвършената любов, която съединява вярващите с Бога.

Казва, че решителният белег на такава любов е готовността на вярващите да застанат без страх пред Христовия съд в последния ден.

Съвършената любов има “дързновение” (παρρησία), тоест вътрешна увереност и смелост да се яви пред Христовото правосъдие с надежда за оправдание (срв. 1Йоан 2:28; 3:21; 5:14). За да се постигне това, е необходимо да „живеем в този свят така, както Той“. Както Христос беше непорочен и чист в света, така и ние трябва да живеем в Бога и Бог — в нас.

Блажени Теофилакт тълкува така: „Ако Той е учител и подател на нашата чистота, ние трябва да носим Неговия образ в този свят чисто и непорочно. Ако живеем така, ще имаме дързновение пред Него и ще бъдем свободни от всеки страх.“

Ако отличителният белег на съвършената любов е дързновението, то противоположното му чувство – страхът, не може да има място в нея. „В любовта няма страх, но съвършената любов прогонва страха“, казва апостолът. Става дума за страха на роба, породен от очакване на наказание – той носи в себе си мъчение. А „който се бои, не е съвършен в любовта“.

Някои биха възразили, основавайки се на думите на псалмопевеца: „Бойте се от Господа, всички Негови светии“ (Пс. 33:10), и ще попитат: как така Йоан казва, че съвършената любов прогонва страха? Да не би Божиите светии да са несъвършени в любовта, щом им се повелява да се боят?

На това отговаряме така: страхът е двояк. Първият е начален страх, съпроводен от мъка и тревога. Такъв страх изпитва човек, който е съгрешил и пристъпва към Бога не по любов, а от страх от наказание. Това е страхът на роба, началният страх.

Вторият е съвършеният страх — чист, свят и „пребъдващ во веки“ (Пс. 18:10). Той не произлиза от боязън, а от пълно преклонение с любов. Онзи, който го притежава, е напълно завладян от любовта и се старае с цялото си същество да не пропусне нищо от онова, което човек, силно любещ, би направил за онзи, когото обича (блаж. Теофилакт).

Сега апостолът преминава към завършека на словото си за любовта към Бога и към ближните, като разглежда връзката между тях. Той посочва необходимостта любовта към ближните да се основава на любовта към Бога. Първият и най-главен обект на любовта за християнина трябва да бъде сам Бог (ст. 19) – Този, Който със Своята любов към нас, проявена още преди да Го познаем, дори когато все още сме били враждебни към Него (1Йоан 4:9–10), е запалил в сърцата ни пламъка на истинската любов.

Но любовта към Бога, ако е действителна, трябва да се проявява в делата на човека – най-вече в любовта му към ближния. Липсата, а още повече пълното отсъствие на такава любов неизбежно свидетелства и за липса на любов към Бога, тоест за една само привидна, престорена любов. Затова любовта към Бога може да бъде измервана по любовта ни към ближния.

Блажени Теофилакт пояснява: „Любовта се поражда чрез общуване, а за да има общуване, човек трябва да вижда своя брат. Именно чрез това общуване той се привързва още по-силно, защото самото виждане естествено подтиква към любов. Ако това е така, тогава как може да е искрен онзи, който пренебрегва онова, което по природа най-силно води към любов – брата, когото е видял – и в същото време твърди, че обича Бога, Когото никога не е видял и с Когото не влиза в никакво сетивно общение?“

Апостолът завършва своето слово, като ясно заявява, че тази неразривна връзка между любовта към Бога и любовта към ближния е не просто съвет, а пряка и положителна Божия заповед (“неговата заповед”).