Като свързва в 1 Йоан 2:29 праведността с благодатното раждане от Бога, апостолът преминава към обяснение на това какво всъщност означава това осиновяване от Бога. Целта му е да покаже, че тази връзка не е само логически необходима – щом човек се е родил от Праведния, трябва да бъде праведен, но и че тя носи нравствена отговорност за онзи, който е получил тази благодат.

Апостолът винаги държи в ума си великото дело на изкуплението чрез Христос. С възторг призовава и читателя да се замисли дълбоко над онази необяснима любов на небесния Отец към хората (срв. Йоан 3:16). Именно тази любов е направила възможно, чрез тайнството на изкуплението, всички хора да получат не само правото да бъдат Божии чеда, но и наистина да се наричат такива.

Величието на този дар задължава християнина да се стреми към постоянно нравствено израстване. Апостолът показва това и от друг ъгъл — чрез контраста със света. Светът, който е враждебен на Бога и не Го познава, не разбира и не признава това високо достойнство на християните. Но това е естествено: Божията любов и благодат са преобразили тяхното битие до такава степен, че животът им вече се основава на напълно различни принципи. За света те са станали чужди и дори неразбираеми.

Както казва блажени Теофилакт: „Вие знаете, че Христос ви е дал правото да бъдете и да се наричате Божии чеда. Не се чудете, ако хората от света не разбират това, защото те не познават и Онзи, Който ви е осиновил.“

Още по-високо и по-недостъпно дори за самите Божии чеда е бъдещото блаженство на вярващите. Когато Божието слово говори за радостта на праведните в бъдещия свят, то я описва само в най-общи черти (срв. 1 Петр. 1:4, 8; 2 Тим. 4:8 и др.), без да разкрива нейната същност.

Единственото сигурно, което знаем, е, че условие за бъдещото блаженство е уподобяването ни на Бога (срв. Мат. 5:48) – в праведност, милосърдие, святост и други Негови съвършенства. Източникът на тази неизказана радост ще бъде съзерцанието на самия Бог. Тогава праведниците ще Го виждат не смътно и като през огледало, а сякаш лице в лице (1 Кор. 13:12).

Както казва Теофилакт: „Чистите ще видят Чистия, праведните – Праведния, защото подобното се съединява с Подобното.“

От самото учение за раждането на вярващите от Бога (1 Йоан 2:29), за тяхното високо благодатно осиновяване в настоящето (1 Йоан 3:1), както и за неизказаното блаженство, което ги очаква в бъдещето (ст. 2), произтича един ясен и задължителен извод: всеки, който има християнската надежда за вечен живот, е длъжен да се стреми към чистота и да се очиства постоянно от всякакви греховни наклонности, по примера на чистия и безгрешен Христос. Защото само чистите по сърце ще видят Бога (Мат. 5:8).

Този нравствен и практичен извод от учението за духовното възраждане и високото достойнство на Божиите чеда апостолът потвърждава по-нататък (в ст. 4), като отхвърля противоположното твърдение. Най-вероятно това твърдение е било разпространявано от еретици-антиноми, които са оправдавали присъствието на грях у християните. Апостолът категорично отстоява несъвместимостта между греха и достойнството на възродения християнин.

Мисълта на апостола може да се предаде така: „Вие, които сте осиновени от Бога, живейте според правдата и не се оказвайте бездейни спрямо нея. Както не всеки, който веднъж съгреши, е наречен грешник или беззаконник, а този, който упорства в злото и го върши, така и праведен е не онзи, който просто не върши зло, а който активно върши правда. Грехът изобщо не подхожда на вас, защото Христос дойде, за да унищожи греха. И както Той беше напълно чужд на греха, така и вие, които сте се съединили с Него и сте утвърдени чрез вяра в Него, вече нямате място за грях…“

Както обяснява блажени Теофилакт, грях е отпадането от доброто, а беззаконие — нарушаването на конкретния Божи закон. Затова онзи, който нарушава закона, се оказва престъпник, а не Божие дете. Той вече принадлежи не на Бога, а на дявола и става негов съучастник и син.

Апостолът, опирайки се на собствения си вътрешен опит и на християнското разбиране на своите читатели, още по-дълбоко разгръща мисълта за несъвместимостта между греха и състоянието на онзи, който е възроден в Христос. Той посочва, че самото пришествие на Христос има за цел да принесе изкупителна жертва за греховете на всички хора и да премахне вината и опасността от вечно осъждане пред Бога (срв. 1 Йоан 2:2; 1 Петр. 2:21, 24).

Оттук следва, че съединението на християните с Безгрешния Христос ги задължава да не живеят в грях. Единствените грехове, които са възможни при това състояние, са резултат от човешката слабост и немощ на природата.

„Всеки, който съгрешава, не Го е видял и не Го е познал“ – този стих не трябва да се разбира повърхностно. Както обяснява блажени Теофилакт, тук „виждането“ не означава просто физическо възприемане с очите или някакво въображаемо представяне. Става дума за нежеланието човек да се задълбочи, да разбере същността на Христос и да се съедини с Него. Липсата на познание за Христос се разкрива именно в това, че човек не желае да Го следва и да Му се уподоби.

Поради възможни или вече съществували в действителността изкривявания на евангелското благовестие и на нравственото учение на християнството, апостолът настойчиво пояснява — в противовес на всякакви антиномистични лъжеучения, че грехът и животът в грях са напълно несъвместими не само с нравствените и догматическите истини на вярата (ст. 7), но и с цялото дело на Христовото изкупление (ст. 8), както и със същността на нашето осиновяване от Триединия Бог (ст. 9).

Както праведният живот е знак и следствие от това, че човек е роден от Бога (срв. 1 Йоан 2:29 и 1 Йоан 3:7), така и съзнателният, упорит живот в грях показва, че човек принадлежи не на Бога, а на дявола — източника на всяко зло и грях (срв. Йоан 8:44).

Според тълкуването на свети Йоан Златоуст: „Всеки път, когато грешим, ние се раждаме от дявола. А всеки път, когато вършим добродетел, се раждаме от Бога, защото ‘неговото семе пребъдва в нас’.“ Под „семе“ той разбира Светия Дух, Когото получаваме чрез кръщението. Този Дух, като пребъдва в нас, укрепва ума ни така, че той вече не допуска греха. А който не се е родил от Бога, той не получава Светия Дух.

Следователно, Божият Дух, Който обитава в християнина, разбира се, при доброволното съдействие на неговата свободна воля, постепенно го отдалечава все повече и повече от греха.

За да засили мисълта от стих 8, апостолът добавя, че далеч от Бога и близък на дявола е не само онзи, който съзнателно върши грях, но и всеки, който а) не върши правда, и б) не обича брат си. С това той завършва характеристиката на Божиите чеда и децата на дявола.

В подкрепа на твърдението, че който не обича брат си, не е от Бога, апостолът напомня на вярващите, че заповедта за взаимна любов между християните им е известна още от самото начало на техния живот във вярата. Тя произлиза от самото учение на Господ Иисус Христос (срв. Йоан 13:34–35; 15:12–13), предадено на хората чрез апостолите.

За да подчертае още по-силно нравствената задължителност на любовта между братята във вярата, апостолът посочва исторически пример – този на Каин. Така показва до какви ужасяващи последици води нарушаването на заповедта за любов.

Както обяснява блажени Теофилакт: „Апостолът използва пример, за да покаже колко тежък грях е омразата към брат. Виждате – казва той – Каин намрази брат си и го уби, макар че му беше роден брат. Делата на Каин бяха зли, както са делата на баща му, дявола; Авел пък, като вършеше правда, показа себе си като Божий син. В този случай дяволът е противопоставен на Бога, а злите дела – на добрите. И тъй, Каин, като напълно противоположен на брат си, го уби.“

Глаголът „закла“ (на гръцки: ἔσφαξεν), използван в текста, често се среща в Писанието в контекста на жертвено приношение (напр. Откр. 5:6, 9, 12; Откр. 6:4, 9 и др.). С това се подчертава невинната и мъченическа смърт на Авел.

От момента на Каиновото братоубийство антагонизмът между Божиите чеда и децата на дявола, между Бога и света, никога не е преставал. Същата тази вражда на злото срещу доброто съществува и днес: Каин е образ на богоненавистния свят, а Авел – на истинските християни, Божиите чеда, които светът мрази (срв. Йоан 15:20; Йоан 16:2).

Според апостола, омразата е не просто чувство — тя е знак, дори синоним на духовна смърт. Християните, напротив, чрез любовта си към ближните вече са преминали от смърт към живот, преживели са духовно възкресение и оживяване (срв. Йоан 5:24). Омразата към брат не означава просто липса на живот в този, който мрази, но също и това, че той, духовно, а понякога дори и телесно, върши братоубийство, подобно на Каиновото.

Такъв човек е „човекоубиец“ , същото име, което Христос дава на дявола (Йоан 8:44). В мисълта на апостола омразата е равносилна на убийство, така както и сам Христос осъжда дори онзи, който се гневи на ближния си, като убиец (Мат. 5:21–22).

Както омразата към ближния най-силно отдалечава човека от Бога и го прави съучастник и син на дявола, така и чрез любовта към ближните християнинът най-силно се приближава до Христос, развивайки у себе си богоугодна нагласа.

Именно Христос Спасител, в Своя Богочовешки подвиг, показа върховната любов, като отдаде живота Си за нас (срв. Йоан 10:11, 15, 18; Йоан 13:37–38; Йоан 15:13 и др.). Затова, по силата на нравственото единение с Христос, което е задължително за всеки християнин (срв. Фил. 2:5), и поради това, че ние сме получили истински живот само чрез Него (виж по-горе, 1 Йоан 3:14), всеки християнин е призван към същата тази самоотвержена любов към ближните – любов, готова да положи душата си за своите братя (срв. Йоан 15:13).

Веднага след това апостолът противопоставя на това високо призвание съвсем различно отношение към ближния, взето от ежедневието:
а) коравосърдечие и безчувственост към най-обикновените и належащи нужди на ближните — когато човек съзнателно притъпява сърцето си, правейки го неспособно на състрадание и милост (ст. 17);
б) лицемерна любов, която не стига по-далеч от празни думи и престорена отзивчивост (ст. 18).

И тук апостолът задава изобличителен въпрос: „Как може да пребъдва в такъв човек Божията любов?“.

Блажени Теофилакт обяснява: „Любовта подбуди Господа да положи душата Си за нас. По Негов пример и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята си. Но понеже това почти не се случва, апостолът, сякаш пристъпвайки внимателно, започва с по-малкото — убеждава към братолюбие. Все едно казва: защо да говорим за това да умреш за брата си, когато ти дори не помагаш на ближния в най-необходимото за живота? И това не се отнася до бедните, а до онези, които притежават богатството на целия свят! Затова нека се засрамят! Защото щом сърцето им е затворено за малкото, и са се показали недостойни за Божията любов, какво ли биха направили, ако се искаше повече, ако трябваше да умрат за ближния си?“

Апостолът продължава да изобличава онези, чиято любов се ограничава само с думи. „Да обичаме не с думи и език — казва той, — а с дело и истина.“

Само искрената, действена любов носи в себе си Божието благословение — за това ще стане дума в следващите стихове.

Апостолът завършва разсъждението си за това колко е необходимо християните да проявяват действена любов към ближните (1 Йоан 3:17–18), като подчертава, че именно такава любов е сигурен белег за принадлежност към истината. Спасителят Христос също казва, че по любовта ще се познаят Неговите истински ученици (срв. Йоан 13:35).

„По това ще познаем, че сме от истината“, тоест, как ще разберем? По това, че обичаме братята си не с думи, а с дела и в истина. А какво именно ще разберем? Че наистина принадлежим на истината. Как ще го познаем? Като видим дали думите ни съвпадат с делата. Ако човек говори едно, а върши друго, ако няма съгласие между словото и постъпките, той не е човек на истината, а лъжец — така тълкува тези думи блажени Теофилакт.

Апостолът обаче не се ограничава само с външните прояви. Той посочва и вътрешното свидетелство на нравственото съзнание, което нарича „сърце“. Казва: „пред Него ще успокояваме сърцата си“. Това означава, че ако делата ни отговарят на думите ни, можем да стоим с чиста съвест пред Бога. Да живеем така, че всичко, което казваме и правим, да е изговорено и извършено пред Него.

Но ако според собствената ни съвест животът ни не е чист, тогава трябва още повече да се страхуваме от Божия съд. „Ако сърцето ни ни осъжда, колко повече Бог, Който е по-голям от нашето сърце и знае всичко“ (ст. 20).

Блажени Теофилакт обяснява така: „Ако дори нашата ограничена съвест не ни оставя на мира, когато грешим, как бихме могли да се скрием от Бога, Който е безкраен и всеприсъстващ?“

Този стих по форма напомня противоположното изказване в 1 Йоан 3:20, но по съдържание той всъщност доразвива мисълта от 1 Йоан 3:19. Когато съвестта е спокойна, християнинът не само намира вътрешен мир, но получава и дързновение пред Бога, тоест детска доверчивост, увереност в близостта си с Бога, в Неговата любов и в това, че всяка молитва, която е достойна и съответства на Божията воля, ще бъде чута (виж 1 Йоан 3:24).

Блажени Теофилакт пояснява: „Когато имаме дързновение, несъмнено ще получим всичко, което поискаме от Него. Защо? Защото спазваме Неговите заповеди. Онзи, към когото се отправя молба, е по-склонен да я изпълни, ако молещият Му е благопокорен, стига да няма съмнение в прошението. А щом спазваме заповедите Му и вършим онова, което Му е угодно, можем да се надяваме, че молитвите ни няма да останат напразни.“

Досега апостолът особено наблягаше на заповедта за братска любов. Но редом с любовта към ближните, и дори преди нея, стои необходимостта от вяра в Бога и в Господа Иисус Христос като основа на християнския живот. Това е съкратеният израз на целия закон и Евангелие. Апостолът събира тези две основни изисквания на християнството в една обща „заповед“: първата част е вярата в Христос, а втората — любовта един към друг. Вярата е основата, любовта е нейният плод, нейното действие. Когато вярата е жива и истинска, любовта възниква от нея така естествено, както светлината и топлината идват от слънцето.

Това е именно онази „вяра, която действа чрез любов“, за която учи и апостол Павел (Гал. 5:6). По този начин апостолът отхвърля както антидогматизма, тоест, отричането на вярата като необходима за нравствения живот, така и аморализма — пренебрегването или релативизирането на нравствените дела в името на вярата.

Онзи, който вярва в Христос и обича ближните, пребъдва в Бога и сам става обиталище на цялата Пресвета Троица (ст. 24), в съгласие с обещанията на Самия Спасител (Йоан 14:16; 17:21, 23; 15:7). А залогът, знакът или свидетелството, че Бог действително пребъдва в нас, е даденият на Църквата и на всеки неин член Свети Дух — чрез Неговите благодатни дарове (срв. 1 Йоан 2:20, 27; 1 Йоан 4:10, 13; 2 Кор. 1:22; Еф. 1:13; 1 Кор. 12:4 и др.).

Блажени Теофилакт обобщава така: „Вие трябва да вярвате в името на Неговия Син, Иисус Христос, и да се обичате истинно един друг, както Той ни е заповядал. Защото който спазва Неговата заповед, пребъдва в Него, и Той – в него. А това, че Той е в нас, разбираме по духа, по дара, който ни е дал.“

Оттук апостолът преминава към разграничаване на духовните дарове — истинските от онези, които са лъжливи или мними.