Желаейки да предотврати възможността за превратно тълкуване на изложеното в 1 Йоан 1:5–10 учение, свети Йоан Богослов с бащинска загриженост напомня на своите читатели, че написаното от него в тези стихове в никакъв случай не бива да служи като оправдание за лекомислено отношение към греха и неговите многообразни прояви. Напротив, целта на казаното там е да отклони читателите, тоест, християните като цяло, от греха: „това ви пиша, за да не съгрешавате“.

Но в същото време, за онези, които имат особено чувствителна съвест, искрено се стремят към свобода от греха и истинско християнско съвършенство, но дълбоко съзнават греховността на човешката природа, апостолът прибавя и насърчение – да имат вяра във всесилното ходатайство на Господ Иисус Христос, великия и вечен Застъпник на човечеството пред Бога Отца (срв. 1 Тим. 2:5).

„Апостолът, знаейки, че природата ни е непостоянна и греховна, че винаги носим в себе си влечение към злото, че завистливият дявол с коварствата си пречи на нашето спасение, и че дори тези, които вече са се помирили с Бога чрез изповед, ако живеят невнимателно, няма да избегнат греха — внушава сега, че дори и след прощение, ако човек падне, не бива да се отчайва. Защото ако се обърне, може отново да получи спасение чрез посредничеството на Господ Иисус Христос. Той, като ходатайства за нас пред Отца, ще Го умилостиви за нашите грехове – и не само за нашите, но и за греховете на целия свят. Апостолът казва това, защото пише до юдеи, за да покаже, че благодатта на покаянието не се ограничава само до тях, но се простира и до езичниците; или че това обещание не важи само за съвременниците му, а за всички хора във всички времена. Той нарича Иисус Христос наш Застъпник, Който умолява и увещава Отца с особена цел – за да покаже, че Синът има едно естество и една сила с Отца, и че действието на Едното от трите пресвяти Лица е общо и на останалите.“ (блаж. Теофилакт Охридски)

Изказвайки основното догматично учение на християнската вяра за Христос като Изкупител и Ходатай на човечеството и на целия свят, апостолът сега посочва онова необходимо условие, при което ходатайството на Спасителя ще бъде действено и спасително за нас, а именно: спазването на Неговите заповеди, действеното изпълнение на Неговите завети, а не само интелектуалното Му познаване.

Апостолът вероятно има предвид някои лъжеучители, които се хвалели със своето „християнско знание“, но не правели нищо, за да приведат това знание в дела (ст. 4–6), Апостолът настоява, че правилното отношение на човека към Бога и чистотата на самото познание за Него се разкриват единствено чрез съответния начин на живот.

Спазването на Божиите заповеди (стихове 3–5) е най-доброто доказателство, че ние познаваме Бога. А жизнената връзка между богопознанието и изпълнението на заповедите е истинската християнска любов.

„Съвършената любов – казва апостолът, се доказва чрез дела. Но как се случва така, че някой (на пръв поглед) точно и външно спазва заповедите, а вътрешното му устроение е нечисто, поради което той е далеч от Бога? Затова апостолът казва, че който е приел Бога за свой, трябва и да живее така, както се изисква от близостта до Бога.“ (блаж. Теофилакт Охридски)

Постоянен образец на християнски живот трябва да бъде Христос, Който изпълни Божията воля в пълнота (срв. 1 Петр. 2:21; Йоан 8:29, 17:4).

След като насърчава читателите да спазват Божиите заповеди (ст. 3–5), особено тази за любовта, и посочва като върховен пример самия Господ Иисус Христос (ст. 6), Апостол Йоан предвижда, че някои могат да възразят, че това изискване е твърде трудно за изпълнение. Затова той пояснява: тази заповед не е нещо ново и непознато. Тя е древна, дадена още в Стария Завет (Лев. 19:18), макар че в същото време е и нова.

“Тъй като това послание е отправено към всички – и към юдеи, и към езичници, апостолът уточнява, че заповедта за любовта не е нова, поне що се отнася до юдеите. Тя вече е била записана върху Моисеевите скрижали: „Обичай, след Бога, ближния си като себе си“ (Лев. 19:18). Но и при езичниците този закон е написан – не върху камък, а върху скрижалите на сърцето, чрез естествения разум… Така че и езичниците са получили този древен закон или заповед, защото самата човешка природа ни учи да бъдем кортки един към друг, заради което човекът е общуващо същество, а това не е възможно без любов. В древните истории дори се разказва за много хора, които са умирали заради други, а това, според думите на Христос, е върховното проявление на любовта: „Няма по-голяма любов от тая – да отдадеш живота си за приятелите си“ (Йоан 15:13). (блаж. Теофилакт)

Така че „любовта към ближния е заповед едновременно древна и нова“: тя е древна, защото е дадена още в старозаветното откровение, но е нова, защото в пълнота е осъществена само от Иисус Христос – и се осъществява по Негов пример у вярващите, в чийто живот вече преминава тъмнината и започва да сияе истинската светлина на Богопознанието (ст. 7–8). (проф. прот. Д. И. Богдашевский)

След като казва, че истинската светлина на богопознанието и християнската любов вече е засияла в света, и че постигането на християнския идеал е задължително за всеки вярващ при новите условия на живот „в Христа“, става лесно да се определи кой принадлежи към тази светлина и кой към нейната противоположност, тъмнината. Ясен и сигурен белег, по който можем да различим синовете на светлината от синовете на тъмнината, е братолюбието – любовта към ближния в Христа (срв. Йоан 13:34–35). Присъствието на такава любов в човека показва, че той наистина живее в светлината. А липсата ѝ, дори и човекът да се нарича християнин, е знак, че той в действителност е в тъмнината.

„Близостта или любовта към Бога се разпознава най-напред по любовта към ближния“, казва блаж. Теофилакт. „Невъзможно е онзи, който е просветлен от познанието за Бога и изпълнен с любов към Него, да носи в себе си омраза към брат си. Защото светлината и тъмнината не могат да съществуват едновременно в едно и също сърце. Затова онзи, който гори с любов към Бога и има Бога в себе си, непременно ще излъчва светлина и към ближния си. А този, който твърди, че обича Бога, но мрази брата си, живее в постоянна тъмнина. Разумните му очи са помрачени, защото е загубил светлината на общението – с Бога и с човека. Такъв човек дори не знае вече кое е полезно за самия него.“

Забележително е, че апостолът не противопоставя на любовта просто нейното отсъствие, а директно ѝ противопоставя омразата. Той използва крайни категории – любов и омраза, светлина и тъмнина, истина и лъжа, и ги противопоставя напълно. Въпреки че в реалния живот има безброй степени между любовта и нелюбовта, апостол Йоан гледа на всичко от абсолютна, духовна гледна точка – през призмата на крайните последствия. За него има само две царства: царството на светлината и царството на тъмнината; на едната страна е Бог, на другата светът; тук е животът, там смъртта (срв. 1Йоан 3:14); тук са любов и средства за спасение, там са омразата и следователно пълната невъзможност за спасение. Именно от това идва дълбочината, силата и чистотата на християнската етика у апостол Йоан.

След като вече е изложил учението за живот в светлината, за същността на богопочитанието и за любовта като най-главно условие за истинско служение на Бога (1 Йоан 1 – 2:8), апостол Йоан подготвя читателя за следващото наставление — как християнинът трябва да се отнася към света (ст. 15). Преди да пристъпи към това важно предупреждение, той обръща вниманието си към християните от различни възрасти и духовно развитие, като им отправя настойчив призив.

Обръщенията „чед(ц)а“ (τεκνία, ст. 12) и „деца“ (παιδία, ст. 14) не трябва да се разбират в буквален смисъл, а като бащинско обръщение на възрастния апостол към всички вярващи, без оглед на тяхната възраст. Това се потвърждава от последователната употреба на тези термини и на други места в посланието (напр. 1 Йоан 2:1, 1 Йоан 2:28; 1 Йоан 3:7, 1 Йоан 3:18; 1 Йоан 4:4; 1 Йоан 5:21). В същото време термините „отци“ (πατέρες) и „младежи“ (юноши, νεανίσκοι) обозначават по-скоро степени на духовна зрелост, макар че е възможно да се има предвид и реалната възраст, особено в случая с „младежи“ (νεανίσκοι), където може да се говори за съвпадение между физическа и духовна възраст.

Апостолът изгражда обръщенията си в две паралелни групи. В първата група използва глагола „пиша“ (γράφω) в сегашно време, а във втората – същия глагол в аорист (ἔγραψα). Така той отбелязва разликата между духовните състояния и възрасти в християнската общност, като на всички тях приписва високи духовни блага, получени в Христа – с цел да ги предпази от привързване към света (ст. 15).

Първо, апостолът се обръща към цялата християнска общност (τεκνία) и казва, че им пише, защото греховете им са простени (ст. 12). Това прощение предполага и едно основополагащо познание – на Този, чрез Когото ни е дарено това велико благо: познанието на Спасителя Иисус Христос.

Въпреки че и прошката на греховете, и познанието на Христос са достъпни за всички вярващи, апостолът специално подчертава, че именно „отците“ (πατέρες) се отличават с дълбокото познаване на Безначалния Бог. „Пиша ви, отци, защото познахте Безначалния“ (ст. 13).

Прошката предполага също и победа над греха. А тъй като младите по вяра (и вероятно и по възраст) са преминали през такава борба сравнително скоро и е особено важно да не изгубят постигнатото, апостол Йоан им пише: „Пиша ви, младежи, защото победихте лукавия“. Според някои тълкувания, тук може да става дума за конкретна победа над еретици в Малоазийската църква, постигната благодарение на ревността и енергията именно на младото поколение (проф. Н. И. Сагарда).

Във второто си обръщение към младежите (ст. 14) апостолът пояснява, че победата им над лукавия не е плод на чисто човешка сила, а резултат от духовна сила – силата на Божието слово, на Евангелието, която живее в тях.

След като апостол Йоан вече два пъти се е обърнал специално към вярващите от различни възрасти и е подчертал тяхното високо духовно състояние в Христа, той сега преминава към едно категорично предупреждение срещу света (ὁ κόσμος), който лежи в злото, и срещу измамните му блага. Това увещание служи като преход към следващата му тема — как християните трябва да се отнасят към света и неговите измамни блага (ст. 15).

Какво представлява „светът“, от който апостолът толкова настойчиво предупреждава вярващите да се пазят?

„За да не разбереш под „свят“ (κόσμος) съвкупността от небето и земята, апостолът пояснява какво има предвид под „свят“ и какво под „това, което е в света“. Най-напред под „свят“ той разбира порочните хора, които нямат в себе си любовта на Отца. А под „това, което е в света“, разбира онова, което произлиза от плътската похот, което чрез чувствата събужда пожелание… и изобщо всичко, което е враждебно на Бога.“ (блаж. Теофилакт)

Това е онзи свят, за който апостол Яков казва, че истинският християнин трябва да се пази неосквернен от него (Яков 1:27); и още, че приятелството със света е вражда против Бога (Яков 4:4).

Апостол Йоан посочва две основни причини, поради които вярващият трябва решително и напълно да се отдели от света:
Любовта към Бога е несъвместима с любовта към света (1 Йоан 2:15). Защо? Защото сърцевината на света, тоест неговият дух и стремежи, се основават върху похотта, която е плод на падналата човешка природа и е враждебна на Бога (срв. Рим. 7:7 и сл.). Тази похот се проявява в три основни страсти: Похотта на плътта – чувственост, телесни наслади (срв. Рим. 8:7–8); Похотта на очите – алчност, желание за притежание и показност; житейската гордост – стремеж към слава, власт и себеутвърждение.

Именно чрез тези три изкушения дяволът изкушава и самия Господ в пустинята (Мат. 4:1–11).

Светът и неговите желания са преходни, нетрайни и мимолетни. Те не могат да удовлетворят човешкия стремеж към трайно, вечно добро. Обратно – този, който изпълнява Божията воля, пребъдва в Божията благодат и намира истинско, непреходно благо (ст. 17).

„Светските похоти са краткотрайни и нестабилни, а онова, което се върши според Божията воля, е трайно и вечно.“ (блаж. Теофилакт)

След като апостол Йоан напомня, че светът преминава и приближава към гибел (ст. 17), той насочва вниманието към признаците за настъпването на „последния час“ (ἐσχάτη ὥρα) – т.е. към близостта на последната епоха от съществуването на света и Второто пришествие на Господа (срв. Як. 5:3, 8; 1 Петр. 1:5, 4:7 и др.).

Такъв признак, според апостола, е появата на антихриста (ὁ ἀντίχριστος) и дори на много антихристи (ἀντίχριστοι) – т.е. лъжеучители, които отхвърлят вярата в Иисус Христос като Спасител и с това подкопават самото Христово дело (1 Йоан 2:22–23; 4:3; 2 Йоан 1:7).

Апостол Йоан свидетелства, че вярващите вече са били предупредени за идването на такива антихристи – разбира се, най-напред чрез самите слова на Спасителя (Йоан 5:43; Мат. 24:24), а още по-ясно чрез учението на апостол Павел за „противника“ (ὁ ἀντικείμενος) в 2 Сол. 2:2–10.

Като въвежда тук новото име „антихрист“, Йоан прави разлика между:

• Антихриста в единствено число – същият, когото ап. Павел нарича „противник“ (ὁ ἀντικείμενος), който ще се яви преди Второто пришествие, в самия край на времената, и
• антихристи в множествено число – лъжеучители, които вече са започнали да се появяват още по времето на апостолите и особено към края на апостолския век.

Такива са били, например, Симон магьосникът, Керинт, николаитите, докетите и други подобни. Всички те са носители на духа на антихриста (πνεῦμα τοῦ ἀντιχρίστου – 1 Йоан 4:3), който ще действа особено силно в „последното време“.

Тяхната поява е не просто историческо явление, а проява на онова духовно зло, което според Откровението ще приеме облика на „звяра“ (θηρίον) – лъжливата, съблазнителна и богоотстъпническа сила в света.

Апостол Йоан подробно описва антихриста в Откровението (гл. 13), но тук, в Първото послание, той предупреждава вярващите за опасността от съблазните, които идват чрез лъжеучители. Особено подчертава, че тези лъжеучители първоначално са принадлежали към Църквата, но впоследствие са се отделили от нея, защото никога не са били истински свързани с нея вътрешно.

„Защо антихристите произлизат от учениците Господни?“ – пита блаж. Теофилакт и отговаря: „За да могат да спечелят доверието на онези, които съблазняват. Така съблазняваните ще си помислят, че понеже са били от кръга на учениците, те проповядват учение, съгласно с мисълта на Учителя, а не учение, напълно противно на Неговата истина.“

Затова и апостол Йоан казва: „От нас излязоха“ – т.е. външно бяха сред нас, в Църквата, но вътрешно не принадлежаха на истината. Те отпаднаха от нея и започнаха да разпространяват свои собствени хули.

„Не бяха от нас“ – казва той, т.е. не бяха от числото на спасените, защото ако наистина принадлежаха на Църквата, щяха да останат в общение с нас“ (блаж. Теофилакт)

Апостол Йоан не намира за необходимо да навлиза в подробности относно антихристите или лъжеучителите. Причината е, че неговите читатели — християните, вече имат ясно съзнание за истината, получено от непогрешим източник: това е Божественият дар на „помазанието от Светия“ (χρίσμα ἀπὸ τοῦ Ἁγίου), т.е. от Иисус Христос (срв. ст. 27). Именно Той дарява на всички вярващи Светия Дух чрез особено видимо действие — светото миропомазание, което допълва светото Кръщение (срв. 2 Кор. 1:21; Еф. 4:30; Деян. 8:14–17; 10:47–48).

Затова апостолът пише не за да ги научи на нещо ново, а за да ги утвърди в истината, която вече знаят – от самото начало на своя християнски живот. Тази благодат на Светия Дух, дадена чрез „помазанието“, дарява на християнина вътрешен духовен ориентир, чрез който той може да разпознава истинското християнско учение от неговите изопачения.

Разбира се, когато апостолът казва, че „всичко знаете“ (πάντα οἴδατε), той не говори за абсолютно познание, а в ограничен смисъл – вярващите знаят истината на Евангелието, истината за спасителното дело на Христос, Сина Божи.

Благодарение на тази благодат, християните, наричани „царе и свещеници на Бога“ (Откр. 1:6), не са духовно безпомощни пред лъжеученията, а притежават дадения им от Бога дар на разпознаване на духове и вътрешно богопознание, което укрепва общността в истината.

След като в 1 Йоан 2:18 апостолът споменава за вече появилите се много антихристи или лъжеучители, тук той разкрива същността на тяхното учение, както и последиците от него.

Според апостол Йоан сърцевината на антихристовото лъжеучение е отрицанието, че Иисус е Христос – Месията, пратен от Бога за спасението на човека. Всеки, който отрича тази основна истина на християнската вяра, е лъжец (ψεύστης) в най-дълбокия смисъл на думата – истински антихрист. Заедно с отричането на Сина Божи той се лишава и от всякакво богопознание, защото, както казва апостолът: „Всеки, който отрича Сина, няма и Отца“ (ст. 23).

Само чрез Сина можем истински да познаем Отца – по думите на самия Господ Иисус: „Който е видял Мене, видял е Отца… Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Йоан 14:9–10).

Затова отричането на Сина затваря пътя към Отца – то прави невъзможно всяко истинско богопознание и спасение.

„Юдеите отхвърлят Сина и въпреки това си приписват знание за Отца. Но нека знаят, че не са познали и Отца. Защото, ако бяха Го познали, щяха да познаят и Сина – понеже Той е Син на този Отец и Единороден“
(блаж. Теофилакт)

Но за спасението не е достатъчно само вяра в Сина Божий и познаване на Отца чрез Него – необходимо е и изповядване на тази вяра: да се свидетелства с думи и дела за Иисус Христос като Господ и Спасител. Това изповядване е неразделна част от християнския живот, както свидетелства самият Христос (Мат. 10:32–33), както и апостол Павел (Рим. 10:9–10) и апостол Тимотей (1 Тим. 6:12–13).

На антихристовото лъжеучение апостол Йоан противопоставя евангелската истина, която всеки вярващ е чул още в самото начало на своя християнски живот. Той увещава християните твърдо и неизменно да пазят тази истина, без да прибавят или изменят нищо от нея. Само при това условие – ако тя остане в тях, ще се изпълни и другото: те самите ще пребъдат в Сина и в Отца, а с това и във вечния живот, както им е обещал сам Господ Иисус Христос (срв. Йоан 17:21, 23).

„Пазете в себе си онова, което сте чули отначало – а именно, че Христос е Бог. Това означават думите: ‘нека пребъдва във вас’. Ако онова, което сте чули отначало, пребъдва във вас, тогава и вие ще пребъдвате в Сина и в Отца – т.е. ще бъдете в общение с Него.“ (блаж. Теофилакт)

След като завършва словото си за лъжеучителите, апостол Йоан накратко обобщава съдържанието на казаното и в същото време посочва неговата цел – да предпази читателите на посланието от гибелното влияние на съблазнителите.

Като се връща към казаното по-рано в 1 Йоан 2:20, апостол Йоан сега по-подробно говори за животворната и просвещаваща сила на благодатното помазание – т.е. дара на Светия Дух, който вярващите са приели от Сина Божи.

Думите: „нямате нужда някой да ви учи“ не трябва да се разбират така, сякаш всеки отделен член на Църквата е самодостатъчен и няма нужда от поучение – защото в Църквата има и деца по вяра и възраст, които се нуждаят от обучение, наставление, вразумяване… Затова в нея има и трябва да има отци, учители, духовни наставници, лечители на души. Но в по-дълбок смисъл, самата Църква Христова притежава пълнотата на спасителното знание и всички необходими средства за познаване на истината.

Вярващите се поучават от самия Свети Дух, Който излива върху тях даровете Си (срв. Йоан 15:15; 16:12–13). По съществото си това „помазание“ е творческо действие на цялата Пресвета Троица (срв. 2 Кор. 1:21–22).

В този стих апостол Йоан посочва нов силен мотив за вярващите да пребъдват непоколебимо в истината на евангелското благовестие: поради наближаващия „последен час“ (срв. 1 Йоан 2:18), християните трябва винаги да бъдат готови да застанат пред Христовия съд – така, че „да имат дръзновение и да не се засрамят пред Него при Неговото пришествие“.

„След като каза за появата на антихристите и че тяхното учение е покварено, и след като достатъчно убеди вярващите да държат твърдо на онова учение, с което са били наставени в началото, апостолът говори и за наградата, която очаква онези, които устоят. По този начин – чрез светостта на обещаната награда, той още повече ги укрепява. Защото какво може да бъде по-славно и по-желано от дръзновението – от това, че когато застанем пред Христос и бъдат явени делата ни, ние ще можем да ги покажем с увереност, без срам при Неговото пришествие?“ (блаж. Теофилакт)

Ако досега, в обяснението на общението с Бога, апостол Йоан изхождаше от мисълта, че „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Йоан 1:5), то сега той разглежда същата тема чрез понятието за раждане от Бога. Така, както в първите две глави общението с Бога беше представено като ходене в светлина, сега то се разбира като благодатно осиновление – богосиновство.

Апостолът разгръща тази нова перспектива в две насоки: първо, като описва признаците на това духовно раждане (1 Йоан 2:29 – 3:24); второ, като говори за източника на това раждане (1 Йоан 3:24 – 4:21).

Първият белег на духовното, благодатно раждане на християнина от Бога е вършенето на правда, по примера на праведния Бог и Христос.

„Някой би могъл да попита: какво трябва да правим, за да бъдем угодни на Бога? Апостолът отговаря и на това, казвайки: ако знаете, че Той е праведен, то несъмнено знаете и това, че който върши правда, е роден от Него; защото праведният ражда праведни. А колко велика чест и дръзновение произтичат от това, всеки от вас знае, както и това, колко голяма е любовта и благостта, която Той ви дарява.“ (блаж. Теофилакт)