Изразявайки мисълта си в доста сложен период, апостолът започва посланието със свидетелство: възвестяваме (ἀπαγγέλλομεν) или пишем ви за Словото на Живота (περί τοῦ λόγου τῆς Ζωῆς), което беше отначало (ὃ ἦν ἀπ᾿ἀρχῆς), което чухме, което видяхме с очите си и което ръцете ни са пипали.

Още в древността е отбелязано тясното сходство между началото на това послание и началото на Евангелието, и според древните учители на Църквата това сходство подчертава тъждеството на темата в тези писания – учението за Бог-Слово или Божествения Логос.

„Слово на Живота“ тук, въпреки мнението на някои коментатори, не означава само божественото учение, което  Спасителят Христос е възвестил на хората (срв. Фил. 2:16), а е наименование на Бога-Слово. Това личи както от граматическата конструкция (περί – при ап. Йоан обикновено се използва с родителен падеж за лица, вж. Йоан 1:15, 22, 47; 2:25 и др.), така и от контекста на речта на апостола: само за личното Божествено Слово, Богочовека, апостолът може да каже за себе си и другите апостоли: „чухме“, „видяхме с очите си“, „разгледахме“, „докоснахме с ръцете си“. И в стих 2 апостолът свидетелства, че този живот, вечният живот на Богочовека, бе у Отца и ни се яви, което изцяло напомня думите на св. ап. Йоан за Божието Слово – Христос в Евангелието: „в Него имаше живот, и животът бе светлината на човеците“ (Йоан 1:4).

Употребата от апостола в посланието на същите думи и изрази, както в Евангелието – λόγος, ζωή, ἦν, πρός, още повече подчертава близостта или тъждеството на понятията и връзката им с една и съща главна тема – Бог-Слово.

Без да повтаряме вече казаното в бележките към Евангелието от Йоан (Йоан 1), само ще отбележим, че наименованието на Сина Божи като Логос, както в Евангелието, така и в посланието, не е плод на самостоятелно размишление от страна на апостола, а му е било разкрито в особено свръхестествено откровение (вж. Откр. 19:13).

Вечното битие на Бог-Слово е изразено в разглеждания откъс с думите „ὃ ἦν ἀπ᾿ ἀρχῆς“ – „което беше отначало“, както и в Евангелието: „ἐν ἀρχῇ ἦν“ – „в начало бе“. И „отначало“, и „в начало“ означават преди началото на времето, тоест безначално и безкрайно, следователно вечно.

Също така, думата „беше“ (ἦν) не обозначава временно съществуване, а самостоятелно битие на нещо, което е начало и основа на всичко, което е получило битие, такова, без което последното не би могло да възникне” (блаж. Теофилакт).

Показвайки пълната достоверност на апостолската благовестителска проповед за Бог-Слово, апостолът подчертава пълнотата на опита, която изключва всяко съмнение относно познанието на апостолите за Богочовека. Това познание се основава на всестранен духовно-сетивен опит на апостолите: всички външни сетива и всички вътрешни духовни сили на апостолите са участвали в опитното възприемане на Бога-Слово, Който се е явил във плът.

„Усетиха Го както с ума, така и с телесното чувство, както например Тома след Възкресението. Защото Той беше Един и неразделен, Един и Същ – видим и невидим, обхващаем и необхватен, неосезаем и осезаем, говорещ като човек и вършещ чудеса като Бог“ (Теофилакт).

Божественото Слово, според апостола, тук в 1-ви стих е наречено Слово на Живота, а във 2-ри стих – просто Животът (ἡ ζωή), Който беше у Отца и се яви на хората, вечният живот (τὴν ζωὴν τὴν αἰώνιον), който апостолите възвестяват, включително и св. Йоан, който пише настоящото послание.

В стихове 3 и 4 апостолът посочва целта както на проповедта изобщо, така и на настоящото послание: християните, чрез възвестеното устно и записаното апостолско слово, да влязат в общение (κοινωνία) не само с апостолите, но и чрез тях – с Бога Отца и Неговия Син Иисус Христос.

„Чрез словото ви правим съучастници на онова, което ние видяхме и чухме, така че да бъдете съпричастни с Отца и Неговия Син Иисус Христос; а като се прилепим към Бога, ние се изпълваме с радост“ (блаж. Теофилакт).

Така в посланието учението за Божественото Слово се разкрива главно в два аспекта: от една страна – като източник на вечен, непреходен и блажен живот, а от друга – като възможност за общение между християните и този живоносен Източник.

Ако в Евангелието от Йоан се изяснява Личността на Бог-Слово – Иисус Христос, то Първото послание на Йоан разкрива приложението на това учение в живота на вярващите. На основата на истинското богопознание и вярата в Иисус Христос като въплътеното Божие Слово,
то изгражда личния духовен живот на всеки член на Христовата Църква, водейки всички към вечния живот и блаженство в общение с Бога.

Същността на благовестието, което въплътеното Божие Слово донесе на земята, апостол Йоан изразява тук с кратък афоризъм, като обобщение на онова, което апостолите чуха от Самия Христос и предадоха на хората:
„Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина.“

Афористичният характер на израза, а още повече прякото свидетелство на апостола – „което чухме от Него“ – дават основание да се мисли, че тук е предадено точно изречение на Спасителя, едно от така наречените аграфа (ἀγραφα) – незаписани в Евангелието думи на Господа, съхранени единствено в апостолските послания. Такива, например, са думите на Господ, предадени от св. ап. Павел в речта му към ефеските презвитери: „По-блажено е да дава човек, отколкото да получава“ (Деян. 20:35).

Всеки християнин, като член на Царството Божие, трябва да бъде в живо общение с Бога. Но за това е необходимо едно неизменно условие – християнинът да ходи в светлината на истината и светостта.

Ако това условие липсва, тогава човек би се заблуждавал или дори би лъгал съзнателно, ако си въобразява, че е в общение с Бога – с Бог, Който е Светлина на истината и светостта.

Остротата на тона в думите на апостола показва, че той вероятно има предвид хора, които са изопачавали истинското разбиране за християнския живот и за общението с Бога.

„И така, когато ви приемаме за съпричастни с Бога, Който е Светлина, а в тази светлина няма и не може да има никаква тъмнина, то и ние, като съпричастни на светлината, не бива да допускаме тъмнината в себе си, за да не понесем наказание заради лъжата и заедно с нея да не бъдем отстранени от общението със светлината“. (блаж. Теофилакт).

Истинското общение с Бога, истинското ходене в светлината, според закона на уподобяването на Бога, задължително се проявява и в общението с ближните – тоест, в братолюбието.

Но източникът на благодатната сила, чрез която човек може да ходи в светлината – тоест, да бъде в общение с Бога и с другите, е единствено в изкуплението на целия свят чрез Кръвта на Божия Син.

„Никой, който обича истината и се старае да бъде истинолюбив, не би се осмелил да каже, че е безгрешен. И така, ако някого го обземе това опасение – да не се отчайва,
защото онзи, който е в общение с Неговия Син – Иисус Христос, е очистен чрез Неговата Кръв, пролята за нас“
(блаж. Теофилакт).

Апостолът изразява ясно мисълта, че грехът действа и в християните и че всички те имат нужда от очистващата сила на Христовата Кръв.

Имайки предвид най-вероятно лъжеучители, които отричали тази истина, апостолът с особена настойчивост подчертава необходимостта всеки християнин да има съзнание за повредата на човешката природа и за нейната склонност към греха.

Липсата на това съзнание, а още повече пълното му отсъствие, води не само до пагубно самозаблуждение (ст. 8), но в крайна сметка до отричане на изкупителното дело на Христос и дори до обвиняване на Самия Бог в лъжа (ст. 10).

Защото, ако хората могат да бъдат без грях сами по себе си, тогава изкуплението и Изкупителят са излишни, а думите на Писанието за нуждата от изкупление за всички хора биха били лъжа.

Макар апостолът решително да отхвърля и осъжда самозаблуждението и претенцията за пълна безгрешност, той едновременно с това дава отговор на естествено възникващия въпрос:

Как да се съвмести греховното състояние на християнина с необходимото изискване за общение с Бога, Който е светлина?

Отговорът на този въпрос апостолът дава в стих 9, където показва, че необходимото условие за общението ни с Бога, въпреки нашата несъмнена греховност, е изповедта на греховете – т.е. открито, решително и настойчиво признаване на нашите грехове: ἐὰν ὁμολογῶμεν τὰς ἁμαρτίας ἡμῶν – изповед не просто на някаква обща греховност, а на конкретни грехове, ясно осъзнати като дела на тъмнината.

Че изповедта на греховете не може да се ограничи само до вътрешно съзнание, а трябва да бъде съпроводена с външна изповед, открито самоукоряване пред Бога и пред свидетел, поставен от Него да връзва и развързва грехове (Йоан 20:22–23), се подразбира още от смисъла и новозаветната употреба на глагола ὁμολογεῖν, който включва в себе си идеята за външно изказване пред другите (срв. Мат. 10:32–33; Йоан 1:20).

„Колко голямо е доброто, което произтича от изповедта,
се вижда от следните думи: „Кажи ти пръв греховете си, за да се оправдаеш“ (Ис. 43:26) (блаж. Теофилакт).

Когато изпълним това необходимо условие – да изповядаме греховете си, Бог, според уверението на апостола, със сигурност ще ни прости (в слав. текст: „ще остави греховете ни“) и ще очисти вътрешно грешника от всяка неправда –
„ще ни очисти от всяка неправда“.

В това действие се проявяват и Божията вярност, и Неговата праведност: „Когато се казва, че Бог е верен, това значи, че Той е истинен. Защото думата „верен“ не се отнася само за онзи, комуто е поверено нещо, а и за онзи, който по собствената си вярност може да прави и другите верни.
В този смисъл Бог е верен. А когато се казва, че Той е праведен, това означава, че Той не отблъсква никого, който идва при Него – колкото и грешен да е той (срв. Йоан 6:37)
(блаж. Теофилакт).