Воден от пастирска загриженост за спасението на християните, апостолът, осъзнавайки, че смъртта му наближава (2 Петр. 1:14), пише второ послание до своите духовни чеда. Както и в първото, така и тук той цели „чрез напомняне да събуди чистия им разум“, в съгласие с цялото учение на пророците и апостолите и с повелята на самия Господ, като противопоставя това на помрачените разсъждения на лъжеучителите (2 Петр. 3:3).

Блажени Теофилакт казва: „Чистият разум по природа помни спасителното – това, което е чуто или заповядано – за да го изпълни с пълна сила и усърдие. А то е заповядано чрез проповедта на пророците и апостолите“, които възвестяват както първото, така и второто пришествие на Господа Спасителя.

Апостолът иска да затвърди и укрепи евангелското учение сред християните, като има предвид появата и вече присъствието на лъжеучители и хулители.

Същността на лъжеучението на „подигравачи“ (ἐμπαῖκται – насмешници), които според апостол Петър ще се появят „в последните дни“, се състои в отхвърлянето на Второто пришествие на Христос. Макар че за подобно учение научаваме единствено от този текст (2 Петр. 3:3–4), възможността и дори действителното му възникване още в апостолско време не подлежи на съмнение.

Обвинените тук лъжеучители са „натуралисти“, които се позовават на неизменността на природните закони и на „непрекъснатостта“ на световния ред, за да направят извода, че и в бъдеще няма да настъпи никаква световна промяна или катастрофа, следователно, не се очаква никакво Второ пришествие.

Подобен възглед, основан на „неизменността на света“ (срв. Екл. 1:4: „Род умира, род се ражда, а земята пребъдва довека“), е известен още преди християнството — например в книгата Премъдрост Соломонова 2 гл.

В апостолско време обаче подобно лъжеучение намира особена почва.

За много християни от апостолската епоха било характерно очакването на близкото Второ Пришествие (парусия) (вж. Иак. 5:8; 1 Петр. 4:7). Известно е например, че в Солунската църква вярващите очаквали скорошното пришествие на Господа и скърбели за онези, които няма да доживеят до настъпването на деня Господен (1 Сол. 4:13 и следв.), поради което апостол Павел трябваше изрично да утешава смутените вярващи (2 Сол. 2:1 и следв.).

И тогава, срещу тази жива надежда, която често преминавала разумната граница, се изправяли някои лъжеучители, с разпуснат нравствен живот, които искали всячески да отстранят дори мисълта, че ще има Божи съд, и изтъквали като аргумент  натуралистичното съображение за непоклатимостта на световния ред, както и на пръв поглед неизпълненото обещание за парусията (възможно е да се е намеквало за есхатологическата беседа на Господа, Мат. 24).

„Които живеят страстно според своите похоти, като виждат, че някои се боят от Господното пришествие, за което и Сам Господ предизвести чрез някои боговдъхновени мъже, се ужасяват от нечистия си живот, и понеже предсказанието не се изпълнява веднага, но заради спасението на вписаните в книгата на спасените е даден промеждутък, – те безсрамно нападат вярващите и се подиграват с тях“ (блаж. Теофилакт).

Опровергавайки лъжеучението на онези, които отричали възможността Творецът по Своя свободна воля да промени облика на земята и целия свят, апостолът доказва, че за творческата воля на Бога това е напълно възможно. Отдавна съществуват небето и земята – „от вода“ (ἐξ ὕδατος) и „чрез вода“ (δι᾿ ὕδατος): „от вода – като веществена причина, и чрез вода – като причина на завършеността; защото водата държи земята, свързвайки нейната прах и придавайки ѝ твърдост, а ако това не беше така, земята непременно би се превърнала в прах и въздух“ (блаж. Теофилакт). При това творческа сила е всемогъщото Божие слово (Бит. 1:2 и сл.).

И макар че нищо, на пръв поглед, не предвещавало гибелта на света, той обаче бе погубен чрез водите на потопа по заповедта на същото Божие слово (Бит. 7:17). “Под ‘загина’ трябва да се разбира не цялото творение, а само животинският свят, който представя като че ли самия свят, понеже сътвореният свят без тях не би бил пълен свят“ (блаж. Теофилакт).

И както при всемирната катастрофа на потопа над света беше извършен съд чрез действащото Божие слово, така и в бъдеще предстои друга световна катастрофа – унищожение на света чрез огън – по заповед и действие на същото Божие слово (ст. 7). „Както при потопа разрушението дойде чрез вода, така и сега всичко ще се разруши чрез огън. Двете главни стихии на вселената – водата и огънят, раждат още две стихии: въздуха – от изпаряващите се води, и земята – от сгъстяващите се. А изпарението и сгъстяването се причиняват от огъня… Така, щом двете главни стихии са причина за първото гибелно наказание – чрез вода, напълно естествено е, че второто погубване на нечестивите ще стане чрез огън“ (бл. Теофилакт).

Учението за унищожението на света чрез огън (ст. 7 и ст. 10) е оригинален елемент в писмото на апостол Петър и не се среща пряко в други новозаветни книги. Въпреки това, не бива да се търси произходът му във философията на Хераклит или стоицизма – то произлиза от кръга на старозаветните представи за последния съд и очистващата роля на огъня в Новия Завет. Юдейското предание дори приписва на Адам предсказание за двукратната гибел на света – веднъж чрез вода, веднъж чрез огън (Иосиф Флавий, Юд. древности I:2,3). Пророци като Исайя (Ис. 66:16), Амос (Ам. 7:4) и Даниил (Дан. 7:9) също говорят за съд чрез огън.

Новият Завет неведнъж представя огъня като очистваща сила (Мат. 3:12; 1Пет. 1:7; 1Кор. 3:13–15). „И ние имаме обичай да подлагаме някои неща на огън не за да ги унищожим, а за да ги очистим и направим сияйни. Подобно Бог ще извърши в края на времената чрез огъня… Ще настъпи огнен потоп – разрушение, макар и не пълно, не на душите, а също не и окончателно на телата. Защото всички трябва да се явим пред съда Христов (2Кор. 5:10), не само с душите си, но и с нетленни тела. Как ще бъде наказана душа, без да се вземе предвид тялото, чрез което е вършила делата си? Не подобава на Праведния Съдия да прости на единия, а другия да натовари с цялата вина, когато и двамата са съгрешили заедно“ (бл. Теофилакт).

След като апостол Петър доказва неизбежността на края на света и то именно чрез огън, той преминава към въпроса за времето на този край, за да опровергае лъжливото учение на „подигравачите“, които твърдят, че Господното обещание за пришествието се е провалило и че всичко си остава по старому. В отговор на това, апостолът, в съгласие с учението на самия Христос (Марк 13:32), признава, че времето на края на света е тайна на Божието всеведение и промисъл. Но за укрепване на вярата и за назидание на вярващите, той изтъква две важни истини: първото, че по думите на псалмопевеца (Пс. 89:4), които той цитира в разширена форма, всички човешки измервания на времето са несъществени пред лицето на Вечния Бог – за Него един ден и хиляда години са равни (ст. 8); и второ, следователно не може да се говори за някакво забавяне от страна на Господа (ст. 9), понеже Той отлага с определена цел – поради дълготърпението Си, защото иска всички да се покаят и никой да не загине, включително и самите „подигравачи“. Забележително е, че апостолът смирено включва и себе си сред онези, които се нуждаят от Божието дълготърпение.

На базата на думите в стих 8, някои хилиасти (учители, вярващи в настъпването на хилядагодишно земно царство) стигат до заключението, че съществува пропорция между дните на сътворението и хилядолетията на историята на света, и така определят 7000-та година от сътворението (1492 г. сл. Хр.) като година на края. Но както това очакване не се сбъдва, така и всеки друг опит за изчисление е напразен. Защото думите на псалмопевеца и апостола не бива да се разбират в буквален, математически смисъл. Напротив, сам Господ е казал ясно, че „за оня ден и час никой не знае – нито ангелите небесни, нито Синът, а само Отец“ (Мат. 24:36; срв. Марк 13:32).

След като в 2Петр. 3:9 апостол Петър напомня за Божието дълготърпение, което приканва всички хора към покаяние и спасение, той веднага предупреждава, че никой не бива да изпада в небрежност или самоувереност поради това. Причината е, че Господното пришествие и краят на света ще дойдат внезапно. „За да покаже неизвестността и изненадващия характер на Господното пришествие, апостолът го сравнява с идването на крадец и с нощта. Нощта показва неизвестността, а крадецът – внезапността; защото онзи, който очаква крадеца, няма да бъде ограбен“, отбелязва блажени Теофилакт.

Във втората половина на стих 10 апостолът развива по-подробно мисълта от 2 Петр. 3:7 за гибелта на света чрез огън, като изразява това в три елемента:

• „Небесата с шум ще преминат“ – гръцкото „ῥοιζηδόν“ (с шум, със свистене) обозначава силата и разрушителния характер на това събитие;

• „Стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ – тук става дума за елементите на природата (огън, вода, въздух, земя; срв. Прем. 7:17), които ще бъдат разтворени и разрушени;

• „Земята и всички неща по нея (τὰ ἐν αὐτῇ ἔργα) ще изгорят“ – но забележи: апостолът казва, че ще изгорят делата (ἔργα), а не хората. Следователно той говори за гибелта на нечестивите дела, а не непременно за унищожението на самите нечестиви. Както пише в Пс. 1:6: „пътят на нечестивите ще загине“, а не че самият нечестив ще бъде заличен.

Апостол Петър, пренасяйки мисълта си към деня на свършека на света, насочва натам и вниманието, волята и сърцата на всички християни. Той ги увещава да се стремят към святост в живота си и към благочестие, като с трепет очакват и дори пожелават идването на Господния ден. В стих 12 апостолът отново се връща към темата от 2 Петр. 3:7–10 за бъдещото разрушение на света чрез огън, този път споменавайки пълното „разтопяване“ (гр. „τήκεται“) на стихиите.

Но гибелта на света чрез огън няма да бъде неговото пълно унищожение или превръщане в нищо. Християните, според Божиите обещания (Ис. 65:17; 66:22; Откр. 21:1), очакват „ново небе и нова земя“. Това обаче няма да е съвсем нов, от нищо сътворен свят, а възобновен, преобразен свят – по-съвършен, но по същество същият, какъвто е и сегашният.

„Господ ще сътвори ново небе и нова земя – казва блаж. Теофилакт –но не нови по същина и материя. Защото, който строи нов дом, не създава непременно и нова материя. Бог веднъж е създал веществото и го е оформил в различни образи и състави. Туй, що е било нужно за временния живот тук, но не и за бъдещия нетленен, ще бъде премахнато. А полезното – ще получи нов облик, с нетленна красота, и ще изпълни друг, вечен свят.“

Характерна особеност на този нов свят е „вселяването на правдата“, т.е. пълното и съвършено присъствие на Божията истина и святост, която Христос е донесъл на света. В новия свят тя ще се прояви напълно – в разума, в чувствата и в самия живот на обитателите му, „където Бог ще бъде всичко във всички“ (1Кор. 15:28; срв. Откр. 21:3, 27).

Обобщавайки всичко казано относно края на света и отношението, което християните трябва да имат към тази истина, апостол Петър още веднъж увещава вярващите – в очакване на явяването си пред Господа-Съдия – да бъдат „неосквернени и непорочни в мир“ (ст. 14). Той напомня също (срв. 2Петр. 3:9), че Господ не бърза със Съда не поради безсилие или отлагане, а от дълготърпение и от желание всички да се спасят. И затова всички християни трябва да гледат на това дълготърпение като на възможност за собственото си духовно усъвършенстване (ст. 15а).

След като е представил своите доводи и увещания към читателите на писмото му и към всички християни да водят свят живот, очаквайти Второто пришествие на Господа, сега апостолът се позовава и на авторитета на “възлюбения брат”, тоест на апостол Павел. Той „според дадената му мъдрост“ е писал до тях, тоест до християните от Мала Азия, по същите вероучителни теми. Това може да се отнася до посланията на Павел до ефесяни, галатяни, колосяни и Тимотей – всички адресирани до общности в Мала Азия.

И тъй като апостол Петър споменава всички послания на апостол Павел, то според контекста естествено е да се разбира, че той има предвид и двете послания до християните в Солун, с тяхното учение за Второто пришествие на Господа и неговите белези, за възкресението на мъртвите, за тайната на беззаконието и за антихриста.

Като се позовава на свидетелството на апостол Павел, апостол Петър едновременно с това утвърждава голямото църковно-канонично значение на посланията на този „апостол на езичниците“ („според дадената му мъдрост“), и предупреждава срещу изопачаването на тези писания и на възвишените догматически и нравствени истини в тях (напр. за Закона, благодатта, християнската свобода и др.) от страна на „невежите и неутвърдените“, които, по неговите думи, „извращават [тези неща] за своя погибел, както и другите Писания“. Известно е, че и самият апостол Павел се е оплаквал, че лъжеучители изопачават смисъла на неговите думи, за да оправдаят заблужденията си (2Сол. 2:2).

И така, на това място с чисто пастирска загриженост за спасението на християните, апостол Петър споменава апостол Павел и неговите писма. Погрешно е мнението, срещано в някои модерни либерални школи (напр. тюбингенската), че Петър се опитва чрез това да защити апостолския си авторитет, уж накърнен от Павловата забележка в Гал. 2:11 и сл. Напротив, самото обръщение „възлюбен брат“ по адрес на Павел говори за пълното братство и съгласие между двамата апостоли, за тяхното единство в Христа и общо служение на Евангелието.

Не е учудващо, че апостол Петър познава всички Павлови послания (с възможно изключение на 2 Тимотей, написано в края на живота на Павел), предвид близките отношения между двамата. Още повече, че тематичната и стилистична близост между 1 Петрово и павловите послания към римляни и ефесяни показва познаване и влияние на писанията на апостола на езичниците. Също така е напълно разбираемо и че читателите на посланието на Петър са били запознати с Павловите послания, имайки предвид широко разпространената практика за обмен на апостолски послания между местните църкви (срв. Кол. 4:16).

Заключението на посланието представлява последно увещание на апостола към читателите: да се пазят от съблазните на беззаконните лъжеучители, да останат твърди в истината (срв. 2Петр. 1:12) и непрестанно да растат „в благодатта и в познанието на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа“ (2Пет. 3:18).

„Познанието“ е съществена тема в посланието още от самото му начало, защото лъжеучителите се представяли като особено мъдри и просветени, измамно приписвайки си „знание на тайни“ и по този начин съблазнявали вярващите. Апостолът нееднократно говори в писмото си именно за истинското богопознание – и с него той завършва.

Затова може с право да се каже, че наставлението в богопознанието е основното съдържание на цялото Второ послание на св. ап. Петър – около него се съсредоточават и всички останали теми и предупреждения.