С цел да предпази своите читатели, апостол Петър очертава нравствения облик на лъжеучителите, някои от които вече са се появили по времето на написването на посланието, а други тепърва предстои да се проявят с още по-голяма сила. Апостолът сравнява тези лъжеучители с лъжепророците от Стария Завет (ψευδοπροφήται), и дори приписва това име и на лъжеучителите от християнската епоха.

Както отбелязва блажени Теофилакт: „Под лъжеучители апостолът има предвид единомишлениците на Николай и Керинт, а с термина ‘пророчество’, който често се отнася както до пророци, така и до лъжепророци, той предупреждава вярващите да не слушат лъжепророците“.

Признаците на древните лъжепророци включват: самозванство, въпреки че настоявали, че са призвани от Бога (срв. Йер. 23:21; 27:12); предсказания, произтичащи от корист и желание за човешко одобрение (срв. 3 Цар. 22:10–13, 19–23); лъжливост на пророчествата и празност на чудесата (Езек. 13:3 и нататък); най-същественото: те проповядвали не в името на Истинния Бог, а в името на други богове (Втор. 13:1–5; 18:20 и др.).

Подобно на тях, и лъжеучителите от апостолската и следапостолската епоха, според думите на ап. Петър, „ще въведат гибелни ереси и ще се отрекат от Господа, Който ги изкупи, като навлекат върху себе си скорошна погибел“ (2 Петр. 2:1).

Лъжеучителите ще разпространяват своето гибелно учение сред народа, водени от користолюбие, и ще имат успех, който обаче ще доведе до погибел както за самите тях, така и за измамените им последователи. Както отбелязва блажени Теофилакт: „За да покаже, че те са напълно чужди на Божието учение, апостолът казва, че те използват лъстиви думи“.

В потвърждение на мисълта за неизбежността на Божия съд над лъжеучителите, апостол Петър посочва три примера от древността, чрез които показва Божията строгост: Съдът над падналите ангели (ст. 4); Съдът над света преди потопа, от който беше спасен само Ной със семейството си (ст. 5; срв. Бит. 6–8); Съдът над беззаконните градове Содом и Гомор, от които бе избавен само праведният Лот (ст. 6–8; срв. Бит. 19).

Що се отнася до греха на ангелите, споменат в ст. 4 (а също и в Юда 6), мнозина древни и съвременни тълкуватели са го разбирали като телесно, плътско падение на ангели, основавайки се на специфично тълкуване на Бит. 6:4. Това тълкуване се среща при някои ръкописи на Седемдесетте (LXX), у Йосиф Флавий (Antiquitates I, III, 1), Филон Александрийски (De Gigantibus §2), в книгата Енох (гл. 6–10) и при много юдейски и древнохристиянски тълкуватели.

Но това обяснение не съответства на духа на библейската ангелология.

Според Йоан 8:44, грехът на дявола е в отстъплението от истината и упорството в лъжата. От 1 Тим. 3:6 някои извеждат по аналогия, че първоначалният грях на дявола е гордостта. А според предположенията на някои отците на Църквата, се има предвид гордостта при отхвърляне на Сина Божи (срв. Евр. 1:6).

Изразът „адски мрак“ (слав. пленицы мрака, гр. σειραὶ ζόφου) е синоним на бездната (Лука 8:31) – място на затвор и очакване на окончателния съд.

Във втория (ст. 5) и третия (ст. 6) пример апостол Петър насочва вниманието на читателите към библейската история на човечеството, като освен съда над нечестивите дава и примери за спасение на праведните. Както отбелязва блажени Теофилакт:

„Защо към примерите с нечестиви хора апостолът прибавя и примери с добри?… За да покаже, че Бог не само със сигурност наказва живеещите в грях – както наказа съгрешилите ангели, хората преди потопа и градовете Содом и Гомора – но и умеe да въздава на праведните, както възнагради Ной и Лот.“