По апостолски обичай (срв. 1Петр. 1:2; Рим. 1:7; Тит 1:1, 4), апостол Петър започва посланието си с приветствие – преподаване на благодат и мир за християните.

„Още от самото начало апостолът пробужда мислите и душите на вярващите, като ги подтиква да се стремят да бъдат равни на самите апостоли в делото на проповедта. Защото, след като всички са получили еднакво драгоценната благодат, несправедливо би било някой да изостава в нещо, в което всички са станали равни“, пише блажени Теофилакт. Апостолът веднага отбелязва и двете страни на спасението: божествената – „чрез правдата на нашия Бог и Спасител Иисус Христос“ (в стих 1), и човешката – „в познаването на Бога и на нашия Господ Иисус Христос“ (в стих 2).

От 3-ти стих започва същинската част на посланието. Както е отбелязано, то може да се сравни с поток, който още в самия си извор е и широк, и дълбок. Началото му е изпълнено с огън, живот и сила, и веднага пренася читателя в самата пълнота на евангелската благодат – точно така, както и в Първото послание.

В стихове 3 и 4 апостолът говори за Божествената страна на спасението – за това, което Бог е направил за човека. По-нататък, в 2Петр. 1:5–8, той вече говори за онова, което вярващите сами трябва да правят, за да живеят достойно според своето християнско звание. Според апостола в християнството е дарена пълнотата на истинския живот – от всесилната и вседействаща Божия благодат. Дарена е на човека и блажената възможност да стане причастник на Божественото естество. Както пише блажени Теофилакт: „Причастници на Божественото естество станахме чрез явяването на Господа и Бога, Който съедини в Себе Си началото на нашето естество и го освети – защото ако началото е свято, то и цялото е свято“.

Отговорът на християнина на Божията благодат не се изчерпва само с отдалечаване от покварата на света (2 Петр. 1:4), но се изразява най-вече в положително духовно развитие, т.е. в изграждането на добродетелен живот във всичките му аспекти.

В стихове 5–7 апостолът описва степените на духовно преуспяване. На първо място поставя вярата, тъй като тя е основата и опората на всяко добро. След нея идва добродетелта, т.е. добрите дела, защото, както казва апостол Яков (Як. 2:26), „вярата без дела е мъртва“. Следва знание – какво знание? Познанието на Божиите тайни, достъпно не за всеки, а за онзи, който неотклонно се упражнява в добродетел. После идва въздържанието, необходимо за онзи, който е напреднал в духовния път, за да не се възгордее от величието на даровете, които е получил. Но тъй като краткотрайното въздържание не е достатъчно, нужно е да го надмине търпението, което укрепява всичко. То води до благочестие, което умиротворява душата и утвърждава упованието на Бога. Към благочестието се прибавя братолюбието, а към всичко това – любовта.

Както обобщава блажени Теофилакт: „Търпението създава всичко, благочестието носи мир, а упованието в Бога води към съвършенство. Към благочестието се прибавя братолюбието, а над всичко царува любовта…“

След като по-рано (2 Петр. 1:2–6) апостолът представя благодатното състояние на християните в неговата идеална форма, сега той подчертава, че християнският идеал на вяра и живот трябва да се въплъти в целия живот на християнската общност.

Само съхраняването и умножаването на това духовно богатство отваря пътя към истинско християнско познание.

И обратно, онзи, който не притежава посочените от апостола нравствени основания, е като човек със затворени очи – той е сляп за истината. Както отбелязва блажени Теофилакт, „Думите на апостол Петър са подобни на казаното от блажения Яков, а именно: ‘Който слуша словото, но не го изпълнява, прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледало’“ (Як. 1:23).

В противоположност на описаната в 2 Петр. 1:9 нестабилност на вярващите с чужд на християнството дух, истинските християни трябва, както в учението, така и в живота, да се опират на своето звание и избрание, живеейки с надеждата да влязат във вечното Царство на Господ Иисус Христос. К

акто отбелязва блажени Теофилакт: „Забележи как апостолът по-рано искаше да подбуди чрез страх, чрез мисълта за идването на Съдията, а сега увещава чрез обещанието за блага – чрез влизане в Божието вечно Царство“.

Макар читателите на посланието да познават добре и твърдо християнската истина (срв. 1Петр. 1:12; 5:12), апостол Петър, воден от своята пастирска загриженост, счита за свой дълг неуморно да им я напомня и да ги пробужда от духовна леност, в която те могат да изпаднат, особено като съзнава наближаващата си кончина, която или предчувства, или му е била изрично открита от Господа (срв. Йоан 21:18; 2 Тим. 4:6).

Впечатляващ тук е възвишеният поглед на апостола, споделен и от други свещени автори на Стария и Новия Завет (Ис. 38:12; Прем. 9:15; 2Кор. 5:1), за безсмъртието на човешкия дух и смъртността на телесната му обвивка, наречена символично „шатра“ (σκῆνωμα). Смъртта той нарича „снемане“ (ἀπόθεσις) на тази шатра, а самия преход нарича „изход“ (ἔξοδος) на душата към небесния Отец (срв. Йоан 14:2а).

По отношение на стих 15, блажени Теофилакт отбелязва: „Някои тълкуват думите така, с известна промяна на словореда: «ще се старая и след моето отшествие да имам вас винаги», тоест, да ви помня непрестанно и ежедневно, и оттук извеждат мисълта, че светиите дори след смъртта си помнят останалите на земята и се молят за живите. Истинността на това се вижда ежедневно от онези, които прибягват до Божията благодат чрез светиите. Така разбират едни.

Но други тълкуват стиха по различен начин. Те го четат и разбират по-просто: «ще се старая, щото и след моето отшествие винаги да помните това», тоест: ние непрестанно ви повтаряме едно и също, за да го превърнете в навик, така че чрез постоянно и неотклонно усвояване на това учение да се избавите от вината на непослушанието и незнанието, и дори след смъртта ми да запазите това завещание твърдо и непоклатимо.“

Като изисква от вярващите строго и постоянно внимание към благовестието, апостол Петър тук доказва безспорната значимост на това учение, противопоставяйки Божествената истинност на евангелското слово на изкусните поеми на езичниците и на прелъстителните „басни“ (еретически учения, които вече са започнали да се появяват; срв. 1 Тим. 4:1, 4:7). Апостолът сякаш казва: „Нищо подобно не може да се подозира в нас. Защото ние проповядвахме не с изкусни речи, а с просто слово – както и Павел казва на коринтяните (1Кор. 2:4, 13), и ви предадохме това, което видяхме със собствените си очи, когато с Него се възкачихме на светата планина“ (блаж. Теофилакт).

Като ясен и силен пример за величието и славата на Господ Иисус Христос, апостол Петър посочва Преображението, за което свидетелстват и евангелистите (Мат. 17:1 сл.; Марк 9:2 сл.; Лука 9:28 сл.). Особено силно той подчертава, че апостолите, включително самият той, сами са чули гласа на Бог Отец, който дойде от небето към Иисус Христос.

Апостол Петър, както и в Първото си послание (1 Петр. 1:10–12), дава дълбоко и точно разяснение на библейското понятие за истинско пророчество. На първо място той нарича пророческото слово (ст. 19) βεβαιότερον — славянски: „известнейшее“, тоест, по-убедително, достоверно, бидейки по-ранно, а после оправдано и потвърдено чрез събитията в Новия Завет.

Както сам Христос след Възкресението Си се позовал на Моисей и на всички пророци, за да обясни, че Той е трябвало да пострада, да умре, да възкръсне и да влезе в славата Си, така и апостол Петър вижда доказателство за славата и величието на Христос не само в събитието на Преображението (ст. 16–18), но и в „по-достоверното пророческо слово“, което той сравнява със светилник, сияещ в тъмно място. С това подчертава водещата и животворна роля на Божието слово в живота на човечеството, потънало в грях.

Както казва блажени Теофилакт: „Като внимавате в казаното от пророците, няма да бъдете подведени във вашата надежда. Защото в свое време пророчествата ще се изпълнят чрез делата, които апостолът нарича ‘ден’ — продължавайки образния език, тъй като току-що е говорил за светилник и тъмно място, т.е. нощ. Когато настъпи ‘денят’, т.е. сбъдването на събитията, тогава във вашите сърца ще изгрее ‘утринната звезда’, т.е. Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, което като истинска светлина ще озари душите ви“.

Като похвалва вниманието на читателите към пророческото слово (ст. 19), апостолът същевременно издига съзнанието им за неговата изключителна важност, като подчертава, че то е дадено не по човешка воля, а по вдъхновение от Светия Дух, и затова трябва да се тълкува с внимание и благоговение, съответстващо на неговия Божествен произход (ст. 20–21).

Пророците получават своите откровения от Бога, но не както те искат, а така, както действа в тях Божият Дух. Те съзнавали и разбирали словото, което им било дадено, но не го обяснявали. Че пророците съзнавали, че приемат слово от Бога, се вижда от това, че доброволно се подчинявали на Божия глас – изричали онова, което желаели, и премълчавали онова, което не искали да открият.

При лъжепророците не е така. По време на т. нар. „вдъхновение“ те губят съзнание, изпадат в неистовство като пияни и не разбират какво става с тях.

А че истинските пророци не пророкували в екстаз, личи и от следното: пророците както на Стария, така и на Новия Завет, пророкували чрез един и същи Дух. Апостол Павел казва: „но ако дойде откровение някому другиму, който седи, първият нека млъкне.“ (1Кор. 14:30). Оттук е ясно, че пророците говорели съзнателно, доброволно и в естествено състояние, а не в безумие.

Следователно, според учението на ап. Петър, пророците не са били пасивни оръдия на Духа, съзнанието им не било потиснато. Напротив, по думите на апостола, те „изследвали“ откровенията (1Петр. 1:11), т.е. свободно ги възприемали и разбирали.

Както казва проф. Д. Богдашевски: „От едната страна е откровението от Духа, а от другата – действеното участие и личността на самия пророк“.