Обръщайки се в заключителната глава на посланието си с наставления към всички читатели – както към пастирите, така и към пасомите, – апостол Петър най-напред утвърждава своя авторитет като наставник в Църквата. Когато се обръща към пастирите, той ги нарича презвитери (πρεσβύτεροι), и разбира този термин не като обозначение на старческа възраст (както в славянския превод „старци“), а като църковна длъжност (срв. Деян. 11:30; 20:17).

Апостолът смирено нарича себе си техен съпастир (συμπρεσβύτερος). „След това, желаейки да покаже, че той все пак превъзхожда останалите и че нарича себе си презвитер по смиреномъдрие, той изтъква своето достойнство, а именно това, че е свидетел на Христовите страдания. Сякаш казва така: ако аз, който съм ви разяснил такива тайни, не намирам за недостойно да се нарека съпастир, то и вие не трябва да се възгордявате над своите подчинени“ (блаж. Теофилакт).

Апостол Петър нарича себе си свидетел на Христовите страдания не само в смисъл, че е проповядвал за страданията и смъртта на Христос, очевидец на които е бил, но и че в самия си живот и дело се е проявил като Христов изповедник, търпейки различни страдания заради Христовото име. Възможно е също така апостолът, по Божие вдъхновение и в съгласие с пророчеството на самия Господ за мъченическата му кончина (Йоан 21:18–19), да е предусещал своите бъдещи страдания и смърт за Христа и именно затова нарича себе си Христов изповедник.

Накрая, в същия стих апостолът нарича себе си още и съучастник (κοινωνός) на бъдещата слава в Христовото Царство – слава, в чиято несъмненост за всички истински изповедници на Христовата вяра той е твърдо уверен (1Петр. 5:4), така както е и апостол Павел (срв. Кол. 3:4; 1Тим. 4:8).

Апостол Петър подробно разкрива евангелския образ на истинския духовен пастир (срв. Йоан 10:1–16). С трогателна настойчивост той увещава духовните пастири да пасат и да пазят повереното им Божие стадо, наследието на Бога (срв. Деян. 20:28). Като разяснява същността на истинското пастирство, апостолът предупреждава пастирите за три основни нравствени недостатъка и в същото време изисква от тях три противоположни добродетели:

Да пасат Божието стадо не по принуда, а доброволно и угодно Богу;

Да го пасат не водени от корист, а с усърдие;

Да не се стремят към честолюбие или властолюбие, а да бъдат жив пример за своите пасоми.

„Не по нужда пасе този, който със своята добра дейност дава пример на поверените му, така че ги подтиква към ревностно подражание на учителя“
(блаж. Теофилакт). „Не поради неправедна печалба пасе онзи, който не се възгордява и не се издига над своите подчинени, а живее скромно и непретенциозно; не се стреми към разкошни облекла и богати ястия, които пораждат гордост и водят до позорна корист“ (блаж. Теофилакт).

Тук апостолът нарича „жребий“ (или „участ“) свещеното събрание на вярващите, поверено на пастирите.

При условие, че пастирите спазват тези апостолски изисквания, апостол Петър с пълна увереност им обещава небесна награда в бъдещото Небесно царство (срв. 1Петр. 1:4; Йоан 10:28).

Ако основното задължение на пастирите – като старши членове на Църквата по положение и длъжност – е да се грижат за по-младшите членове, т.е. за всички вярващи, които не притежават йерархическо достойнство, то всички останали християни са преди всичко длъжни да се подчиняват на своите пастири, а също така да се подчиняват един на друг, водени от християнската любов, кротост и смирение.

Апостол Петър доказва спасителната сила на смирението, в противовес на гибелността на гордостта, подобно на апостол Яков (Як. 4:6), като се позовава на Притчи 3:34 по гръцкия превод: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.“

В този стих, отново напомняйки, както и по-рано (1Петр. 4:17), за предстоящия Божи съд, апостолът увещава всички християни да се смирят, да осъзнаят своето безсилие пред Божието величие и сила, като се надяват, че Господ, рано или късно, но в Своето време, ще възвиси смирените.

„С думите „във времето“ апостолът намеква за възвишаването в бъдещия век, защото само това възвишение е непроменимо и трайно. Тук, в земния живот, възвишението е несигурно и нетрайно – то по-скоро води до унижение, отколкото до истинско издигане“ (блаж. Теофилакт).

Християнинът, който се е смирил напълно под крепката Божия ръка, трябва да остави настрана всяка суетна тревога и да възложи цялата си надежда на Божия промисъл, в съответствие със заповедта и обещанието на Христос Спасителя (Мат. 10:30).

Така вярващият се учи да не се безпокои за земните неща, а с доверие да предаде живота си в Божиите ръце, вярвайки, че дори космите на главата му са преброени и че нищо не става без Божието знание и воля.

Да се предадеш на Божията воля и промисъл не означава да изпаднеш в безгрижие. Безгрижието е противно на Божията грижа за хората и е крайно гибелно за тяхното духовно състояние, защото те са обкръжени от тъмни сили, които всячески им поставят съблазни и пречки по пътя към спасението.

С бащинска любов и грижа апостолът предупреждава вярващите за опасността от такава безгрижност, която дяволът използва най-охотно за гибелта на човешките души.

„Върху онези, които са привикнали на душевен сън, тоест да бъдат погълнати от суета и да обременяват трезвостта на душата си, напада коварният звяр на отчаянието. За да ги предпази от това, Христовият ученик ги увещава винаги да бодърстват и да се пазят от сеяча на плевели, за да не би, докато спят, водейки безгрижно и лениво съществуване, той тайно да посее в тях зли помисли и да ги отклони от истинския живот“ (блаж. Теофилакт).

Противникът на човешкия род, дяволът, тук е сравнен с лъв заради своята жестокост и свирепост: като рикаещ лъв, той обикаля земята, търсейки кого да погълне (срв. Иов 1:7), и причинява гибел и всякакви злини на безгрижните и небрежните.

Затова апостолът настойчиво насърчава вярващите да бъдат будни и твърди в борбата с този изконен враг: „Противостойте му с твърда вяра“ е наставление, което напомня думите на апостол Яков (Як. 4:7). Като още един стимул за търпение в скърбите и за борба с дявола, апостолът посочва мисълта, че страданията са общ дял за всички първохристияни. „Вероятно онези, на които апостол Петър пише това послание, са преминавали през много страдания заради Христос.
Ето защо той ги утешава, в началото на посланието с това, че те стават съучастници в страданията на Господа, а тук – с напомнянето, че не само те страдат,
а с тях заедно страдат всички вярващи по света“ (блаж. Теофилакт).

Най-голямото утешение за страдащите апостол Петър вижда в Божията благодат. Именно тя дава на християните сила да преодоляват всички изпитания, водейки ги към съвършенство и към пълното осъществяване на Божието призвание за тяхното спасение. На Бога, Спасителя на хората, апостолът отправя славословие в този стих (срв. Мат. 6:13), припомняйки, че именно Божията благодат, а не човешките усилия, е тази, която укрепява и довежда вярващите до вечния живот.

В края на посланието си апостол Петър посочва пътя и средството, чрез които е предал написаното на своите читатели. Той споменава Силуан – спътник на апостол Павел (срв. Деян. 15:40; 2Кор. 1:19; 1Сол. 1:1) – като такъв, който предава това послание, и го описва като верен брат и усърден служител в делото на благовестието. Накратко апостолът напомня и основната тема на посланието: свидетелството за истинността и сигурността на Божията благодат, в която вярващите са призвани да живеят и устояват твърдо (срв. 1Петр. 1:10 и сл.).

В послеслова на посланието се нуждаят от пояснение няколко израза: „във Вавилон“, „съизбраната“ (συνεκλεκτική) и „Марк, моят син“. Както вече беше отбелязано в предговора към коментара, под „Вавилон“ в стих 13 вероятно се има предвид Рим. В древността, а донякъде и в по-ново време, някои тълкуватели са смятали, че изразът „съизбраната“ се отнася до съпругата на апостол Петър, а Марк (апостолът и евангелистът) е бил възприеман като негов плътски син – предположение, основано на разказа в Деяния 12. Всъщност, както обяснява блажени Теофилакт, „съизбраната“ е названието на Божията Църква в Рим, а Марк е евангелистът, когото Петър нарича „син“ по дух, а не по плът.

Посланието завършва с приветствие на любовта и мира. Докато апостол Павел пише (Рим. 16:16; 1Кор. 16:20) вярващите да се поздравяват със „свято целувание“, апостол Петър казва: поздравете се с „целувание на любовта“. Въпреки различната формулировка, мисълта е една и съща: Павел нарича „свято“ онова целувание, което се дава в Христовата любов, а Петър, като говори за „целувание на любовта“, има предвид истинската, духовна любов. Затова и прибавя: „Мир вам всички във Христа Иисуса“ – не земен и временен мир, а онзи мир, който Христос остави на учениците Си преди Своите страдания, казвайки: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам; не както светът дава, Аз ви давам“ (Йоан 14:27) (блаж. Теофилакт).