Мисълта за Христос – Който пострада заради хората, възкръсна от мъртвите и се възнесе на небето (1Петр. 3:18, 21–22) – според апостол Петър трябва да подтиква всички християни да бъдат готови, ако се наложи, да пострадат заради Него. Защото, казва той: „който е пострадал по плът, е престанал с греха“.

Тук „пострадал“ означава всъщност умрял, подобно на думите на апостол Павел: „Ако сме умрели с Него, ще живеем с Него“ (2Тим. 2:11) и „Мъртви за греха, но живи за Бога“ (Рим. 6:11).

За разяснение на тези думи на апостол Петър и на стиховете от глава 4 най-добре служи глава 6 от Посланието на апостол Павел до римляните – там и тук се съдържа една и съща основна мисъл, само че при апостол Павел тя е изложена много по-обстойно.

Същността е следната: онзи, който с вяра се обръща към Христос и към Неговата изкупителна кръстна смърт, се съразпва с Него, а чрез кръщението се съпогребва с Него.
И както мъртвият не може да греши, така и християнинът трябва да счита себе си за мъртъв спрямо греха – грехът не бива да владее над него, а той трябва да живее единствено за Бога (Рим. 6:1–23).

„Ако Христос умря за нас по плът (защото без съмнение – не с безсмъртната Си божествена природа), то и ние трябва – в знак на благодарност – да умрем за греха, да не се поддаваме повече на човешките страсти, а останалото време в тялото си да живеем само и единствено по Божията воля“
(блаж. Теофилакт). И така, целта е да търсим плода на закона – светостта, а неговият завършек е вечният живот (Рим. 6:22).

Увещанието на апостола християните да живеят по Божията воля е подкрепено от решителното осъждане и отхвърляне на предишния им езически начин на живот, такъв какъвто са водили преди да влязат в Христовата Църква.

„Смисълът на думите е следният: След като веднъж завинаги сте се отказали от езическия живот, който някога сте водили, сега сте длъжни да се придържате към избрания от вас честен и праведен път. Тогава дори самите езичници ще се учудят, че вече не участвате с тях в същото беззаконие. И след първоначалното си удивление от вашата промяна, те няма просто да замълчат, а ще започнат и да ви злословят,
защото благочестието е отвратително за грешника. Но те няма да останат безнаказани за това злословие – и ще трябва да дадат отговор пред Съдията на всички“. (блаж. Теофилакт).

Дадената по-горе от апостола картина на личността и делото на Иисус Христос (1Петр. 3:18–22) се допълва в стих 5 с още една важна характеристика – а именно: Христос ще извърши последния съд над живите и мъртвите (срв. Мат. 25:41; Ис. 5:22, 25; 1 Кор. 15:24).

В стремежа си да покаже всеобщността на този съд и неговото разпространение върху всички хора без изключение, апостолът в стих 6 отново – както и в 1Петр. 3:19–20 – напомня за проповедта на Иисус Христос в ада. В този контекст душите в ада, които са чули проповедта на Господа, се посочват само като пример за действието на Евангелието върху човечеството. Основната мисъл е, че на цялото човечество – от първото до второто Христово пришествие – ще бъде възвестена Благата вест.

Най-близкият смисъл на стих 6 е следният: Когато Господ посети онези, които се намираха в ада, едни – които приживе са живели плътски, бяха осъдени, а други – които са живели духовно, или възкръснаха заедно с Господа (защото „много тела на починали светии възкръснаха“ – Мат. 27:52), или пък се съживиха чрез добра надежда (блаж. Теофилакт).

Апостол Петър говори за близостта на края на света, който ще настъпи непосредствено след Второто пришествие на Господа за съд (1Петр. 4:5). Неговото разбиране за близостта на този край не се различава от това на апостол Яков (Як. 5:8) и на другите първи християни. Апостолът използва тази мисъл не за да всява страх, а за да предложи на вярващите поредица от нравствени наставления. Първо – за благоразумие и трезвост на духа и тялото, и за духовна бдителност в молитвите (ст. 7; срв. Лука 21:34, 36), тъй като вътрешната съсредоточеност и живото молитвено общение с Бога са най-добрата подготовка за срещата с Него.

След това апостолът напомня за най-висшата добродетел – усърдната любов помежду им (ст. 8; срв. Йоан 13:35; Рим. 13:10; 1Кор. 13:1 и сл.), защото, както казва Писанието, „любовта покрива множество грехове“ (Притчи 10:12; 17:9; Як. 5:20). Това означава, че любовта не само прощава греховете на ближния, но и привлича върху онзи, който обича, Божията милост, чрез която му се прощават собствените грехове.

Блажени Теофилакт обяснява: „Петър нарича любовта можеща да покрива грехове, защото милостта към ближния прави Бог милостив към нас.“

Накрая, апостолът увещава към страннолюбие – не като формална проява на доброта, а като ясно заповядано от самия Господ (Мат. 25:35) и многократно напомняно от апостолите задължение (Рим. 12:13; Евр. 13:2 и сл.), чрез което християнинът показва делата на своята вяра и истинско участие в Христовата любов. Така апостол Петър свързва очакването на края не със страх и паника, а с трезвост, молитва, любов и милосърдие – дела, достойни за онези, които очакват Господа.

В името на закона на християнската любов, апостол Петър наставлява всички християни да служат на своите ближни с всички природни и благодатни дарби, които са им дадени. Целта е всяко дарование да бъде използвано не за превъзнасяне, а за полза и благо на другите, по заповед и пример на Самия Господ (Мат. 20 и сл.).

В същия дух многократно е поучавал и апостол Павел (Рим. 12:6 и сл.; 1Кор. 12:4 и сл.; 2Кор. 8:14), като основната мисъл и при двамата апостоли е една: всяко служение трябва да се извършва с вярност и смирение.

Сред различните дарби, апостол Петър особено откроява дара на словото („ако някой говори“ – εἴ τις λαλεῖ), т.е. дара на пророчеството (в духа на Рим. 12:6–8; 1Кор. 12:8–10).
Това включва поучение, увещание, утешение, убеждаване – всички те били от изключителна важност в апостолско време (1Кор. 14:3 и сл.).

Апостолът изисква този, който притежава дара на словото, да говори като „словеса Божии“ (λόγια Θεοῦ) – т.е. като истинско Божие слово, чуждо на всякакви човешки примеси, страсти и земна суета (срв. Деян. 7:38; Рим. 3:2).

По същия начин и служението (διακονεῖν) – особено когато става дума за помощ и милосърдие към бедните (срв. Рим. 12:8; 1Кор. 12:28) – трябва да се извършва свято и безкористно, като че ли Сам Бог действа чрез ръцете на този, който служи (еп. Георгий Ярошевский: „сякаш че тук би действал Сам Бог със Своята Сила“).

Крайната цел на всичко това е прославата на Бога и Иисуса Христа. „Към това, казва, ви увещавам – за да бъде Бог прославян във всички: било те езичници или вашите ближни“ (блаж. Теофилакт).

Апостолът говори за естествеността, а дори и за необходимостта от „огнено изпитание“ (πυρίωσις – буквално: възпламеняване, огън) за истинските последователи на Христос. Става дума за огъня на бедствията и скърбите, които идват с цел да изпитат дори праведните и да усъвършенстват добродетелите им (срв. 1Петр. 1:7; Як. 2 и сл.). Чрез страданията душата се очиства, а добродетелта се възвисява, както златото се пречиства в пещ, и се издига в стойност, доколкото се отделя от примесите чрез огъня.

Такъв ред в живота на праведниците напълно съответства на заповедите и обещанията на Самия Господ (Мат. 5:11; Йоан 15:18, 16:2).

Най-голямата утеха в страданията на християнина е съзнанието, че чрез тях той става съучастник в Христовите страдания и се намира в жив и дълбок съюз с Него (Рим. 13:7; 2Кор. 1:7).

В стих 13 апостолът е “прибавил нещо, по-блажено от всичко, именно, че претърпяващите изпитанието са подобни на своя Учител-Христос, и сега търпят заедно с Него безчестие за това, та заедно с Него да се прославят в бъдещия век” (блаж. Теофилакт).

Продължавайки да увещава християните към спокойно и с благост търпение в скърбите и страданията заради Христовото име, апостол Петър посочва в стих 14, че тежестта на страданията, понасяни от гонителите, се облекчава чрез Божия Дух, Който почива върху вярващите.

„От нечестивите Той бива хулен, а от вас прославян. Защо? Защото, когато обвиненията срещу вас се окажат лъжовни, срамът ще падне върху тях, а за вас това ще бъде слава“
(блаж. Теофилакт).

Истински блажени са онези, които страдат за името Христово, като християни, а не заради злите си дела. Апостолът не желае някой от вярващите да страда поради извършена от него неправда, макар че и в най-добрите християнски общности не е била изключена възможността за провинения.

Като примери за такива дела той посочва в стих 15 няколко прегрешения, сред които е и „посегател върху чуждо“ – в оригинал (гр.) ἀλλοτριοεπίσκοπος.

Според тълкуванието на блаж. Теофилакт това е „онзи, който излишно се намесва в чужди дела, проявява неуместно любопитство, за да намери повод за злословие“.

Колко по-славно е, напротив, когато страданието е само заради причастност към Христос, когато християнинът страда именно затова, че носи името Христово – Χριστιανός.

От това място става ясно, че по това време името „християнин“ вече е било разпространено (срв. Деян. 11:26; 26:28).

Единствено в устата на неверните юдеи и езичници това име е звучало като обида, но за самите вярващи да бъдат наречени християни било велика чест и слава.

Апостол Петър посочва ново основание или подбуда за благодушното понасяне на страданията, както вече е направил по-рано (1Петр. 4:7) – а именно: близостта на Божия съд, който ще се стовари с цялата си строгост върху неверните и нечестивите, но ще започне от общността на вярващите.

„Съд или изследване нарича тук апостолът скърбите, които нечестивите причиняват на верните, и за настъпването на които Господ предварително е известил, казвайки: „Ще ви предадат на съдилища“ и прочее (Мат. 10:17). Така апостолът внушава страх у вярващите, за да ги отклони от разсеян и безгрижен живот“ (блаж. Теофилакт).

Съдът, или изпитанието от Бога, започва от „Божия дом“, т.е. от Църквата (срв. 1Тим. 3:15), в съгласие със старозаветната пророческа представа (Иер. 25:15–29; Ам. 3:2) и новозаветното учение на Самия Христос (Мат. 25:9; Лука 21:12).

„Съдът преди всичко ще започне с Божия дом, защото, както казва св. Василий Велики, ние естествено негодуваме най-много срещу своите домашни, когато те се провиняват.
А на Бога са „домашни“ не някои други, а вярващите, които съставляват Неговия дом – Църквата“ (блажени Теофилакт).

Апостол Петър гледа на страданията и бедствията, които християните от неговото време понасят, като на началото на последния Божи съд, който ще се излее в пълнота върху онези, които не се покоряват на евангелието. Тази мисъл апостолът изразява първо чрез въпрос в стих 17: „А ако първо от нас започва, какъв ли ще бъде краят на онези, които не се покоряват на Божието благовестие?“

Апостолът продължава мисълта си от стих 17 чрез цитат от Стария Завет, от Притчи 11:31, според текста на Седемдесетте:

„И ако праведникът едва се спасява, то нечестивият и грешникът къде ще се явят?“

„Смисълът на думите е следният: ако праведникът получава спасение с труд, напрежение и усилия (срв. Мат. 11:12; Деян. 14:22), то какъв ще е дялът на онези, които прекарват живота си в безгрижие, изнеженост и наслаждение – сиреч на нечестивите – в бъдещия век?“ (блаж. Теофилакт).

Като нравствен извод от целия разглеждан откъс (1Петр. 4:12–19), апостол Петър наставлява вярващите да се предадат напълно в ръцете на благата и премъдра Божия воля, когато преминават през страдания в живота си (срв. 1Петр. 4:17). Той призовава към такова упование, каквото сам Господ Иисус Христос показа на кръста, когато каза:  „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“ (Лука 23:46).

Но как трябва да предаваме себе си на Бога? „С добри дела“, отговаря блажени Теофилакт. А какво означава това? „Означава да се надяваме на Бога със смиреномъдрие, да не придаваме прекалена важност на собствените си страдания, а напротив – колкото повече някой страда, толкова повече да счита себе си за недостоен и непотребен, казвайки на Господа: „Ти си праведен във всичко, що си сторил с нас“ (Дан. 3:27).“