Апостолът сега отправя наставления и към християнките, сходни по характер с предходните наставления към слугите (1 Петр. 2:18). Той съветва всички жени-християнки да се подчиняват на своите съпрузи, вероятно за да уточни правилно смисъла на това подчинение и да предотврати евентуалното желание на вярващите жени да се откажат от покорство към своите съпрузи, ако те са езичници или юдеи. В първохристиянската епоха подобни смесени бракове не били рядкост (срв. 1 Кор. 7:12 и сл.).

Подобно на апостол Павел (1Кор. 7:16), апостол Петър възлага надежда на мисионерската роля на християнката спрямо нейния невярващ съпруг: кротостта, добродетелното поведение и светостта на християнската жена могат да предразположат и неверния мъж към християнството.

„Езичниците получават добро впечатление за вярата и ревност към нея – това произвежда и нашето покорство към властите, и заради нас въздават благодарение на Христа, а за християните е голяма похвала, когато поради нас и нашето добро поведение и езичниците благославят Божието име. Думите „без слово ще бъдат спечелени“ означават или това, че ще бъдат привлечени без каквито и да било разисквания или противоречия, или че доказателството чрез делата е по-силно от думите и човешката реч, както е казал и светият мъж: „Делото, което не е придружено от слово, е по-добро от слово, което не е придружено от дело“ (блаж. Теофилакт).

Апостолът описва нравствения облик на християнката, като от една страна отхвърля и осъжда обичая и страстта на езическите жени към разкош в облеклото и външния вид, а от друга страна изтъква и изисква от християнките вътрешна, непреходна духовна красота – духовно разположение, изграждано и водено от Божия Дух (срв. 2 Кор. 4:16; Еф. 3:16).

Като основни добродетели, които украсяват духа на християнката, апостолът посочва: кротостта – тоест отсъствие на гордост, раздразнителност, гневливост и подобни страсти; мълчаливостта, тишината, спокойствието и невъзмутимостта.

Тези качества на духа, според апостола, имат голяма стойност в очите на Бога.

В подкрепа на своето увещание към християнките да се подчиняват на своите съпрузи, апостол Петър посочва древните, старозаветни примери на добродетелни жени, които са се украсявали преди всичко с покорство към мъжете си.

Сред библейските жени той особено откроява Сарра, родоначалничката на еврейския народ, която показала своето уважение и подчинение към съпруга си Авраам, наричайки го „господар“ (на евр. баал, на гр. κύριος) – Бит. 18:12.

Примерът на Сарра имал особена тежест за християнките от юдейски произход, но и езичничките, станали християнки, могат да бъдат наречени духовни дъщери на Сарра, така както апостол Павел нарича всички християни „деца на Авраам“, бащата на вярващите (Рим. 4:16).

Такова духовно родство със Сарра апостол Петър предполага и тук, като го обвързва с две условия: Ако вършите добро, и ако не се страхувате от нищо страшно.

„Като увещава жените да се украсяват с добродетели, достойни за християнки, апостолът ги насърчава да бъдат милостиви, без да се боят от упреци или наказания от страна на мъжете си… С тази възвишена реч той увещава предпазливите и боязливи жени да бъдат по-щедри в раздаването на вещи от домакинството, а мъжете апостолът предупреждава да не бъдат сурови към тях заради милосърдието им“ (блаж. Теофилакт).

Подчинението на жената към мъжа в християнството не трябва да има робски характер, а напротив – трябва да бъде израз на свободно нравствено покорство, при взаимно добро и отговорно отношение от страна на съпруга-християнин. Отношението на християнските съпрузи към жените им, според апостола, трябва да се отличава с разумна загриженост и внимание, като към „по-слабия съд“; и също така – с особено уважение, деликатност и почит.

Тези две характеристики представляват ново, чисто християнско основание за семейните отношения: жените, заедно и наравно със своите съпрузи, са сънаследници на благодатния живот и на вечното спасение (срв. Гал. 3:28).

На по-практично ниво, взаимната, съвместна молитва на съпрузите – било домашна, било обществена (срв. 1Кор. 7:5; 1Тим. 2:8–9) – изисква християнски дух, а това е възможно само при нравствено чисти и уважителни взаимоотношения, каквито апостолът ясно изисква от съпрузите-християни.

След частните наставления апостолът отново се обръща към всички християни като цяло, и същността на тези наставления е заповедта за любовта и нейните проявления и форми.

„След като завършва наставленията, отнасящи се до съпрузи и съпруги, той обобщава увещанието към всички… Казвам – към всички без изключение. Защото това е краят, към който всички се стремят – спасението, и за всички е даден един закон – любовта.“

От любовта произлизат всички други добродетели: смирение, състрадание, милосърдие и други.

Блажени Теофилакт дава следните пояснения:

„Единодушие“ – пълно и спокойно съгласие в духа, без раздори;

„Състрадание“ – да скърбим за страдащите така, както бихме скърбили за самите себе си; „Братолюбие“ – такова отношение към ближните, каквото подобава към родни братя;

„Благоутробие“ – душевна склонност към благодеяние към себеподобни;

„Любомъдрие“ – кротост и дружелюбие към всички, независимо дали са познати или непознати;

„Смирение“ (или смиреномъдрие) – способност да търпиш обиди, осъзнаване на собствената греховност, търпеливо понасяне на обвинения – това може да се нарече благомислие.

А противоположното на това, по думите му, е „досаждането“ (или „ругателството“) – наклонност към злословие, произтичаща от лош навик.

„С тези добродетели се украсявайте“, казва блаж. Теофилакт, като ясно подчертава, че те са същинското украшение на християнския живот и път към спасение.

Предишните си наставления апостолът подкрепя с цитат от думите на псалмопевеца от Псалом 33:13–17 и като че ли казва: „Който обича живота, т.е. който се стреми да преобрази себе си за истинския, вечния живот и иска да го направи достоен за обичане, (защото на това сочи изразът „който желае да обича живота“ – сякаш иска да го покаже като жадуван и желан за останалите), той нека неотклонно се придържа към онова, което заедно с мен препоръчва и пророческото слово.“

Апостол Петър изразява възвишено разбиране за добродетелта – тя притежава толкова самостойно и вътрешно достойнство, че нито едно външно зло не е в състояние да ѝ нанесе съществена вреда (срв. Рим. 8:33). Напротив, той подчертава нейната оправдаваща и възвишаваща сила (Мат. 5:10).

Увещанието към християните да не се боят от заплахите на гонителите, както и да ревнуват за прославянето на Господа в сърцата си, апостолът изразява – в съответствие със своя обичай – с думи от Стария Завет, и по-специално от пророк Исаия (Ис. 8:12–13).

Към вътрешното освещаване на Бога в сърцата на християните трябва да се прибави и външното изповядване на вярата пред хората – т.е. готовността на вярващия да даде отговор за своята надежда на всеки, който го попита.

„Апостолът заповядва на вярващия човек винаги да бъде готов да даде отчет за своята вяра, така че когато и да ни попитат за нашето упование, да можем лесно и с кротост да отговорим – както и всичко въобще, да вършим, сякаш в присъствието на Самия Бог…“ (блаж. Теофилакт)

Тези думи на апостол Петър не противоречат на казаното от Господа. Когато Господ казва, че когато ни заведат пред управници и власти, не трябва да не се безпокоим какво ще отговаряме (Лука 21:14), а апостол Петър сега повелява да бъдем готови да дадем отговор за нашето упование, разликата е в следното: „Господ говори за свидетелството, а апостол Петър – за поучението“ (блаж. Теофилакт). Тоест, в единия случай става дума за вдъхновено свидетелство по време на гонение, където Светият Дух ще вложи думите в устата на вярващия,
а в другия – за съзнателна готовност да се даде разумен и ясен отговор за християнската надежда, когато бъдем попитани.

Според апостола, упованието е самата сърцевина на истинския духовен християнски живот, и отговорът (или „отчетът“) за това упование, което е основано на вярата, трябва да бъде даден: с кротост, и с благоговение – т.е. с почит към Божията истина, без всякакво високомерие или превъзнасяне.

Тук се съдържа урок за всички времена – за всеки, който изповядва, защитава или проповядва християнската вяра.

В стих 17 апостолът повтаря и затвърждава мисълта от стих 14, че по-добре е да страдаш за добри дела, отколкото за зли (срв. 1Пет. 2:20).

В подкрепа на мисълта за невинните страдания на християнина (1Петр. 3:14–17), апостол Петър сега посочва, че сам Христос е страдал невинно.

И за да покаже величието и силата на Страдалия, апостолът добавя думата „веднъж“ – тоест еднократно, окончателно и достатъчно – (блаж. Теофилакт).

Несравнимо по-високото, всеобщо и историческо изкупително значение на Христовите страдания апостолът разкрива в израза: „Праведник за неправедните“ – това е същността на изкуплението.

Целта и спасителният резултат от Христовите страдания се състоят в това, че Той, като Истински Първосвещеник, ни приведе при Бога – т.е. отвори на грешното човечество достъп до Бога, както свещенството на Стария Завет е имало дълг и власт да бъде посредник в примирението на осквернения от греха народ с Бога.

От втората половина на стих 18 апостол Петър излага догматическото християнско учение за слизането на Христос в ада след Неговата смърт и преди възкресението – с цел проповед към дохристиянското човечество.

Състоянието на Спасителя след смъртта е обозначено от апостола с думите: „умъртвен по плът, но оживен по дух“,
което напълно съответства на известното пасхално църковно песнопение: „В гроба телом, в ада – с душата като Бог…“

Употребата на страдателната форма на глагола ζωοποιηθείς („бидейки оживотворен“) отразява типичния стил на апостол Петър, който често представя спасителните действия на Христос като действия на Бог Отец, както се вижда например от: „Бог възкреси Христа“ (Деян. 2:24; 3:15), „Христос бе възнесен с десницата Божия“ (Деян. 2:33).

Според този стих Христос, с душата Си, оживотворен, но още преди Своето възкресение от мъртвите, слезе в „тъмницата“ (φυλακή) – т.е. в шеол, или ада (срв. Еф. 4:9–10), за да проповядва Евангелието (срв. Мат. 4:23) на духовете, които се намираха там.

Съдържанието на тази проповед може да е било само едно – благовестието за вече извършеното изкупление и спасителните му плодове, съпроводено с призив към покаяние и вяра (Еф. 4:6).

Според вярата на Православната Църква, проповедта на Христос в ада е била предварена от проповедта на св. Йоан Предтеча и Кръстител, за което Църквата пее в тропара на Предтечата: „Явился еси и сущим во тьме свет, не видимый светильниче, Предтече Господень…“

От всички, на които Христос е проповядвал в ада покаяние и спасение, апостол Петър посочва съвременниците на Ной – като пример. Това били хора, които в своето време се противопоставяли или не се подчинявали на Божието дълготърпение, което очаквало тяхното разкаяние и ги е призовавало към него чрез самия Ной – чрез неговата проповед и самия акт на строежа на ковчега (Бит. 6:3 и след.).

Ако дори към такива грешници е била отправена спасителната проповед на Господа Иисуса Христа, то несъмнено тази проповед е достигнала и до всички други – грешници и праведници, живели както преди Ной, така и след него, до първото Христово пришествие (срв. Пс. 15:10).

Апостол Петър неслучайно избира именно съвременниците на Ной в този стих – той ги посочва като илюстрация, вероятно във връзка с последвалата мисъл (стихове 20б–21а), където представя образа на Ной и неговото семейство, спасени чрез водата на потопа, като предобраз на християнското спасение чрез кръщението.

Това не е изолирана идея – в целия Нов Завет времето на Ной често се представя като тип (предобраз) на събития и реалности от християнската епоха:

Мат. 24:37 и сл. – времето преди потопа е уподобено на времето преди Второто пришествие;

2 Петр. 2:5 – Ной е наречен „проповедник на правдата“;

2Петр. 3:6–7 – потопът е образ на бъдещия съд на света;

Евр. 11:7 – Ной е даден като пример за вяра и послушание.

В разбирането за историческия и всемирен воден потоп, апостол Петър не акцентира върху наказателния, а върху спасителния му аспект, което обуславя и специфичната конструкция в 1Пет. 3:20: „избавиха се от водата“ (по-точно, според гръцкия текст: „чрез водата“, δια ὕδατος).

Апостолът, казва блаж. Теофилакт, показва, че спасението е било проповядвано на хората от самото начало, но те, поради склонността си към суета, го пренебрегнали. И докато хората били безброй, само осем души се покорили на проповедта и се спасили в построения ковчег.

Тъй като спасението е било „във вода“, апостолът напълно основателно прилага този образ към светото кръщение, и заявява, че тази вода е предобраз на нашето кръщение – защото и кръщението: погубва непокорните бесове, и спасява онези, които с вяра влизат в ковчега, т.е. в Църквата.

Както водата на потопа измива външната нечистота, така и кръщението измива не телесната, а душевната сквернота,
чрез външния знак извършва вътрешно очистване.

„То е като залог и обричане на добра съвест пред Бога“, обяснява блаж. Теофилакт.

Апостолът определя кръщението, предизобразено от потопа (ἀντίτυπον, „предобраз“), по същество по два начина:  Отрицателно – като противоположност на разнообразните юдейски ритуални умивания, които очистваха само телесното, но не и душата; Положително – като „обещание на Бога за добра съвест“ (συνειδήσεως ἀγαθῆς ἐπερώτημα εἰς Θεόν),
чрез което апостолът изразява: от една страна, благодатта от Бога при кръщение – опрощението на греховете и примирението с Бога; от друга – молитвата и обета на кръщавания да запази тази добра съвест и занапред.

Цялата тази сила и действителност на кръщението произлиза от възкресението на Иисус Христос, и от Неговото възнесение на небето, след което, като Богочовек, Нему се покориха свободно всички небесни сили (срв. Евр. 1:4).