Възродените трябва да отхвърлят всяка злоба (срв. Иак. 1:21; Еф. 4:22; Кол. 3:8). Затова апостолът, с малко думи в първия стих, обхваща цялото множество и разнообразие от злини – всички страсти и пороци, които са напълно несъвместими с чистата християнска братска любов (1 Петр. 1:22), както отбелязва блажени Теофилакт.

След това апостолът насърчава християните с цялата си сила да обикнат истински животворящото Божие слово като духовно мляко. И в същото време насочва вниманието им към вътрешния им опит: „Понеже вкусихте“, т.е. чрез практикуване на свещените евангелски заповеди вие ясно и осезаемо сте узнали колко добро и благотворно е това учение. А опитът е по-силен от всяка дума, както и преживяното е по-сладко от всяко описание. И така, след като на дело сте усетили благостта на Господа, показвайте същата доброта и милост един към друг. (Блаж. Теофилакт)

Апостолът прави преход от конкретни наставления към отделните християни към слово за усъвършенстването на християнското общество като цяло. Той представя християнската общност чрез образа на строяща се сграда – дом. И тук неговата мисъл естествено най-напред се спира върху крайъгълния камък на тази сграда – Църквата, тоест Спасителят Христос, Живият Камък (срв. Йоан 6:51).

Още в Стария Завет светите проповедници – пророк Исайя (Ис. 28:16) и псалмопевецът Давид (Пс. 117:22), предизвестяват това вселенско събитие: сам Яхве ще положи на Сион крайъгълен камък, в когото вярващият няма да се посрами, но когото невярващите строители ще отхвърлят.

Това пророчество засяга Христос и така го тълкуват Самият Спасител (Мат. 21:42), апостол Петър в речта си пред Синедриона (Деян. 4:11), както и апостол Павел (Рим. 9:33). На лъжливото човешко мнение на невярващите, които отхвърлиха Камъка, се противопоставя единствено истинното Божие свидетелство: че Той е избран и драгоценен Камък. Върху този Камък всички християни трябва да се изграждат като духовен дом – храм, в който те образуват „свято свещенство“ (ἱεράτευμα ἅγιον).

Подобно на това, както в Стария Завет свещенството на Левиевото племе беше специално избрано от Бога, за да предстои пред Него и да принася жертви за себе си и за народа (Лев. 16:1; Чис. 9:13; Иез. 40:46), макар че и целият народ, и отделните му членове бяха призовани да съставляват духовно свещенство и царство (Изх. 19:5–6), така още по-силно това важи за Новия Завет. В него съществува установено свещенство за извършване на тайнствата, поучаването и управлението в Църквата; но редом с него, без да го отменя, съществува и всеобщото свещенство – духовното свещенство на всички християни, които са длъжни да принасят на Бога духовни жертви: молитви и хвала, себеотдаване, дела на любов и милост, и други християнски подвизи (Рим. 12:1; Евр. 13:15–16; 1Йоан. 3:16; Фил. 4:18).

Апостолът като че ли увещава християните така: „Бъдете по-тясно свързани помежду си чрез единството в любовта и се съединявайте в пълнотата на духовния дом, без да се смущавате от презрението на хората – защото дори крайъгълният камък, Христос, беше отхвърлен от тях. Стигнете до единомислие помежду си, изградете духовен дом от самите себе си, придобийте свято свещенство и принасяйте духовни жертви.“ (Блаж. Теофилакт)

Мисълта и наставлението към християните относно духовното устроение апостол Петър сега потвърждава, като привежда (не дословно) старозаветни цитати: Исайя 28:16; 8:14 и Пс. 117:22–23. Тук Христос е наречен крайъгълен камък, защото Той обединява двете стени, изграждащи духовния дом – т.е. езичниците и юдеите – със Своите обятия и ги свързва в едно съгласие, премахвайки безполезните жертви на едните и преобразявайки в благочестие идолопоклонническото суеверие на другите (блаж. Теофилакт).

В този стих апостолът, в духа на тези старозаветни слова, говори за съдбата на онези, които не повярват в Божието слово. „На това и са оставени“ – това не значи, че те са определени за това от Бога. Защото от Онзи, Който желае всички хора да се спасят (1 Тим. 2:4), не може да произлиза причина за гибел. Но понеже те сами са направили от себе си „съдове на гнева“, като са прибавили към това и непокорство, положението, което сами са си приготвили, е това, в което и са оставени. Защото ако човекът, като разумно същество, е сътворен със свободна воля, и тази свобода не може да бъде насилена, то би било несправедливо да се вини Онзи, Който му предоставя точно онази участ, която той сам си е подготвил чрез делата си (блаж. Теофилакт).

В противоположност на тъжната участ на невярващите и отхвърлените, апостолът с ярки щрихи очертава призванието и предназначение на вярващите – онези, за които Христос наистина е крайъгълният и скъпоценен камък. Тези образи той заимства от Стария Завет – отчасти от закона на Моисей (Изх. 19:5–6; Втор. 7:6), отчасти от пророците (Ос. 1:6, 8; 2:23–24), използвайки за християните изрази като: „избран род“, „царствено свещенство“ (срв. Откр. 1:6; 5:10), „свят народ“, „народ, придобит за притежание“ – всички тези почетни наименования, отнасяни по-рано до Израил, придобиват още по-дълбок смисъл, когато се отнасят към християните, изкупени с кръвта на Божия Син. Така възвеличени и обогатени с благодат, християните имат възвишена цел в живота – да възвестяват съвършенствата на Онзи, Който ги е призовал – Бога. „На това учи Сам Господ, когато казва: ‘Тъй да светне светлината ви пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец Небесен’“ (Мат. 5:16). Защото всичко е Божие творение, но Божие притежание са само онези, които са се удостоили с това чрез своята добродетел (блаж. Теофилакт).

Контрастът между предишното и новото състояние на призваните ясно се подчертава в този стих чрез думите на пророк Осия (преразказани, а не буквално цитирани): „Вие, които някога не бяхте народ, сега сте Божий народ; които някога не бяхте помилвани, сега сте помилвани“ (Ос. 2:23). „За да не прозвучи тази реч прекалено строго, апостолът използва укорителните, но пророчески думи на Осия“ (блаж. Теофилакт).

„Учителите на вярата имат обичай към догматичното учение да прибавят и уроци по нравственост. Така постъпва и сега блаженият апостол Петър“ (блаж. Теофилакт). Редицата нравствени наставления, които показват как християните чрез живота си, основан на християнските принципи, могат да възвестяват Божиите съвършенства (ст. 9), започва с общо правило – да се отдалечават от плътските страсти и да водят добродетелен живот. Именно по този начин християните най-добре биха могли да смекчат враждебното отношение на езичниците към тях, тъй като последните били склонни да изопачават и учението и начина на живот на повярвалите. „Когато езичниците изследват нашия живот и виждат, че техните представи за нас не съответстват на действителността, тогава самите те се поправят в срамните си дела и по този начин прославят Бога“ (блаж. Теофилакт).

След общото наставление за добродетелта, апостол Петър преминава към по-конкретни напътствия – как християните да се отнасят към някои обществени институции, където именно чрез добрите си дела могат да свидетелстват пред езичниците. Той прави това, вероятно, както с цел да опровергае злословията и клеветите срещу християните от страна на езичниците (ст. 12, 15), така и за да предпази самите християни от злоупотреба със свободата си (ст. 16). Апостолът наставлява вярващите да бъдат покорни на „всяко човешко създание“ (κτίσει), тоест на установения ред и обществения порядък. „Човешко създание“ той нарича властимащите – царете и поставените от тях управници – понеже и самите царе биват избирани или утвърждавани от хората. И така, казва той, покорявайте се на светските власти, но го правете „заради Господа“, защото така е заповядал Той: „Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Следователно, ако властите заповядват нещо, което е противно на Божията воля, тогава не им се дължи послушание. Така заповядал Христос, и същото заповядва сега и Неговият ученик.

Това наставление служи, от една страна, да не могат езичниците да твърдят, че християнството подкопава обществения ред и е източник на безредици – понеже християните се покоряват „заради Господа“. От друга страна, то е и за назидание на самите вярващи. Някои биха казали: сам апостолът ни обещава небесно царство (1Пет. 1:4) и чрез това ни възвишава, а после ни смирява, подчинявайки ни на светски власти. Но ако някой се съмнява в това, нека знае, че тази заповед не е от самия апостол, а от Господ. Апостолът прибавя и причините: първо – това е Божията воля; и второ – нашата покорност към властите свидетелства за нашето добро поведение и посрамва невярващите. Защото, когато ни обвиняват в гордост, а виждат нашето смирение и покорство там, където е редно, това ги изобличава още по-силно (блаж. Теофилакт).

Предупреждавайки християните да не използват християнската свобода като прикритие за своеволие (ст. 16), апостол Петър формулира нравствените задължения на християните в гражданския и обществения живот с четири кратки, но съдържателни правила за поведение: „Почитайте всички, обичайте братството, бойте се от Бога, уважавайте царя“ (ст. 17). „Виж каква точност в израза – казва: отдавайте страх на Бога, а чест на царя. Ако трябва да се страхуваме от Бога, Който може да погуби и душата, и тялото (Мат. 10:28), то очевидно не трябва да се подчиняваме на царе, когато те ни заповядват нещо противно на нравствеността“ (блаж. Теофилакт).

След наставленията с общ характер (ст. 17), апостолът преминава (в ст. 18) към конкретно напътствие: християнските слуги (или роби) трябва добросъвестно и с усърдие пред Бога да се подчиняват на своите господари — не само на добрите и кротките, но дори и на суровите.

„Несравнимо по-висока е мъдростта на онзи, който, без да съзнава в себе си никакво зло, понася всичко с благодарност. Това е велик подвиг, достъпен за малцина, но който привлича особена Божия благодат, защото такъв човек подражава на Христовите страдания. Защото и Христос страда не заради собствени грехове – Той не извърши никакъв грях (Ис. 53:9), а страда за нас и заради нашите грехове“ (блаж. Теофилакт).

При описанието на изкупителния подвиг на Христос Спасителя, Който в него дава на хората най-висшия пример за търпение, великодушие и кротост, апостол Петър се ръководи отчасти от свободен преразказ на пророчествата на Исая за Страдащия Отрок или Раб на Йехова (Ис. 50:6; 53:4, 6, 9), а отчасти – от новозаветните свидетелства за изкупителното дело на Господ Иисус Христос. Тук би могъл да възникне въпрос: как апостол Петър казва, че когато Господ бил злословен, не отвръщал със злословие, и когато страдал, не заплашвал, след като в Евангелието виждаме как нарича юдеите “глухи”, “псета“, фарисеите – „слепци“ (Мат. 15:14), за Юда казва: „По-добре би било за този човек да не се беше раждал“ (Мат. 26:24), а в друг случай – че „по-леко ще бъде на Содом в съдния ден, отколкото на този град“ (Мат. 10:15)?

Но апостолът не казва, че Господ никога не е укорявал или предупреждавал, а че, когато е бил злословен, Той не отвръщал със злословие, и когато е страдал, не е заплашвал. Защото ако е укорявал някого, то това не е било отмъстително спрямо онези, които са Му причинявали страдания, а от изобличение към онези, които упорстват в неверието. Затова думите на апостол Петър, с които ни насърчава към незлобие чрез примера на Господа, са напълно верни (блаж. Теофилакт).

Характерно за езика и мирогледа на апостол Петър е, че той нарича изкупителната кръстна смърт на Христос, както и в речите си в Деяния на апостолите (Деян. 5:30; 10:39), „повесване“ или „възнасяне на дървото“ (το ξύλον), с което подчертава, че Христос е приел върху Себе Си, в изпълнение на думите на пророк Моисей (Втор. 21:23), проклятието на греха и смъртта, което лежи върху човечеството (срв. Гал. 3:21).

Целта на изкупителната смърт апостолът посочва е двойна: чрез нея хората са освободени от греховете си и са получили благодатни сили да живеят в правда.

В този стих апостолът описва религиозно-нравственото състояние на дохристиянското човечество, в съгласие с Исайя 53 и други библейски места – както от Стария Завет (Числ. 27:17; 3 Цар. 22:17; Пс. 118:176; Иез. 34:5, 11), така и от Новия (Лука 15:4; Мат. 9:36; Йоан 10:15) – като бедствено състояние на духовно скитане, на хора, лишени от истинско познание и нравствена чистота.

И обратно, обръщането на хората и приемането на християнството е описано от апостола като завръщане при Пастира и Пазителя (τὸ Ποιμένα καὶ ἐπίσκοπον) на душите ни (срв. Йоан 10:1).