Още в началните стихове на посланието, в неговото заглавие и в поздрава на апостола към читателите се изразява общият характер и духът на мирогледа и богословието на апостол Петър, а именно: тясната връзка на неговото учение със Стария Завет. Като се нарича още в самото начало апостол на Иисус Христос, Петър прави това, разбира се, с цел да придаде авторитет на своето слово в очите на всички последователи на Господ Иисус Христос.

При думата „апостол“ читателите на посланието е трябвало да си припомнят, че лицата, наречени апостоли (срв. Мат. 10:1–2), не говорят и не действат от себе си и по своя воля, а по пълномощие и в името на Иисус Христос; че по силата на особеното си призвание те са свидетели за Христа като Изкупител и Спасител на света (срв. Деян. 4:9, 10:39), и имат задължението и властта да основават общества или църкви в Христово име, да проповядват и поучават за Христовия кръст и за цялото дело на спасението по целия свят, да наставляват и увещават, да изобличават и възпират всички хора – и юдеи, и езичници – след като приемат благовестието (срв. Рим. 1:13 и др.), като за постигане на възвишените цели на своето всемирно служение апостолите са получили особени дарове на Светия Дух и изключителни чудотворни сили (Деян. 2:4, 5:5, 11; срв. Марк 16:17,18).

Читателите на посланието апостолът нарича „избрани пришълци, пръснати“ (в диаспора) (ἐκλεκτοῖς παρεπιδήμοις διασπορᾶς): „избрани“ – в смисъл на призовани в Христовата Църква (по аналогия с избора на еврейския народ в Стария Завет), а „пришълци на разсеянието“ – не само в тесния, буквален смисъл – имайки предвид християни от юдеите, живеещи извън своето отечество – Палестина, но и в по-широк, духовен или преносен смисъл – изобщо християни, които нямат на земята траен град (Евр. 11:13; 13:14), тъй като човешкият живот на земята по принцип се нарича странничество, и човекът, според библейското разбиране, където и да живее, е странник и пришълец на земята; земята е временното му жилище, а истинското му отечество е друг свят – духовният, небесният (срв. Бит. 47:9; Лев. 25:23; Пс. 38:13).

Затова, макар че думата „разсеяние“ в Новия Завет има техническо значение и обозначава юдеите, живеещи извън Палестина сред езичниците (Як. 1:1; Йоан 7:35), както и думата „пришълец“ (евр. гер, тошав) в Стария Завет означава човек, който живее извън пределите на своето отечество, в чужда земя (Изх. 12:45; Лев. 22:10, 25:47), то при апостол Петър, в вече посочения преносен, духовен смисъл, християните като цяло – включително и езичниците, приели Христовата вяра (1Петр. 2:10, 4:3–4) – се наричат странници и пришълци (1Петр. 2:11), а времето на техния живот в този свят – време на странстване (1Петр. 1:17).

Така апостол Петър, влагайки в старозаветните образни изрази по-висок, новозаветен смисъл, с използваните думи в поздрава си има предвид всички християни, живеещи в изброените от него области – понеже те, именно като християни, съставляват особен народ, чужд на света и на езичниците, и имат духовно, истинско отечество, което е на небесата.

В представите на самия апостол Петър разбирането за апостолското служение е неразривно свързано с аналогичното на него служение на старозаветните пророци. Блажени Теофилакт прекрасно отбелязва тази особеност във възгледите на Петър за делото на апостолството, казвайки: „С думите „по предвидението на Бога“ апостолът иска да покаже, че освен по време, той с нищо не е по-нисш от пророците, които също са били изпращани от Бога. А че и пророците са били изпратени, за това говори Исайя: „да благовествувам на нищите ме изпрати“ (Ис. 61:1). Но ако е по-нисш по време, не е по-нисш по Божие предвидение. В това отношение той се обявява за равен на Йеремия, който, още преди да бъде създаден в утробата на майка си, беше познат и осветен и определен за пророк на народите (Йер. 1:5).

И както пророците, наред с всичко останало, са предсказвали пришествието на Христа (защото за това са били изпращани), така апостолът обяснява служението на апостолството. Защото това означава думата „освещение“, например в думите: „вие ще бъдете за Мене особен народ, осветен“ (Втор. 14:2), т.е. отделен от другите народи. И така, делото на неговото апостолство е – чрез духовни дарове да отделя народите, покорни на кръста и страданията на Иисус Христос, които се поръсват не с пепелта на юница, когато трябва да се очисти осквернението от общението с езичниците, а с кръвта от страданията на Иисус Христос.

След като назовава поименно читателите на посланието, апостолът веднага насочва мисълта си към висотата на християнското призвание. Тук той преди всичко обръща вниманието на читателите върху това, че тяхното избиране за спасение се е извършило „по предведението на Бога Отца“ (κατὰ πρόγνωσιν Θεοῦ Πατρός). Понятието за Божието „предведение“, както вече беше посочено, заема важно място в богословието на апостол Петър именно поради близостта на неговия мироглед с този на Стария Завет, или поради особеното му убеждение за органичната връзка между двата завета.

Като благовестител на Новия Завет, апостолът посочва участието на трите Лица на Пресветата Троица в делото на спасението на човека. Ако на Бог Отец той приписва „предведението“ на спасението, то на Светия Дух – „освещението“ (ἐν ἁγιασμῷ Πνεύματος), тоест всички многообразни действия на Светия Дух по облагодатяване на духа и природата на християнина, а на Христос Спасителя – самото извършване на делото на спасението, което има възвишената цел: „в послушание и поръсване с кръвта на Иисуса Христа“ (εἰς ὑπακοὴν καὶ ῥαντισμὸν αἵματος Ἰησοῦ Χριστοῦ).

Тук има две понятия: „послушание“ и „поръсване с кръвта на Иисус Христос“, и и двете, според възгледа на апостола, са свързани със старозаветния предобраз на Новия Завет – Завета на Христовата кръв (Мат. 26:28; Евр. 12:24). Старозаветното събитие, което предизобразява новозаветното поръсване на всички, които влизат в Христовата Църква, е употребата на жертвената кръв при сключването на завета между Бога и еврейския народ на Синай, когато с кръв беше поръсен народът: „и взе Моисей кръвта (от жертвите) и поръси народа, като каза: „ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас“ (Изх. 24:8; срв. Евр. 9:18–20).

Така, както със съкровена кръв беше сключен заветът на Бога с еврейския народ, така и с безценната кръв на въплътения Син Божи, пролята на кръста, беше положено основанието на Новия Завет между Бога и човечеството. И както чрез поръсването с жертвена кръв евреите влизаха в завета и ставаха свят народ на завета, така, в несравнимо по-висша степен, посъването с Христовата кръв е благодатната сила, чрез която хората влизат в Новия Завет с Бога, тоест в Христовата Църква.

Същият разказ от Изход 24 обяснява и другия израз на апостола – „в послушание“. Защото Моисей е поръсил народа с жертвена кръв в знак за влизането им в завет с Бога едва след като, прочитайки пред целия народ „книгата на Завета“, народът дал тържествено обещание: „всичко, което е казал Господ, ще сторим и ще бъдем послушни“ (Изх. 24:7). Тоест, Старият Завет е бил сключен чрез поръсване с жертвена кръв само при условие за послушание от страна на народа към волята на Яхве, изразена в книгата на Завета.

По подобен начин, приемането и влизането на хората в лоното на Христовата Църква се извършва също при условие на „послушание“, тоест, безусловна готовност да приемат цялото християнско учение с твърда решимост да го изпълняват на дело в живота си.

След като изобразява същността и основанието на спасението на човека в Христа, апостолът отправя към читателите молитвено благопожелание: „благодат вам и мир да се умножат“. „Благодат“ – защото се спасяваме даром, без да внасяме нищо от себе си; „мир“ – защото, като оскърбихме Владиката, се наредихме сред Неговите врагове“ (блаж. Теофилакт Охридски).

След поздрава към читателите и изложението на източника на християнското спасение, апостолът се изпълва с чувство на дълбока сърдечна благодарност към Бога за изкуплението на света и призванието на читателите-християни в Христовата Църква, и излива своята вярваща душа в тържествено славословие, напомнящо по структура и дух подобното славословие на другия първовърховен апостол, апостол Павел, в началото на посланието му до Ефесяни (Еф. 1:3 и след.).

В своето славословие към Бога апостол Петър нарича Бога Бог и Отец на Господа Иисуса Христа – така, както и Сам Христос нарича Бога не само Свой Отец, но и Свой Бог (Йоан 20:17). По същия начин и апостол Павел често нарича Бога, особено в славословия, „Отец и Бог на Иисуса Христа“ (Рим. 15:6; 2Кор. 1:3, 11:31; Еф. 1:3, 17; Кол. 1:3).

Възможно е тази форма на славословие да е заимствана от богослужебната употреба, която вече съществувала в апостолско време (срв. Иак. 3:9).

Самото спасение в Христа апостолът характеризира от три гледни точки:

а) По своя източник – то е дело на „голямата милост“ (το πολύελεος) Божия, тъй като спасението на грешния свят и човечеството е изключително израз на човеколюбивата Божия любов (Йоан 3:16).

б) По своето същностно свойство – то е „възраждане“ (ἀναγεννήσας), тоест благодатно ново раждане на човека за нов, духовен и вечен живот (срв. Йоан 3:3; Тит 3:5; Кол. 3:1; Еф. 1:19–20, 2:10).

в) По крайната си цел – спасението в Христа „води към жива надежда“ (εἰς ἐλπίδα ζῶσαν) чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите: духовно мъртвият поради отпадането от Бога човек чрез вярата в Христа и в съединение с Него се възражда за нов живот и получава непоклатима надежда за вечен блажен живот, чийто залог и основание е възкресението на Иисус Христос от мъртвите (Рим. 10:9; 1Кор. 15:14, 17).

Блаж. Теофилакт пише: “Какво дарява Бог? Надежда, но не такава, каквато беше чрез Моисей – за заселване в Ханаанската земя, която водеше към смърт, а жива надежда. Откъде има тя живот? От възкресението на Иисус Христос от мъртвите. Защото Той, както Сам възкръсна, така и на онези, които идват при Него с вяра в Него, дарява същата сила – да възкръснат“.

Апостол Петър подробно описва в какво точно се състои християнската надежда. Тя е наречена „наследство“ (εἰς κληρονομίαν) – както по аналогия със земята, обещана в Стария Завет (Бит. 15:18), така и в пълнотата на новозаветното разбиране – духовните блага на Христовото Царство, които християните наследяват (Мат. 5:5; Гал. 4:7), най-вече вечното блаженство на небесата (Евр. 9:15).

Това наследство апостол Петър нарича с три характеристики:

„нетленно“ (ἄφθαρτον) – то не подлежи на разруха или изчезване;

„чисто“ (ἀμίαντον) – то е чисто, свято, недокоснато от грях или зло;

„неувяхващо“ (ἀμάραντον) – вечно свежо, неизменяемо, винаги в пълния си блясък.

Тоест, това небесно наследство, към което се стремят християните, не подлежи тление и гибел (Мат. 6:19–20), а е съвършено, вечно и непреходно.

Това наследство, според апостола, „се пази“ (τετηρημένη) на небесата за християните – образ, взет от земната практика, при която родители пазят съкровища на сигурно място за своите деца. Но не само самите небесни съкровища се съхраняват за вярващите – и самите те, в изпълнение на молитвата на самия Господ Иисус Христос в Неговата Първосвещеническа молитва, се пазят и закрилят от Божията сила (срв. Фил. 4:7) – „чрез вяра за спасение, готово да се открие в последно време“.

От самия човек се изисква непрестанна будност по отношение на собственото спасение (Мат. 24:42; 25:13), но поради човешката слабост е необходима всемогъщата Божия сила, за да го предпази от многобройните и различни врагове и опасности, които заплашват спасението му.

Това спасение е готово да се открие в пълнота „в последното време“ (ἐν καιρῷ ἐσχάτῳ) – т.е. според новозаветната употреба на израза (срв. Мат. 13:39–40; 24:3; 28:20; 2Тим. 3:1; Иуда 1:18), това е времето на завършване на царството на благодатта и разкриването на царството на славата, при Второто пришествие на Христос.

Изразът „готово“ (ἑτοιμην) говори за близостта на това последно време. Както отбелязва епископ Михаил (Лузин): „С първото идване на Христос в света е настъпила последната епоха на домостроителството на човешкото спасение, в рамките на която човек трябва постоянно да бъде готов за Второто пришествие на Господа Иисуса Христа за съд“ (срв. Иак. 5:7–9).

Радостта от благата на наследството, приготвено на небесата за християните, трябва да изпълва с радост сърцата им и да бъде източник на благодатна утеха за душите им, когато ги сполетят скърби и изпитания. Апостол Петър излага възвишеното учение за полезността на страданията в нравствения живот на християнина в дух, сходен с този на апостол Яков (Иак. 1:2 и сл.), но същевременно с някои особености, отразяващи личните духовни преживявания и опита на самия апостол Петър.

На първо място, той особено подчертава нищожността – както по продължителност, така и по характер – на временните скърби и изпитания, в сравнение с вечната блаженство, приготвено за християнина на небесата. След това, повече от апостол Яков, той се стреми да събуди у читателите живо лично общение с Господ Иисус Христос чрез вяра в Него и любов към Него, като път към онова блаженство.

Както Учителят в Своето обещание не скрива, че наред с радостта има и скърби – „в света скърби ще имате“ (Йоан 16:33), така и апостолът, към думата „радост“, прибавя и „малко“ (1Петр. 1:6): „в това се радвайте, ако и сега, за малко време, е нужно да поскърбите в разни изкушения“.

Блажени Теофилакт тълкува: „Но понеже и това – да има дори малко скръб – е болезнено, апостолът добавя „сега…“, за да покаже временността ѝ. Или думата „сега“ трябва да се отнесе към радостта, в смисъл че тя ще бъде заменена от бъдеща радост, не кратка, а продължителна и безкрайна. Или пък „малко“ трябва да се разбира относно самата скръб – че, ако сега е нужно, то нека бъде за кратко, и то поради различни изкушения…”

Апостолът прибавя израза „ако е нужно“ („ἂν δέῃ“ / „аще лепо есть“), като поучава, че не всеки праведен, нито всеки грешен бива подлаган на скърби, и че нито едните, нито другите остават в тях завинаги.

Блажени Теофилакт пояснява: „Праведниците, които страдат, търпят за да получат венци, а грешниците – за да понесат наказание за греховете си. Не всички праведници преминават през скърби – за да не сметнеш злото за похвално и да не намразиш добродетелта. И не всички грешници търпят скърби – за да не се подложи на съмнение истината за възкресението, ако всеки получаваше заслуженото още тук.“

Апостол Петър посочва вярата и любовта на читателите към Господ Иисус Христос, като ново основание за благодушно търпение в изпитанията, и изразява тази похвала чрез перифраза на думите на Христос към апостол Тома: „Блажени, които без да са видели, са повярвали“ (Йоан 20:29).

Читателите на посланието, които притежават именно такава вяра и любов без да са видели Христос с телесни очи, са насърчавани да черпят от това сила и опора за своята надежда за окончателното спасение.

Блажени Теофилакт пояснява: „Ако, казва той, без да сте Го видели с телесните си очи, Го обичате само чрез слуха, то каква любов ще почувствате, когато Го видите, и то в слава? Ако страданията Му са ви привлекли така към Него, каква обич ще се роди във вас, когато Той се яви в непоносима светлина и величие, и когато в награда се даде спасение на душите ви? А щом ви предстои да застанете пред Него и да се удостоите с такава слава, то сега покажете търпение, достойно за тази слава, и така напълно ще достигнете желаната цел.“

Величието и славата на християнското спасение са очевидни от факта, че то представлява велика Божия тайна, която още дълго преди да се осъществи е била предмет на усърдни изследвания и проучвания от страна на пророците, както и на благоговейно вникване в нея от самите ангели. Пророците са изследвали (срв. Деян. 3:24) не само кога (τίνα καιρόν) — след колко векове и години ще дойде Месия, но и какъв (ποίον καιρόν) ще бъде характерът и духът, какви ще са обстоятелствата и отношенията на онова време. Самостоятелната дейност на пророците в това изследване се е състояла в изясняването и подробно разпределение на данните от откровението. Но единственият източник на това откровение за пророците е бил Духът Христов, изпращан от Бог Отец в света чрез Бог Син: „Λ тези думи апостол Петър разкрива тайната на Светата Троица“ (блаж. Теофилакт).

Предмет на пророческите съзерцания и изследвания са били страданията (παθήματα) на Христос Спасителя, чрез които Той в своето време извърши делото на човешкото спасение, както и последващата слава (δόξας – мн.ч.), в която участват всички, които вярват в Христос.

„С думите за предвидението на пророците апостолът внушава на читателите, че трябва с вяра да приемат онова, което е било предсказано от пророците, защото и благоразумните деца не пренебрегват труда на бащите си. Ако те (пророците), без сами да имат полза от това, са изследвали и търсили, и когато са открили, са го записали в книги и са ни го предали като наследство, то ние бихме били несправедливи, ако се отнесем с пренебрежение към техния труд. Затова, когато и ние ви възвестяваме това, не го пренебрегвайте и не оставяйте нашето благовестие да бъде напразно. Такъв е урокът от предвидението на пророците“ (блаж. Теофилакт).

Най-висшата оценка на делото за спасението на човечеството е заключителното отбелязване от апостола в този стих, че самите ангели с благоговение и усърдие се стремят да проникнат в тайната на спасението на хората и на целия свят в Христа (срв. Лука 2:14; Еф. 3:10).

Съзерцаването на небесната висота на християнското призвание трябва преди всичко да породи в сърцата на вярващите твърда и съвършена надежда в благодатта Христова, която съдейства за тяхното спасение, а след това напълно да преобрази целия им живот по възвишения Първообраз – Бог Отец. Това означава духовна бодрост (срв. Лк. 12:35; 21:34,36; Еф. 6:14), съвършено послушание към Евангелието, пълно оставяне на греховните навици от дохристиянския живот и, напротив, стремеж към подражание на Божията святост, съгласно още старозаветната Божия заповед (Лев. 11:44; 19:2).

“Някои безумци казват, че трябва да се приспособяваме към обстоятелствата. Но тъй като е лекомислено да се отдаваш на волята на обстоятелствата, апостолът заповядва, че, дори ако досега те са се водили от тях – в знание или в незнание – оттук нататък трябва да се съобразяват с Този, Който ги е призовал и Който наистина е свят, и сами да станат свети“ (блаж. Теофилакт).

Като нова и силна подбуда за свят живот апостолът посочва синовните отношения на читателите и всички християни към Бога, а след това – тяхното изкупване чрез безценната и пречиста Кръв на Иисус Христос. Синовните отношения към Бога (срв. Мат. 5:48) изискват от християните особено благоговеен страх Божий (срв. Фил. 2:12).

„Писанието прави разлика между два вида страх: първоначален и съвършен. Първоначалният страх, който е и основен, се състои в това, че някой се обръща към честен живот поради боязън от отговорност за делата си, а съвършеният – в това, че някой, от съвършена любов към своя възлюбен до ревност приятел, се бои да не остане в дълг пред него в каквото и да е, което изисква силната любов… В този съвършен страх апостол Петър убеждава да живеят онези, които го слушат, и казва: по неизразимото милосърдие на Създателя Бога вие сте приети за Негови деца; затова нека този страх бъде винаги с вас, защото вие сте станали такива поради любовта на вашия Творец, а не поради собствените си дела“ (блаж. Теофилакт).

Чувството за страх Божий у читателите апостолът засилва чрез напомняне, че земният им живот е време на странстване (τῆς παροικίας), което напълно съответства на тяхното определяне като  „странници и пришълци“ (1 Петр. 2:11).

Друга подбуда към святост на живота според апостола е изкуплението на хората от греха, вината и суетния живот чрез безценната кръв на Иисус Христос – като на непорочен и пречист Агнец (срв. Йоан 1:29; 19:36; 1Кор. 5:7; виж също: Изх. 12:5; Ис. 53), предназначен за жертва за мира и хората още от предвечни времена (стих 20; срв. Евр. 9:5–7), но осъществил това предназначение в последно, т.е. новозаветно време.

След като е говорил за смъртта Христова, апостолът казва и за Възкресението. Защото се бои новообърнатите да не изпаднат отново в неверие поради това, че страданията на Христос са унизителни. Добавя още, че тайнството на Христос не е нещо ново, а от самото начало, преди сътворението на света, е било скрито до определеното за него време.

“Не се смущавай от това, че тук апостол Петър, както и апостол Павел (неведнъж), казва, че Отец е възкресил Господа (срв. Деян. 13:37; 27:31). Той казва това, използвайки обичайния образ на учението“ (блаж. Теофилакт).

От учението за възраждането на християните чрез благодатта на Светия Дух (срв. Йоан 1:12–13; Йоан 3:3, 5–6), апостолът заключава, че всички християни трябва да проявяват добродетелта на братолюбието. В своята най-чиста форма то е изпълнение на основната заповед на Спасителя Христос  – заповедта за любовта, която отличава християните от всички други (Мат. 22:40; Марк 12:31; Лука 10:28; Йоан 13:34–35).

Това подтикване към братолюбие придобива още по-голяма сила в светлината на стихове 24–25, където апостолът отчетливо противопоставя плътския, невъзроден човек и неговите дела, от една страна, и от друга – възродения чрез нетленното семе на Божието слово (срв. Иак. 1:18), което пребъдва във вечността (срв. Ис. 40:6, 8). Също толкова вечна трябва да бъде и взаимната любов между християните (1Кор. 13:8).