От изобличаването на богатите и самонадеяни търговци (Иак. 4:13–16) апостолът сега преминава към изобличаване на богатите, но немилосърдни и жестоки собственици и земевладелци, които угнетяват бедните си съседи и работниците си. По своя тон и израз апостолът тук напомня на силните изобличителни речи на старозаветните пророци.

Тези богаташи, както и по-рано в посланието (Иак. 1:5, 9, 10, 27; Иак. 2:1 сл.; Иак. 4:1 сл.), вероятно са били християни, а не неповярвали юдеи. Но както за обърналите се към Христос юдеи, така и за неповярвалите юдеи, тези думи на апостола са били убедителни, защото греховете на жестокосърдечието противоречат не само на християнския закон на любовта, но и на Моисеевия закон, който се отличава със своето състрадателно отношение към бедните.

Изобличителната реч на апостола към богатите християни се разделя на две части:

Иак. 5:1–3 – описание на наказанието, което очаква богатите като израз на Божия гняв.
Иак. 5:4–6 – характеристика на поведението на богатите и техните престъпления като основание или причина за предстоящия Божи съд.

Богатите са призовани (ст. 1) към силен плач – „плачете и ридайте“ (κλαύσατε ὀλολύζοντες) – изрази, често използвани от пророците при предсказването на Божия съд (Ис. 8:6; Ис. 14:6; Ис. 15:3). Апостолът „кара богатите да ридаят, тоест да плачат горчиво заради това, че трупат богатство, което ще се окаже тленно, но не го раздават на бедните. Защото богатството не загива само когато се изразходва за бедните“ (блаж. Теофилакт).

Тук не става дума за естествената участ на всяко земно богатство, което по своята природа е преходно и тленно (Иак. 1:10; 4:14), а за съдбата, която ще сполети немилосърдните богати християни като Божи съд и специално наказание, предвид близкото пришествие на Господа (по-долу, Иак. 5:7–9).

Апостолът ги призовава да поправят живота си, докато още не е късно.

Основният порок на изобличаваните богаташи е показан чрез гибелта на техните богатства и материални блага. „Гниенето на богатствата, изяждането на дрехите от молци и ръждясването на среброто и златото ще свидетелстват против вас, защото не сте подавали нищо на нуждаещите се. Затова в последните дни, т.е. при Христовото пришествие, вашето богатство ще бъде като огън, натрупан за вашата погибел“ (блаж. Теофилакт).

Както древните библейски пророци, така и апостол Яков описва Божия съд над богатите и тяхното имущество така, сякаш той вече се е случил (perfectum propheticum). След като изброява различните видове имущество, наред с общото понятие „богатства“, той подчертава тяхната безполезност. Натрупването на богатства е напразно, защото наближават последните дни и Христовото пришествие.

Апостолът вече описа бедствията, които ще сполетят немилосърдните богаташи в Божия съд (Иак. 5:1–3). Сега, в същия пророчески и изобличителен тон, той разкрива причината за тяхното предстоящо наказание – техните морални грехове и престъпления.

Тези престъпления са следните: богаташите са натрупали състоянието си чрез несправедливост и злоупотреби (ст. 4). Това е още по-голям грях, защото те не само са натрупали богатство чрез неправда, но са го използвали за разкошен живот (ст. 5) и дори за преследване на праведници, като са посягали на живота им (ст. 6).

Първият им грях е особено тежък – богатите са задържали заплатите на наемните работници, включително на жетварите, благодарение на чийто труд са се обогатили. Потискането на бедните работници чрез отказ да им се плати справедливо е осъдено още в Моисеевия закон (Лев. 19:13; Втор. 24:14) и строго изобличавано от пророците (Ам. 2:8; Йер. 22:13; Мал. 3:5; също Йов 31:38; Тов. 4:14; Сир. 34:22).

Апостолът използва силен израз, за да подчертае престъпността и недопустимостта на тази несправедливост. Той казва, че задържаната заплата и причинените обиди викат към Бога, подобно на кръвта на първия мъченик Авел (Бит. 4:10). Стенанията и жалбите на ощетените работници вече са стигнали до слуха на всевиждащия Господ.

Тук Бог е наречен с името „Саваот“, което в Стария Завет се използва най-често от пророците. Това означава „Бог на небесните войнства“ (Пс. 23:10), Господар на небесните светила и защитник на израилския народ. В гръцкия превод на Библията (Септуагинта) това име често е предадено като Παντοκράτωρ – „Вседържител“, което подчертава Божието всемогъщество.

Когато апостолът използва това име, той намеква, че Бог като Съдия лесно ще накаже богатите, които потискат бедните работници – като жетварите, трудещи се под палещото източно слънце.

В стих 5 се изобличава друг грях на богатите – безмерният разкош и крайното невъздържание в житейските наслади. Това е още по-голямо престъпление, защото богатствата им са придобити чрез несправедливост, чрез потта и кръвта на ближните им.

Тук също е дадено мрачно предсказание за съдбата на тези, които трупат богатство чрез насилие. Те са водили живот, подобен на животински, отдавайки се на удоволствия без мярка. Затова тяхната гибел е представена като съдбата на угоени животни, приготвени за заколение.

В стих 6 се говори за третия и най-тежък грях на богатите – преследването на праведника до кръв и смърт, въпреки неговата невинност и кротост.

Някои тълкуватели (Икумений, блаж. Теофилакт,  от съвременните Ланге) виждат в „праведника“ (τόν δίκαιον) самия Господ Иисус Христос, като свързват този стих с Неговото несправедливо осъждане и убийство от юдеите. Това тълкуване обаче не е приемливо. Христовото осъждане и разпятие не са извършени от юдеите от диаспората, към които основно е насочено посланието на ап. Яков (Иак. 1:1), а от юдеите в Палестина. Освен това в убийството на Христос са участвали не само богатите, към които е отправен този стих, но и бедните – цялото еврейско общество в Палестина.

Глаголът „не се противи“ (οὐκ ἀντιτάσσεται) е в сегашно време, което не се отнася за еднократно историческо събитие като осъждането и разпятието на Господа. Затова тук „праведникът“ трябва да се разбира в събирателен смисъл (както в Иак. 5:16) – като всички праведни хора, които търпят несправедливо преследване.

Блаж. Теофилакт отбелязва, че добавянето на „не се противи вам“ разширява смисъла на изказването, като включва всички, които са пострадали от юдеите по подобен начин. Възможно е апостолът дори пророчески да намеква за собствените си страдания.

Преследването и убийството на праведници заради тяхната праведност, която е омразна на гонителите, е ясен знак за тяхното морално разложение (ср. Прем. 2:12–20). Това тежко престъпление няма да остане без наказание в Божия съд в последните дни. Макар апостолът да не изразява това директно в речта си, той несъмнено го има предвид, преминавайки към увещанията в Иак. 5:7–9, където ясно говори за очакването на Господнето пришествие.

Обръщайки се сега към бедните и смирените братя, апостолът ги наставлява най-вече към търпение, тъй като тази добродетел е била най-необходима в тяхното угнетено състояние.

Основният мотив, който апостолът посочва за търпението, е близкото пришествие на Господа. В стих 7 той казва: „Бъдете дълготърпеливи до пришествието на Господа“ (ἕως τῆς παρουσίας τοῦ Κυρίου).

За да покаже нуждата и плода от такова търпение, той го сравнява с очакването на земеделеца, който търпеливо чака плодовете от своя труд, като разчита на благоприятните условия – ранния (πρώιμον, на еврейски море) и късния дъжд (ὄψιμον, на еврейски мавкош). Това са двата основни дъждовни периода в Палестина, необходими за отглеждането на зимните и други култури (ср. Втор. 11:14; Йер. 5:24; Йоил 2:23).

В стих 8 Апостолът отново наставлява вярващите към търпение и ги призовава да укрепят духа си в него (ср. 1 Петр. 5:10). Той отново обосновава думите си с напомняне за близостта на Господнето пришествие: „пришествието Господне е близо“ (ἡ παρουσία τοῦ Κυρίου ἤγγικεν).

В стих 9 той предупреждава християните да избягват оплаквания и недоволство един срещу друг, за да не бъдат осъдени (ср. Мат. 7:1). Като мотив за това отново посочва близостта на Господнето пришествие: „ето, Съдията стои пред вратата“ (ἰδού ὁ κριτής πρό τῶν θυρῶν ἕστηκεν).

Когато Апостолът говори за „пришествието Господне“, той има предвид второто славно пришествие на Христос. Според обичайната употреба на израза παρουσία Κυρίου в книгите на Новия Завет, това означава Последния съд. Тогава ще приключи времето на благодатта и ще започне царството на Божията слава (ср. Мат. 24:1 и следв.). Тогава всички хора ще получат справедливо въздаяние за делата си (Мат. 25:1 и следв.).

Апостолите често напомнят в своите поучения за близостта на второто пришествие и края на този свят. Това прави не само ап. Яков в този откъс, но и ап. Петър в двете си послания (1 Петр. 4:7; 2 Петр. 3:4, 9–10), ап. Йоан Богослов (1 Йоан. 2:18, 28) и ап. Павел (1 Кор. 7:29, 10:11; 1 Сол. 4:1 и др.).

Възниква въпросът: в какъв смисъл апостолите говорят за близостта на второто пришествие, след като сам Господ им е казал, че денят и часът на Неговото идване са напълно неизвестни (Мат. 24:36)? Освен това, фактът, че Църквата Христова съществува вече близо две хилядолетия, изглежда противоречи на реалната близост на второто пришествие по отношение на апостолската епоха.

Отчасти това може да се обясни с психологията на вярата – с дълбоката и интензивна вяра на апостолите и първите християни. За човек, който истински и искрено вярва, Господното пришествие не може да изглежда далечно. Вярата възприема времето в духа на Бога, за когото „хиляда години са като един ден“ (2 Петр. 3:8).

Но най-вече това разбиране за близостта на Христовото пришествие трябва да се разглежда в контекста на историята на Божието домостроителство за човешкото спасение. Спасителното дело на Христос е довело до разделение на човешката история на две основни епохи: Старозаветната (до идването на Христос) и Новозаветната (след Христовото идване).

Още старозаветните пророци често разглеждат тази нова епоха като едно цяло, без да я разделят на отделни исторически моменти. Например, когато говорят за идването на Месията и Неговото благодатно царство, те използват израза „в последните дни“ (ахарит хайямим – Ис. 2:2, 4 и др.). В рамките на този израз те включват не само събития, които са се случили в първите векове на Царството Христово, но и такива, които ще настъпят едва при окончателното обновление на творението, например в Исаия 11 (където се описва пълната хармония в природата и цялостното обновление на света). Така с един израз обхващат целия период на Христовото царство – от неговото начало до самия му край.

По същия начин Христос и апостолите говорят за цялата продължителност на Христовото царство като за последното Божие домостроителство за спасението на човечеството. Спасителят казва, че е настъпил „часът на възкресението на мъртвите“ (Йоан 5:21, 25), а ап. Йоан говори за „последния час“ (ἐσχάτη ὥρα, 1 Йоан 2:18).

Това обяснява есхатологичното разбиране за близостта на второто пришествие – като завършек на последния период на Божието домостроителство, след който ще се открие Божието царство в слава.

Епископ Михаил Лузин обобщава тази идея така: „Близостта на второто Христово пришествие спрямо първото не трябва да се измерва с времевото разстояние между тях, а трябва да се разбира в смисъл, че с първото Христово идване започна последната епоха от съществуването на света. От страна на Бога всичко необходимо за спасението на света вече е извършено и няма никакви препятствия за настъпването на новото славно Христово царство. Тази последна епоха може да продължи дълго, но по своята същност тя е последната. Единствено Божията воля определя нейната продължителност. Христовото пришествие е близо не във времевия смисъл, а в смисъла на вътрешната връзка между първото и второто Му идване. Това е последната епоха на света, но кога точно ще дойде краят ѝ, не се определя от израза „близо е“.“

Сам Господ разкрива на апостолите само някои знаци за приближаването на това време (Мат. 24). Това означава, че макар да не знаем точния момент на второто пришествие, ние живеем в последната епоха на човешката история, която може да приключи във всеки момент според Божията воля.

Продължавайки да наставлява християните към търпеливо и безропотно понасяне на страданията, Апостолът подкрепя своите думи с примера на старозаветните пророци. Те са претърпели тежки изпитания заради истината на Божието слово, което проповядвали, но са понасяли всичко без ропот.

Наред с тях, в стих 11, апостолът посочва и праведния Йов като велик пример за търпение в страданията. В неговата история той подчертава не само изключителното му търпение, но и благополучния край на страданията му – Бог го благословил с велики блага заради неговата вярност. Историята на Йов е особено поучителна за страдащите християни в два аспекта – Йов показва изключително търпение в изпитанията.
Бог го оправдава и възнаграждава за неговата вярност.

Изразът „краят от Господа“ (τό τέλος Κυρίου) не се отнася до смъртта и прославянето на Христос, както смятат някои тълкуватели (блаж. Августин, Ланге), а именно до наградата, която Бог дарява на Йов за неговото търпение.

Когато апостолът казва: „чували сте за търпението на Йов“, той вероятно намеква за четенията от Книгата на Йов в синагогите, които са били добре познати на юдеите. Това прави този стих (Иак. 5:11) важно свидетелство за историческото съществуване на Йов.

В края на стиха апостолът добавя утешителни думи: „защото Господ е много милосърден и състрадателен“. Това трябва да вдъхне надежда у читателите, че тяхното търпение в страданията няма да остане напразно – Господ ще ги възнагради според Своето милосърдие.

Без видима връзка с предишната тема, Апостолът предупреждава християните да не злоупотребяват с клетвата. Известно е, че по времето на Иисус Христос юдеите често се кълнели в различни форми и по всякакви поводи.

Господ осъжда тази практика и учи Своите последователи просто да потвърждават истината или да отричат неправдата, без да прибягват до ненужни клетви (Мат. 5:33–37).

Апостолът следва същата линия. Той не отхвърля клетвата напълно, а забранява недостойното ѝ използване. Той мотивира наставлението си с думите: „за да не паднете под осъждане“ (ὑπὸ κρίσιν). Това означава, че човек, който лекомислено се кълне, лесно може да се окаже осъден.

В друга версия на текста се среща изразът εἰς ὑπόκρισιν (в слав. „в лицемерие“), което подсказва, че лекомислената употреба на клетви неизбежно води до лицемерие. Блаж. Теофилакт тълкува тези думи така: “Апостолът нарича лицемерие или осъждането, което ще постигне онези, които често се кълнат и поради тази си привичка стигат до престъпления, или самото лицемерие, при което едно се казва, а друго се има предвид.“

Апостолът дава общо наставление: християнинът трябва винаги да помни Господа – както в радост, така и в скръб. Той насърчава вярващите да дават израз както на скръбните, така и на радостните си чувства в молитва и псалмопение.

Блаж. Теофилакт отбелязва: “На страданията трябва да съответства молитва, за да се улесни избавлението на изпитвания. Когато вълненията на душата се успокоят чрез молитвата и тя достигне своето естествено състояние, тогава трябва да очаква още по-голямо блаженство.“

Това учение подчертава важността на молитвата при всички обстоятелства на живота – тя е както утеха в трудностите, така и израз на благодарност при радост.

Апостолът сега дава наставление на цялата християнска общност – на Църквата – относно случаите на болест, независимо дали е по-лека или по-тежка (както показват използваните думи ασθενεί – слаб, болен и κάμνοντα – изтощен, страдащ). В такива случаи болният трябва по своя воля, доброволно, да повика презвитерите на Църквата (τούς πρεσβυτέρους τῆς ἐκκλησίας). Тук не става дума просто за възрастни и уважавани членове на общността, а за лица с йерархически пълномощия и благодатни дарове, получени чрез ръкоположение (ср. Деян. 14:23; 1 Сол. 5:12; Евр. 13:17). Те трябва да извършат молитва над болния и да го помажат с елей в името на Господа.

Апостолът посочва и духовното действие на тази молитва на вярата (ή εὐχή τῆς πίστεως), което има няколко аспекта (ст. 15): 1) Спасение на болния (σώσει τὸν κάμνοντα), 2) вдигане (т.е. излекуване) от Господа (ἐγερεῖ αὐτὸν ὁ Κύριος). 3) Опрощаване на грехове, ако болният ги е извършил (ἀφεθήσεται αὐτῷ).

Западните изследователи често твърдят, че тук не става дума за тайнство, а за обикновено помазване с елей, което е било разпространена юдейска практика. В юдаизма равините и старейшините използвали елей при лечението на болести, а някои равини съчетавали знанието на Закона с медицински умения.

Наистина, външно елеопомазването не е нещо ново – както кръщението, така и то има предобрази в Стария Завет (Ис. 1:6; Лук. 10:34). Освен това юдейските предания (Йосиф Флавий, Юдейска война I:33, 5; Талмудът) свидетелстват за широко използване на елея при различни заболявания. Според някои юдеи в рая от дървото на живота извирал елей, който трябвало да осигури безсмъртие.

Но ако разгледаме вътрешния смисъл на християнското елеосвещение, ще видим, че то е нещо напълно ново, непознато в юдейската традиция. Това е истинско тайнство. Апостол Яков не го учредява наново, а просто насърчава вярващите да го използват правилно. Апостолът посочва няколко признака за благодатния и тайнствен характер на елеосвещението:

1. Извършва се не от обикновени християни, а от специално ръкоположени презвитери.
2. Придружава се от „молитва на вярата“, която се произнася лично над болния, а не от разстояние (еп. Михаил).
3. Помазването се извършва „в името на Господа“, което показва, че не става въпрос за лечебните свойства на самия елей.
4. Лечебното действие не се приписва на елея, а на „молитвата на вярата“. Елеят е само външен знак и проводник на Божията сила, която изцелява и тялото, и душата.

Благодатната сила на тайнството се проявява в общо спасение (и духовно, и телесно), в телесно излекуване („Господ ще го въздигне“ – изразено категорично, безусловно), и опрощение на греховете, което означава, че тайнството лекува и душевните немощи на болния.

От казаното става ясно, че сред другите тайнства на Църквата елеосвещението има специфична особеност – то носи не само духовно, но и телесно изцеление на онзи, над когото се извършва.

Затова католическото разбиране за елеосвещението като „последно помазание“ (extrema unctio, sacramentum exeuntium – тайнство за умиращите) е погрешно. Това разбиране се основава на тезата, че апостол Яков не говори за телесно оздравяване, а само за духовно спасение чрез изливане на благодатта. Също така, според католическото тълкуване, думата „въздигне“ (ἐγερεῖν) означавала не физическо оздравяване, а укрепване и ободряване на духа на умиращия в последната му борба със смъртта.

Тази интерпретация е явно неправилна и противоречи както на думите на ап. Яков, така и на евангелското свидетелство за елеопомазанието. В Марк 6:13 ясно се говори за изцелителното действие на елеопомазанието, извършвано от апостолите: „и помазваха с елей мнозина болни, и ги изцеляваха.“ Това показва, че помазанието с елей има за цел телесно изцеление, а не просто духовна подкрепа в момента на смъртта.

Глаголът σώζειν („спасявам“) в Библията често означава не само духовно спасение, но и телесно изцеление: „Помилуй ме, Господи, защото съм изнемощял; изцели ме (σῶσόν με), Господи, защото костите ми са потресени.“ (Пс. 6:3)
„Господ да те спаси (σῶσαι) в ден на скръб.“ (Пс. 19:2, Да те чуе Господ в скръбен ден, да те защити името на Бога Яковов, син. пр.) „Изведи ме из устата на лъва, и от рогата на еднорозите спаси (ἐσῶσάς με) мене.“ (Пс. 21:22)

Глаголът ἐγερεῖν („въздигне“) също ясно означава физическо изцеление и връщане към здраве: „И допря се до ръката ѝ, и треската я остави, и тя стана (ἠγέρθη) и им служеше.“ (Мат. 8:15) „Стани (ἔγειρε), вземи одъра си и ходи.“ (Мат. 9:5)

Няма основание да се твърди, че в Яков 5:14-15 става дума само за умиращи. Глаголът ασθενεῖν („боледувам“) просто означава тежка болест, но не непременно смъртоносна (Мат. 10:8; Лука 4:10).

Глаголът κάμνειν („отслабвам, страдам“) има същото значение и не обозначава непременно предсмъртно състояние (Евр. 12:3).

Св. Симеон, епископ Солунски, справедливо изобличава католиците: „Латиняните казват, че не трябва да се извършва елеосвещение над болните, а само над умиращите. О, безумие! Братът Господен казва: „молитвата на вярата ще спаси болния, и Господ ще го въздигне“, а те казват, че той ще умре… Свещеното Писание казва: „и помазваха с елей мнозина болни и ги изцеляваха“ (Марк 6:13), а те казват, че трябва да се извършва не за да бъдат изцелени, а за да останат неизцелени и да умрат.“ (еп. Георги Ярошевский)

След като говори за тайнството елеосвещение, което е насочено основно към изцеление на телесните болести, апостолът посочва и средство за лечение на духовните болести – различните грехопадения (παραπτώματα). Той обяснява необходимостта от взаимна молитва на християните един за друг, като най-сигурното и всеобщо средство за духовно изцеление.

Апостолът увещава вярващите: „Изповядвайте един на друг греховете си…“ (ἐξομολογεῖσθε ἀλλήλοις τὰ παραπτώματα).

Това наставление предполага, че за да се молим успешно за нашия брат, трябва да знаем в какво е виновен и какво тежи на съвестта му. Прот. Д. И. Богдашевски пояснява: „Такава молитва предполага взаимно изповядване на греховете от вярващите, защото трябва да знаем за какво да се молим, за да бъде молитвата ни успешна.“

Тук не става дума за тайнството покаяние (изповед) в неговия строго църковен смисъл, както смятат някои древни и съвременни тълкуватели. Апостолът има предвид простото признаване на греховете пред ближните, за да се постигне взаимно помирение, утеха, подкрепа, за да могат християните да се молят един за друг.

Разбира се, не се изключва и изповедта пред свещениците, които са получили от Господа властта да прощават грехове (Мат. 18:18; Йоан 20:23).

Но тук апостол Яков говори по-скоро за християнското братско общение, което трябва да бъде неизменна част от живота на Църквата като единно тяло и духовен организъм.

Непосредствено след увещанието към изповед, апостолът добавя: „И молете се един за друг, за да се изцелите“ (ἵνα ἰαθῆτε). Тук „изцеление“ означава не само физическо здраве, но и духовно освобождение от греховете.

“голяма сила има усърдната молитва на праведника” (πολύ ἰσχύει δέησις δικαίου ἐνεργουμένη).

Блаж. Теофилакт пояснява: „Молитвата на праведника има голяма сила, когато и този, за когото се моли, ѝ съдейства чрез душевна скръб. Защото, ако докато другите се молят за нас, ние прекарваме времето си в разкош, удоволствия и невъздържание, с това отслабваме силата на молитвата на онзи, който се подвизава за нас.“

Изразът ἐνεργουμένη може да се преведе и без условен смисъл – „силно действа молитвата на праведния“, което подчертава нейната реална, жива сила.

Като пример за силата на молитвата на праведния, апостолът посочва двукратната молитва на пророк Илия – първо за за суша (ст. 17, ср. 3 Цар. 17:1), а след това за дъжд (ст. 18, ср. 3 Цар. 18:42). И в двата случая Бог точно изпълнява молитвата на пророка.

За да не изглежда примерът на великия пророк Илия (ср. Сир. 48:1–15) твърде недостижим за обикновените хора, апостолът подчертава, че Илия също е човек като нас: „подобострастен нам“ (ὁμοιοπαθὴς ἡμῖν).

Този израз означава, че Илия е имал същата смъртна и ограничена природа като всички хора (ср. Деян. 14:15; Прем. 7:1). Така апостолът насърчава вярващите, че молитвата има огромна сила не само в устата на велики пророци, но и в живота на всеки човек, който я изрича с искрена вяра.

В заключение на своето послание апостолът се обръща с изпълнен с любов призив: „Братя…“. Той насочва вниманието към най-голямото дело на християнската помощ – да се помогне на брата, отстъпил от истината на християнската вяра, мислене и начин на живот.

За да насърчи вярващите към тази мисия, която произтича от органичната връзка на всички членове на Църквата, апостолът подчертава изключителната важност на този подвиг: „Нека знае, че който обърне грешника от лъжливия му път, ще спаси душа от смърт и ще покрие множество грехове.“

Тези думи могат да се тълкуват по два начина. Първо, че се отнасят за самия обърнал се грешник – неговата душа се спасява от смърт, не физическа, а духовна. Основанието за това е покриването на множество грехове. Това разбиране споделят еп. Георги Ярошевски, проф. Д. Богдашевски, еп. Михаил Лузин и др. А второто тълкувание е, че се отнасят за този, който е обърнал грешника: той получава велика награда за своя подвиг. В този смисъл думите напомнят израза на ап. Петър: „Любовта покрива множество грехове.“ (1 Петр. 4:8)

Блаж. Теофилакт разяснява този стих с мисълта, че:
„Милостта към ближния прави и Бога милостив към нас.“ (ср. Мат. 6:14–15)