С голяма строгост и видимо развълнуван, апостол Яков противопоставя на небесната мъдрост и нейните плодове – истината и мирът (Иак. 3:17-17), земната, плътска мъдрост, която господства в отношенията на християните и чиито първи прояви са враждите (πόλεμοι) и раздорите (μάχαι) помежду им. “Войни” и “сражения” (така е буквалният смисъл на гръцките термини, използвани от апостола за описание на нравственото състояние на читателите на посланието му) тук несъмнено имат преносно значение: в никакъв случай не може да се разбират войни и сражения на юдеите срещу римляните, тъй като посланието на апостол Яков е написано преди съдбоносната за юдеите война с римляните (66–70 г. сл. Хр.).

Както показва по-нататъшното слово на апостола (Иак. 4:2–3 и нататък, Иак. 4:13–17 и Иак. 5:1–6), предметът на неговото разобличение са най-вече конфликтите в християнските общини, породени от користолюбие и изобщо от неумерената привързаност към света и неговите блага. В първата половина на първия стих той поставя въпроса: откъде произлизат тези конфликти, вражди и раздори сред читателите му, а във втората половина на стиха дава отговор за причината или източника на тези вражди, посочвайки същата истина, която вече е изказал в Иак. 1:14–15, а именно, че коренът на вътрешния раздор у човека са неговите похоти, страстта към удоволствия – ηδοναί, греховните желания, които се проявяват чрез телесните членове.

Хората „си измислят удоволствия – едни търсят пищни трапези, което осъжда и Павел, казвайки, че такива хора „служат не на Господа, а на своя корем“ (Рим. 16:18), други желаят да придобият имоти, някои – богати домове, друг – нещо друго, което им внушава лукавият, стараещ се да ги лиши от спасение“ (блаж. Теофилакт).

„Този вътрешен раздор у човека, за който говори тук  апостолът, е вътрешната вражда между плътта и духа, между чувствените наслади и ума. В това се крие причината и за външните конфликти. Плътта тегли към земята, духът – към небето; между тях се води борба, която често завършва печално за духа, и оттук произтичат и външните сблъсъци заради земни интереси и печалба“ (еп. Георги Ярошевский).

Апостолът описва нагледно хаотичната и взаимна борба в християнските общини, читатели на посланието му. Техните желания и стремежи, които обикновено са безнравствени, остават неудовлетворени. Това още повече разпалва техните страсти, подтиквайки ги към резки и насилствени прояви на ревност и дори „убийства, завист, препирни и недобри дела“, които в крайна сметка не им позволяват да постигнат онова, към което се стремят.

Тук не се говори за физически убийства и вражди, защото такова обвинение е тежко дори за престъпници, а какво остава за вярващи хора, които се стремят към Господа. Изглежда, че под “убийци” апостолът има предвид онези, които погубавт душите си чрез постъпки, които враждуват срещу благочестието. (блаж. Теофилакт).

Тъжна и неизбежна последица от тази немиролюбива и плътска нагласа у християните е безплодността на техните молитви. „Ако Бог не изпълнява молитвите за земни блага, то причината за това не е нищо друго, освен че тези молитви са лоши, защото благата се търсят не за добри цели, а за да бъдат похарчени (δαπανᾶν) в задоволяване на своите похоти и страсти“ (еп. Георги Ярошевский).

Това духовно състояние на християните разкрива тяхната голяма привързаност към света и забравата за Бога. Затова апостолът по-нататък (ст. 4) ги изобличава за тяхната измяна към Бога.

Апостолът нарича своите читатели “прелюбодейц и прелюбодейки”или, според най-авторитетните кодекси (Александрийски, Ватикански и Синайски), само „прелюбодейци“ – μοιχαλίδες. Това означава невярност и изневяра към Бога, а не в плътския смисъл на прелюбодеяние. Този израз е изцяло заимстван от Стария Завет и следователно е бил особено разбираем за християните от еврейски произход. Свещените писатели на Стария Завет често представят отношенията между Бога и Израил като брачен съюз между мъж и жена (Пс. 44; Йер. 1:2; Ос. 1 и др.). Съответно, неверността на народа към Бога и отклоняването му към чужди богове се наричат „прелюбодейство“, а евреите, отстъпили от Истинския Бог – „прелюбодейци“ (Ис. 73:27; Ос. 1:2, 4 и др.).

Този образ на изразяване преминава и в Новия Завет (Мат. 12:39; 2 Кор. 11 и др.). „Заимстван от Стария Завет, той е дори по-уместен в Новия Завет, поради благодатното единение на всяка християнска душа с Христос. Именно този образ на съпружеския съюз дава основание за употребата на термина μοιχαλίδες“ (еп. Георги Ярошевский).

Измяната към Бога се проявява в особена привързаност към света, в “приятелство със света” (ἡ φιλία τοῦ κόσμου). Когато човек се стреми към суетното, той става небрежен и омаловажава Божието, а след това и започва да враждува с Него.

Ако някой се привърже силно към света, не може да обича Бога, и обратно. „Който се прилепи към Божественото, той е и се нарича приятел Божий, а който пренебрегне Бога и възлюби света, той е сред враговете на Бога“ (блаж. Теофилакт).

Смисълът на първия цитат е труден и неясен за тълкувателите. Това затруднение произтича както от факта, че приведените в стих 5 думи като свидетелство на Писанието в буквален вид не се намират никъде в Стария Завет, така и от сложността на отделните думи и цялостния израз.

Несъмнено обаче, че и двата стиха (ст. 5 и 6) трябва да подкрепят мисълта на апостола в Иак. 4:4, че любовта към Бога и привързаността към света не са съвместими, макар всеки стих да прави това от различна гледна точка.

В гръцкия текст първия цитат гласи: “πρός φθόνον ἐπιποθεῖ τὸ πνεῦμα ὃ κατῴκησεν ἐν ἡμῖν”. Славянският превод „к зависти желает“ е неясен; Тук става дума за Бога, който ревностно обича духа на човека – онзи дух, който Той сам е вдъхнал в него (Бит. 2:7; Екл. 12:7). Тази последна мисъл се подразбира сама по себе си, ако вместо възприетото четене κατῴκησεν („всели се“, „обитава“), се приеме четенето на най-авторитетните кодекси (Синайския, Ватиканския, Александрийския и др.): κατῴκισεν („засели“, „всели“ – духа в човека).

В буквален вид такова място в Стария Завет не се среща; приведеният цитат представлява по-скоро обобщение на няколко старозаветни пасажа, говорещи за Бога като Ревнител (Изх. 6:3–7, 10:5; Втор. 5:9; Наум. 1:1; Зах. 8:2), за Твореца на човешкия дух (Бит. 2:7; Екл. 12:7) и за Неговото ревностно изискване човек да служи единствено на Него (Бит. 6:3–7). Въпреки липсата на точен старозаветен аналог, смисълът и връзката на текста с предходното и следващото са ясни.

„Бог, обичайки човешкия дух, сякаш ревнува за него по отношение на света; Той го обича не просто, а с ревност, с тревога, с бдителност, за да не би любимият да се прелъсти по света и да бъде увлечен от него. И когато този, когото Бог обича, се отвърне от света и сам започне да търси Бога, тогава Бог му дава още по-голяма благодат, щедро го обдарява със Своята благодат в награда за верността му в любовта към Него“ (еп. Михаил Лузин).

Споменатата в Иак. 4:4 светска нагласа на мнозина християни дава повод на апостола да говори за Божията ревнива любов. По-нататък, в ст. 6, той прибавя още един старозаветен цитат – от Притчи 3 (според текста на Септуагинтата, само със замяната на „Кύριος“ с „θεός“), която доказва същата истина: християните, принадлежащи изцяло на Бога – Ревнителя, в своята дейност могат да бъдат или Негови врагове, или Негови приятели. Поради това Бог се противи на едните (ἀντιτάσσεται), а на другите дава благодат (δίδωσι χάριν).

Тези, които обичат света, т.е. враговете Божии, Апостолът нарича горделиви, защото те не искат да познаят Бога и Неговите блага, а търсят само светското, като се уповават изцяло на собствените си сили.

Напротив, онези, които обичат Бога, т.е. Неговите приятели, са наречени смирени, защото цялата им надежда е в Бога. Те търсят небесните блага, уповавайки се единствено на Божията милост и благодат, и имат скромно и смирено мнение за себе си.

Затова и Бог щедро им дарува помощта на Своята благодат.

Щом в Бога и единението с Него се съдържа върховното благо, апостолът съветва християните да отхвърлят гордостта си и да се покорят на Бога, като същевременно се противопоставят на злото начало – дявола (ὑποτάγητε οὖν τῷ θεῷ ἀντίστητε δὲ τῷ διαβόλῳ).

Покорството пред Бога е толкова велика сила (ср. Мат. 4:1–10), че дяволът лесно се побеждава чрез нея и бяга (φεύξεται). Колкото повече дяволът отстъпва от човека, толкова повече Бог се приближава към него.

Но също така е необходимо самият човек съзнателно и активно да се стреми да приближи Бога: „Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас“.

Приближаването към Бога се проявява външно и вътрешно: Външното приближаване се осъществява чрез очистване на ръцете (καθαρίσατε χεῖρας), т.е. чрез отстраняване на всички греховни и оскверняващи дела и постигане на чистота в действията. Този образ е взет от левитските ритуални очиствания, които символизират духовно-нравственото пречистване на човека (ср. Пс. 17:21; Ис. 1:15–16).

Вътрешното приближаване към Бога е чрез очистване на сърцето (ἁγνίσατε καρδίας), което има по-дълбок и съществен смисъл, защото сърцето е изворът и средището на целия вътрешен живот на човека (Мат. 15:19). Следователно, очистването на сърцето означава очистване на целия човек (Пс. 50:12, 19).

Апостолът иска грешниците, които са се осквернили чрез различни неправедни дела, както и двоедушните, които са раздвоени между привързаността към Бога и света, да постигнат пълна чистота както във външните си дела, така и във вътрешните си стремежи.

Пълното нравствено поправяне на човека не може да се осъществи без покаяние, затова апостолът призовава читателите си към покайна скръб и плач, като неизбежно предварително условие за нравственото обновление: „Съкрушете се, плачете и ридайте“ (ст. 9).

Но сърцевината, коренът или основата на покаянието и нравственото изправяне е смирението, защото само от него може да произлезе истинско разкаяние и обновление на живота, което довежда човека до възвисяване: „Смирете се пред Господа, и Той ще ви въздигне“ (ст. 10). Това учение на апостола е в пълно съгласие с думите на Господ Иисус Христос: „Който се възвишава, ще бъде смирен, а който се смирява, ще бъде възвисен“ (Мат. 23:12; Лука 14:11, Лука 18:14).

„Както от зрънцето, хвърлено в земята, израства прекрасно растение, така и от смирението израства чудното дърво на християнските добродетели. Това израстване се извършва с помощта на Божията благодат (Иак. 4:6), затова е казано: „и Той ще ви въздигне““ (еп. Георги Ярошевский).

Обръщайки се отново към онези, които по-рано нарече прелюбодейци, грешници и двоедушни, но сега с любов наричайки ги „братя“, апостолът ги предупреждава, че злословието и осъждане на ближния (ср. Мат. 7:1 и сл.) е недопустим порок за една християнска община.

Този порок е несъвместим с християнството най-малкото поради факта, че е в пълно противоречие със смирението – добродетелта, за която апостолът току-що говори (Иак. 4:10) като основа на правилното отношение към Бога. Злословието винаги е грях, но е още по-осъдително, когато е насочено срещу събрат във вярата.

Апостолът разкрива и една още по-дълбока опасност от този грях – злословието и осъждането са изключително тежки, защото който злослови и съди своя брат, всъщност злослови и съди самия Закон – а именно царския Закон на любовта (Иак. 1:25; Иак. 2:8, 12). Чрез осъждането на ближния, християнинът не изпълнява, а нарушава този най-главен Закон и фактически го отрича.

Такъв християнин сякаш се поставя над Закона на любовта, обявявайки го за несправедлив или неприложим, и в някакъв смисъл узурпира правото да установява свой собствен закон. По този начин човек посяга върху правото на Бога – да дава Закон и да съди. Бог единствен е върховен Законодател и Съдия, Който със Своето всемогъщество е дарувал Закона и Който съди по него с абсолютна справедливост. Това Негово изключително право се потвърждава и от факта, че само Той има власт да спаси и да погуби (ст. 12, ср. Мат. 10:28).

Не без връзка с горното, апостолът сега изобличава самонадеяността и суетната увереност на хората, които забравят пълната зависимост на всички човешки дела и самия човешки живот от Бога, както и тяхната крехкост и мимолетност. Като пример за този тип самонадеяни хора той посочва търговците, чиято дейност, очевидно, е била широко разпространена сред читателите на посланието, но същевременно лишена от нравствена чистота. Тяхната самонадеяност, лекомислие и пълна отдаденост на земните печалби и интереси, съпроводени със забрава за тленността и краткотрайния характер на земния живот, подтикват Апостола към изобличения, увещания и предупреждения, чието значение съвпада със смисъла на Христовата притча за любостяжателния богаташ (Лука 12:16–21).

В стих 13 той посочва колко неразумно постъпват хората, които разсъждават така, сякаш животът и делата им зависят единствено от тях, сякаш над тях не стои висша воля, която във всеки миг може да превърне в нищо всички техни намерения и начинания. В този смисъл Апостолът „не отменя човешката свобода на волята, но показва, че не всичко зависи от самия човек, а е нужна и благодатта свише. Защото човек може да се труди, да търгува и да върши всичко необходимо за живота, но не бива да приписва това на своите усилия, а на Божието човеколюбие“ (блаж. Теофилакт).

В духа на старозаветните писатели (ср. Иов 8:9; Пс. 101:12, 143:4) апостолът описва колко нестабилно е човешкото съществуване, предупреждавайки читателите и всички християни да не подражават на неразумно мислене на търговците.

„Той показва суетността на нашия живот и ни укорява за това, че прекарваме цялото си съществуване в суета, че всичките ни усилия се изчерпват в преходното зло. Така и Давид казва: „Наистина като сянка преминава човек, наистина напразно се суети“ (Пс. 38:7), т.е. занимава се с това, което само по себе си няма истинско битие, а се явява като призрак“ (блаж. Теофилакт).

Истинският, разумен поглед на вярващия човек върху човешките начинания, дела и самия живот винаги трябва да се основава на мисълта, изпълнена с вяра: „Ако е угодно на Господа и живеем, ще направим това или онова“ (ст. 15).

В противовес на тази смирена преданост към Божията воля, мисленето на търговците (ст. 13) е погрешно заради прекомерната самоувереност, надменност и в крайна сметка произлиза от гордостта.

Именно „гордостта на този свят“ (ср. 1Йоан 2:16) може да породи в човека нелепата и опасна мисъл, че той е единственият властник и разпоредник на своя живот и своите действия.

Своите изобличения и увещания апостолът завършва с общата сентенция: „И така, който знае да върши добро, а не го върши, грях има“. С това показва, че неговото послание е адресирано именно до християните, които за разлика от езичниците са научени от Господа кое е добро, но не постъпват така.

Тази мисъл, подчертаваща тежестта и виновността на съзнателния грях, е повторение на учението на Господ Иисус Христос, неведнъж изразено от Него (Лука 12:47–48; Йоан 15:22 и др.).