Мнозина, избягвайки трудния подвиг на изпълнението на Божиите заповеди и прилагането в живота на принципите на истината, правдата и любовта, са склонни да заменят делото с думи. Бедни на вяра и добри дела, съответстващи на тази вяра, такива хора са още по-предразположени към злоупотреба с думите, към спорове, както и към самозвано учителство.

Последното явление обикновено се засилва особено при появата на ново учение. Най-вече юдеите по времето на Иисус Христос били склонни към учителстване, за което били изобличени от Господа (Мат. 23:7–8) и св. апостол Павел (Рим. 2:17–22).

Сред юдеохристияните, читатели на посланието на св. Яков, очевидно също била широко разпространена страстта към самозвано учителство. Осъзнавайки опасността от учителството на онези, които самите още не са утвърдени в нравствените принципи, апостол Яков предупреждава своите читатели срещу такова произволно и самоназначено учителство.

Разбира се, той не засяга въпроса за съществуващите в ранната Църква учители и евангелисти, които били специално призвани и поставени в служение за проповядване на евангелското учение и които притежавали за тази цел особен благодатен дар (1 Кор. 12:29; Еф. 4:11).

Апостолът внушава на онези, които желаят да станат учители, да изпитват строго своята способност и най-вече да следят дали имат самообладание да обуздават езика си.

Трудността на това качество, която е признак на високо нравствено съвършенство, трябва да възпира повечето хора от опита да поемат върху себе си толкова тежка и отговорна задача, която за недостойния учител води само до по-голямо осъждение.

Причината за това е общочовешката греховност, която особено се проявява при неправилната употреба на дара на словото. Всички хора грешат, но за самозваните учители има двойна опасност от грях и наказание.

„Някои се заемат да учат на онова, което самите не изпълняват. Такива учители – казва той – не получават никаква полза, а напротив, подлежат на по-голямо осъждение. Защото който учи на това, което сам не притежава, и се преструва, че го има, заслужава осъждане за това, че греши със своя език…“ (блаж. Теофилакт Български).

Апостолът тук използва две образни сравнения, които изключително точно изразяват мисълта (изказана от апостола във втората половина на Иак. 3:2), че който обуздава езика си, може да обуздае и цялото си тяло, цялото си същество.

„Тази възможност се потвърждава с два примера… Виж: ние слагаме юзда на конете и ги насочваме накъдето пожелаем, а корабите – с малък рул, както и конете с малка юзда. Така и езикът трябва да бъде управляван от здравия разум, макар че често се превръща в свят (κόσμος) на неправдата, когато се използва от тълпата. Защото тук апостолът нарича “свят” множеството.“ (блаж. Теофилакт).

Защо обуздаването на езика има толкова съществено и централно значение в нравствения живот на човека?

„Разбира се, защото езикът, като орган на словото, участва в обличането на греховете и пороците на всички човешки членове в съзнателни образи. Ние мислим чрез думи. Грехът, щом възникне в мисълта, непременно се облича в словесен образ, защото думите са произведение на езика… Затова езикът на човека е като седалище на всички пороци, които преди своето осъществяване се нуждаят от обличане в словесни образи.“ (еп. Георги Ярошевский).

Продължава описанието на разрушителното действие на необуздания език чрез силни образни изрази.

Злините и гибелното действие на греховете на езика са уподобени на огромен пожар, който започва от една малка искра.

Характерът или природата на този пожар е изразен с хиперболичния израз: „ὁ κόσμος τῆς ἀδικίας“ – „свят на неправдата“ (неточни са тук славянският и руският превод: „лепота“ или „украса на неправдата“).

Това означава неправда, лъжа и всякакъв род зло, които произтичат от злоупотребата на човека с дара на словото.

Греховете на езика, като изявяващ се сред другите членове на тялото орган, оскверняват и заразяват цялото тяло, целия духовно-телесен организъм на човека, всички негови стремежи, намерения и действия.

Пожарът на злото и гибелта, който се запалва от необуздаността на езика, разпалва, изпепелява и изгаря с огъня на страстите целия кръг на човешкия живот (колелото на битието, раждането – τὸν τροχὸν τῆς γενέσεως), като самият той не е нищо друго, освен оръдие на огъня на геената и на дявола.

Злото на необуздания език, което е под влиянието на свръхземна, демонична сила, е трудно преодолимо чрез естествените човешки сили.

При самото сътворение човекът получи от Бога благословение да владее над всичко живо на земята (Бит. 1:26–28; ср. Бит. 9:2), и именно по силата на това Божие повеление той и до днес господства над всички видове от животинското царство.

Но такава е силата на греха и злото, че те са като необуздан звяр, който изригва смъртоносна отрова, подобно на ядовита змия (ср. Пс. 139:4).

Въпреки това, макар че художествено и силно изобразява неописуемата вреда от злоупотребата с дара на словото, апостол Яков несъмнено счита не само за възможна борбата срещу това зло, но и неговото преодоляване – но единствено със съдействието на Божията благодат.

„Ако човек укротява зверове, различни от него по природа, то колко повече може да укроти собствения си член. ‘Никой от хората не може да укроти’ – това трябва да се чете не в утвърдителна, а във въпросителна форма. Именно така: ако човек укротява и опитомява диви зверове, то нима няма да укроти собствения си език? Така трябва да се разбира този текст. Защото ако го четем в утвърдителна форма, тогава би било несправедливо след това да се дава наставлението: ‘Не трябва, братя мои, така да бъде’ (ст. 10).“ (блаж. Теофилакт Български).

Необуздаността на езика води до едно неестествено явление – от едни и същи уста излизат две напълно противоположни действия: благословение и проклятие.

Това е още по-чудовищно и престъпно, защото и благословението, и проклятието всъщност имат един и същ обект – Бога.

Бога, Твореца на всичко съществуващо, възхваляваме, прославяме и благославяме (Пс. 145:1–2), но в същото време проклинаме хората, създадени по Негов образ и подобие.

Следователно, изричаме хула и срещу самия Бог, който е отразен в Неговото творение – човека.

Толкова големи са непостоянството и скритата отрова на езика, когато злоупотребява с Богодарования дар на речта.

„Ако ни е заповядано да благославяме всички – защото злословещите няма да наследят Царството Божие (1 Кор. 6:10) – то каква срамота е да използваме един и същ орган и за зло, и за добро?

Никой разумен човек няма да смесва с едно и също сандъче и миро, и мръсотия. Молиш се? Не проклинай врага си. Защото между молитвата и проклятието има огромно разстояние.

Ако не простиш на онзи, който те е обидил, и ти самият няма да получиш прошка (Мат. 6:12).“ (блаж. Теофилакт).

Желаейки по-твърдо да запечата в съзнанието на читателите изразената в Иак. 3:10 мисъл за неестествеността на употребата на езика за проклятие, при положение че той е предназначен за благословение, св. апостол в стихове 11–12 привежда примери от природата.

Той посочва извори, които извеждат само един вид вода – горчива, сладка или солена – и различни овощни дървета – смоковница, маслина, лозница – които винаги дават плод според своя вид.

Така апостолът разкрива ненормалността, или дори противоестествеността, на проклинането чрез езика. Следователно, човек, който проклина ближния си, създаден по образ Божий, не може искрено и угодно на Бога да Го прославя. Неговото прославяне на Бога не може да бъде истинско, а е лицемерно, показно, фарисейско.

След толкова подробно разкриване на мисълта за необходимостта и трудността на обуздаването на езика, апостол Яков отново се връща към основния предмет на своето наставление (Иак. 3:1) – да не се стремят мнозина към учителство.

Истински учител може да бъде само мъдър човек (σοφός = евр. хакам) и разумен (ἐπιστήμων = евр. набон).

В библейско-еврейската употреба (виж Втор. 1:13, 4:6) тези две понятия, макар и близки, изразяват пълнотата на теоретичната и практическата мъдрост.

Апостолът, обръщайки се срещу онези, които злоупотребяват с думите, подчертава практическата страна на мъдростта:
„Ако някой е мъдър и разумен, нека докаже това със своето добро поведение, със смирена мъдрост.“

Приложено към християнския учител това наставление на апостол Яков напомня за поучението на Спасителя към апостолите – да бъдат „кротки като гълъби и мъдри като змии“ (Мат. 10:16).

Като има предвид, че по-нататък (Иак. 3:17) ще даде пълна характеристика на истинската мъдрост, апостол Яков първо показва какво не е истинската мъдрост.

Признаците на такава неистинска мъдрост са горчива завист или ревност в лошия смисъл (ζήλος πικρός) и свадливост, раздори (ἐριθεία), които са пряко противоположни на „мъдрата кротост“ (Иак. 3:13).

Тази неистинска мъдрост, която е само пародия на истинската, има и напълно противоположен произход на небесната мъдрост. Лъжливата мъдрост не слиза от Бога свише (Иак. 1:15), а напротив, е изцяло земна (ἐπίγειος), принадлежаща на света, който е враждебен на Бога (Иак. 4:4), не духовна, а душевна (ψυχική), не божествена, а бесовска (δαιμονιώδης) (Иак. 3:15).

Този характер и произход на лъжемъдростта се разкрива чрез плодовете ѝ – хаос и всякакво зло (Иак. 3:16), което е абсолютно чуждо на Бога, защото „Бог не е Бог на безредието, а на мира“ (1 Кор. 14:33).

За плодотворно и спасително учителство е необходима „мъдрост, слизаща свише“, тоест от Бога (Иак. 1:17). Според описанието на апостол Яков, тази мъдрост преди всичко е чиста (αγνή), защото чистотата и светостта са основните ѝ свойства.

След това следват три качества, които са противоположни на ревността и сварливостта на лъжливата мъдрост: а) мирна (εἰρηνική) – разпространява само мир; б) кротка или скромна (ἐπιεικής); в) послушна, отстъпчива (εὐπειθής).

Следва най-положителното свойство на истинската мъдрост: „пълна с милосърдие и добри дела“, тоест богата на дела на благотворителна любов, която е съществено свойство на благочестието (Иак. 1:27).

И накрая – „безпристрастна и нелицемерна“ (ἀδιάκριτος ἀνυπόκριτος) – чужда на съмнения във вярата, абсолютно искрена и прямодушна.

„По този начин са посочени седемте качества на божествената мъдрост: тя прилича на седемцветна прекрасна дъга, чиито цветове са отражение на един основен цвят – чистотата и святостта на мъдростта.“ (еп. Георги Ярошевский).

В заключителния 18-ти стих на главата се посочва, че плодовете на истинската мъдрост, в противоположност на пагубните плодове на лъжливата мъдрост (Иак. 3:16), са праведност и мир – както у проповедниците на истинската мъдрост, така и у тези, които приемат словото на тяхната проповед.

„Човек, надарен с истинска премъдрост и призван да проповядва евангелското учение, го възвестява, като запазва спокойствието, прилично на християнската вяра, и съгласието с тези, които приемат семето на Божието слово с кротко и спокойно сърце и се показват като добра почва, която дава плод.“ (иером. Феоктист Бромцев).