Напълно разбираемо е, че авторът, свети Яков, като истински Христов апостол, нарича себе си раб на Бога и Иисуса Христа.

Както отбелязва блажени Теофилакт, „апостолите на Господа поставят над всяко светско достойнство това, че са раби на Христа“.

С това на пръв поглед странно самоназоваване, апостолът може би е искал да събуди вярата и смирението у своите читатели, както и да предизвика доверие към себе си от тяхна страна.

Противно на някои съвременни коментатори, изразът „до дванадесетте колена, които живеят пръснато“ съвсем не означава духовния Израил или Христовата Църква, разпръсната между юдеи и езичници. Подобен символизъм или алегоризъм е напълно чужд на посланието на св. апостол Яков. Изразът означава в буквалния си смисъл именно юдеохристияните, живеещи извън Палестина. Вероятно това са били главно християнските общности в Задйорданието (на изток от Йордан), Дамаск и Сирия, където, както се вижда от Деяния на апостолите (Деян. 9 и след.), християнството се е разпространило много рано (проф. Богдашевски).

Обръщението към читателите с пожеланието „радвайте се“ (χαίρειν), което отчасти напомня за обичайното приветствие сред гърците и юдеите-елинисти (виж 1Мак. 10:18, 25; Деян. 23:25 и др.), обаче при апостола има специфично християнски смисъл. Същото значение намираме и в окръжното послание на Йерусалимския събор, редактирано от същия апостол (Деян. 15 и след.). То означава радост в Господа Иисуса като Бог Спасител и Изкупител.

Сам изпълнен с радост и блаженство дори при най-тежките изпитания на вярата, свети апостол Иаков молитвено пожелава на своите читатели преди всичко тази висша и недосегаема за земните нещастия радост.

Пожеланието за радост (ст. 1) в устата на апостола изразява неговото дълбоко християнско възприятие за живота. С това възприятие св. апостол иска да осветли пред своите читатели техния собствен живот, който на пръв поглед изглежда изпълнен с печални събития.

„Изпитанията и скърбите заради Бога апостолът признава за похвални и достойни за радост, защото те са най-здравите връзки и път към умножаване на любовта и съкрушението на сърцето. Затова е казано: „Сине, ако пристъпваш да служиш на Господа, приготви душата си за изпитания“ (Сир. 2:1), а Христос казва: „В света ще имате скръб, но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33).

Защото без подвизи не могат да се получат венци – нито в този свят, нито от Бога” (Блажени Теофилакт).

Изкушение (гр. πειρασμός, евр. масса) в езика на Свещеното Писание, освен общото значение – изпитание, проба, проверка (виж, напр. Бит. 22:1; Втор. 8:2 и др.), обикновено има по-специфично значение в областта на нравствения живот: подбуждане, съблазняване към нещо порочно, лошо, греховно (напр. Мат. 4:1; Лука 4:2).

Такова изкушение или склоняване на човешката воля може да идва от злата воля на дявола или на хората, но също така може да произтича от обстоятелствата и различни външни влияния.

„Всички предмети, действия и обстоятелства, които поставят на изпитание вярата и християнските нравствени норми, са изкушения. Разбира се, не по своята същност те са такива, а по отношението на човека към тях: за един нещо може да бъде изкушение, а за друг – не“ (еп. Михаил Лузин).

Апостолът, в този случай, под „различни изкушения“ изглежда има предвид външните изпитания на читателите на посланието – тежестта на бедността, съблазните на богатството, преследванията от различни страни и т.н.

Всяко подобно изкушение, според апостола, християнинът трябва да посреща и приема не само без малодушие, ропот или униние, но дори с пълна, чиста радост.

„Изкушенията носят на усърдните голяма радост, защото чрез тях се открива тяхната изпитана вярност, а изпитанието води към съвършеното действие“ (блаж. Теофилакт).

Според дълбоко вярното наблюдение на еп. Михаил, „Това е такава висота в съзерцанието на апостола върху закона на нравственото развитие, до която не са достигали дори най-великите умове на езическата древност и до която човек може да се издига и да издига другите само в християнството.

Християнството не само показва този път, но и дава на човека благодатните сили да се изкачва до такава висота.“

За да имаме пълна представа за изкушенията, трябва да сравним наставлението на апостола (ст. 2 и след.) със заповедта на Христос Спасителя за молитвата на християните към Бога Отца: „Не ни въвеждай в изкушение“ (Мат. 6:13; Лука 11:4).

Очевидно е, че освен изкушенията с външен, стихиен характер, съществуват и изкушения чисто душевни или духовни, които представляват голяма опасност за духовното падение и духовната смърт.

Такова естество на изкушенията е добре познато и на св. апостол Иаков, както показват неговите думи в Иак. 1:13–15.

И така, ако изкушенията, изпращани от Бога, трябва да приемаме с пълно покорство на Неговата воля, с радост и душевна сила, то от изкушенията, които заплашват нашата вяра и нравственост, трябва да се предпазваме както чрез безгрешността на нашия живот, така и чрез молитвата към Небесния Отец, като просим Той да ги отстрани от нас, при условие, че това е по Неговата свята воля.

Но въпреки това различие в изкушенията, „търпението е полезно при всеки техен вид“ (блаж. Теофилакт).

За този очистващ и възвисяващ характер на изпитанията и скърбите единодушно говорят и св. апостол Яков (ст. 3), и апостол Павел (Рим. 5:3).

Търпението (ὑπομονή) означава непоколебимост в добродетелта и представлява съществено условие за истинското християнско съвършенство.

Само чрез търпение се преодоляват пречките по пътя към нравственото съвършенство. Само при такова търпение всички добродетели се събират в единство и придобиват устойчивост в душата на човека.

Само тогава християните могат с надежда да очакват, че ще бъдат „съвършени“ (τέλειοι), тоест че напълно ще достигнат целта на своето битие, „във всяка пълнота, без никакъв недостатък“ (ὁλόκληροι, ἐν μηδενί λειπόμενοι).

Призивът на апостола (ст. 3–4) за търпеливо и с душевна сила понасяне на изпитанията е нещо трудно за изпълнение и същевременно неразбираемо за обикновения човешки разум. Да помогне на човека в тези две отношения може само истинската мъдрост.

„Причина за съвършеното действие той нарича мъдростта, защото знае, че изпитанието на вярата и търпението в изкушенията не са дадени на всички хора, а само на мъдрите в Бога. Затова подбужда желаещите да проявят вяра и търпение да се молят за мъдрост“ (блаж. Теофилакт).

Мъдрост, гръц. σοφία, евр. хокма, означава изобщо правилно разбиране, познаване на божествени и човешки неща, а преди всичко означава практически правилно определяне на целите на действието и средствата за тяхното постигане. Така е в старозаветната библейска традиция (Притч. 1 и след.), а по подобен начин и в Новия Завет, например при апостол Павел (Кол. 4:5; Еф. 5:15), където σοφία неведнъж означава мъдростта на християнското поведение.

Несъмнено, в същия смисъл говори за мъдростта и свети апостол Яков. Това не е просто човешка разсъдъчна мъдрост, а онази, която идва свише и е изпълнена с добри плодове – мъдростта на живота, за която по-късно говори апостол Яков (Иак. 3:17).

„Не говори за човешката мъдрост, а за духовната, защото в нея посочва причината за съвършеното действие, а тази причина е небесната мъдрост. Като се укрепяваме в нея, можем да вършим доброто напълно“ (блаж. Теофилакт).

За тази мъдрост, според наставлението на апостола, трябва да се моли онзи, който я няма.

Апостолът подчертава, че Бог дава благата с лекота и безпрепятствено, като нарочно използва изрази, които показват, че щедростта към молещите се е неотменно свойство на Божието естество („Който дава на всички“). Той също така подчертава, че Божията любов се проявява в това, че Бог дарява на всички „щедро и без укор“ (ἁπλῶς καὶ μὴ ὀνειδίζων, букв. просто и без да упреква) – единствено от чиста човеколюбива благост, без никакви укори, каквито често съпътстват човешките благодеяния.

В Бога не може да има причина за неизпълнение на човешката молба за мъдрост или за който и да е друг дар, но такава причина може да се крие в самия човек, в неговото вътрешно настроение.

Преди всичко, онзи, който иска мъдрост (или нещо друго) от Бога, трябва да притежава твърда вяра, свободна от съмнение и колебание.

„Ако вярва, нека моли, но ако не вярва, по-добре да не моли, защото няма да получи нищо от просеното. Съмняващият се е този, който се моли с високомерие… Съмняващият се е онзи, който е далеч от твърдото действие и се колебае – ще се случи ли нещо или не“ (блаж. Теофилакт).

Обратно, молитвата на християнина, който иска мъдрост, трябва да бъде свободна от всякакви колебания, които апостолът сравнява по своята неустойчивост, подвижност и ненадеждност с морската вълна.

Затова молитвата трябва да бъде твърда и устойчива, основаваща се на непоклатимата основа на вярата.

„Както Бог, Който дарява благодеянията, е изпълнен с щедрост и състрадание, така и човекът, който се моли, трябва да бъде изпълнен с увереност и непоколебима вяра“ (еп. Георги).

В този стих апостолът, повтаряйки образно изразената в стих 6 мисъл за това колко пабугно е съмнението и колебанието, нарича човека, обхванат от този духовен недъг, „двоедушен“ (δίψυχος) – сякаш има две души, едната от които се стреми към Бога, а другата – към света.

Оттук идват неговата нестабилност и безредие във всички негови пътища, във всички негови нравствени дела.

„Двоедушният е човек, който е объркан, неустроен, несъвършен, раздвоен в мислите си, лицемерен… Иначе казано, апостолът нарича двоедушен този, който няма утвърдена посока, който не се стреми твърдо нито към настоящето, нито към бъдещето, а се лута насам-натам, ту се придържа към бъдещето, ту към настоящето“ (блаж. Теофилакт).

„Отхвърли своето двоедушие и не се съмнявай да молиш Господа и да получиш“ („Пастир“ на св. Ерм).

Истинската мъдрост, която е необходима на човека, за да разбере правилно значението на изкушенията в процеса на нравственото усъвършенстване и която му се дава от Бога като плод на истинската молитва, го учи да оценява различните явления и обстоятелства в живота по начин, различен от този на обикновената човешка мъдрост.

Така, две противоположни явления в обществения живот – бедността и богатството, чието неправилно използване винаги може да доведе до изкушения, се оценяват по един начин от светската мъдрост и по съвсем различен – от духовната, евангелска мъдрост.

Първата вижда в бедността голямо зло, а в богатството – безспорно благо.

Обратно, истинската мъдрост от Бога намира не самата бедност или богатство за благо или зло, а отношението на християнина към тях.

Истинската мъдрост учи бедния, който търпеливо носи своята бедност според Христовия закон, че неговото християнско звание е възвишено и остава непроменимо, дори когато е подложен на външно унижение.

А богатият, който желае да използва богатството си по християнски, е научен да се хвали със своето смирение, тоест със свободно приетата нищета – ако изпълни Христовата заповед за продаване на имота и раздаване на богатството на бедните (Мат. 19:21) или поне ако има правилно отношение към преходността на богатството и го употребява по богоугоден начин.

Необходимостта богатите да имат такова именно отношение към богатството апостолът обосновава чрез сравнение на богатството с тревите и цветята, които бързо загиват под въздействието на палещото слънце и знойната жега (ст. 11).

Под думата καύσων, преведена на църковнославянски като „зной“, според старозаветната библейска употреба, следва да се разбира мощният източен вятър, известен на иврит като רוח קדים (руах-кодим) или просто кодим (виж Бит. 4:6, 23, 27; Изх. 10:13, 14, 21; Йер. 18:17; Йез. 17:10, 19, 12; Пс. 77:26).

Този вятър, наричан още „самум“, в пророческия език, освен буквалното си значение, има и образно значение като символ на гибелното действие на Божия гняв (например в Ос. 13:15).

Обединявайки по-рано казаното за изкушенията и изпитанията, които сполетяват хората (Иак. 1:2), апостолът сега разкрива техния краен резултат – блаженството.

След като премине през горнилото на изпитанията (Иак. 1:2) и се очисти нравствено, подобно на златото, което се пречиства чрез огън, християнинът има твърда надежда да бъде увенчан с венеца на истинския живот в единение с Бога за вечността.

Любовта към Бога и Христос, която се изразява в търпеливото понасяне на различни житейски изпитания, прави християнина достоен да получи тази висша награда, според нелъжливото обещание на Спасителя (Мат. 5:10–11).

„Апостолът – казва св. Йоан Златоуст – настойчиво увещава да понасяме изкушенията с радост, за да остане делото твърдо, а търпението да достигне съвършенство. И едното, и другото не се случват случайно, нито са безцелни.

Апостолът се стреми да утвърди тази истина чрез още едно наставление, като подчертава, че онзи, който търпеливо понася изкушенията, е блажен според Божието обещание.

Такъв човек, подобно на състезател, който преминава изпитания, става изпитан и утвърден във всичко.

Затова, след като изтърпи скърбите, той получава венеца на живота, който Бог е приготвил за онези, които Го обичат.“

Според стихове 14–15 истинският източник и основната причина за изкушението се крие в „собствената похот“ (ἰδία ἐπιθυμία) на човека.

„Който чрез греха и невъздържания живот сам създава за себе си изкушения и сякаш непрестанно е в буря, потъвайки в опасности, такъв – казва апостолът – се изкушава не от Бога, а от собствената си похот“ (блаж. Теофилакт).

Желаейки да покаже как възниква изкушението в човешката душа (ст. 14) и до какви гибелни последствия води (ст. 15), апостолът използва сравнението със зачатието и раждането на дете, за да направи процеса по-ясен.

В стихове 17 и 18 апостолът дава положително и най-силно опровержение на заблудата, спомената в стих 13. Затова в стих 16 той възкликва: „Не се заблуждавайте (не се прелъстявайте, μή πλανᾶσθε), възлюбени мои братя“ – израз, често срещан в апостолските послания (виж 1 Йоан 3:7; 1 Кор. 6:9–10; 15:33).

Като върховно проявление на Божията любов и благост, апостолът посочва духовното възраждане на хората чрез „словото на истината“ (λόγῳ ἀληθείας), с което още веднъж доказва, че от Бога може да произлиза само добро.

„Възраждането, този съвършен дар, който идва от Отца на светлините, е дело на Неговата благост и воля. Коренящо се в дълбините на божественото битие, то представлява пълна противоположност на това, което поражда грехът. Защото последният, подобно на майка, която зачева, ражда смъртта. А Бог, също сякаш уподобявайки се на майка, ни е родил за нов живот“ (проф. Богдашевски).

Величието на това благодеяние се разкрива в самия факт, че то е дарено на хората без заслуга от тяхна страна, единствено по Божията всеблага воля – „като пожела“ (βουληθεὶς).

„Казва „като пожела“, защото има хора, които разсъждават, че светът е създаден случайно“ (блаж. Теофилакт).

Очевидно тук не става дума за сътворението на света и човека, а за духовното възраждане на човека чрез проповедта на Евангелието (ср. 1 Кор. 1:5; 2 Тим. 3:15), което се нарича Божия сила (Рим. 1:16).

Вярата в Евангелието полага основата на духовното възраждане, чрез която човек усвоява за себе си изкуплението, извършено от Христос, и встъпва в нов завет с Бога, като се ражда за нов, свят живот.

Целта на духовното възраждане апостолът обозначава със следните думи: „За да бъдем като начатък на Неговите създания“ (εἰς τὸ εἶναι ἡμᾶς ἀπαρχήν τινα τῶν αὐτοῦ κτισμάτων).

Тук апостолът, имайки предвид обичая на библейските евреи да принасят в дар на Бога и Неговото светилище първите и най-добрите плодове (решит биккурим) на земята, според закона (Изх. 22:29; 23:19; 34:22; Лев. 2:12; Чис. 18:12; Втор. 18:4; 26:10; Притч. 3:9; Йез. 20:40), нарича първите християни „начатък на плодовете“ на духовната нива.

Подобно разбиране намираме и при апостол Павел (1 Кор. 3:9), където християните са представени като първите по време и по достойнство (primi et honoratissimi, според Икумений).

В този контекст апостолът разглежда християните в тяхното отношение към целия свят като Божие творение. Обновлението трябва да обхване целия свят, тъй като, според апостол Павел (Рим. 8:19–21), всички създания очакват възстановяване в първоначалното си съвършенство. Това възстановяване е започнало с първото Христово пришествие и ще завърши при Неговото Второ пришествие. Християните, според апостол Яков, са първите носители на това обновление, но поради малобройността си те са наречени „като начатък“. Според блажени Теофилакт, изразът „като начатък“ означава предимство и висше достойнство, а „създания“ се отнася за видимата природа.

Ако Бог, воден единствено от Своята свободна любов и благост, е пожелал да възроди хората и да ги направи начатък на обновлението на целия свят, може ли Той да изкушава човека към зло и гибел?

Като дава в стих 18 окончателния аргумент срещу пагубната заблуда (Иак. 1:13), апостолът не само утвърждава, че Бог не може да бъде източник на злото, но и поставя основата за следващата си реч (Иак. 1:19–27).

В споменаването на „Словото на истината“, което възражда човека, апостолът насочва вниманието към темата за отношението на християните към това слово, което ще бъде предмет на следващите му наставления.

Евангелското слово на истината, за да може да принася плодове в живота на хората, трябва преди всичко да бъде слушано и възприемано с правилната вътрешна нагласа. Нужни са готовност и усърдие в слушането на евангелското слово.

Затова апостолът увещава своите читатели, както и всички християни, най-вече да слушат и усвояват словото на истината, а не да се стремят към многословие и изобилие на думи. Тук, напротив, се изисква голяма умереност и предпазливост (ср. Иак. 3:1–2).

Още по-необходимо е да се избягва гневът, който е проява на плътския човек, стоящ безмерно далеч от Божията правда (ст. 20).

Обратно, християните, като изгонят от сърцата си всяка нечистота и всякакъв остатък от себелюбие и злоба, трябва с кротост да приемат в душите си – подобно на добре обработена почва – насажденията на евангелската истина. Тази истина се насажда видимо чрез проповедниците на Евангелието и невидимо – от Самия Бог, в духовно-благодатното възраждане (срв. Иак. 1:18).

Апостолското наставление в този стих напомня на думите на старозаветния мъдрец: „Бъди бърз да слушаш и с дълготърпение да даваш отговор“ (Сир. 5:13). За първоначалните читатели на посланието, които произхождали от юдейската среда, това наставление било особено разбираемо и авторитетно.

Блажени Теофилакт по този повод отбелязва: „Трябва да бъдем бързи да слушаме – но не просто слушане, а такова, което поражда стремеж към прилагане на чутото в живота. Защото е известно, че онзи, който слуша усърдно и внимателно, ще бъде готов и да изпълнява чутото. А който се колебае, отлага и бавно се настройва за действие, лесно може изобщо да се откаже от намерението си. Затова, относно изучаването на божествените истини, апостолът заповядва бързина, а относно неща, които могат да бъдат опасни – бавност. Такива са думите и гневът. Защото многословието в гнева никога не завършва с добро“.

Словото на истината, за да води хората към спасение, не само трябва внимателно и старателно да бъде слушано, но и, подобно на семе, засадено в почвата, трябва да бъде вкоренено в човешкото сърце, да поникне и да даде съответния плод – тоест да се изрази и прояви в добри дела.

Целият живот и цялата дейност на християнина трябва да бъдат въплъщение и реализация на това, на което учи словото на истината.

Онзи, който не претворява словото на истината в живота си, само заблуждава себе си, мислейки погрешно, че божественото слово ще му бъде от полза и ще му донесе блаженство (ст. 25) дори и без изпълнение.

В действителност това не може да се случи: съвършенството и блаженството не се постигат само чрез слушане или познаване на словото на истината, а чрез живот и дела, съобразени с него (ср. Мат. 12:24–26).

Тази истина апостолът разяснява чрез нагледен пример: Божието слово, което предава на човека истината (Иак. 1:18), е уподобено от св. Яков на огледало.

Ако в обикновеното огледало човек вижда своя външен облик (πρόσωπον τῆς γενέσεως), то в Божието слово се отразява вътрешният му образ, неговата нравствена същност.

Но както човек, който гледа отражението си в огледалото, но не прави нищо, за да се поправи – например да оправи косата си – скоро забравя видяното и не извлича никаква полза, така и онзи, който чува евангелското слово, но не го изпълнява, не го запазва в себе си (Йоан 5:38), бързо го забравя и то не принася в него спасителни плодове.

„Апостолът преминава от обикновеното огледало към духовното, без да изпада в излишни обяснения. Той можеше да каже така: Който слуша закона и не го изпълнява, прилича на човек, който гледа лицето си в огледало. Както този, след като се огледа, си тръгва и веднага забравя как изглежда, така и онзи, който чрез Моисеевия закон разбира за какво е сътворен – именно за Божията слава и за живот според образа на своя Творец – но не прилага наученото, постъпва точно като онзи, който е гледал в огледалото: той е трябвало да се възползва от видяното, но не го прави.

Апостолът не случайно избира да премълчи някои неща – той насочва вниманието на слушателя и го подтиква да внимава, без да слуша разсеяно или между другото. “Блажени не просто онези, които слушат, а онези, които съединяват слушането с делата“ (блаж. Теофилакт).

Слушането и изучаването на евангелското слово е полезно и спасително само ако след него следва действено изпълнение на неговите заповеди и повеления. Словото на истината (Иак. 1:18), подобно на семе, засадено в сърцата ни (Иак. 1:21), не е написано върху каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето (2 Кор. 3:6).

Това божествено слово напълно съответства на нашата истинска природа. В този смисъл то се нарича „съвършен закон, закон на свободата“ (νόμον τέλειον τὸν τῆς ἐλευθερίας, Иак. 1:25), в противоположност на старозаветния закон, който другаде се нарича „немощен и несъвършен“ (ср. Рим. 7:18–19) и „закон на робството“ (Гал. 5:1).

„Старозаветният закон беше външен, детайлизиран и подчиняващ волята, а евангелският закон е вътрешен, действащ непосредствено в сърцето на човека“ (проф. Богдашевски).

За свободата на евангелския закон апостол Павел казва: „Защото законът на Духа на живота в Христа Исуса ме освободи от закона на греха и смъртта“ (Рим. 8:2).

„Към думите „съвършен закон“ апостол Яков прибавя „закон на свободата“, за да подчертае неговата отличителна черта – свободата. Защото Христовият закон, като освобождава от робството на плътта, поставя онзи, който идва при Него, в истинска свобода. Именно чрез тази свобода човек става по-внимателен, по-съзнателен и се избавя от забравата, която пречи на всяко добро“ (блаж. Теофилакт).

Ако в Стария Завет праведността се състоеше в спазването на Господните заповеди и наредби (Лука 1:6), то в разглеждания пасаж (ст. 25) апостолът говори за такова дълбоко проникване в закона, при което неговото изпълнение става естествено и непрекъснато.

„Законът на свободата“ не е просто закон, който човек изпълнява свободно, но и закон, който му дарява самата свобода. Но това е възможно само при едно условие – „пребъдване“ (παραμείνας) в този закон. Тоест, ако християнинът направи този закон постоянен закон на своя живот и дейност и ако се стреми да бъде не „забравлив слушател“, а „творец на дело“.

„Блаженството, което се обещава на изпълнителя на закона, е преди всичко самата радост от делото, както се вижда от израза „в делото си“ (ἐν τῇ ποιήσει αὐτοῦ), а след това – и бъдещото блаженство, което още в настоящия живот носи утеха в сърцето на онзи, който действа според този закон“ (еп. Георги).

Евангелският закон е безусловно съвършен, но отношението на хората към този съвършен закон може да стане подобно на отношението на юдеите към Моисеевия закон.

Именно от такова погрешно отношение към евангелския закон предупреждава св. апостол Яков в стихове 26–27.

В стих 26, както и по-късно в Иак. 3:1–8, той се изправя срещу греховете на езика, особено срещу страстта към учителство. Този порок очевидно бил широко разпространен както в юдейската среда по времето на апостола, така и в ранните юдео-християнски общности.

„Според юдейските разбирания, за благочестив се смята онзи, който проявява вярност в делата си, защото такъв човек изглежда отделен от тълпата. Юдеите, изпълнявайки до най-малки подробности разпоредбите на закона, мислели високо за себе си и вярвали, че цялото благочестие пред Бога се състои именно в това. Заемайки се изцяло с външното изпълнение на предписанията, те мечтаели чрез него да придобият блаженство… За да ги предпази от тази заблуда, апостолът дава настоящото наставление. Като споменава за изпълнителя на делото и го нарича блажен, той веднага изправя грешката, която възниква у мнозина при изпълнението на закона“ (блаж. Теофилакт).

Така, според апостола, е възможно да има празно (μάταιος), нищожно и безплодно благочестие – както при спазването на Моисеевия закон, така и при следването на съвършения Христов закон.

Именно от тази опасност на показното благочестие предупреждава апостол Яков в този стих.

В стих 27, в противоположност на лъже-благочестието, апостол Яков разкрива истинското благочестие (θρησκεία) и го характеризира в две основни насоки.

Първата отличителна черта на истинското благочестие, което има стойност пред Бога, е „да се грижим за сираците и вдовиците в техните скърби“. Това, разбира се, е само един пример, един от многото начини за проявяване на действена любов и истинско благочестие.

Вероятно именно този пример е избран, защото сираците и вдовиците са били символ на нуждаещите се и беззащитните в Стария (а впоследствие и в Новия) Завет. Този образ често се среща в библейските писания като символ на безкористна любов и благотворителност (виж Втор. 10:18; Йов 29:12–13; Пс. 67:6). Такава действена любов и милосърдие, за да бъде истински спасителна, трябва да има основа във вярата в Господ Иисус Христос (Иак. 2:1).

„Ако искаш да бъдеш благочестив, не проявявай благочестие само чрез четене, а чрез изпълнение на закона, което особено се изразява в състрадание към ближния. Защото състраданието към ближния е вид уподобяване на Бога, „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36). Но нашето милосърдие трябва да бъде чисто, без лицеприятие“ (блаж. Теофилакт).

„Ето с какво можем да се уподобим на Бога – с милосърдие и състрадание. Затова, ако ги нямаме, ние сме лишени от всичко“ (св. Йоан Златоуст).

Втората отличителна черта на истинското, чисто и непорочно благочестие, според апостол Яков, е да запазим себе си неосквернени от света.

Тук под „свят“ (ὁ κόσμος) се разбира не самото Божие творение, а както го определя евангелист Йоан (Йоан 7:7; 12:31; 1 Йоан 5:19) – цялата съвкупност от враждебните на Бога и доброто сили.

Да пазим душата си от всяка нечистота на света, лежащ в злото, да противостоим на злото и да се борим с него – това, заедно с делата на милосърдие и любов, е същностната характеристика на истинското служение на Бога.