„като продаде имот”, на гръцки език: ἐπώλησε κτῆμα, в славянския превод: „продаде село“ – (според стих 8 – τὸ χωρίον, т.е. земя, място, поле).

„като продаде имот”,

„скри от стойността”, а само по себе си „скриването“ на истината представлявало непочтена постъпка. Но тук то е още по-престъпно, защото Анания казал, че е донесъл всичко, което получил за земята. Това било не само израз на позорна корист, но и на умишлена съзнателна лъжа и лицемерие. Измамвайки цялото християнско общество начело с апостолите, те искали да изглеждат толкова самоотвержени в полза на бедните, както и другите, а в действителност не били такива: служили на двама господари, а искали да изглеждат, че служат на един. Така вместо правдивост и искреност в святата християнска общност се появили двете неприсъщи ѝ качества -фарисейското лицемерие и Юдиното сребролюбие.

„скри от стойността”,

„Петър каза” – апостолът узнал за тази лъжа и лицемерие не от някой друг, а от Светия Дух, Който го изпълвал.

„Петър каза” –

„защо сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш?, на гръцки език: διατί ἐπλήρωσεν ὁ σατανᾶς τὴν καρδίαν σου, ψεύσασθαί σε, в славянския превод: „почто исполни сатана сердце твое солгати“. Така би било по-точно и по-добре да се изрази красотата на оригинала: „защо сатаната е изпълнил сърцето ти (да) излъжеш Светия Дух и да скриеш от цената на имота?“.

„защо сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш?,

В постъпката на Анания Петър разкрива действие на сатаната – „бащата на лъжата” (Иоан 8:44) и изконен враг на Светия Дух и делото на Месията, поради което предупреждава за нахлуването на това опасно зло с толкова решителна и строга мярка. Вероятно користта, лъжата и лицемерието да са се появили при Анания и Сапфира не без предварително тайно развитие, както и при Юда, тоест, техният вътрешен живот не се отличавал с особена чистота, така че семето на злото отдавна било пуснало в тях своите корени, а сега е дало пагубните си плодове.

„Някои казват, че ако сатаната е изпълнил сърцето на Анания, то защо тогава той е бил наказан? Причината е, че той самият е бил виновник за това, че сатаната е изпълнил сърцето му, тъй като сам се е подготвил да приеме действието на сатаната и да се изпълни с неговата сила” (блажени Теофилакт).

Скриването стойността на имота тук се възприема като лъжа срещу Светия Дух, Който действа в Църквата.

„Не беше ли в твоя власт?“, на гръцки език: οὐχὶ μένον σοι ἔμενε, в славянския превод: „сущее тебе, не твое ли бе“? По-точно би било да се преведе: „намиращото се (у тебе) не се ли намираше у тебе?“ Анания е можел да се разпорежда с имуществото си както си иска, дори и да не го е продавал изобщо. „Нима имаше някаква необходимост? Нима ви привличаме насила? (св. Йоан Златоуст)”. И ако Анания е решил да го продаде, то парите отново са били напълно в негова власт и той е можел да се разпорежда с тях както иска, можел е да ги даде всичките в касата за бедните, можел е да даде само част, можел е и нищо да не даде. Нито това, нито другото, нито третото имат такова значение тук, както фактът, че, носейки само част от парите, той представя тази част за цялата придобита сума.

„Не беше ли в твоя власт?“,

„Виждаш ли, – казва св. Йоан Златоуст, – как той е обвинен в това, че като направил парите си свещени, след това ги е взел? Нима не си могъл, казва апостолът, продавайки имота си, да ги използваш като свои? Нима някой ти пречеше? Но защо ги крадеш, след като си обещал да ги дадеш? С каква цел си го направил? Искаше да ги задържиш за себе си? Трябвало е отначало да ги задържиш за себе си и да не даваш обещание”.

„Ти излъга не човеци, а Бога” – по-горе се казва: „Духа Светаго“. Да лъжеш пред Светия Дух означава да лъжеш Бога  –  едно от най-ясните свидетелства за божествеността на Светия Дух, като отделно божествено Лице.

„Ти излъга не човеци, а Бога”

„Анания падна и издъхна“, на гръцки език: πεσὼν ἐξέψυξε, в славянския превод: „пад издше“, тоест, падайки, изпусна духа си, умря. Това не било естествен нервен удар от силното смущение на Анания от разобличенията на неговата постъпка, а чудодейно непосредствено Божие наказание на престъпника.

„Анания падна и издъхна“,

„Три чудеса в един и същ случай: първото било, че Петър узнал извършеното на тайно; второто – че той разкрил мисленото настроение на Анания, и третото – че Анания се лишил от живота по една само заповед” (блажени Теофилакт).

Тежестта на наказанието е съразмерна с тежестта на вината на престъпника срещу Светия Дух, тъй като това е грехът на Юда, грях, който е заплашвал цялата общност и затова изисквал назидателно наказание, „за да бъде наказанието на двама поука за мнозина“ (блажени Йероним).

„Голям страх обзе всички“ – изглежда, че случката се разиграла по време на общото тържествено, може би, богослужебно събрание.

„Голям страх обзе всички“

Тези „младежи“ били вероятно обикновени служители, изпълняващи различни задачи на вече достатъчно организираното общество, подобни на онези, които помагали в синагогите. Ето защо тези младежи, щом видели падналия издъхнал човек, станали и без специално искане, тъй като смятали това за свое задължение, дошли при бездиханния човек и го отнесли за погребение. От страх или може би от бързане и неизвестност на местопребиваването на жената, или по-добре е да кажем, по Божествения промисъл, последната не разбрала за станалото и се явила като съучастница в греха на мъжа си, споделяйки и наказанието му.

„След … три часа“ – точното определяне на времето показва точността и пълната достоверност на разказа. Тези три часа са изтекли при погребението на Анания, с всички приготовления за това, особено ако мястото на погребението не е било близо. Бързината на погребението – след три часа – не е нещо странно за Изтока.

„След … три часа“

„влезе и жена му“, εἰσῆλθεν – в славянския превод „вниде“ – „влезе“, т.е. в къщата, в мястото на събранието, което, изглежда, още не било успяло да се разотиде, така че Петър, питайки Сапфира „за толкова ли” са продали земята, вероятно показал парите, които лежали в краката му.

„влезе и жена му“,

„Петър не я повикал, казва св. Йоан Златоуст, а я изчака да дойде сама. И от останалите никой не се осмелил да ѝ разкаже за случилото се; това е страхът пред учителя, това е почитта и послушанието на учениците. Затова и писателят казва с изумление “без да знае, какво се е случило”.

„за толкова ли?“ – „Петър, – казва блажени Теофилакт, – искал да я спаси, защото мъжът ѝ бил подбудителят на греха. Затова той ѝ дава време да се оправдае и разкае, казвайки: кажи ми, за толкова ли продадохте нивата?“

„за толкова ли?“

„Да, за толкова“. Същата лъжа, същото лицемерие, същата корист, каквито имало и при Анания.

„Да, за толкова“.

„да изкусите Духа Господен“, т.е. с измама като че ли да го изкусят дали Той е наистина всезнаещ.

„да изкусите Духа Господен“,

„Ето, при вратата са нозете на ония“, на гръцки език: ιδού οι πόδες τῶν θαψάντων… επί τῆ θύρα, в славянския превод: „се ноги погребших мужа твоего при дверех“.

„Ето, при вратата са нозете на ония“

Младежите, които погребали Анания, се върнали по това време, и Петър произнесъл над нея същото наказание: „и тебе ще изнесат!“, т.е. мъртва, за погребение.

От текста не става ясно, дали в стих 4. Петър е имал предвид с думите си да порази със смърт Анания или това е било пряко действие на Бога, независимо от волята и намерението на Петър. Но когато Анания вече е бил поразен със смърт, апостолът, изричайки горните думи към Сапфира, вече е можел да бъде сигурен, че и на нея ще се случи същото, което и на мъжа ѝ, поради еднаквостта на двамата.

„издъхна“ не по естествена причина, например удар, но по особеното Божие действие както и мъжът ѝ (стих 5).

„издъхна“

„Обърни внимание (казва тук блажени Теофилакт) и на това, че сред своите си апостолите са строги, а сред чуждите се въздържат от наказания; и двете са естествени. Последното било необходимо, за да не помислят, че те със страх от наказание принуждават хората против желанието им да се обърнат към истинската вяра; а първото – за да не позволи на обърналите се към вярата и удостоилите се с небесното учение и духовната благодат да станат презрени и кощунници, особено в началото, защото това би послужило за повод да се хули тяхната проповед”.

„И голям страх обзе цялата църква“ – τήν εκκλησίαν. Това е първото назоваване на обществото на християните като “Църква”.

„И голям страх обзе цялата църква“

Повторното споменаване на чувството за страх говори за неговата необичайност. Първо страхът обхванал само свидетелите на Божието наказание, а сега се разпространил и над “цялата Църква”, т.е. над цялото християнско общество, и над „всички, които слушаха това“, т.е. намиращите се извън Църквата, до чийто слух достигала тази вест.

Възнамерявайки да премине към разказа за новите гонения срещу апостолите от страна на Синедриона, дееписателят прави няколко общи бележки за състоянието на Христовата църква по това време. И преди всичко споменава за множеството знамения и чудеса, извършвани не само от Петър, но и от всички апостоли. Тези знамения и чудеса се извършвали „у народа“, който още не вярвал в Христос, и очевидно с цел да го привлекат към тази вяра.

„Всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов“. Това било любимото място на апостолите – голяма покрита галерия, при главния вход в храма, която очевидно била особено удобно място за техните събрания.

„Всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов

„От другите пък никой не смееше да се допре до тях“. Толкова силно било чувството на някакъв благоговеен страх и недоумение пред тях, като необикновени хора, особено когато ги виждали в единодушно благоговейно-молитвено настроение.

„От другите пък никой не смееше да се допре до тях“.

От многобройните чудотворни изцеления, извършени от апостолите, дееписателят отбелязва особената удивителност на Петровите изцеления, на когото даже сянката, осенявайки болните, дарявала изцеление. Вярно е, че авторът не казва това директно, но го прави достатъчно ясно, отбелязвайки, че болните били извеждани навън, за да бъдат осенени от сянката на минаващия покрай тях Петър. Очевидно народът имал възможността да се убеди в целебната сила на сянката на Петър. Както едно докосване до дрехата на Христос, дори и без други Христови действия, е било съпроводено от изцеляването на докосналите се (Мат. 9: 20 и др.), така едното осеняване със сянката на Петър водело до изцеление.

„Голяма е вярата на идващите, – казва по този повод св. Йоан Златоуст, – дори по-голяма, отколкото била при Христос. При Христос не е било това, болните да получават изцеления по улиците и от сянката Му. А от какво ставало това? От това, което предизвестил Христос, като казал (Иоан 14:12): „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши“. Така „от всички страни нараствало удивлението от апостолите и от страна на повярвалите, и от страна на излекуваните, и от страна на наказаните, и от страна на тяхното дръзновение в проповедта, и от страна на техния добродетелен и безукорен живот” (блажени Теофилакт).

Както се вижда от предходното описание на вътрешното състояние на християнското общество и отношението на народа към него, Христовата Църква вътрешно процъфтявала и се прославяла от народа. Естествено било, че убийците на Господа, от завист в това число и към Неговата популярност, се изпълнили със завист и към учениците Му, така възхвалявани от народа.

„първосвещеникът“ – вероятно Кайафа, който бил тогава управляващ, затова не е назован изрично.

„първосвещеникът“

„И всички, които бяха с него и принадлежаха към садукейската ерес“. На гръцки език: καὶ πάντες οἱ σὺν αὐτῷ, ἡ οὖσα αἵρεσις τῶν Σαδδουκαίων, в славянски превод: „и вcи, иже с ним, сущая ересь саддукейская“;

„И всички, които бяха с него и принадлежаха към садукейската ерес“.

Тези думи показват, че самият първосвещеник принадлежал към еретичната секта на садукеите и бил неин представител. Йосиф Флавий директно казва, че един от синовете на Анан или Анна (тъстът на Кайяфа) принадлежал към садукейската секта. Възможно е по това време на национално разложение самият първосвещеник да се е отклонил към ереста, макар и мълчаливо и с известна предпазливост.

„туриха ръка на апостолите“ –тоест, употребили насилие, постъпвайки с тях като с престъпници.

„туриха ръка на апостолите“

„застанете в храма и говорете“, σταθέντες λαλεῖτε ἐν τῷ ἱερῷ, в слав.янския превод: „ставше глаголите в Церкви“.

„застанете в храма и говорете“,

Колкото по-упорито ставало преследването от страна на враговете, толкова по-ясно Господ оказвал помощ на гонените, отчасти за вразумяване и сплашване на гонителите, и за разпространяване и затвърждаване на новооснованата Църква.

Ангелът заповядва да говорят „в храма“ – смело, безстрашно, без да се боят от заплахи и преследване.

„всички думи на тоя живот“, на гръцки език: πάντα τὰ ῥήματα τῆς ζωῆς ταύτης, в славянския превод: „вся глаголы жизни сея“ – всички думи на тоя живот, тоест на истинския, вечния, благодатния, в който вие самите пребивавате.

„всички думи на тоя живот“,

„всички стареи“ – освен членовете на синедриона. Делото на апостолите им изглеждало толкова важно или искали да го проведат с голяма решителност, че събрали не само синедриона в пълния му състав, но и всички Израилеви стареи, за да имат решенията на синедриона особена сила.

„всички стареи“

„проводиха в тъмницата“. Следователно чудотворното избавление на апостолите и фактът, че те вече поучават народа в храма, все още не са им били известни: събранието очевидно се е състояло рано сутринта, като по въпроси, които не търпят отлагане.

„проводиха в тъмницата“.

Единственото място в целия Нов Завет, където „първосвещеникът“ по някаква причина се нарича просто ὅ τε ἱερεὺς, а не αρχιερεύς. Освен това се споменават, отделно от това, и „първосвещениците“ (οἱ ἀρχιερεῖς). Това са били вероятно пенсионираните, тъй като според свидетелството на Йосиф Флавий (Юдейски древности, III, 15), първосвещениците тогава са се сменяли много често, като сменените продължавали да се наричат първосвещеници и си оставали членове на Синедриона. Възможно е също така първосвещеници тук да са наречени първите свещеници на всяка от 24-те смени, на които още Давид е разделил всички свещеници (1 Пар. 23:6, 24; 2 Пар. 8:14, 29:25; 1 Ездр. 8:24).

„Ги доведе, но без насилие“, т.е., очевидно приканвайки апостолите доброволно, без слага ръце на тях, да откликнат на призива на синедриона. Несъмнено симпатиите на народа към апостолите вече са били такива, че откритото насилие над тях е било изключително опасно.

„Ги доведе, но без насилие“,

Чудното освобождаване на апостолите от тъмницата било безспорно ясно; толкова по-удивително било, че синедрионът премълчава това обстоятелство и обвинява апостолите в една формалност, която няма никакво значение в общия ред на събитията. Такива са истинските формалисти и лицемери, твърде познати ни от Евангелието и от страшните изобличения на Господ („слепи водачи, които прецеждате комара, а камилата поглъщате“, Мат.23:24).

„да не поучавате в това име“. Какво дребнаво презрение към самото име на Иисус: избягват, дори и да го назоват, доказвайки обаче с това, че „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3).

„да не поучавате в това име“.

„искате да направите да дойде върху нас кръвта на Тоя Човек“, т.е. Божественото наказание за невинното ѝ проливане. Самите те някога извикаха: „кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни!” (Мат. 27:25), а сега искат да обвинят апостолите за всичко. В каква горчива ирония над самите себе си се оплитат убийците на Господ! И колко неумолимо разкрива истинските им мисли мъдрата Божия правда!

„искате да направите да дойде върху нас кръвта на Тоя Човек“,

На обвинението на синедриона Петър отговаря със същото, което и преди (Деян. 4:19 – 20), но вече по-решително и недвусмислено. „Велико е любомъдрието в думите им и такова, че оттук се разкрива враждата на онези против Бога (св. Йоан Златоуст)“.

„умъртвихте“, διεχειρίσασθε – убихте със собствените си ръце, силен израз с цел да се покаже виновността на самите съдии.

„умъртвихте“,

„като Го повесихте на дърво“, отново засилен израз, заимстван от Моисеевия закон, където с понятието за повесване на дърво се свързва понятието за проклятие (ср. Гал. 3: 13). Това отново показва размера на вината на разпъналите Месията.

„като Го повесихте на дърво“,

„Бог с десницата Си възвиси Него, Началника и Спасителя“, на гръцки език: τοῦτον ὁ Θεὸς ἀρχηγὸν καὶ σωτῆρα ὕψωσε. В славянския превод: „Сего Бог начальника и Спаса возвыси десницею Своею“.

„Бог с десницата Си възвиси Него, Началника и Спасителя

Чрез този израз ни се внушава, че Иисус е бил и преди наш „Началник“ и „Спасител“, с  царско и първосвещеническо достойнство и служение, но това е било сякаш скрито и унижено от Неговото доброволно смаляване във вид на раб. Но с Неговите Възкресение и Възнесение достойнството Му като Началник и Спасител се проявило в цялата си слава, пълнота и сила. (Руският превод е неточен и казва, че Иисус сякаш по-рано не е бил „Началник“ и „Спасител“, а Бог впоследстие Го е възвисил.)

„За тия думи свидетели“ – на гръцки: τῶν ῥημάτων τούτων; в славянския превод: глагол сих, тоест, за всичко казано за Него.

„За тия думи свидетели“

„сме Му ние и Дух Светий“. Свидетелството на апостолите и свидетелството на Светия Дух за споменатото „възвисяване“, тоест за Възкресението и Възнесението на Господ, са напълно еднакви (ср. Йоан 15: 26–27). Тяхното съпоставяне и отделно посочване на това място, както и в Евангелието от Йоан има за цел да подчертае, че апостолите не били несъзнателни оръдия на действащия чрез тях Дух, но, бидейки под Негово влияние, оставали заедно с това и самостоятелни, лично свободни дейци. Като очевидци на Христовите дела и непосредствени слушатели на Неговото учение от самото начало на публичната Му дейност, те, сякаш и независимо от Духа, са можели да бъдат достоверни свидетели за Него като за Месия – Син Божи.

„сме Му ние и Дух Светий“.

„на ония, които Му се покоряват“, т.е. не само на апостолите, но и на всички вярващи.

„на ония, които Му се покоряват“,

„Гамалиил“, споменат тук като член на синедриона, фарисеин и уважаван от народа законоучител, е известният и в Талмуда прочут еврейски равин, син на равина Симеон и внук на друг прочут равин – Хилел. Той също така бил и учител на апостол Павел (Деян. 22:3), а впоследствие, подобно на своя ученик, също станал християнин и проповедник на Евангелието, за което Църквата му дала името равноапостолен (Чети Минеи, 4 януари и 2 август).

„Гамалиил“,

Според съвета на Гамалиил най-добре било синедрионът да не се намесва в делата на християнството, а да го остави на естествения ход на нещата с убеждението, че ако то не е дело на Бога, ще се саморазруши. За да докаже това, Гамалиил привежда два скорошни случая, в които двама големи измамници на народа загиват без никаква намеса на Синедриона, заедно с цялото си дело. Това са бунтовете на Тевда и Юда Галилееца.

В това позоваване на дееписателя обаче възникват важни недоумения: първо, речта на Гамалиил се отнася за времето преди реалната поява на историческия Тевда (не по-рано от 44 г. сл. Хр.): и, второ, този Тевда се появява сякаш преди Юда Галилеец, който се разбунтувал „в дните на преброяването“, т.е. „по време на преброяването“ – „Тевда… след него Юда.“

За да се съгласуват тези неточности, много учени тълкуватели допускат двама бунтовници с името Тевда; други обясняват тази неточност с обикновена грешка на паметта на писателя (подобно на Деян. 12:16) и предполагат, че под името Тевда той е имал предвид в мислите си някой друг бунтовник, който наистина е живял по времето, посочено от Лука (преди Юда Галилееца).

„който говореше за себе си, че е нещо“, очевидно за пророк или Месия. Тевда, споменат от Йосиф Флавий, много прилича на описания в Деянията, макар посоченото от дееписателя време на появата му не ни позволява да го отъждествим в двата случая.

„който говореше за себе си, че е нещо“,

За Юда Галилеец също са се запазили твърде любопитни известия, потвърждаващи историческата действителност и на това събитие. Йосиф Флавий нарича Юда „гавлонит“ (Юдейски древности, XVIII, 1, 1),  тъй като той бил родом от Гамала в долна Гавлонитида (на източния бряг на Галилейското езеро), нарича го също така и галилеец (Юдейски древности, XX, 5, 2; Юдейската война II, 8, 1). Той смущавал народа и увлякъл след себе си много хора на почвата на недоволството от преброяването на населението в Юдея, наредено от Август (Лука 2: 2). Виждайки в това преброяване окончателно поробване на „избрания“ народ от „езическия“, той убеждавал народа да не се подчинява на указа на кесаря за преброяването, викайки: „един Господ и Владика имаме – Бог“!.

“той загина” – Йосиф Флавий разказва всъщност само за смъртта на децата на този Юда, а Гамалиил споменава за гибелта на самия него – два разказа, които не се изключват, а по-скоро се допълват един друг.

“той загина”

„дело е от човеци“, (срв. Мат. 21:25),  тоест от човешки произход и характер, само с човешки цели и стремежи, без Божията воля и благословия.

„дело е от човеци“,

„ако ли пък е от Бога“. Според тълкуванието на св. Йоан Златоуст „сякаш казал така: почакайте! Ако и тези от само себе си се появяват, то несъмнено и те ще се разсеят… Ако това дело е човешко, то няма нужда да се безпокоите. А ако е Божие, то при всички ваши усилия няма да можете да ги победите“.

„ако ли пък е от Бога“.

С увереност можем да кажем, че такъв съвет, какъвто е дал Гамалиил, можел да даде само човек, склонен да види в християнството именно Божията сила. Понеже, макар и вярно по принцип, това твърдение, приложено към човешката дейност по отношение на различните събития в света, не винаги е безусловно вярно. При безусловното му прилагане би изглеждало излишно да се борим против развитието в живота на злите начала, понякога допускани от Бога, което противоречи на законите на съвестта и на Божия закон.

Но в устата на човек, склонен да вижда в християнството Божия сила, това твърдение е напълно основателно, предполагайки, че Божията сила непременно ще се прояви по-ясно и по-нагледно в следващите събития. В този случай съветът на Гамалиил губи характера на индиферентност и лекомислено отношение към събитията, все едно е даден от човек, на когото му е все едно дали е така, или не. Във всеки случай благоприятното отношение към християнството в съветите на Гамалиил е несъмнено (св. Йоан Златоуст и блаж. Теофилакт). Това се вижда от по-нататъшното предупреждение на Гамалиил към членовете на синедриона, че те може да се окажат „богоборци“ (θεομάχοι), тоест въставащи против Бог, воюващи с Него.  

Убедителните думи на Гамалиил впечатлили синедриона и го склонили да се вслуша в добрия съвет – замисълът да бъдат убити апостолите (стих 33) останал неизпълнен. Това обаче не изключва възможността за враждебност от страна на онези, които не били склонни, подобно на Гамалиил, да виждат Божия сила в тяхното дело. Апостолите все пак били подложени на телесно наказание (бичуване), вероятно под предлог, че не са се подчинили на предишното решение на синедриона – да не проповядват в храма, което сега е подновено със същата сила.

„Те не могли да се противопоставят на неопровержимата справедливост на думите (на Гамалиил), но въпреки това задоволили гнева си и, освен това, отново се надявали да отстранят апостолите по този начин (св. Йоан Златоуст)…

Д

Д

Разбира се, проповедта на Евангелието и след това продължила, без да престава или да отслабва, и даже се засилила: апостолите проповядвали „в храма и по домовете“, „всеки ден“, т.е. непрекъснато както в тесен кръг, така и публично.