“да отплуваме”. Дееписателят, т.е. Лука, отново започва да разказва като спътник на апостола и така е до пристигането му в Рим. Освен Лука, с Павел по време на това плаване е бил и Аристарх (ст. 2).

“стотник, на име Юлий, от Августовия полк”. На гръцки и славянски: “σπείρης Σεβαστῆς”, респ. “спиры Севастийские”. Това е бил Севастийският полк, наречен така по името на град Севастия.

“адрамитски кораб”. Адрамит е крайморски град в провинция Мала Азия – Мизия, недалеч от Трояда и Асос (вж. за Деян. 16:7-8, Деян. 20:5-6). Вероятно това е бил корабът на някой от адрамитските търговци.

“да плуваме около асийските места”, т.е. покрай бреговете на Сирия и Мала Азия чак до Адрамит. Затворниците били качени на този кораб, очевидно поради липса на друг, който да замине директно в Италия. Очаквало се да бъдат прехвърлени на някое от малоазийските пристанища на друг кораб за Италия. Такива кораби, при оживените търговски отношения на Мала Азия с Италия, винаги имало, както се случило и сега (Деян. 27:6).

На следващия ден акостирали в Сидон. Юлий, който се държал човеколюбиво с Павел, му позволил да отиде при приятелите си и да се възползва от тяхното усърдие.

Сидон бил най-старият търговски град на Финикия (Мат. 11:22), на около сто версти от Кесария. Корабът пристигнал там “на следващия ден”, което показва, че плаването преминало без никакви проблеми.

Вероятно корабът имал тук продължителен престой, по време на който апостолът получил разрешение от милостивия Юлий (разбира се, с охрана) да посети своите приятели, т.е. християните (Деян. 11:19), и да се възползва от тяхното усърдие да му помогнат за по-нататъшното пътуване. “Вероятно Павел имал нужда от такава помощ след многобройните беди, живот в окови и постоянната смяна на местата. Виж, как авторът не крие, че той желаел да получи тази помощ” (св. Йоан Златоуст).

“минахме под Кипър” (срв. Деян. 4:1 и сл.). Очевидно това се случило въпреки първоначалното намерение на пътуващите (Деян. 27:2) поради силните ветрове, които отклонили кораба от избраната посока.

“преплувахме морето покрай Киликия и Памфилия” (вж. коментарите към Деян. 11:1 и сл. и Деян. 13:13) – следователно, без да влизат в крайбрежните им градове, „слязохме в Мира Ликийска“. По онова време Мира е процъфтяващ град в малоазийската провинция Ликия, на около 4 версти от морето, разположен на плавателна река.

Тук стотникът намерил един александрийски кораб, плаващ за Италия, на който прехвърлили затворниците и конвоя. Вероятно това също е бил търговски кораб, с много големи размери, който е превозвал товар от пшеница (Деян. 27:38) и освен това до 276 души (Деян. 27:37). Не е известно защо този кораб, който е плавал от Александрия за Италия, се е отклонил толкова много от прекия маршрут, озовавайки се в Мала Азия: може би е бил принуден от неблагоприятни ветрове, а може би от търговски дела.

“едва стигнахме срещу Книд” – При благоприятно време от Мира Ликийска до Книд, който бил град в малоазийската провинция Кария, на полуостров Книдия, можело да се стигне с кораб за един ден, както и от Книд до известния голям остров Крит. Но корабът изминал това разстояние бавно, за много дни, забавян от бурни ветрове.

“край Салмона” – нос на източния бряг на остров Крит.

“Добри Пристанища, близо до което беше град Ласея” – на южния бряг на остров Крит. Тук имало залив, добре защитен от северозападните ветрове, които затруднявали плаването на кораба и го принуждавали да се спусне към Крит, за да излезе на юг от него и да продължи плаването си. Но тук се появила нова беда – не по-малко силните и насрещни югозападни ветрове.

“постът беше минал” – несъмнено се има предвид най-важният пост за юдеите за деня на очистването (Йом Кипур) – 10-ия ден от месец Тишри (седмия месец от еврейския лунен календар, септември-октомври). Тоест, времето вече било след есенното равноденствие, когато морските пътувания, особено в тези райони, били много опасни.

“Павел ги съветваше и им казваше”. Христовият апостол познавал добре трудностите и опасностите на морските пътувания (2 Кор. 11 и сл.). Имал достатъчно опит, за да предвиди бедствията на по-нататъшното плаване и затова дал благоразумен и навременен съвет да се въздържат от него. Такова предвиждане на проблемите, основано на опита му, не изключва възможността той да е проявил прозорливост и да е предвидил опасностите, което е отбелязано по-нататък (Деян. 27:22–24).

Павел дал съвет да зимуват тук, дори това пристанище да не е било толкова удобно за зимуване, предпочитайки по-малката от двете злини. Но стотникът, както е естествено, предпочел да се довери на по-опитни моряци, отколкото на обикновен пътник. А тези моряци, на свой ред, предпочели да се поддадат на влиянието на други съвети – веднага да потърсят по-удобно пристанище веднага, без да чакат по-добро време.

Планът бил да се стигне до пристанището „Финик“, на същия южен бряг на Крит, тъй като той бил по-защитен от ветровете отколкото издадените в морето носове. Южният вятър, който се появил, още повече насърчил надеждите на пътуващите.

Изведнъж силен порив на вятъра (Εὐροκλύδων – североизточен вятър) не само попречил на опита им да влязат в предвиденото пристанище, но и ги отблъснал далеч от Крит, в открито море (стих 16), към остров „Клавда“ (югозападно от Ласея и Добрите пристанища, точно по посока на Евроклидон).

Близостта на островчето не намалила опасността, а само я увеличила поради големите плитчини на това място. Вълните блъскали кораба и лодката, която обикновено го следвала и която трудно можела да се задържи. Били взети обичайните мерки за спасяване на кораба при подобна опасност: завързване на здрави въжета и вериги около борда на кораба и т.н.

“да не заседнат в Сирт”. Посоката на вятъра позволявала да се предположи, че близо до африканския бряг (което вероятно не е било непознато на александрийските моряци) корабът може да се натъкне на така наречения Голям сирт – огромна плитчина близо до Триполис, на изток.

С оглед на тези опасения моряците най-напред „спуснали платната“, за да не бъде корабът ударен и разбит в случай, че навлезе на плитчината. Това оставило кораба да се носи съвсем безпомощно по вълните.

След това те „започнаха да изхвърлят товара“, като вероятно започнали с по-тежките и по-малко ценни неща, за да облекчат кораба, чието дълбоко газене, при бездействието на платната, криело голяма опасност. Когато и тази мярка за спасяване на кораба им се сторила недостатъчна, започнали последното и крайно средство – изхвърляне на целия багаж и вещите на пътниците. Пътниците изхвърляли тези неща “със собствените си ръце“, както се изразява авторът, т.е. не пожалили нищо свое за общата полза и възможната безопасност.

Накрая започнала да изчезва “всяка надежда” за спасение: бедствието обезсърчило всички и даже смелата душа на Павел имала нужда от небесно ободряване и подкрепа: “Не се страхувай” (Деян. 27:24).

“не бяха яли дълго време”. Очевидно поради силното люлеене и голямата тревога за съдбата им. Както се вижда от разказа след това, на кораба не е имало липса на провизии: все още е имало много пшеница (Деян. 27:38).

В момент на всеобщо униние и отчаяние апостолът хвърля светъл лъч надежда в душите на всички, като им казва за полученото откровение, че никой няма да загине, а само корабът.

С тези думи апостолът събужда доверието на слушателите си като към човек, близък до Бога и изцяло предан Нему.

„нощес“. От текста не става ясно дали в сън или видение (срв. Деян. 25:11).

“Ти трябва да излезеш пред кесаря”, за да се реши делото ти (Деян. 25:11-12). Следователно на апостола не му е съдено да загине в морето, колкото и голяма да е опасността. И не само апостолът, но – заедно с него и заради него – всички негови спътници ще бъдат спасени: „Господ ти подари всички, които плават с теб…“. По силата на същата милост, с която преди това Бог е бил готов да запази цели градове от унищожение заради няколко праведници (Бит. 18:22-32).

Апостолът подчертава, че вярва в Божието откровение и това вдъхва увереност, че скоро всички ще бъдат изхвърлени “на някой остров”.

Дали това е било разкрито на Павел от ангела или е било негово заключение от ангелските думи, или пък е било негово собствено предположение – не става ясно от текста, но думата му скоро се изпълнила.

“в Адриатическо море”. С това име в древността понякога са означавали не в тесния смисъл на думата днешното Адриатическо море или Венецианския залив, а цялата морска зона между Гърция от изток, Южна Италия и Сицилия от запад (включително остров Малта).

“настана четиринайсета нощ”, от момента на тръгването от залива.

“взеха да угаждат”, започнали да се досещат, че приближават до суша, може би по характерния прибой на вълните.

“хвърлиха четири котви” за по-голяма здравина на кораба, когато е закотвен.

“корабниците искаха да бягат”, оставяйки кораба на съдбата му: толкова силно било отчаянието им и жаждата им за живот. Вероятно те виждали невъзможността да продължат с повредения кораб по-нататъшното плаване. Знаели са също, че малката лодка не може да предостави спасение за всички, затова решили да я използват, за да спасят себе си, оставяйки останалите на тяхната участ.

Павел, който разбрал намеренията на корабниците, предупредил стотника и войниците, чиято сила единствено можела да осуети гибелния за останалите пътници замисъл. Ако корабниците успеели да напуснат кораба, то той щял остане без моряци – а неопитните в корабното дело пътници и войници преждевременно щели да потопят кораба заедно със себе си.

Прави впечатление изразът на Павел “не може да се спасите”, ако моряците не останат на кораба. Апостолът не се е съмнявал в своето собствено спасение. Наистина, било му открито, че всички ще са спасят (Деян. 27:24), и той трябвало да вярва в спасяването на всички пътуващи, но това не изключвало човешките средства, а ги предполагало. Затова били нужни бързи мерки, за да не се осуети общото дело, а не спасението на един.

С прерязването на въжетата от лодката, която веднага била отнесена от вълните, планът на егоистите бил разрушен.

Апостолът окуражил пътниците да се нахранят и да укрепят силите си. Макар че сушата била близо и спасението на всички обещано, Павел знаел, че преди това корабът ще бъде напълно разрушен и затова насърчил хората да приемат храна преди предстоящото последно голямо усилие.

“като изхвърлиха житото в морето”, вероятно последните остатъци от товара на злополучния кораб, за да може, олекотен от всичко, да бъде изхвърлен по-близо до брега.

“не познаха земята”. Макар че става дума за Малта, която не е била непозната на моряците (вж. по-нататък Деян. 28:1), те обаче не разпознават острова, очевидно защото бурята ги изхвърля от непозната за тях страна.

Просто и нагледно описание на опита им да се приближи до брега.

“разслабиха връзките на кърмилата”, които обикновено се връзвали, за да ги предпазят от натиска на вълните, когато корабът просто се оставял на ветровете или когато е бил закотвен.

“развиха малкото ветрило”, за да не плават много бързо към брега, което – ако моряците не са познавали района – можело да не е безопасно. Но Божието откровение трябвало да се изпълни (Деян. 27:26): корабът все пак заседнал на плитчина и вълните веднага започнали да го разбиват окончателно.

За затворниците и Павел настъпил момент на нова опасност, когато войниците се усъмнили във възможността да опазят поверените им хора в непознатата земя и се сговорили, че ще е по-добре да ги убият, отколкото да отговарят за тях пред строгия закон (срв. Деян. 12:19).

За щастие благоразумният съвет на стотника, който желаел да спаси най-вече Павел (от лично уважение към него и по поръчение на прокуратора), попречил да загинат онези, които морето, в цялата му ярост, не погубило.

За да попречи на затворниците да избягат, стотникът наредил най-напред на пазачите, които умеели да плуват добре, първи да се хвърлят във водата и да доплуват до брега. Така на брега се събират достатъчно стражи, за да попречат на бягството на затворниците, след което всички стигнали сушата, като използвали, ако не могат да плуват, разбитите останки и предмети от кораба.

По този начин Божието слово чрез ангела към Павел се изпълнило с пълна точност (Деян. 27:22, 24).