Като цар и почетен гост на прокуратора, Агрипа ръководи събранието, като открива и закрива заседанието. Забележително е, че като открива събранието, позволявайки на Павел да произнесе защитната си реч, Агрипа, който е израснал в римския двор, проявява деликатност към прокуратора, като се изразява безлично, когато се обръща към Павел: „позволява ти се“ (а не: позволявам) ти да говориш.“

“простря ръка”. Ораторски похват за засилване на тържествеността на момента и на речта, която предстои да бъде произнесена и която в този случай има особено голямо значение. Протегната ръка, на която виси веригата, – какъв силен символ, че вътрешната духовна свобода и истината не могат да бъдат завързани! „Словото Божие не се връзва!“ (2 Тим. 2:9).

Речта на Павел по същество не представя нищо ново, което той да не е казал и преди. Нейната особеност е в това, че тя е победоносна и тържествена защита не толкова на самия Павел, колкото на цялото християнство, като наистина богооткровена религия.

Изходната точка на речта му е идеята за тясната връзка между Стария и Новия завет.

На основата на тази мисъл Павел заявява, че вината му е единствено в това, че вярва в изпълнението на обещанието, чиято неизменност самите евреи признават, макар да не са го смятали за изпълнено.

“честит се считам”. Павел, без съмнение, е бил съвсем искрен в думите си и е можел да го каже. Той естествено изразява радостта си от това, че е имал възможност да се защитава, първо, пред един цар, и второ, пред такъв цар, който по-добре от другите е познавал „всички юдейски обичаи и въпроси” и който следователно е можел да прецени по-добре от останалите (напр. прокураторите на Юдея) неговата невинност. Възможности като тази – да се представи това справедливо дело, което има всеобщо значение, пред толкова изтъкнати слушатели – не са били чести, но са служили по особен начин за прослава на Христовото име и за оправдаване на християнството в очите на целия свят. Ето защо е естествено, че „Павел започва да говори смело и се нарича щастлив не от ласкателство, а защото говори пред човек, комуто всичко е известно“ (св. Йоан Златоуст).

“според най-строгото учение на нашата вяра”. Апостолът подчертава, че е получил най-строго фарисейско възпитание в самия център на еврейския религиозен живот – в Йерусалим, от най-ранните години на своята младост.  По този начин той иска да покаже още по-ярко дълбокия обрат, настъпил в него впоследствие – промяна, имаща значение не само за него, но и за всички разумни хора, които искрено и честно търсят истината.

“ако искат да свидетелстват”. Изразът предполага отрицание: за евреите е много неизгодно да свидетелстват за всичко, което би послужило за оправдание на християнството.

“сега стоя пред съд”. Колко подло е това от страна на най-строгото юдейство! – сякаш искал да каже апостолът. Най-ревностното юдейство не би молго да не одобрява разпалената жажда за общението у своя най-ревностен последовател. И после, когато тази жажда честно и искрено намерила своето истинско удовлетворение, същото това най-ревностно юдейство настоява този негов представител да бъде наказан. Явно несъответствие! “Не е ли безумие всячески да се стараеш надеждата ти да бъде изпълнена, и в същото време да преследваш този, който вярва в нея?” (св. Йоан Златоуст).

“заради надеждата в обещанието” – за Павел обещанието вече се е осъществило в лицето на Господ Иисус Христос, а останалите евреи все още очаквали закъснялото му изпълнение.

“нашите дванайсет колена” – древното теократично обозначение на целия израилски народ като един цялостен Божи народ. Въпреки че това разделение на колена отдавна е изгладено чрез многократните пленявания на евреите, както и чрез по-късните – както принудителни, така и доброволни – преселвания в езически страни, в народното съзнание винаги е оставало разбирането за целия народ като състоящ се от дванадесет колена, независимо къде се намират неговите представители – дали в Палестина, или в диаспора (срв. Як. 1:1).

“служейки усърдно Богу денем и нощем” – именно в очакване да се изпълни Божието обещание за Месия, Който бил средоточие на цялото служение на евреите към Бога, с Когото те, така да се каже, живеят и дишат.

За всички било ясно, че Павел имал предвид Иисус, Когото неговите сънародници убили и Който възкръснал със силата на Бог. Но тук, може би забелязвайки сред слушателите надигащо се негодувание или просто желаейки да предотврати възражения, апостолът изведнъж извисил глас и се обърнал като че ли към всички – както към юдеите, така и към езичниците, чиито представители също били там: „Какво? Нима смятате за невероятно, че Бог възкресява мъртвите?“ (Деян. 26:8). Под тези думи той разбира не възкресението на мъртвите изобщо, а конкретно възкресението на Иисус Христос като очевидно доказателство за изпълнението на пророчествата в лицето на Спасителя.

След това, в подкрепа на своята мисъл, Павел разказва за своето обръщане (Деян. 26:9–23). Този трети разказ, по същество идентичен с предходните два, в неговите уста придобива особен нюанс, съобразен с обстоятелствата и слушателите.

Тъй като възкресението на Иисус било видимо, живо доказателство за изпълнението на пророчеството за Него, то апостолът всъщност не казал нищо ново, защото още преди него Моисей и пророците са учили същото: Иисус трябва да пострада, трябва да възкръсне (срв. Деян. 3:24).

“Бог възкресява мъртви”. (срв. Деян. 2:1 и сл.)сегашното време е употребено, за да обозначи вечната лекота и възможност Бог да възкресява мъртвите, безотносително към възкресението на Иисус и бъдещото възкресение на мъртвите, защото това е дело на вечния и всемогъщ Бог, което не допуска никакво съмнение или възражение.

“да извърша много … срещу името на Иисуса Назорея” – т.е. против изповядването на името Му като Месия, Господ и Бог (срв. Деян. 4:10).

“това и сторих” – срв. Деян. 3:1 и сл. и паралелните места в 7, 8 и 9 глава от Деянията.

Подобно на казаното по-горе – „наистина, и аз си помислих“ – апостолът признава, че и той някога не е вярвал – но не че Бог възкресява мъртвите (в тази вяра винаги е стоял твърдо като строг фарисеин, срв. Деян. 26 и Деян. 23 и др.), а в това, че Той е възкресил Иисус и че Иисус е истинският Син Божий, и първоначално е действал в съответствие с това свое неверие. Това е още по-силно доказателство в полза на неговото учение, което не би могло да бъде в такъв рязък контраст с целия му предишен начин на мислене и действия, ако не се основаваше на нещо силно и убедително, за което той разказва по-нататък.

“светии”. Апостолът нарича така християните, издигайки ги по този начин в очите на съдиите и още по-сурово осъждайки себе си за участието в гоненията срещу тях.

“принуждавах да хулят Иисуса” – в предходните разкази апостолът не се споменава това. С каква съкрушеност на сърцето е трябвало да си го припомни Христовият изповедник и апостол! Тази изповед би могла да въздейства силно върху самите гонители и хулители на Иисус, които не искали да повярват в Него дори след толкова убедителни доказателства за Неговата Божественост.

“с власт и поръчка” – срв. коментарите към Деян. 9:1-2.

Любопитни са някои, макар и малки и несъществени, особености на този втори личен разказ на апостола за неговото обръщане в сравнение с първия му разказ (Деян. 22:1 и нататък) и с разказа на дееписателя (Деян. 9:1 и нататък). Тези особености са следните:

За небесната светлина, която осиява Павел, се отбелязва по-точно, че това е била светлина “по-силна от слънчевото сияние“ (в стих 13). В Деян. 9 глава е описана като „светлина от небето“, а в Деян. 22 като „велика светлина“.

Апостолът казва след това (в стих 14), че и той, и спътниците му – „всички паднаха на земята“, което изобщо не се споменава в Деян. 22, а в Деян. 9:7 се казва, че спътниците на Павел „стояха като вцепенени“. Едва ли има смисъл да търсим обяснение на това несъответствие – вероятно и едното, и другото е вярно, т.е. част от тях са паднали, а други са останали вцепенени, или първо всички са паднали, а после са изпаднали във вцепенение, давайки израз на своя ужас пред случващото се.

Апостолът отбелязва, че Господ му е говорил на „еврейски език“ – детайл, от който се вижда, че самият разказ на апостола е предаден на гръцки език, който е бил най-разбираем за слушателите му.

Най-важната особеност на настоящия разказ е, че казаното от Господа е предадено по-подробно. Това, което в предишните разкази е представено като думи на Господа, изречени чрез Анания в Дамаск (ср. Деян. 9 и сл., Деян. 22 и сл.), тук е изложено като реч на Господа, отправена лично към Павел при явяването Му, и дори с някои допълнения. Вероятно апостолът, за по-голямо удобство, е обединил в една реч както това, което му е казал пряко Господ, така и това, което му е предал Анания, като го е изложил свободно, без да се придържа буквално към думите, но и без да нарушава същността, защото Павел наистина е чул от Анания онова, което му е било възвестено от Господа.

“служител и свидетел”. Срв. Деян. 1:8. Указание за равенството на служението на Павел със служението на останалите апостоли, с тази разлика, че Павел е изпратен преди всичко да бъде апостол на „езичниците“.

“що си видял и каквото ще ти открия”. Павел е видял Господа възкръснал и прославен, затова и можел да бъде също такъв свидетел на Неговото възкресение, както и останалите апостоли (Деян. 3:15; 1 Кор. 9:1, 15:4 – 9). А за това, че Господ наистина откривал Своята воля и в по-нататъшната история на Павел, свидетелстват разказите в Деян. 20:1 и нататък, Деян. 23:1 и нататък и др.

“при които те изпращам сега” трябва да се отнася както към еврейския народ, така и към езичниците, което се потвърждава от дейността на Павел, който навсякъде първо се обръщал към евреите, а след това към езичниците (ср. Деян. 13:1 и паралелни места).

“От тъмнина в светлина”. Тъмнината и светлината са образи духовното състояние на човека – под властта на сатаната (княза на тъмнината) и в благодатното Царство на Бога – Отец на светлините. Първото състояние, под властта на княза на тъмнината, е състояние на неведение за Божествената истина и съзнателно отчуждение от нея, краят на което е вечна гибел; второто е състояние на благодатно просвещение със светлината на Божествената истина, в синовна близост с Бог Отец и вечно блаженство със всички светии (срв. Деян. 20:32).

“Аз не се противих”, както понякога хората се съпротивляват на най-очевидните и убедителни истини, както се съпротивляват и досега всички онези, заради които Павел бил окован и съден. „С това Си явяване Той (Иисус) ме обърна и ме убеди по такъв начин, че не можах да се противопоставя” (св. Йоан Златоуст).

Апостолът посочва обхвата на своята проповедническа дейност (Дамаск, Йерусалим, цялата юдейска земя и накрая езичниците, главно в Мала Азия, Македония и Гърция). Апостолът характеризира съдържанието на своята проповед най-общо като проповед за покаяние и обръщане на юдеите и езичниците към Бога, насърчавайки ги да вършат „дела, достойни за покаяние“ (срв. Мат. 3:2, 8; Деян. 2:1 и сл.).

“Затова”, т.е. заради проповедта за покаяние, обръщане към Бога на юдеи и езичници, „юдеите ме хванаха в храма“. В Деяния 21:1 и сл. е посочен непосредственият повод за нападението срещу Павел, а тук е посочена най-съществената причина за омразата им към него.

“като получих помощ от Бога”, проявена очевидно в бързото пристигане на военачалника, за да спаси апостола от ръцете на разярената тълпа (Деян. 21:1 и сл.).

“стоя си доднес ” – и до днес съм жив, свидетелствайки за Христос на всички, кито искат да слушат, от малкия до големия, от младия и до стария, от бедния до богатия, от незнатния до знатния (срв. св. Йоан Златоуст).

“говоря само онова”, т.е. апостолът не говорил нищо от себе си, самонадеяно, само онова, което било предсказано от Мойсей и пророците.

Апостолът по-конкретно предава съдържанието и смисъла на пророчествата на Мойсей и пророците за Христос, посочвайки три главни черти: страданието на Христос (Ис. 53), възкресението (Пс. 15:8-11, Деян. 2:1 и сл.), възвестяване на светлина за юдеи и езичници (Ис. 60:1-3, Мат. 12:21, Втор. 18:15-18 и др.)

“като възкръсне пръв от мъртвите”. Това означава същото като да бъде “първороден от мъртвите” (Кор. 1:18), като чрез Своето възкресение постави началото и основата на възкресяването на всички хора (1 Кор.15:23; срв. Деян.26 6 и сл.)

“щеше да възвести светлина” – да просвети с истинското учение за спасението на света (Мат. 4:16).

Речта на Павел е прекъсната от гръмкото гневно възклицание на Фест, разбираемо при лекомисления скептицизъм и презрителното отношение към всяка вяра.

“полудял си, Павле!” – тези думи сякаш се отнасят за цялата реч на Павел за неговото обръщане, в която скептикът Фест не вижда нищо друго освен обикновен делириум на едно разстроено въображение.

“Многото учение те докарва до лудост”. Тази подигравка, че Павел се е побъркал от твърде много учене, показва невежеството на Фест. Изглежда, че той е заключил за голямата ученост на подсъдимия заради многото му позовавания на пророчества от Писанията, които потвърждават учението му за Христос.

Достатъчно почтително, но с достойнство, кратко и категорично, апостолът отрича упреците и подозренията на Фест.

За да увери езичника, който не разбирал същността на проблема, апостолът се обръща към по-разбиращия тези въпроси юдеин, цар Агрипа, към когото всъщност била адресирана цялата реч на апостола (Деян. 26:2-3).

Апостолът е прав и във фактологичния аспект на своето учение. Оправдано е, че Фест, като нов човек, се съмнява във верността на това, което Павел проповядва. Но не може „нещо от това“, т.е. онова, което се отнася до живота и делото на Иисус и до живота на ранната християнска църква след Неговото възнесение, да е било скрито от царя, защото всичко това „не е станало в някой кът“ – т.е. не е било тайно, а публично, и не само в Йерусалим, а в цяла Палестина.

Като потвърдил истинността и здравомислието на думите си с аргумента, че цар Агрипа безспорно сам е осведомен за онова, което не се извършва скришом “в някой кът”, апостолът внезапно, като мъдър и опитен ловец на човеци (Мат. 4:19), прави обрат и апелира към съвестта на Агрипа. И все пак Агрипа се измъква с лекомислено остроумие и закрива събранието. Един искрено ревнуващ за истината човек щеше да бъде уловен в “апостолската мрежа” на вярата, но не и Агрипа.

“Вярваш ли, царю Агрипа, в пророците? Зная, че вярваш”, бърза да отговори апостолът вместо объркания цар, който е смаян от този неочакван за него изпит на вярата и съвестта му пред образованите римски чиновници. Агрипа иска да се покаже пред тях по-скоро като добър езичник, чужд на еврейските суеверия.

Обичайният превод на отговора на Агрипа е: “още малко, и ще ме убедиш да стана християнин”. Мнозина приемат този превод, който е своего рода доказателство за красноречието на Павел, похвалено по този начин от царя. Но според нас е малко вероятно Агрипа, дори ако апостолската реч е оказала силно влияние върху него, да отиде толкова далеч, особено в присъствието на Фест, който току-що бил нарекъл Павел безумен.

Не приемаме този превод и за това, че той противоречи на буквалното значение на думите в оригинала: ἐν ὀλίγῳ (т.е. χρόνω) με πείθεις, като гръцката дума πείθεις по-често означава опитвам се да убедя някого. А изразът ἐν ὀλίγῳ – “малко”, почти винаги се приема в смисъл “за кратко време”. Ако обърнем внимание на бързината, с която апостол Павел прави обрат в словото си, искайки да каже: “ако вярваш на пророците, трябва да вярваш и в Иисус Христос”, ще разберем естественения смисъл на отговора на Агрипа: “Твърде си бърз на заключение!”, т.е. Агрипа искал да каже: “Питаш ме дали вярвам в пророците? Да, вярвам. Но да направя извод от това, че трябва да вярвам в Христос, за да бъде вече християнин – това е твърде прибързано заключение”.

Славянският текст по-добре подчертава този смисъл на отговора: “вмале мя препираеши христианина быти!”. И именно този смисъл най-добре се съгласува с дълбокото и сериозно впечатление, което речта на Павел прави на Агрипа, и в същото време със слабото му желание да стане християнин, както и със затруднението, в което Агрипа е поставен, от една страна, в присъствието на Павел, който го нарича обърнат израилтянин, а от друга – на Фест, който не уважава нито юдаизма, нито християнството и смята Павел за луд.

Нещо повече, подобно значение е по-близко до отговора на Павел в следващия стих, който без него остава неясен и празна игра на думи.

Трябва да се очаква да има логическа връзка между отговорите на Агрипа и Павел. Царят казва: “Ти искаш твърде бързо да ме направиш християнин”, а Павел отговаря: “молил бих се Богу, щото, още малко, или още много, не само ти, но и всички, които ме слушате днес, да станете такива, какъвто съм и аз”. Последните думи очевидно намекват за думите на Фест за “лудостта” на апостола.

“но без тия окови” – трогателно добавя невинният изповедник на Христос. Оковите са били неговата похвала (Еф. 3:1, Еф. 4:1, Фил. 1 и др.), но той, разбира се, не искал всички християни, негови обичани чеда, да бъдат винаги в окови. (срв. св. Йоан Златоуст и блаж. Теофилакт).

“станаха царят и управителят”, не защото Павел бил приключил и казал всичко, а за да прекъснат думите му, които измъчвали съвестта на царя. Затова Агрипа се изправя, последван от управителя и всички, които седели с тях.

Въпреки това обаче общото впечатление от защитата на апостола остава благоприятно. Любопитно е, че Фест и Агрипа, след като признават, че Павел не е извършил нищо осъдително според римските закони, което да заслужава дори не смърт, а само “окови”, все пак го изпращат при кесаря. Те се аргументират с желанието на самия Павел да получи “кесарево решение”. Това обаче било валидно в случай, че Павел бил признат за виновен, докато сега вината му била отстранена и той имал право на свобода, т.е. да не бъде изпращан при кесаря. Очевидно е, че както Фест, така и Агрипа не били съвсем искрени в желанието си да освободят Павел или поне са проявили двоедушие и дребнав формализъм в строгото спазване на закона – те можели да го попитат дали все още настоява да бъде съден от кесаря, след като съдът на прокуратора го е оправдал, но те не го правят.

“като се оттеглиха настрана” – ἀναχωρήσαντες. Те се преместили очевидно в друго помещение, а не просто настрана в същата зала, където се провеждал съдът.

“не върши нищо достойно за смърт или за окови”. Употребеното тук сег. време на глагола “не върши” представлява оценка на цялата дейност на Павел, който постъпва според своите религиозни принципи. Това е безспорно и важно признание, което изобличава по-нататъшното решение той все пак бъде изпратен за съд пред кесаря.