Първосвещеникът е Измаил, син на Фабий, когото Феликс поставил на мястото на Анания, когото отстранил от длъжност (Деян. 23:2, Йосиф Флавий, Юдейски древности, XX, 8, 8 и 11).

Юдейските първенци – οἱ πρῶτοι τῶν Ἰουδαίων, били най-благородните и изтъкнати мъже. Вероятно с тези думи се показва, че са присъствали не само членовете на Синедриона, но и други видни светски личности с ранг и обществено положение, което е признак, че враждебността към Павел, мнимия враг на народната религия, е нараснала значително. Навярно тези жалбоподатели отишли при новия прокуратор, за да го поздравят и да му се представят, но не пропуснали да изложат и жалбата си срещу Павел, представяйки неговия случай като общонародно дело, като най-важен национален въпрос към този момент, който не може повече да търпи отлагане.

От описаните след това събития (Деян. 25:15) се вижда, че юдеите поискали директно осъждането на Павел, но Фест благоразумно отхвърил домогванията им (Деян. 25:16).

“влиятелните между вас” – т.е. онези, които имат власт, пълномощия от името на народа и синедриона.

Начинът на мислене и действие на новия управител разкриват неговата решителност и справедливост, съчетани със строгост, така подходяща за римски държавен служител, от когото се очаквало да съди справедливо, бързо и милостиво. Езичникът се оказва по-благодороден от представителите на юдейството, които търсели начин вероломно да убият затворника още по пътя към правосъдието.

“заобиколиха го” – може би с цел да го уплашат и сломят духа му.

Какви били тези много и тежки обвинения авторът не ни казва директно, само отбелязва, че са били неоснователни, тоест без доказателства. От отговора на апсотола (Деян. 25:8) можем да заключим, че обвиненията са били същите, както и по-рано – по време на процеса пред Феликс (Деян. 24:5-6). Но има и нещо ново или поне по-остро изразено: появява се обвинение в някакво престъпление “срещу кесаря”. Може би това е по-остро и преувеличено повторение на по-ранното обвинение срещу апостола, че е бунтовник и смутител (Деян. 24:5). Възможно е също така това е да е повторение на клеветата на солунските евреи срещу християните (Деян. 17:1 и сл.) – които представили нещата така, сякаш християните почитат “друг цар Иисус” и следователно се изправят срещу “заповедите на кесаря”.

Думите в този стих най-вероятно са обобщение на защитата на апостол Павел, като предават нейната същност, а не цялата реч на апостола.

Подобно на Феликс, Фест не намерил никаква вина в Павел, но не посмял да обиди юдеите, като освободи невинния човек. Затова, желаейки да им угоди, той пита Павел: „Искаш ли да отидеш в Йерусалим, за да те съдя там по този въпрос?“ Макар че с този израз Фест дава ясно да се разбере, че няма да остави Павел на произвола на Синедриона, Павел все пак се отказва от такова косвено, ненадеждно покровителство и предпочита случаят му да бъде предаден не в ръцете на по-низшия, а в ръцете на най-висшия съд на кесаря, на който има право като римски гражданин.

Фест бил длъжен да попита Павел дали е съгласен, защото пренасянето на едно дело от по-вишса съдебна инстанция (съда на прокуратора – в името на кесаря) към по-низша (местен, национален съд) можело да стане само по желание на подсъдимия.

От друга страна, макар да не се съмнява, че Павел ще откаже, Фест все пак го пита: “Искаш ли?”, отново движен от желание да угоди на юдеите и да им покаже, че отказът да изпълни молбата им и да им предаде Павел (Деян. 25:4) се дължи не на недоброжелателство към тях, а зависи от самия подсъдим, който според римското право не може да бъде прехвърлен от по-горен към по-низш съд против волята си.

Св. Йоан Златоуст пише: “Докато все още не ги познавал и не бил приел почести от тях, Фест отговарял справедливо (Деян. 25:4), но когато посетил Йерусалим, също започнал да им угажда и то не просто да им угажда, а да угодничи пред тях”.

Отказът на Павел показва достойнство и съзнание за своята невинност. “Аз стоя пред съда на кесаря”, отговорил той и това било вярно, тъй като съдът на римския наместник се считал за съд на самия император.

“където и трябва да бъда съден” – намек, че ако самият Фест не е открил вина в Павел и, така да се каже, няма правото и смелостта да осъди невинен, то още по-малко право има да предаде този невинен на сигурно осъждане от по-низшестоящ съд: само съдът на кесаря може д абъде безпристрастен и справедлив.

“юдеи не съм обиждал с нищо”. Това е още едно основание да откаже да бъде съден от юдейски съд, чиито домогвания са явно беззаконие и не обещава нищо друго освен беззаконие.

“както ти твърде добре знаеш” – ὡς καὶ σὺ κάλλιον ἐπιγνώσκεις· , т.е. знаеш или по-добре знаеш, че не съм обидил юдеите, така че този, който не ги е обиждал, не трябва да им бъде предаван, а трябва да се препрати към върховния съд на кесаря. По този начин апостолът деликатно показва колко неуместен е въпросът на прокуратора “искаш ли”. Ти знаеш по-добре (макар че се преструваш) както трябва да искам и по римските закони, и поради чувството ми невинност пред евреите. Затова няма нужда да питаш, като нещата са очевидни.

Апостолът не се страхува, той е готов да умре, ако заслужава. Но ако у него няма никаква вина, то “никой не може да ме предаде на тях (χαρίσασθαι·)”.

Павел прави такова решително изявление, ограничавайки свободата на самия прокуратор, очевидно защото Фест внушавал силни съмнения в своята безпристрастност, което създава впечатление, че този път интригите на враговете на апостола ще надделеят.

“Искам кесарев съд”, завършва апостолът, избавяйки Фест от страха да не предизвика недоволството на юдеите с освобождавнатео му. Той намерил най-благоприятния момент да изпълни волята на Господа, Който го определил да свидетелства за Него в Рим (Деян. 23:11).

“Тогава Фест, като поговори със съвета” – съветът се състоял от няколко чиновници, наричани съветници, които били прикрепени към всеки прокуратор, за да му помагат в управлението на съответната провинция.

“кесарев съд искаш, при кесаря ще отидеш” – в това изказване звучи известна нотка недоволство, което е разбираемо след начина, по който апостолът се защитавал.

цар Агрипа. Това е Ирод Агрипа II, последният цар от семейството на Ирод. Той е син на Ирод Агрипа I, (за когото се говори в Деяния 12), правнук на Ирод I, брат на Друзила, съпругата на бившия прокуратор Феликс. Възпитан е в двора на римския император Клавдий, който скоро след смъртта на баща му му дава във владение Халкида (в Сирия), а четири години по-късно (около 53 г.) – бившата тетрархия на Филип и тетрархията на Лисаний (вж. Мат. 2 и Лк. 3:1). и Лука 3:1), с титлата цар и с властта да има грижата и надзора над Йерусалимския храм (при него и завършен, вж. за Йоан 2:20) и да избира първосвещениците на Йерусалим (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XIX, 9, 2; XX, 1, 1 и 3, 7, 1).

Вереника. Родната сестра на Агрипа, която първоначално е омъжена за своя чичо Ирод, управителя на Халкида, а след неговата смърт живее с вече споменатия свой брат, както се смята, в незаконна връзка (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XX, 7, 3), след това се омъжва за киликийския цар Полемон (там също, 7, 5) и накрая е в отношения с Веспасиан и Тит.

да поздравят Фест. Това не просто е задължение да се прояви учтивост, но и пряко задължение – предвид васалните отношения с Рим.

Фест, изглежда, не е имал настойчива необходимост да представя на царя делото на Павел. Ако все пак го е направил, то, както отбелязва дееписателят, е било, защото… все пак трябвало да запълни по някакъв начин „многото дни“, които царят прекарал там. Още повече че това дело наистина не било безразлично и неинтересно за царя, а Фест дори можел да се надява, че след като се запознае с него, царят ще изкаже по-точно и компетентно мнение, отколкото би могъл да формира самият управител, който все още познавал слабо юдейските обичаи и закони (вж. Деян. 25:26–27).

В следващите стихове от 15-ти до 21-и Фест представя на Агрипа доста подробно изложение на делото на Павел, като между другото подчертава и своята лична правдивост (без обаче да пренебрегва и лъжата, вж. Деян. 25:20), честността и усърдието си в разглеждането на това дело, както и преимуществата на римското съдопроизводство в сравнение с тогавашното юдейско.

“ни едно от обвиненията, които предполагах”, съдейки по настойчивостта и ожесточението на обвинителите, особено по отношение на политическите обвинения. Единственото обвинение от такъв характер било толкова несериозно и, най-важното – непридружено с доказателства, както и всички останали, че тези думи на прокуратора са равносилни на пълно оправдание на обвиняемия.

“някакви препирни с него върху тяхното суеверие” – περὶ τῆς ἰδίας δεισιδαιμονίας. В този израз звучи нескрито пренебрежение и желание да се покаже, че той стои над тези “еврейски суеверия”, както езичниците като цяло се отнасяли към откровението на юдейската религия. Учението на Павел обаче за възкресението на Христос е предадено с нескрита насмешка – за някакъв умрял Иисус, за когото Павел твърдял, че е жив – т.е. нещо, което е извън човешките сили и противоречи на вечните и непреодолими природни закони.

“Понеже бях в неодумение”. Това е лъжа: Фест задава следващия въпрос към Павел не поради затруднение да реши толкова ясен въпрос, а от желание „да угоди на юдеите“ (Деян. 25:9). Тази лъжа се използва с цел да представи себе си в по-добра светлина пред Агрипа.

“за августово разследване”, това е същото като “съда на кесаря”, чиято обичайна титла от времето на Октавиан била Август.

желал бих и сам аз да изслушам тоя човек. Съвсем вероятно е Агрипа и преди да е чувал нещо за апостола и за християнството (Деян. 26:26), така че сега е напълно естествено той да се радва на възможността да види и чуе този велик учител на християнството.

“дойдоха с голям блясък” – т.е. по царски, в съответствие със своя сан.

“с хилядниците”. В Кесария, резиденцията на прокуратора, управляващ такъв размирен регион като Палестина, били разположени пет войскови кохорти и съответно петима военачалници – хилядници (Flav. On the War of Jude III, 4, 2).

“най-първите граждани”. Представители на града, в който е било съсредоточено управлението на цялата провинция. Това е било наистина многобройно и бляскаво събрание на представители на военните и гражданските служби на Кесария, начело с царя и неговата сестра и управителя на провинцията. В това събрание апостолът бил доведен в окови (Деян. 26:29).

Представяйки затворника пред събранието, Фест обобщава неговия случай и целта на новото обсъждане – „за да имам какво да пиша“ (Деян. 25:26). Очевидно делото на Павел се е развило по такъв начин, че не е имало даже какво да се напише за него: той е трябвало да бъде освободен. Но прокураторът не искал – „поради страх от юдеите“, но пък и нямало в какво да го обвини. В какво жалко положение се оказали пазителите на прословутия римски закон…

“цялото множество иудеи” е малко преувеличено, срв. Деян. 25 и Деян. 25:15. Възможно е обаче споменатите там лица наистина да са били придружавани от повече или по-малко значителна тълпа, подкрепяща оплакванията и обвиненията срещу Павел и крещяща за осъждането му на смърт.

“не мога нищо вярно да напиша”. Възможно е управителят искрено да се е затруднил да представи ясно и вярно същността на случая, което е напълно разбираемо за него като чужденец, който съвсем наскоро е пристигнал в този край и не е запознат с неговите разпоредби, характер и обичаи, – макар че от обвиненията, представени срещу Павел, е успял да се убеди, че според римските закони той не подлежи на смъртно наказание.

Ето защо за него било естествено да пожелае да чуе мнението на нарочно събраните от него хора, и особено на Агрипа, като най-добре запознат с местните институции и обичаи на страната, за да си състави правилна преценка за случая, за който трябвало да напише подробен доклад до императора.