„След пет дена“ – от заминаването на Павел от Йерусалим за Кесария.

„първосвещеник Анания дойде със стареите“, тоест с членовете на Синедриона. Това било направено, както стана ясно по-горе, по заповед на Лисий (Деян. 23:30), но съответствало и на тяхното собствено желание – да постигнат осъждането на апостола.

Малко вероятно е целият Синедрион да е отишъл в Кесария. Много по-вероятно е това да са били специално избрани представители на Синедриона, упълномощени да водят делото от негово име. За по-голям успех в начинанието си те взели някой си ритор Тертил (Τέρτυλλος). Тертил е доста разпространено римско име, умалително на Тертий, а още по-умалителна степен от Тертил е Тертулиан.

Не е известно дали този Тертил е бил езичник от римските провинции или евреин от диаспората, който е носил такова име. Последното е по-вероятно (вж. Деян. 24 и Деян. 24:8). Обозначаването му като ритор указва неговата специалност – да води съдебни процеси, да говори речи в полза на своите клиенти, т.е. същото, което днес прави един адвокат или прокурор. Именно такъв ритор довели със себе си представителите на Синедриона, за да обвинят Павел.

Речта на Тертил започва с обичайните ласкави комплименти към управителя в очакване на неговото благоразположение, от което зависело и решението на съда. С нагло безсрамие ораторът казва, че евреите дължат на Феликс дълбокия мир в страната и благоденствието си, заради което изпитвали всеобща благодарност и т.н. Доколко тези хвалебствия отговарят на истината, може да се съди от факта, че скоро самите евреи изпратили срещу него оплаквания до императора (Йосиф Флавий, Юдейски древности, ХХ, 3, 9) и той бил отзован.

„намерихме, че този човек е зараза“. Риторът представя нещата така, сякаш вече престъпността на Павел е проучена и доказана от обвинителите му. Според общото обвинение Павел е „язва“ на обществото, т.е. човек, който разнася вредна за обществото духовна зараза, под която се разбира християнското учение, което се разпространява бързо и обхваща с влиянието си всички наоколо.

По-конкретните обвинения са: 1) „подига бунтове“ сред юдеите в империята (използвана е думата „вселената“, срв. Лука 23:2-5, Деян. 17:6). Едно безспорно преувеличено обвинение, изкривяващо действителността. Подобно обвинение юдеите отправят и срещу Господ Иисус Христос (Лука 23:2, Деян. 17:2). 2) „водач на назорейската ерес“. Така наричали общността от последователи на Иисус от Назарет (срв. Мат. 2:23) – недостатъчно мотивирано и изяснено обвинение, което на практика показва единствено предубедеността и омразата към християнството. 3) „опита се да оскверни дори храма“ (в следващия 6. стих), за което също не се посочват доказателства (срв. Деян. 21 и сл., както и Деян. 24:13).

„хванахме го и щяхме да го съдим по нашия закон“. И тези думи на ритора са лъжа: те го заловили не за да го съдят, а защото искали да го убият (Деян. 21:31-32).

„дойде… и го изтръгна“. Постъпката на Лисий е представена, макар и предпазливо, като неправомерна негова намеса в проблем, който уж касаел само Синедриона. Св. Йоан Златоуст пише, че риторът представял нещата така сякаш „Лисий не е трябвало да прави това, но го е направил и сега те са принудени да ходят в чужд съд – иначе, ако хилядникът не ги бе принудил, като им отнел този бунтовен мъж, те не биха безпокоили управителя. Сякаш казвали: обидата беше нанесена нам, затова и съдът трябваше да се състои при нас“.

„ти ще можеш сам да разпиташ .. и да узнаеш“ – тоест, от самия обвиняем Павел, че обвиненията срещу него са справедливи.

Всички присъстващи потвърдили тези думи, проявявайки преждевременна и прекомерна самоувереност, която не допуска различно изложение на фактите.

„от много години си съдия“. В славянския превод, както и в руския, е добавена думата „справедливо“ по отношение на съденето (справедливо съдиш), за което няма никакви основания. За разлика от ласкателя Лисий, апостол Павел говори спокойно, сдържано, без да използва лицемерни похвали за управителя, каквито той не заслужавал. Напротив, той просто изтъква един факт, а именно, че Феликс е бил съдия на народа в продължение на много години, което дава възможност на апостола да се чувства по-свободен в защитата си. Ако нещо тук може да звучи като похвала, то е само сравнително голямата продължителност на управлението на Феликс, което не е негова заслуга, но апостолът все пак изразява надежда, че опитът му е по-голям. Това е всичко. Внимателно, тактично, прилично и напълно искрено.

„Много години“ – до този момент били изминали около шест години, откакто Феликс станал прокуратор, което при честата смяна на прокураторите, било наистина продължително.

„с по-радо сърце“. В руския превод „по-свободно“, което не е точно. Гръцката дума „εὐθυμότερον“ означава всъщност по-уверено, по-спокойно, отколкото ако прокураторът беше нов, който не познава народа и страната. С това апостолът посочва, че „съдията сам знае, че той не е извършил нищо от онова, в което го обвиняват. Ако някога бе предизвикал смут, то съдията би знаел за това и нямаше да му убягне“. (св. Йоан Златоуст).

„няма повече от дванайсет дена“ – това е много кратко време и за него не би могло да се разследва и открие какво точно е извършил той, което показва несправедливостта на повдигнатите срещу него обвинения.

„на поклонение“, а не за да се възпротиви на положеното от закона храмово богослужение, а още по-малко да оскверни храма чрез съзнателно поругаване на светостта му.

Посочва се пълната необоснованост на обвинението в подстрекаване на народа в Йерусалим към размирици. А що се отнася до юдеите от цялата римска държава, това дори не подлежи на юрисдикцията нито на Синедриона, нито на прокуратора, тъй като е извършено извън тяхната страна и следователно подлежи на юрисдикцията на други местни съдебни институции.

„което те наричат ерес“, но всъщност, както се подразбира, е точно обратното – учението на Павел е истинно, напълно съответстващо на древното служение на Бога на отците и на всичко, написано в закона и у пророците (Мат. 11:13). „Когато след призоваването си апостол Павел казва, че служи на „Бога на отците“, то той показва с това, че Бог на Стария и на Новия Завет е един и същ“ (св. Йоан Златоуст).

Павел споменава своето учение за „възкресението на мъртвите“ и с това посочва общата черта с учението на юдеите („което и сами очакват“), което опровергава вината му и в това отношение.

Апостолът говори за своята непорочна съвест, което изключва възможността да е повдигнал бунт, защото винаги се е стараел да има непорочна съвест както пред Бога, така и пред хората. Според св. Йоан Златоуст, „добродетелта е съвършена тогава, когато не даваме повод за грях на хората и пред Бога се стараем да бъде безукорни“.

И така, апостолът доказва, че го обвиняват за учение, което съответства на Стария Завет, а принадлежността към християнството не може да е вина, защото то изисква безукорна съвест пред Бога и хората.

Апостолът завършва речта си, като се спира на повода за задържането си, доказвайки и от тази гледна точка несправедливостта, извършена спрямо него.

„След много години“. Както и по-горе (Деян. 24:10), изразът означава сравнително дълъг период от време. По-точно казано, става дума за около четири години след последното му – макар и кратко – посещение в Йерусалим ( Деян. 23:22).

„милостиня и приноси“. Наред с поклонението на Бога, апостолът посочва нова цел за пристигането си в Йерусалим, също толкова чужда на бунтовническите намерения, а по отношение на самия народ – точно обратното на обвиненията, че подбужда хората към безредици. Това е даването на милостиня и приноси на народа от техните единоверни братяв други страни: какъв контраст на патриотичната любов на Павел към народа му и злостните клевети на враговете му срещу него.

Не само че самият той е бил далеч от желанието да навреди на „своя народ“, но е склонил и други, гръцки и македонски жители, да участват така в нуждите и страданията на този народ.

„като се бях очистил“. Апостолът показва, че не само не се е опитал да оскверни храма, но напротив, почел е неговата святост и влязъл вътре едва след очистването, изисквано от закона. При това народът не е бил с него, и не е имало никакъв шум, който е неизбежен, ако има някакво възмущение.

„Как тогава той (Павел) е могъл да оскверни храма? Не е възможно един и същ човек да се очисти и да се моли, а в същото време да дойде и да оскверни храма?“ (св. Йоан Златоуст).

„намериха ме“ – не тези, които сега ме обвиняват и лъжливо заявяват „ние го взехме“, а съвсем други – „някакви асийски юдеи“, с които всъщност би трябвало да си има работа и чието отсъствие е най-доброто доказателство, че се преследват съвсем други непочтени цели.

Недоказуема сама по себе си, вината на апостола останала недоказана по време на съда на Синедриона – не може да се смята за престъпление изречените на висок глас думи за възкресението на мъртвите, с което те самите били съгласни.

В оригиналния текст този стих се чете по различен начин от руския превод: Ἀκούσας δὲ ταῦτα ὁ Φῆλιξ ἀνεβάλετο αὐτούς, ἀκριβέστερον εἰδὼς τὰ περὶ τῆς ὁδοῦ, εἰπών· ὅταν Λυσίας ὁ χιλίαρχος καταβῇ, διαγνώσομαι τὰ καθ᾿ ὑμᾶς.

Буквално: “А като чу това, Феликс ги отложи, тъй като знаеше по-точно за учението (пътя), казвайки: „Когато хилядникът Лисий слезе, ще разгледам делото ви.“

Феликс е получил по-точни сведения за „пътя“, т.е. за християнското учение, като се запознал с начина на мислене и вярванията на Павел, и се убедил, че обвиненията срещу него са безпочвени. Но в същото време не искал да огорчи и настрои срещу себе си посрамените обвинители с рязък отказ. Затова той не освободил Павел, обявявайки отлагане на делото, уж искайки лично от Лисий да узнае повече.

Освен че се е запознал непосредствено с християнските убеждения на Павел от неговите речи, Феликс може да е имал достатъчно информация за християнството и от други източници. Той е бил прокуратор на Юдея дълго време; живял е там още по-дълго (вж. Деян. 23 и Деян. 24:10); християнството вече се било разпространило в цяла Палестина и в Кесария, където може би все още се е намирал стотникът Корнилий, обърнат от Петър. И накрая, Феликс е можел да знае много от съпругата си Друзила, по род еврейка, която се е интересувала от християнството.

„да не възпира“. Както и след това в Рим, Павел вероятно е бил под опеката на един войник (Деян. 23:16) и е можел да приема всички.

„Друзила“, съпругата на Феликс – е дъщеря на цар Ирод Агрипа I, който убива апостол Яков и умира в Кесария (Деяния 12). Тази прочута по онова време красавица отначало била омъжена за Азис, цар на Емеса (в Сирия), но Феликс с посредничеството на някакъв магьсосник от Кипър, на име Симон, я омагьосал и след като се развел с първата си съпруга (също на име Друзила, внучка на прочутите Антоний и Клеопатра), се оженил за нея (Йосиф Флавий, Юдейски древности. XX, 7, 1 и др.).

„повика Павла“. Феликс извикал Павел, не за да се защитава от обвиненията, а се интересувал от неговата личност и християнско учение. Друзила, като бивша иродианка, несъмнено била слушала много за християнството и също искала да види и чуе Павел.

„говореше за правда, за въздържание и за бъдещия съд“. Беседата на Павел била специално приспособена към състоянието на слушателите му, отговаряла не само на интереса им към християнството, но и съдържала това, което те може би не са искали да чуят, но апостолът със свято дръзновение казал открито в лицето им. Особено разпуснатата Друзила сигурно се е изчервила, когато е чула за въздържанието.

Несправедливият управник не можел да не почувства угризения на съвестта, когато слушал проповед за истината. Новината за това, че ще има Страшен съд, сигурно е изглеждала ужасяваща и за двамата, но гордият управител не дал достатъчен простор на това спасително чувство и побързал да прекрати думите на апостола, които удряли по неговата съвест, като отново го върнал под предишната охрана.

Феликс продължавал да го вика често, за да говори с него, но не толкова от желание да чуе истината, колкото с егоистични и нечисти сметки, а именно – надявал се да получи подкуп, ако не от самия апостол, то от тези, които държали на него. Но Павел бил невинен и не искал да купува свободата си по непозволен начин, нито пък искал да се възползва от любовта на кесарийците, които, разбира се, можели да съберат пари за откупа, непосилен за самия апостол. Той не искал да прибавя съмнителни човешки средства към божественото предначертание на неговия път и предпочитал честния плен пред виновната свобода. Редом с красотата и благородството на Павловата душа, безскрупулното поведение на Феликс става още по-грозно – въпреки че бил убеден в невинността на затворника, не го пускал, за да не си навлече гнева на враговете на апостола.

„като изминаха две години“, считано от момента на хвърлянето на Павел в тъмница (през 60 или 61 г. сл. Хр.), Феликс бил отзован в Рим заради оплаквания срещу него от юдеите и бил заменен от Порций Фест. За да спечели известно благоразположение на юдеите към себе си, а и за да отмъсти на апостола, че не откликнал на желанието му за подкуп, той оставил Павел окован. Наследникът на Феликс, който не успял да направи нещо добро за Юдея, починал на следващата година. Той бил наследен от Албин.