“устреми поглед” – със спокойна съвест, без да се страхува и убеден в своята правота.

“мъже братя!” – това обръщение е вече без добавката “отци” или „началници на народа“, както в други случаи (срв. Деян. 22:1, Деян. 4:8, Деян. 7:2). С високото съзнание за своето апостолско достойнство Павел поставя себе си наравно сред народните старейшини, показвайки, че оковите му не не го лишават от това достойнство и правота пред онези, които го съдят.

“първосвещеник Анания”. според Йосиф Флавий, който пише за него в своите “Юдейски древности (XX, 8), Анания бил „горд и груб“ човек, син на Неведа (Юдейски древности. XX, 5, 2), наследник на този пост на Йосиф, син на Камил, предшественик на Исмаил, син на Фаби.

От предшественика на тогавашния прокуратор Феликс – Квадрат, той е изпратен в Рим, за да се оправдае пред кесаря по повдигнати срещу него обвинения (Юдейски древности. XX, 6, 2; За Юдейската война. II, 12, 6), а след завръщането си запазва длъжността си за известно време, от която е освободен от Феликс, който прехвърля тази длъжност на Измаил, син на Фаби.

По характер и начин на живот той бил най-поквареният от садукеите от най-лошия период на юдейската йерархия. Историята разказва за неразумното му отмъщение към самаряните и за далеч не най-почтените средства, които използвал, за да избегне последствията от участието си в извършените при тази разправа убийства. Талмудът, за да допълни тази мрачна характеристика на Анания, добавя, че Анания е бил грабител-тиран, който поради ненаситната си алчност довел до бедност по-низшите свещеници, като ги обложил с десятък, и че изпращал свои любимци с тояги и на сила да взимат този десятък от обикновените свещеници.

“да го ударят по устата”. Вероятно на свещеника не му е харесала употребата на думата „братя“, която е допустима само по отношение на равните, макар че Павел спокойно е можел да го каже, защото самият той някога е бил член на Синедриона. Възможно е също така думите на апостола да са му се сторили дръзка хвалба или дори богохулство, след като Павел е бил обвинен в нарушаване на закона и оскверняване на храма. Така или иначе, постъпката на първосвещеника била явно беззаконие, което не можело да бъде оставено без също толкова силно вразумление. Тук е бил оскърбен не само законът, но и истината. Тук е била оскърбена и чистат съвест на апостола, а накрая е била оскърбена и личната му чест като римски гражданин, при това от самия съдия. Очевидно е, че острата реакция на апостола, описана в следващия стих, няма нужда от оправдание: неговото оправдание е в самите обстоятелства на случая.

“Бог ще те удари”. Това е както укор, така и пророческо предсказание, че Бог ще отмъсти за нанесената обида. И наистина, няколко години по-късно, в началото на Юдейската война, Анания загива от ръката на сикариите като предател (Йосиф Флавий, „За Юдейската война“, II, 17, 9).

„Варосана стено!“ – образно изразяване на пустотата и низостта, които стоят зад привидното величие (подобно на израза „варосана гробница“ в Мат. 23:27), повредата на личността, лицемерието. Нарича го „варосана стена“, защото макар Анания да приемал светлия вид на човек, който уж защитава закона и съди според него, умът му бил пълен с беззаконие. Затова Павел го изобличава като лицемер, който само външно показва уважение към закона“ (блаж. Теофилакт).

Някои сравняват постъпката на Павел с подобен случай по време на съда на Спасителя и намират, че Павел показал пример, по-малко достоен за подражание, отколкото примерът на Спасителя. Така, блаж. Йероним, привеждайки укорителното изказване на Павел, си задава въпроса: „Къде е търпението на Спасителя, Който, бидейки воден като агнец на заколение, не отвори устата Си и така кротко попита ударилия Го: „Ако съм казал нещо лошо, покажи какво е лошото, а ако е добро, защо Ме биеш?“ Но кой ще се осмели да осъди действието на апостола, сравнявайки човешкото самообладание със самообладанието на Богочовека, Който, страдайки телом, стоеше над всяка плътска неправда и човешка слабост!“

Всъщност сравнението тук не е съвсем точно, което говори немалко в полза на Павел: Иисус Христос, на първо място, бе удрян не по заповед на Своите съдии. Ако беше иначе – ако ударите бяха нанесени по заповед на Каияфа – кой знае, може би и на него Спасителят щеше да посочи, че е неприлично да забравя достойнството си на първосвещеник и правата си на съдия? Освен това не трябва да се забравя, че Сам Господ, изобличавайки лицемерието и дързостта, често и Сам даваше свобода на Своя праведен гняв.

Също така трябва да имаме предвид, че Павел постъпва в този случай не като обикновен човек, а като Божий пратеник. А е известно, че пророците имаха правото да изобличават всички за техните престъпления (3 Цар. 18:18; 4 Цар. 3:13; Ис. 1:10–23; Йез. 21:25). Последвалите събития показаха, че неговият укор наистина е бил произнесен в пророчески дух. Ако някой се позове на Христовата заповед за подаване на дясната буза, когато те ударят по лявата (Мат. 5:39), не трябва да се забравя, че с това Господ изисква от Своите последователи само да се откажат от отмъщение, а не очаква от тях такова мълчание, което би подхранила дързостта на беззаконните хора.

Павел по-точно от всеки друг изпълняваше волята на Господа в това отношение, защото сам свидетелстваше за себе си: „Злословят ни – а ние благославяме; гонят ни – а ние търпим; хулят ни – а ние се молим“ (1 Кор. 4:12–13). Но в настоящия случай той не постъпва в противоречие с примера на Христос, Който също изобличи несправедливостта на онзи, който Го удари преди осъждането.

Ако изглежда, че Павел по-нататък сякаш се извинява за постъпката си, то това е за да премахне подозрението, че е нарушил закона, който заповядва да не се злослови първосвещеникът (Инокентий, еп. Херсонски).

“Не знаех, братя, че Той е първосвещеник!“ Това признание на апостола, че не е знаел кой е първосвещеник, изглежда изненадващо. Това обаче не е било странно. Първосвещеникът е бил нов за Павел (встъпил в длъжност много след обръщането му, около 48 г. сл. Хр.) и Павел, въпреки че от време на време е идвал в Йерусалим, вероятно не е имал интерес да го познае лично, макар че сигурно е знаел името му. Напълно възможно е да е било трудно да се разпознае непознат първосвещеник в самото събрание, тъй като първосвещеникът е можел да бъде разпознат само по разликите в облеклото си, когато е извършвал свещеническа служба (срв. Мат. 26:65).

Също така невинаги е било възможно да се разпознае първосвещеникът по мястото, което заема в събранието, защото Синедрионът е имал право да избира свой съпредседател (срв. Йоан 11:49). Така или иначе, Павел безспорно е искрен. Признанието, че не е разпознал първосвещеника не отменя силата на думите му. Като заявява, че не би ги изрекъл от уважение към достойнството на първосвещеника, той все пак дава да се разбере, че си запазва правото да ги повтори по отношение на самото действие, без да се съобразява с личността. По този начин изобличението на беззаконието остава в сила.

“когато узна”.Вероятно поради различия във външния вид и поради далечно познанство с някои от тях Павел забелязал неестественото единодушие на съдиите си, чиито религиозни убеждения били непримиримо противоречиви до краен предел, и това го довело до щастливата идея да пренесе проблема на друга почва, където липсата на единодушие в предразсъдъците срещу него щяла да се прояви лесно. Със забележително присъствие на духа, проницателност и мъдрост, с един смел завой на мисълта и речта си той разделя събранието на взаимно изключващи се части, привличайки на своя страна по-силната от двете присъстващи тук партии, а именно фарисейската.

“Аз съм фарисеин, син на фарисеин” – (в някои текстове – син на фарисеи), т.е. не само по лично убеждение фарисей, но и по рождение, наследствен фарисей, в когото са не само убежденията, но и плътта и кръвта на древните фарисеи. С това признание апостолът не само се отделя от онази част от събранието (садукеите), която отричала някои истини от Мойсеевия закон (Деян. 23:8), но и привлякъл, така да се каже, другата правомислеща част от събранието (фарисеите) и посочил най-болезненото място на раздора помежду им – а именно учението за възкресението.

“за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят!” В гръцкия текст се чете: περὶ ἐλπίδος καὶ ἀναστάσεως νεκρῶν ἐγὼ κρίνομαι. Славянски превод: “о уповании и воскресении мертвых аз суд приемлю”. Тъй като думата “упование”, “надежда” има специално значение и се отнася до Месията, месианските очаквания (срв. Лука 2:33), изразът на Павел преди всичко означава, че той е изправен на съд заради  Надеждата на Израил – Месията (срв. Деян. 26:6).

Що се отнася до втората половина на обвинението – „възкресението на мъртвите“, тук се има предвид, разбира се, преди всичко християнската вяра във възкресението на Спасителя, а след това и вярата във „възкресението на мъртвите“ изобщо, по примера на този вече възкръснал „Първороден от мъртвите“. И в двете части на обвинението Павел посочва само общите аспекти, които са общи с фарисейското учение, независимо от християнското разбиране на въпроса, и по този начин предизвиква емоционална защита на себе си в спора. Той демонстрира безспорно мъдър и умел похват.

“настана разпра”. Описаните след това събития (Деян. 23:9) показват, че споровете са били много разгорещени, което оправдава очакването на Павел.

“садукеите казват, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух”. По-подробно за тяхната секта разказва Йосиф Флавий (Юдейски древности, ХѴІІІ, 1, 4; За юдейската война ІІ, 8, 11).

Садукеите свързвали себе си с дома на Макавеите. Те били предани на закона дотолкова, доколкото той съответствал на плановете им да постигнат независимостта на Израил. Това била партия на свещеническата аристокрация. Някои извеждат името ѝ от Садок, който е бил свещеник при Давид и Соломон (3 Цар. 1:32-39); други – от Садок, който е живял много по-късно и е бил ученик на Антигон от Сохо, еврейски книжовник, известен само по име. В талмудическия трактат „Авот раби Натан“ (гл. 5) се казва, че „садукеите се наричат по името на Садок“. Но и двете хипотези са свързани с езикови затруднения. Св. Епифаний Кипърски (Срещу ересите, XIV, 2) казва, че членовете на партията се наричали садукеи, защото името идва от думата “праведност”, тъй като σεδέκ означава “праведност”. По времето на Христос садукеите са били малко на брой, към тях са принадлежали най-високопоставените лица в църковната йерархия и са се отличавали с раболепие, коравосърдечие и хитрост.

“книжниците от фарисейската страна”. Представителите на най-образованата част от фарисеите (срв. Мат. 5:20), които присъствали на събранието, не само застанали на страната на Павел, но и гневно укорявали противната страна на садукеите, като допускали възможността Павел да говори, научен от ангел или дух – чието съществуване било отричано от садукеите.

“ако пък е говорил нему дух или Ангел”. Очевидно фарисеите са знаели за обстоятелствата на обръщането на Павел (може би успял да разкаже за това в хода на събранието) и този техен израз представлява свободно предаване на неговия разказ за явяването и думите на Господ към него.

“да се не противим Богу”. Този израз не се среща във всички древни преписи и липсата му придава на горната фраза малко по-различен оттенък на мисълта. Гръцкият строеж на речта напълно допуска и сякаш дори изисква самостоятелно разбиране на първата част на изречението: εἰ δὲ πνεῦμα ἐλάλησεν αὐτῷ ἢ ἄγγελος – „ами ако му е говорил дух или ангел?“. Подразбира се това, което впоследствие може да се е появило в текста вместо пояснение: μὴ θεομαχῶμεν – да не се борим с Бога!

“да не би да разкъсат Павла”. Спорът достигнал такава степен на разгорещеност и гневност, че хилядникът се уплашил, не без основание, да не би Павел да не стане жертва на взаимното ожесточение на страните. В раздразнението си садукеите можели да го нападнат, за да го оскърбят, а фарисейската партия – временно благоразположена към апостола – да отвърне, и така апостолът щял да бъде буквално разкъсан.

“заповяда на войниците да .. го… отведат в стана”. От Антониевата крепост до мястото на заседанието на Синедриона, вероятно в двора на езичниците при храма. Сега хилядникът имал двойно задължение – да осигури безопасността на Павел и като пазител на реда, и като пазител на правата на римското гражданство.

“Яви му се”. Не става ясно какво е било видението – дали в състояние на сън, или в будно състояние на екстаз (срв. Деян.22:17–18). Думите на Господа, явил се на Павел, едновременно го насърчават да не се страхува и предсказват, че така желаното от него проповедническо служение в Рим, в центъра на езическия свят, ще се осъществи.  Това е било както най-добрата защита на затворника, така и най-добрата му утеха.

“някои от иудеите” – вероятно измежду средите на предишните преследвачи на Павел в Мала Азия (Деян. 21:27), не без насърчението и помощта на новите му врагове – садукеите.

“заклеха се” – дали са обет, т.е. призовали са Божието проклятие над главите си, ако вкусят храна, преди да изпълнят своето намерение. Тази формулировка на клетвата показва, че те са били решени веднага и на всяка цена да изпълнят намерението си.

“при първосвещениците и старейшините” – несъмнено от първосвещеническата партия. Съгласието и одобрението ѝ са били достатъчни, за да убедят Синедриона да проведе второ заседание по случая на Павел. За тази цел е било достатъчно да се обърнат само към първосвещеника, който според Йосиф Флавий е бил способен на всяко престъпление.

“Павловият сестриник” – синът на сестрата на Павел. За него не е известно нищо друго.

“влезе в стана”. Вероятно апостолът, след като обявил римското си гражданство, е бил държан в крепостта без особена строгост, така че роднините му са имали достъп до него. Така е било после и в Кесария (Деян. 24:23), както и в самия Рим (Деян. 28:16).

За да не разгласи за заговора, който е изисквал възможно най-голяма тайна, апостолът не казал за него на стотника, а помолил да заведе племенника му директно при хилядника, така че само трима души да знаят за плана за убийството на Павел – самият Павел, племенникът му и хилядникът (Деян. 23:22).

„Достойно е за учудване, казва св. Йоан Златоуст, как Павел не се смутил и не е казал: „Какво означава това!? Истина ли е това, което Христос ми каза? (Деян. 23:11) Не, той не си е мислил нищо подобно, а само е вярвал. Обаче, вярвайки, той не е стоял бездеен и не е пропуснал да направи това, което е било възможно с човешката мъдрост“.

“затворникът Павел”. Въпреки че не бил държан строго, Павел все още оставал затворник, тъй като не била определена степента на неговата вина.

“го хвана за ръка” – проява на дружелюбност, одобрение и готовност да се отнесе с внимание към молбата.

“оттегли се с него настрана”  – за да не се разглася тайната.

“двеста пеши войници” – това са войници с пълно въоръжение, за разлика от конниците и лековъоръжените стрелци. По този начин конвоят на апостола се състоял от 400 пешаци и 70 конници. Тази мярка явно не била излишна, провокирана от не по-малката опасност на озлобените врагове на Павел.

“от третия час нощес” – съответства на 9 часа вечерта. Това са нагало, тъй като през нощта се пътувало по-лесно в такива горещи страни, а също и за по-голяма безопасност. (деян. 23:31-32).

Тази заповед несъмнено разкрива загриженост за Павел и желание пътуването му да бъде по-леко, а това разкрива и благоразположението към него.

“управителя Феликс” е тогавашният римски прокуратор на Юдея, освободен роб на император Клавдий, брат на Нероновия фаворит Палас, зет на Ирод Агрипа I (вж. за Деян. 12:1). Получава прокураторския пост от Клавдий, след смяната на Куман, около 53 г. сл. Хр., като упражнява „царската служба в робски дух“, според Тацит (История, V, 9). Не е имало престъпление, на което да не е бил способен. Обвиняван бил дори в лично участие в грабежи, в съюз със зилоти и отявлени разбойници.

“понеже се научих, че е римски гражданин”. Тук той допуска умишлена лъжа, и то в писмен вид, за да прикрие необмислената си постъпка с апостола, за чиито права на римски гражданин е научил, след като го е довел в крепостта и когато е искал да го бичува (Деян. 22:24-29). Тази малка, характерна особеност на писмото несъмнено говори в полза на неговата автентичност.

“по въпроси от техния закон” (Деян. 23:6-9).

“заръчах и на обвинителите да кажат пред тебе”. За тази заповед досега не е било споменавано. Очевидно в нейно изпълнение обвинителите на Павел скоро идват при прокуратора (Деян. 24 и сл.).

“Антипатрида” – построена от Ирод I в чест на баща му Антипатър, на пътя от Йерусалим за Кесария, на 60 версти от Йерусалим и на 35 от Кесария.

“на другия ден” – очевидно преходът е извършен много бързо, за да се осигури безопасността на затворника.

“оставиха конниците” – след Антипатрида, вече близо до Кесария и резиденцията на прокуратора, безопасността на Павел се считала за гарантирана, затова и излишната част от войската се връща обратно в Йерусалимската крепост.

“от коя област?” – това наистина не се споменава в доклада на Лисий.

“ще те изслушам, кога дойдат и твоите обвинители”. Тук се има предвид подробен съдебен официален разпит, за разлика от предварителния, кратък и частен, който може би се ограничава до споменатия въпрос.

“в преторията Иродова”. Дворецът, построен от Ирод I, в който са живеели прокураторите. Следователно тук Павел не е бил затворен заедно с обикновените затворници, а е бил държан под охрана в същата къща, където е живял и прокураторът. Вероятно добрите думи за затворника в писмото на Лисий са допринесли за това сравнително меко отношение към него. По-късно дееписателят изрично отбелязва, че след разпита на Павел в присъствието на обвинителите му прокураторът издава специална заповед „да държи по-слабо затворника“ (Деян. 24:23).