“Мъже, братя и отци” – учтиво обръщение към всички присъстващи (срв. Деян. 7:2).

“моето оправдание” срещу обвиненията, повдигнати от малоазийските юдеи против мен. (Деян. 20:27-28)

Вж. коментара към Деян. 21:40

Подробното описание на произхода, възпитанието и първоначалната посока в живота на Павел има за цел да покаже, че противно на обвиненията срещу него, той принадлежи по рождение към еврейския народ, по възпитание е тясно свързан с Йерусалим и спадал към най-строгото, фарисейско, отдадено на закона и враждебно на християнството направление.

“Аз съм юдеин, родом от Тарс Киликийски” (срв. Деян. 9:11 и сл.) макар да не е роден в Йерусалим или Палестина, а в езически град, все пак той е от юдеите: с това опровергава обвинението, че навсякъде е поучавал „против този народ“ (Деян. 21:28).

“възпитан в тоя град” – т.е. в Йерусалим, центъра на юдейския народ; с това се подчертава, че дори ако поради раждането си далеч от Йерусалим Павел не е бил достатъчно привързан към своя народ, възпитанието му в Йерусалим от детството (ανατεθραμμένος) при всички случаи е трябвало да го свърже неразривно с общоюдейската столица и неговия народ.

“при нозете Гамалиилови”. Гамалиил е бил най-известният фарисейски учител (Деян. 5:34 и сл.). Това трябвало да бъде още по-силно свидетелство за юдейството на Павел – не само по произход, но и по начин на живот. Изразът разкрива и благоговейното отношение на ученика към почитания учител, „постоянството, усърдието, ревността да го слуша и голямото уважение на Павел към този човек“ (св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт).

“изучен точно по закона отечески”, за което е гаранция името на Гамалиил, а “точно” указва на голямото му усърдие в изучаването на закона.

“изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”. Това, разбира се, се възприело от тях като похвала, макар че в нея имало горчивина. Преди всичко обаче тези думи имали за цел да покажат, че Павел не би могъл да бъде такъв, какъвто го изкарват обвинителите му.

“гоних последователите на това учение”. По-точно: преследвах “този път” (ταύτην τὴν ὁδὸν ἐδίωξα) (вж. Деян. 9:2, Деян. 18:25, Деян. 19:9 и Деян. 19:23).

“до смърт” (ἄχρι θανάτου). Израз за обозначаване на особената страст на дадено чувство или действие, в този случай – преследването.

За хвърлянето на християните в тъмница вж. Деян. 8:3.

Очевидно лицата, за които говори апостолът, са били все още живи, въпреки че първосвещеникът вече е бил отстранен от длъжност (вж. Деян. 9:2).

Разказът на апостола за това как се е обърнал към Христос е изложен в десет последователни стиха – Деян. 22:6-16. Той е много сходен с описаното от него в девета глава на книгата: Деян. 9:3-8, като разликите са малко. Например, апостол Павел казва, че светлината го озарила около обяд, което показва, че става дума за свръхестествена сила, която превъзхожда по яркост и най-силната слънчева светлина. В отговора на Господ към името Му е добавено определението “Назорей”.

“Ония, които бяха с мене, видяха светлината … но гласа … не чуха”. Тук изглежда, че има разлика с разказа на дееписателя в (Деян. 9:7), където се казва, че „чуха глас, но никого не видяха“. Но тази разлика не е съществена и е привидна. Спътниците на Павел наистина са могли да „чуят“ звуци, но не и да разберат смисъла им, да не ги разбират, тъй като казаното е било изречено само за Павел („за мен“). Така да се каже, „слушайки, не чуваха“ (срв. Иоан 12:28-29). Също така е възможно едновременно да са „видели светлината“ и „да не са видели никого“. Всичко е било предназначено и извършено заради Павел, докато неговите спътници са видели и чули, така да се каже, само проблясък и отглас от това откровение – може би дотолкова, доколкото това би могло да послужи като уверение за реалността на събитието, а не за неговата илюзорност, в случай че някой би го изтълкувал като халюцинация на Павел.

Св. Йоан Златоуст (срв. блаж. Теофилакт) намира друго разрешение на тези привидни разногласия между дееписателя и апостол Павел. Светецът смята, че изразът на дееписателя – „като чуваха глас“ (Деян. 9:7) – се отнася до гласа на самия Павел, който отговаря на Този, когото присъстващите не са видели. А изразът на самия апостол в тази глава на Деянията „не чуха гласа, който ми говореше“ – се отнася до гласа на самия Господ.

По-нататъшният разказ на апостола за срещата с Анания е в пълно съгласие с разказа на дееписателя в Деяния 9:10-18. Различава се от него по това, че дава повече подробности за думите на Анания, чието име било добре познато и уважавано в очите на хората, които придавали на думите му особена значимост.

Разликата в предаването на случката в двете глави на книгата Деяния не е от типа на противоречието, а на взаимното допълване и изясняване. По-подробният разказ е мотивиран от особените обстоятелства, при които сега говори апостолът, който искал да направи словото си по-убедително за враждебно настроените му слушатели.

“мъж благочестив по Закона” Описвайки Анания, апостолът се изразява по-силно от дееписателя. Такъв човек следователно не би могъл да научи Павел да бъде враг на Закона.

“с добро име между всички иудеи в Дамаск”, следователно признат в благочестието си от всички, не само от християните, но именно от самите юдеи.

“прогледай!” – изразява накратко онова, което Анания казва на Павел при проглеждането (срв. Деян. 9:17). За сметка на това по-подробно са предадени думите му след проглеждането, които дееписателят пропуска в своя личен разказ.

“Бог на нашите отци”. Същият израз е употребен в трета глава на Деяния (Деян. 3:13 и парал.). Вж. също Римляни 8:1 и сл., Йерем. 1:5.

“да видиш Праведника”. Вж. Деян. 3:14, Деян. 7:52.

“свидетел пред всички човеци”. Значението е същото, като в Деян. 9:15 “пред народи, царе и синове Израилеви”, т.е. не само пред юдеите, но и пред езичниците.

“за онова, що си видял и чул” – цялото съдържание на благовестието, “в чиято истинност Господ е убедил Савел с помощта и на двете сетива – със зрение и със слух (блаж. Теофилакт, св. Йоан Златоуст)

“кръсти се и умий” – вж. Деян. 2:38, Деян. 2:41, Деян. 4:12.

В следващите пет стиха (17 до 21) апостолът добавя към разказа за своето обръщание също и разказа за видението в храма, което имал след като се върнал от Арабия в Йерусалим (Деян. 9:26). Нито дееписателят, нито самият Павел говолят за това явяване в другите си слова и послания. Но именно в този момент било най-подходящо той да бъде разказан. С него Павел искал да покаже, че дори след обръщането си към християнството не е прекъснал връзката си с Йерусалим, нито с храма и неговата установена от закона богослужба, уважението към която може да бъде само допълнително потвърдено от това явяване на Господа в храма по време на молитвата му там.

Беседата му с Господа, предадена със затрогващи подробности, трябва да покаже, че той не би могъл да бъде враг на народа, тъй като се опитвал да се противопостави на заповедта на Господа на напусне Йерусалим, поради ревностното си желание да проповядва Неговото име там. (Деян. 22:19-20)

Така Павел ясно и убедително оборил клеветата, че е враг на закона, на народа и на храма. В същото време убедително посочва пътя, който всички трябва да следват.

До този момент Павел не бил прекъсван, макар че тълпата вероятно се вълнувала от самата невъзможност да се противопостави на убедителните му думи. Превъзбудата избухнала с цялата си ярост, когато Павел завършил речта си със заповедта от Господа – да напусне Йерусалим и да започне да проповядва сред езичниците, заради закоравяването на юдеите. Това означавало, че Бог изоставя евреите, което в техните очи било най-голямата обида.

Тълпата отново изпаднала в ярост, искайки смъртта на Павел.

“размятваха си дрехите и хвърляха прах във въздуха” – засилен израз, описващ необуздана омраза към човек, който не е в тяхна власт.

Очевидно хилядникът не разбрал еврейската реч на Павел и като не знаел причината за новото и бурно вълнение срещу него, поискал да го бичува, за да разбере за какво всъщност се отнася това странно дело.

Апостолът указал на двойното нарушение на закона: първо, бичуването на римски гражданин (вж. бел. към Деян. 16:37-39) и второ, бичуване без съд и доказано провинение.

Първото изглежда е имало по-голям ефект (ако съдим по следващите думи на стотника, в Деян. 22:26).

Хилядникът се уплашил не само защото искал да „измъчва“ Павел, но и защото го „вързал“ (вж. Деян. 16:38). Това също не било позволено да се прави на римски граждани без предварително разследване на вината.

Ако след това Павел е бил окован (Деян. 23:18, Деян. 26:29), то това е станало след проведено разследване за вината му пред Синедриона (Деян. 23:1 и сл.).

“На другия ден … освободи го от оковите”. Заявлението на Павел за римското му гражданство го избавило от бичуването, но той е освободен от оковите си едва на следващия ден. Хилядникът проявил капризна упоритост, и макар и „уплашен“, не искал да покаже слабост, като незабавно освободи пленника.

“заповяда да дойдат … целият им синедрион”. Авторитетът на висшия юдейски съд бил толкова принизен, че не само прокуратора на областта, но дори обикновения военачалник можел да им “заповяда” да се съберат.