“когато се едвам откъснахме от тях”. В гръцкия текст: ἀποσπασθέντας ἀπ᾿αὐτῶν. В славянския превод: “отторгшымся от них”. “С тези думи дееписателят описва особено голямото усилие – без което те не биха могли да излязат в морето” (св. Йоан Златоуст).

“в Кос” е малък остров югозападно от Милит, известен с винопроизводството и приготвянето на скъпи тъкани. На петнадесет римски мили от него на югоизток се намира големият остров „Родос“.

„Патара“ е голям крайморски търговски град в малоазийската провинция Ликия, с прочутия в древността оракул на Аполон.

“намерихме кораб”. От Троада до Патара Павел и спътниците му са плавали със специален, вероятно нает кораб, който е бил изцяло на негово разположение (Деян. 20:13, 16); но сега, за трудното и далечно прекосяване на открито море, той се прехвърля на друг, по-обширен търговски кораб, пътуващ с товар до Финикия.

“Тир” е финикийски крайморски град, известен с търговията си. При римското разделение на провинциите Финикия била присъединена към Сирия (която включвала Палестина); затова се казва: „отплавахме за Сирия и слязохме в Тир“.

“намерихме учениците”. Изразът предполага, че Павел е търсил християните тук, и следователно те са били малко и слабо познати (срв. Деян. 11:19, Деян. 15:3), така че е трябвало да ги издирва в големия град.

“седем дена”. След като преди това е бързал, предвид несигурното далечно и трудно прекосяване на морето, Павел се получил възможност да прекара в Тир цяла седмица.

“Те” – вероятно някои християни в Тир, които са притежавали пророческа дарба.

“по внушение от Духа казваха на Павла, да не възлиза в Иерусалим”. Внушението на Светия Дух е било само това, че пророците от Тир са разбрали участта, която очаква Павел в Йерусалим (както в Деян. 20:23). Молбата да не отива там е била израз на тяхната лична, любяща загриженост за съдбата на апостола (срв. блаж. Теофилакт). Но апостолът знаел по-съвършено волята на Светия Дух и не само виждал съдбата си, но и отивал към нея – привличан от същия Дух (Деян. 20:22).

“всички с жени и деца” – изпращането на апостола е било особено сърдечно, в тесен кръг християни, с които той поради по-дългия си престой се сближил особено и те се привързали към него.

“Птолемаида” е древният крайморски град Акра, на юг от Финикия, в пределите на същинска Палестина вече според древното деление – в коляното на Асир (Съд. 1:31), малко по на север от планината Кармил.

“Кесария” Стратонова – вж. коментара за нея към Деян. 8:40.

“дойдохме”. Очевидно вече не по море, а пеша през величествената долина Ездрилон, покрай величествения Кармил (един ден път пеша).

“къщата на Филипа благовестника”. (срв. Деян. 6 и Деян. 8:40).  Проповедник на Евангелието, наречен така вероятно заради проповедническата си дейност в Самария и други места по палестинския бряг (Деян. 8:5, 40). Тук е последното споменаване на Филип. Според църковното предание след това той е станал епископ на Тралия (в малоазийската провинция Кария) и е починал на преклонна възраст.

Вмъкнатата тук забележка за дъщерите на Филип, които пророкували, има за цел просто да посочи забележителния характер на това Филипово семейство (за дарбата на пророчество вж. Деян. 11:1 и сл.). Авторът, евангелист Лука, добавя, че тези дъщери на Филип са били девици, т.е. посветили се на служение на Бога.

Те са първите в християнството, след Майката на Господа, които дават пример за девици и с целомъдреното си поведение си спечелват такова уважение, че според блажени Йероним дълго време вярващите посещавали с благоговение четирите храма – килии, в които живеели тези девици. Две от тях по-късно се заселили в Йерапол, а една, според Климент Александрийски, живяла в Ефес, където извършвала чудеса и се отличавала със светостта на живота си. Това била най-възрастната от тях – Ермиония. Притежавайки дарбата да лекува, тя давала изцеление на немощните християни, а по-късно основала в Ефес специална странноприемница, където оказвала безвъзмездна помощ на страдащите телесно и душевно. По време на управлението на император Адриан тя била измъчвана заради Христовата вяра, вече в напреднала възраст, и претърпяла ужасни мъчения от езичниците. Накрая, когато при нейната молитва идолите в един храм паднали и се счупили, мъчителите отрязали главата ѝ с меч. Вярващите взели светите ѝ мощи и ги погребали с подобаващи почести в Ефес, Паметта й се чества на 4 септември.

“много дни”, което било възможно поради благополучното по-ранно пребиваване на Павел, който бързал да прекоси морето.

“слезе от Иудея”, вероятно от Йерусалим (срв. Деян. 11:27)

Съвсем в духа и по подобие на древните пророци Агав съпровожда пророчеството си с изразително действие (срв. Ис. 10; Йер. 13; Иез. 4 и др.).

“ще свържат иудеите”. Макар че не юдеите, а самият римски хилядник оковава апостола (Деян. 21:33), но подтикът за това е гневът на юдеите (Деян. 21:27), които били главните виновници за оковите на Павел.

Молбата на Павловите спътници и почитатели, както тук, така и по-горе (Деян. 21:4), е била глас на естествена любов към апостола, а не откровение на Духа, насочващ Павел към противоположното на тези съвети и молби.

„ Никой не е бил по-любвеобилен от Павел: той се натъжаваше, като ги виждаше да плачат, но не скърбеше за собствените си страдания. Вие – казва той – ме обиждате с това: нима аз скърбя? За вас, казва той, плача, а не за моите страдания; а що се отнася до тях, готов съм да умра“ (св. Йоан Златоуст).

“приготвихме се” – духом за смело посрещане на предстоящите опасности, както и се запасили за всичко необходимо за пътя и за престоя по време на празниците в Йерусалим.

“при някого си Мнасона, кипрянин” – ако се съди по гръцкото име, той бил ако не грък по рождение, то елинист. Пребивавантео при този „отдавнашен“ ученик, който бил повярвал отдавна, може би по времето на първата Петдесетница, и който не е бил свързан във вярата си с традициите на ревнителите на юдейския закон, изглеждал най-подходящ и безопасен за апостола, който имал толкова много врагове сред юдеите. Този ученик оказал на Павел гостоприемство на драго сърце.

“с нас”, т.е. със спътниците, сред които бил и дееписателят евангелист Лука.

„при Иаков“ – брат на Господа, епископ на Йерусалим (Деян. 12:17, 15 и др.). Другите апостоли не са споменати, очевидно защото са били на проповед в други страни. Но дошли всички „презвитери“ (вж. коментара към Деян. 11:1 и сл.), които образували тържествено събрание на представителите на Църквата по повод пристигането на великия „апостол на народите“ в Йерусалим.

„Отново им разказва за това, което се случило сред езичниците, не от тщеславие (да не бъде!), а за да покаже Божието човеколюбие и да ги изпълни с радост“ (св. Йоан Златоуст).

“чрез неговата служба”. Тези думи са нарочно указание за особеното призвание на Павел към апостолското дело именно сред езичниците.

В същото време, след като „приветства“ Йерусалимската църква не само от свое име, но и от името на многобройните основани от него църкви от езичници, апостолът предал парите, които той и неговите съратници събрали за нуждите на Йерусалимската църква (вж. Деян. 19:21, Деян. 20:1-4).

“славеха Бога”, с което признали великото достойнство на извършеното от Павел сред езичниците. В същото време Иаков и презвитерите не скрили от него неблагоприятното мнение, което имали за него християните изсред юдеите, които считали, че обръщането към Евангелието не означава отмяна на формалностите и обрядите, предписани от Закона. Тези убеждения на “ревнителите на закона”, които изисквали особено внимание и постепенност при въвеждането им в сферата на християнската духовна свобода, повдигнали немалко предубеждения срещу Павел, който считал, че царството на закона вече е отминало и съветвал онези евреи, които били способни да достигнат до това разбиране, да живеят съвсем според Евангелието. Подобно развитие на християнството неминуемо предизвикало смущение и раздор сред юдеите, които трябвало да преодолеят инерцията, с която се стремили към своите изконни светини, обичаи и правила на Мойсеевия закон.

“виждаш, брате”. Израз на обич и приятелско благопожелание. “Колко десетки хиляди са повярвалите иудеи” не само от Йерусалим, но и сред тези от другите градове, които според обичая се стичали в Йерусалим по това време. Преди 20 години те са наброявали до 8000 души (Деян. 2:41, Деян. 4:4). Сега техният брой дава още по-голямо основание тяхното множество да се назове неопределно – „колко хиляди!“ (μυριάδες).

“всички са ревнители на Закона”. Макар че апостолският събор определил конкретни минимални изисквания към християните езичници, апостолите, както изглежда, дълго време все още допускали обичайното придържане на юдеите-християни към старозаветното богослужение, ръководени от мъдрата предпазливост, която признавал самият апостол на езичниците, когато, снизхождайки към „слабите“, признавал правото им да спазват определени обреди и убеждавал „силните“ да не съблазняват слабите чрез равнодушно нарушаване на изискванията на закона. Според преданието Яков, епископът на Йерусалим, бил строг законник, което допринесло много за това юдеите да приемат и да свикнат с новите за тях явления и вярвания на християнството.

“за тебе много им е говорено”. По-скоро “бяха научени”, в гръцкия текст стои “κατηχήθησαν” от юдействащи учители, особено враждебни към Павел (Деян. 25:1-2, 4), които преиначавали фактите и същността на нещата, както става ясно от следващите описани събития.

Обвинението срещу Павел, така както било разпространено сред народа, било явна клевета. Същността на неговото учение съвсем не била да проповядва “отстъпление” от Мойсеевия закон и неговите обичаи и да подбужда към тяхното презиране и унижение, както подобавало на отстъпниците. Учението на Павел настоявало единствено, че вярата в Христос е основното за повярвалите в Него, а Моисеевият закон не е от съществено значение за християнина. Това било признато, макар и по-предпазливо, и на Апостолския събор, който освободил повярвалите от бремето на Мойсеевия закон. Още повече езичниците, обърнали се към Христос, ще се спасят без това бреме, както и повярвалите юдеи. Пример е Тимотей, който бил обрязан от Павел и представлявал доказателство, че Павел можел да прилага според нуждата и двете отношения към Закона, следователно е клевета, че той е отстъник и  подтиква и другите към отстъпничество.

Знаейки това двойствено отношение на Павел към закона, Яков и презвитерите му предлагат отново да увери народа, че уважава закона, като извърши върху себе си обряда „очистване“ с установените за случая обичаи, което Павел изпълнява с готовност и съвсем не в разрез с убежденията си.

“у нас има” – сред нас, сред еврейските християни.

“са си дали оброк”. От това, което следва (бръснене на главата), става ясно, че става дума за доброволен обет на назорейство (Числ. 6:1 и сл.;  Деян. 18:18). Обикновено той се давал за срок от 30 дни, но можел да бъде намален и на седем дни. Същността на обета е била въздържание от вино и всичко, приготвено от грозде; външният израз е бил да не се подстригва косата до края на дните на обета. Всичко това не противоречало на християнския дух и християнския живот, движени от вяра в Иисус Христос.

“Вземи ги, очисти се с тях”. Да участва заедно с тях в установените от закона обреди на очистване, които се състояли от умиване, молитва и специално приношение (Йоан 11:55), извършвани от юдеите преди големите празници. Не е ясно дали преди това Павел е трябвало да поеме поне еднодневен обет за назорейство, или това е имало за цел просто да докаже ревността си в почитането на закона – като поеме върху себе си разходите за бедните назорейци, което било напълно достатъчно за подобно свидетелство (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XIX, 6, 1; За юдейската война II, 15, 1).

“да си острижат главата” – като знак за край на обета косата се обръсвала и изгаряла в жертвения огън (Числ. 6:13-20).

“ти сам следваш да пазиш Закона”. Това не е съвет за лицемерно изпълнение на предписанията на Мойсеевия закон. Достатъчно е поне участие в една малка негова част, за да се опровергае клеветата, че Павел проповядва отстъпничество и унижава целия Мойсеев закон. Духът на християнската свобода не се нарушавал от доброволното изпълнение на предписанията на предишния Божий закон, които не му противоречали, доколкото това било необходимо поради снизхождение към слабите и за тяхното спасение (1 Кор. 9:20).

“за повярвалите езичници ние писахме”. Припомня се писмото с постановлението на Апостолския събор – за да ни увери, че това постановление запазва силата си и че съветът, който Павел предлага, е само мъдро благоразумие и снизхождане към слабата съвест на братята от юдеите. „Както ние им заповядахме (на християните измежду езичниците) тези неща, макар и да проповядваме на юдеите, така и ти, макар и да проповядваш на езичниците, постъпи тук според нас. Не се страхувай!“ (св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт).

“на другия ден обяви” – т.е. на свещениците за края на дните на обета, за да извършат установените обряди.

Св. Йоан Златоуст пише: “Павел, като ги послуша, изпълни всичко предложено и не се забави, а като показа на дело послушанието си, веднага взе онези, с които възнамеряваше да извърши очистването – толкова пламенно споделяше това благоразумно предложение!”

“щяха да се свършат седемте дена”. Седемте дни на обета още не били изтекли и Павел, както изглежда, не е имал време да извърши предвиденото очистване, тъй като внезапно е бил предупреден за силното негодувание срещу него от страна на юдеите, които го видели и разпознали в храма.

“асийските иудеи”. Възмущението било предизвикано или започнато от „асийските иудеи“, т.е. онези, които живеели в Проконсулска Азия (вж. Деян. 16:1 и сл.), и по-специално в Ефес и околностите му (вж. Деян. 21:29). Това не били  християни юдеи, а неповярвали юдеи, от които Павел е страдал толкова много навсякъде по местата на проповедта си, преследван от тях. (Деян. 19:9; 1 Кор. 16:9; срв. Деян. 14:1 и др.).

“викайки”. Обвинението срещу Павел имало характера на същата клевета, както в Деян. 21:21. “Учи всички навсякъде против народа, против Закона и против това място”, т.е. храма (Деян. 6:13-14).

Обвинението е преувеличение и изопачава същността Павловата проповед, която е имало съвсем други възвишени цели, а не да проповядва срещу нещо – народа, закона и храма. Но това е било най-ефективното и мощно средство да възбуди тълпата. Това обвинение, страшно и достатъчно само по себе си, било подкрепено с ново, така да се каже, фактическо доказателство – въвеждането на елини, т.е. езичници, в храма, като е използвано множествено число вместо единствено (Деян. 21:29), за да се засили възмущението.

“въведе в храма”, т.е. в двора на израилтяните, където на езичниците било забранено да влизат, за да не осквернят храма.

Това е очевидна клевета, основаваща се единствено на факта, че на обвинителите им се е сторило, че Павел е въвел в храма своя спътник Трофим (Деян. 20:4), с когото са го видели в града.

Лъжливото обвинение, основано на фалшиво подозрение, постигнало целта си да възбуди тълпата до крайност и заплашвало Павел със смърт. Юдеите твърдели, че имат право да убият всеки езичник, дори римлянин, който наруши безусловната забрана да влиза в храма. Изглежда, че римските власти, които не смеели да оскърбяват религиозните чувства на покорените народи, бяха готови да защитават неприкосновеността на храма.

Павел е бил на прага на смъртта: „повлякоха го навън от храма“, за да го убият. Това е трябвало да стане извън града чрез убиване с камъни (Деян. 7:58). Но предвид факта, че тълпата е била изключително развълнувана и е можела веднага да линчува Павел, „те веднага затвориха вратите“, за да предпазят храма от оскверняване чрез убийство. По този начин, така да се каже, развързали ръцете на тълпата, която се втурнала да разкъса Павел (Деян. 21:31). Видно е, че храмовите служители са съчувствали на тълпата и от тяхна страна е имало разрешение за незабавна разправа с омразния им човек.

“хилядника на полка” – главният командир на римската войскова част, която била разположена в Антониевата крепост, долепена от северозападната страна до външната стена на храма, като се свързвала с галериите му посредством стълби (Деян. 21:35). Името на този хилядник било Клавдий Лисий (Деян. 23:26).

“престанаха да бият Павла”. Изглежда, че командирът не закъснял само защото тълпата не бързала да довърши Павел и задоволявала гнева си, като го изтезавала с побои.

“заповяда да го вържат с две вериги”, очевидно смятайки го за виновен, след като народът така възмутено се бе надигнал срещу него, и предполагайки, че е задържан добре познатия неотдавнашен египетски бунтовник (Деян. 21:38).

Както и преди (в Деян. 19:32), народът, който бил афектиран, сам не знаел срещу кого и за какво точно е възмутен, и не можел да даде правилно обяснение на властите.

Когато военачалникът заповядал Павел да бъде отведен в крепостта, където се надявал да получи от него всички показания, тълпата естествено си помислила, че той може да бъде освободен, и се втурнала след войниците нагоре по стълбите на крепостта. Чували се ропот и викове с искане за смърт. Войниците, които водели Павел, трябвало да го носят, било защото веригите му пречели да върви бързо, било защото не желаел да ускори крачките си предвид виковете.

“щяха да го въведат в стана” – т.е. при входа на крепостта, където може би мястото било особено удобно за публична проповед и където, в присъствието на представители на властта, които се готвели веднага да го лишат от свобода, събралите се можели по-спокойно да изслушат Павел.

За да получи разрешение да говори пред народа, Павел се обърнал към военачалника „на гръцки“, което го изненадало и убедило, че е сбъркал в предположението си, че Павел е същият човек като бившия египетски бунтовник. В следващия стих хилядникът показва промяната в това си мнение.

Руските, както и славянските текстове на това място изопачават малко идеята на оригиналния текст поради неправилен прочит на гръцката дума ἄρα. Думата “άρα” с остро ударение, за разлика от ᾶρα (с извито ударение) означава следователно, и така, действително. Следователно гръцкият израз οὐκ ἄρα σὺ εἶ ὁ Αἰγύπτιος трябва да се преведе с оттенък на изненада: “Значи не си ти онзи египтянин, който…” Т.е. предполага се, че онзи египтянин не е говорил гръцки език, което хилядникът знаел.

Според свидетелството на Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 13, 25; Юдейски древности XX, 8. 6) този египтянин бил магьосник, който се представял за пророк и имал много привърженици. С лъжливите си пророчества той привлякъл юдеите на Елеонския хълм, откъдето обещал да им покаже чудно зрелище – падането на градската стена. Оттук, с четири хиляди юдеи (според Флавий – всичките му привърженици били до 30 000), той преминал през цялата страна, като навсякъде стигал с фанатизма си до грабеж. Феликс, управителят на страната, успял да ги залови, но самият им водач успял да избяга.

“разбойници”. На гръцки език: ἄνδρας τῶν σικαρίων, т.е. мъже с sicarii, кинжали, ножове (от лат. sica – кинжал). За разлика от обикновените разбойници, това била партия от главорези, бихме казали на съвременен език терористи, които нямали за цел да ограбват и убиват всички поред, а само най-вредните от еврейска гледна точка служители на Рим, а по-късно и изобщо всички, заподозрени в проримски симпатии. Разбира се, както винаги, в редиците на тези „идейни“ носители на меча имало и заклети разбойници, които преследвали свои лични цели, тоест обикновена кражба. Такива разбойници били особено многобройни в страната на Феликс (Юдейски древности XX, 6 и т.н.; За юдейската война IX, 13, 3).

“моля те, позволи ми”. “Това е доказателство за истинността на думите му, т.е. апостолът призовава всички присъстващи за свидетели. Показва, че е готов да се оправдае и е решен да се противопостави словесно на тълпата юдеи”. (св. Йоан Златоуст).

“се изправи на стъпалата”. Мястото било много благоприятно за него, тъй като говорел от високо, но и това, че бил вързан. “Какво може да се сравни с това зрелище – Павел говореше, докато бе вързан с две вериги…“ (св. Йоан Златоуст).

“заговори на еврейски език”, т.е. на тогавашното сиро-халдейско наречеие. “Първо ги предразполага към себе си, като им говори на родния език” (св. Йоан Златоуст). Това наистина привлякло по-голямо внимание и съдействало да се установи мълчание.