“като премина ония места”, в които преди това Павел е основал християнските общини в Македония. вж. Деян. 16:12 до Деян. 17:14.

“дойде в Елада”, т.е. в Гърция, която дееписателят по-горе нарича Ахаия (Деян. 19:21). „Ахаия“ е официалното име на Гърция според римското разделение на провинциите; „Елада“ е древното народно име на Гърция.

“престоя три месеца”. Вероятно значителна част от това време апостолът е прекарал в Коринт, където за пръв път се среща с Аполос. Не изглежда да е влизал и в Атина;  впечатлението от този град вероятно го е възпряло от второ посещение (Деян. 17 и сл.).

“иудеите направиха против него заговор”. Заговорът срещу апостола вероятно също е бил в Коринт, откъдето апостолът решава да замине за Сирия, като избира да мине по пътя през Македония и общините в Мала Азия.

“Сосипатър Пиров, бериец”, син на Пир, от Верия, първия град, в който апостолът трябвало да дойде при преминаването си от Ахаия в Македония. Вероятно е същият, за когото Павел споменава в своето послание до Римляни (Римл. 16:21).

“солунчани Аристарх и Секунд”. Аристарх е споменат и преди в Деян. 19:29, а за Секунд не се споменава повече в Деяния на апостолите.

“Гай от Дервия”. Дервия Ликаонска, следователно споменатият тук Гай е различен от македонеца Гай, споменат в Деян. 19:29.

“Тимотей”. За него вж. Деян. 16:1-3.

“асийците Тихик и Трофим”. Първият е споменат още и в посланията: Еф. 6:21; Кол. 4:7; 2 Тим. 4:12; Тит 3:12; а вторият, родом от Ефес (Деян. 21:29), е споменат и във 2 Тим. 4:20.

Всички тези седем спътници – трима родом от Македония, а останалите от Мала Азия – „придружават“ Павел „чак до Асия“, т.е. проконсулска Асия. Това не изключва възможността някои от изброените спътници да са придружавали Павел и по-нататък – до Йерусалим и след това до Рим. Така например, Трофим виждаме с Павел в Йерусалим (Деян. 21:29), Аристарх – на път за Рим с Павел (Деян. 27:2).

Във Филипи в Македония (Деян. 16:12) Лука, авторът на книгата Деяния, се присъединил към спътниците на Павел и вероятно останал там (вж. бележката към Деян. 16:40), поради което сега отново започва да разказва в първо лице – „ние“ (срв. Деян. 16:10, 17 и др.), а не „те“.

“Тези” – т.е. споменатите седем спътници са чакали (“ни чакаха”) Павел и Лука в Троада (вж. бел. към Деян. 16:8).

Не се посочва защо спътниците на Павел са били изпратени предварително; вероятно с цел да подготвят пътуването на Павел от Троада нататък, от чието описание може да се заключи, че имало специално подготвен за тази цел кораб.

“след дните на Безквасниците”, т.е. след празника на юдейската Пасха (срв. Лука22:1 и парал.), който Павел празнувал по свой начин, в духа на християнската свобода и вярвания, оставайки в покой според заповедта (Лука 23:56).

“в пет дни стигнахме в Троада”. Първия път, когато пътувал от Троада до Филипи, подтикнат от божествено видение, апостолът пристигнал още по-бързо (срв. Деян.16:1 и сл.).

“в първия ден на седмицата”, т.е. първият след съботата, нашата неделя, в дълбоката утрин, когато Господ възкръсна (Мат. 28:1 и сл.).

“когато учениците” – т.е. християните в Троада “се бяха събрали да преломят хляб”. Според св. Йоан Златоуст споменатото тук “преломяване на хляб” е обикновена трапеза, но други считат, че това е било литургично събрание, при което се е извършвало тайнството Евхаристия, установено от Господа за Негово възпоменание, а след това са се извършвали известните “вечери на любовта” (Деян. 2:42 и Деян. 2:46).  Че именно „в първия ден от седмицата“ (т.е. в неделя) в апостолската църква (а и след това) се е извършвало това богослужение, се вижда отчасти от това място в книга Деяния, отчасти от Първото послание на Павел до Коринтяни (1 Кор. 16:2) и най-вече от трайното предание на Църквата по този въпрос (вж. също Откр. 1:10).

“продължи речта си до полунощ”. Причината за тази продължителност на събранието е бързането на Павел, който възнамерявал да тръгне на по-нататъшно пътуване още на следващия ден. Това била беседа на любящ и обичан баща и учител с любящи и обичани деца и ученици, които се разделяли завинаги (срв. Деян. 20:25). Нито учителят, нито учениците очевидно са искали да прекъснат този разговор, продължил от полунощ до зори, след случая с Евтихий и извършването на Евхаристията (Деян. 20:11).

“имаше доста свещи” – за да придадат особена тържественост на събранието, а не просто да хвърлят светлина.

Богослужебното събрание се е провело в горната стая на “третия” етаж, “защото – отбелязва Йоан Златоуст – църква все още не е имало”.

“един момък”. Юношата Евтихий (Евтих) потънал в дълбок сън, пише Йоан Златоуст, не поради ленност, а по естествена необходимост, която вниманието в интересната, но необичайно продължителна беседа не успяло да преодолее.

“дигнаха мъртъв”. Тоест, тези, които са огледали падналия млад мъж, са заключили, че той е починал.

“спусна се върху му, прегърна го”. По подобен начин някога пророк Илия възкресил сина на сарептската вдовица (3 Цар. 17:21), а пророк Елисе сина на суманитката (4 Цар. 4:34).

Изразът “душата му е в него” не означава, че той не е умрял, а че душата му отново е в него, т.е. той отново е жив, възкресен от Божията сила чрез апостола. В своето смирение той не се изразява директно, избягвайки похвали за извършеното от него велико чудо (срв. Йоан Златоуст).

“като възлезе горе и преломи хляб”. Това означава, че преломяването и яденето на хляба, като богослужебно действие, все още не е било извършено поради продължителността на беседата, и едва сега, когато възобновили беседата, прекъсната от инцидента с Евтих, апостолът преломява и яде хляба. Заедно с него ядат, разбира се, и другите вярващи, макар че се споменава само Павел, защото именно за него се говори.

“И после излезе”. В славянския превод: “и тако изыде”. Т.е. тръгнал е веднага, без да си даде почивка.

“Ние” – т.е. спътниците на Павел “отидохме по-напред” с кораб до Асос, откъдето Павел продължил пеша. Въпреки че историкът не обяснява нито целта, нито причината за това желание на Павел, може да се предположи, че той е почувствал нужда да се уедини за ден-два, за да може насаме с Бога да подготви душата си за очакващите го велики събития.

“Асос” – пристанище на Троадско море, на 8 мили от Троада, на юг.

 “В Асос”, като се присъединил към спътниците си, всички отплавали заедно и пристигнали „в Митилин“ (сега Кастро), главния град на остров Лесбос, на източния бряг.

“Хиос”, “Самос” – островите, които се намират срещу Малоазийския бряг.

“Трогилия”, крайбрежен град на юг от Ефес.

“Милит”, крайбрежен град (сега Палатия), на около 9 мили южно от Ефес.

Опасенията на Павел, че може да се забави в Ефес, са били основателни, защото апостолът е имал тесни отношения с християнската община в главния малоазийски град, и съответно имал тук и много противници (1 Кор. 16:9), което неминуемо би довело до по-голямо забавяне в града, отколкото можел да си позволи. Затова той само минава покрай Ефес, като извикал за среща в Милит само презвитерите на Ефес, с които провежда беседа.

“повика презвитерите църковни”. Според свидетелството на св. Ириней Лионски (Против Ересите, 111:14, 2), апостолът повикал презвитерите не само на църквите в Ефес, но и на други съседни църкви, което не е невероятно с оглед на факта, че апостолът вече е бил в тези райнои (Деян. 20:25).

Апостолът започва словото си, като свидетелства за апостолските си трудове, които са били негова основна и почти единствена грижа и с които са тясно свързани всичките му приключения, лишения, трудности и проблеми. Целта на подобно откровено изказване не е да впечатли слушателите си със своето духовно величие, а да проповядва Христос и да подбуди към това и събралите се, като събуди у тях същата ревност и любов към Христос и Неговото дело.

“Вие знаете” – “Достойно е за удивление – казва св. Йоан Златоуст – как той (Павел) се старае да запази смирение, дори когато е нужно да каже нещо голямо за себе си. Бог постъпва по същия начин: Той не говори за Себе Си без причина, но когато не Му вярват, тогава изброява Своите благодеяния (Йез. 16:6) Виж как постъпва Павел: първо се позовава на тяхното свидетелство, за да не помислиш, че хвали сам себе си, той нарича слушателите свидетели на казаното – тоест

“с голямо смирение” (μετὰ πάσης ταπεινοφροσύνης – букв. “с всяко смиреномъдрие”) – не просто със смиреномъдрие, но с всяко смиреномъдрие, “защото има различни видове смиреномъдрие: има смиреномъдрие в думите, и в делата, в отношението към началниците, и в отношението към подчинените” (св. Йоан Златоуст).

“и много сълзи” (срв. Деян. 20:31), сред изкушенията, които ме сполетяха поради злите замисли срещу мен на юдеите. Според св. Йоан Златоуст тук апостолът проявява състрадание – “понеже страдаше за загиващите, за виновните за тези беди, а за случващото се със самия него се радваше; той бе от тези, които се радваха,  че “са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса” (Деян. 5:41).

“Покаянието пред Бога и вярата в Господа” е същността на апостолската проповед в нейното практическо приложение (Деян. 20:2, Деян. 20:37-38)

Апостолът предсказва съдбата, която го очаква, „за да ги научи да бъдат подготвени за опасностите, явни и тайни, и да се покоряват на Духа във всичко“ (св. Йоан Златоуст).

“свързан от Духа” (δεδεμένος τῷ πνεύματι). Т.е. отивам, воден от Светия Дух, без да знам какво ще се случи с мен там. Това незнание се отнася само до конкретните обстоятелства, а по отношение на главното – апостолът вече е получил откровение от Духа – и знае, че там го чакат вериги и скръб. “Знам, че там ме чакат изкушения, но какви – не знам” (св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт).

“Дух Светий свидетелствува по всички градове” – вероятно чрез пророците в рода на Агав, който в последния град преди Йерусалим, Кесария, предрекъл на апостола “вериги” (Деян. 21:10-11).

“няма вече да видите лицето ми всички вие” – не само вие, които присъствате тук, но и тези, които представлявате. Тази увереност се основава на свидетелствата на Духа в градовете, т.е. там, където е имало християнски общини, а може би и на собствените му вътрешни предчувствия, придружени от непреодолимо увличащия го към Йерусалим Свети Дух.

“чист съм от кръвта на всички” – невинен съм за чиято и да е гибел (Деян. 18:6), защото за да я предотврати, той не е пропуснал нищо от дълга си на учител. “Привидно оправдавайки себе си, той все пак ги призовава да се пазят. Чист съм, казва, от кръвта на всички, ако вие бъдете налегнати от сън и умрете от ръцете на убиеца на души, защото съм изпълнил дълга на учител“ (блаж. Теофилакт, св. Йоан Златоуст).

“Внимавайте върху себе си”. Блаж. Теофилакт пише: “Внимавайте върху себе си не защото вашето спасение е за предпочитане пред спасението на стадото, а защото, когато ние внимаваме върху себе си, тогава и стадото получава полза”.

“Дух Светий ви е поставил”. Вие не сте поставени от хора, а от Светия Дух чрез избор и ръкополагане (Деян. 16:23) и това е още по-голяма подбуда да внимавате за себе си и за цялото стадо.

“епископи” (ἐπισκόπους). Става дума за презвитерите, но те са наречени епископи поради тъждеството на някои от техните задължения, и то задължения важни, по-добре изразявани с думата “епископ”, отколкото презвитер. Това не означава, че тогава в църквата не е имало разлика между задълженията и правата на епископите и презвитерите, макар че несъмнено по название понякога не са различавани (блаж. Теофилакт). Същият апостол строго ги разграничава, като възлага единствено на епископа властта и правото да ръкополага презвитера и да го съди (Тит 1:5, 1 Тим. 5:22, 1 Тим. 5:19).

“да пасете църквата”. Под този образен израз, който срещаме и на други места (в Йоан 10 глава, Йоан 21:15-17), се разбират задълженията на презвитерите като учители във вярата и нравствеността на поверената им конкретна християнска общност (1 Тим. 5:17, 1 Тим. 3:2; Еф. 4:11; 1 Пет. 5:2), а като цяло да бъдат надзорници и пазители на стадото от вълци и всичко, което му вреди.

“която Той си придоби със Своята кръв”. Срв. Ефес. 1:14; Тит.1:14; 1 Петр. 2:9; 1Кор. 6:20. Св. Йоан Златоуст пише: „В думите на апостола се съдържат много убеждения, които показват колко скъпоценно е стадото, и ние се излагаме на немалка опасност, ако Господ за Църквата не пожали и собствената Си кръв, а ние нямаме никаква грижа за спасението на братята”.

“след заминаването ми”. Изглежда, че пребиваването на апостола сред християните в Мала Азия е било пречка за вълците да нахлуят сред стадото, че те не са смеели да го нападнат, докато Павел е бил тук. Сега апостолът предсказва „двойно бедствие: и него няма да го има, и други ще нападнат…“. (св. Йоан Златоуст).

“люти вълци, които няма да щадят стадото”. „Той каза не просто „вълци“, но добави и „люти“, желаейки да покаже тяхната сила и свирепост. Добавя и онова, което ще бъде най-тежкото, а именно, че тези вълци ще се надигнат измежду тях: “Особено трудно е, когато има междуособни борби” (св. Йоан Златоуст). Под люти вълци тук се имат предвид лъжеучители, чието лъжеучение е по-лошо от всяко външно преследване, те ще ограбят Божието стадо, развращавайки и унищожавайки не телата, а самите души на вярващите.

Няма никакво съмнение, че боговдъхновения взор на апостола е можел да проникне в бъдещето, без да има никакви индикации или признаци за това в настоящето. Възможно е обаче самото настояще вече да е носело знаци за тревожно бъдеще, което може би все още е било скрито за други, по-малко проницателни хора, но не е било скрито за Павел. Още тогава той е бил в състояние да разпознае незабелязаните от другите семена, от които след време е щял да израснат опасни плодове. Ефес е един от централните пунктове в Мала Азия, където се срещат най-важните религиозни и философски системи на Изтока и Запада. Ето защо появата на лъжеучители е била най-естествено очаквана тук, особено като се има предвид, че апостолът е трябвало само три години по-късно да пише срещу появилите се вълци в Колоса, а след това и в Ефес (в посланието до Тимотей). Следите от появата на лъжеучители в Ефес в близко до това време се потвърждават и от апокалиптичните писма на Йоан Богослов, от посланието на Юда и първото послание на Йоан Богослов. Очевидно е, че предсказанието на ап. Павел се изпълнило точно.

“бъдете будни” е същото като „внимавайте“ (Деян. 20:28). Като най-добро насърчение за това апостолът отново посочва непрестанните си усилни трудове и тегоби в устройването на християнските общини.

“три години” е закръглено общо число, а не определено число: всъщност „три месеца“ в синагогата (Деян. 19:8), “до две години“ в училището на Тирана (Деян. 19:10).

“със сълзи” (Деян. 20:19). Апостолът е направил всичко, което зависи от него. „Достатъчно направих: останах тук три години; достатъчни бяха наставени, достатъчно бяха утвърждавани“ (св. Йоан Златоуст).

“сега ви предавам на Бога (срв. Деян. 14:23) и на словото на благодатта Му”, заключено в евангелията, които, макар и да имат силата да ви спасят, не могат да го направят без вашата бдителност и труд.

“между всички осветени” от благодатта на Господа и предназначени за вечната слава в Царството Небесно (Мат. 13:43).

В края на проникновената си реч апостолът, отново призовава присъстващите за свидетели, като указва своята пълна безкористност, което е допринесло за успеха на проповедта му, и увещава и тях да правят същото.

Пълната безкористност на апостола се простирала до това, че той не само не вземал най-необходимото от другите, но и не искал да взема. И не само той, но и спътниците му се хранели с труда на ръцете си (Деян. 18:3), за да не бъдат в никаква тежест за общината и да не дават повод да бъдат обвинени в користолюбие (1Кор. 9:1 и сл.,; 2 Кор. 11:1 и сл.; 2 Кор. 12:1 и сл.; 2 Сол. 3:1 и сл.).

“да поддържате слабите”. Тоест, немощните, което в случая означава духовно слабите, които биха могли да се изкушат, ако видят, че апостолът живее за сметка на поучаваните и да подложат на съмнение не само искреността на учителя, но и достойнството на неговото учение. Павел дава висш пример в това отношение, въпреки че Господ и самият апостол не смятат за несправедливо работникът да получава възнаграждение и прехрана (Мат. 10:1 и сл.) от труда си, а проповедникът на Евангелието да живее от благовестието (1 Кор. 9:7-11, 1 Кор. 13-14 и сл.).

“по-блажено е да се дава, нежели да се взима”. Тези думи, които апостолът приписва на Господ, не се срещат в Евангелията. Вероятно са от устното предание и изразяват идеята, че християнското милосърдие, като прави човека по-добър в нравствено отношение и го поставя в по-добри отношения с ближните и с Бога, както е определено от Божия закон, е най-сигурното средство за привличане на Божието благоволение и за постигане на земно щастие и небесно блаженство.

„Когато се даде храна на гладния или топла дреха на треперещия от студ, не се ли чувства той щастлив тогава? Но Господ ни уверява, че в същото време този, който дава, е по-блажен. Къде може да се намери това блаженство? В сърцето, което обича Бога и човека. В какво се състои това блаженство? В чувството, че вършим и правим добро, в свидетелството на съвестта, в изпълнението на Божията воля в нас, в радостта на ближния, зарадван от нас. Човекът, запазвайки в себе си, макар и не съвършено, образа на всеблагия Бог, от Когото е сътворен, се радва на всяко добро, дори когато само чува за него: затова е естествено за него да изпитва блаженство, когато ги върши“ (Св. Филарет Московски).

„Една степен на блаженство е да се откажеш от всичко, друга – да си доставяш необходимото, трета – да доставяш не само на себе си, но и на другите, а четвърта – да не вземаш, дори когато проповядваш и имаш възможност да вземеш. Не е казано обаче, че да се взема е нещо лошо, а че е по-добре да не се взема.“ (блаж. Теофилакт, св. Йоан Златоуст).

В контекста на проповедта на апостол Павел това изречение на Господа има следния смисъл: по-благословено е да се дават духовни блага, отколкото да се получава въздаяние за тях с временни блага; по-благословено е да бъдеш напълно безкористен в делото на проповедта, отколкото да се възползваш от въздаянията на поучаваните хора, макар и това да не е несправедливо.

Последните три стиха са трогателно описание на прощаването на обичания учител с учениците му.