„Когато настана ден Петдесетница“. На Господ е било угодно  –  подобно на Пасха  – първата християнска Петдесетница да съвпадне с деня на еврейската Петдесетница, което не означавало нищо друго освен отмяна и по-добра замяна на двата юдейски празника.

Блажени Теофилакт говори за това събитие така: „в който ден бил даден Законът, в същия ден е било необходимо да бъде дадена и благодатта на Духа, защото както Спасителят, който е трябвало да понесе светото страдание, благоволил да предаде Себе Си не в друго време, а тогава, когато заколвали [пасхалното] агне, за да свърже истината със самия образ, така и слизането на Светия Дух по благоволение свише, било дарувано не в друго време, но по това, в което бил даден Законът, за да се покаже, че и тогава Светият Дух е законополагал, и сега законополага . Тъй като в деня на Петдесетница се събирали сноповете на новия плод и различни хора се стичали под едно небе (в Йерусалим): то в същия ден трябвало да стане и това, начатъците на всеки народ от живеещите под небето народи да се съберат в един сноп на благочестието и по словото на апостолите да бъдат приведени към Бога”…

„Всички в единомислие бяха заедно“ – ἦσαν ἅπαντες ὁμοθυμαδὸν ἐπὶ τὸ αὐτό. Кои всички и къде? Славянският превод добавя „апостоли“, руският – „те“. Под „всички“ се подразбират  не само апостолите, но всички вярващи в Христос, които се намирали тогава в Йерусалим (Деян. 1:16, срв. Деян.2:14), които отново дошли на празника на юдейската Петдесетница.

От следващия стих (2) става ясно, че събранието на тези вярващи в Христос е станало в къщата, вероятно, в същата, в която се е състояло предишното събрание (Деян. 1:13). Едва ли е възможно да се предположи, че домът е бил особено препълнен, защото това означава да допуснем, че на разположение на апостолите е била къща с огромни размери.

„Шум… като че идеше силен вятър“. Следователно, самият вятър не го е имало, само шум, подобен на вятър (срв. свети Йоан Златоуст и блажени Теофилакт), който слизал отгоре , от небето към мястото, където били събрани апостолите – този шум бил толкова силен, че привлякъл всеобщото внимание (стих 6).

„Напълни цялата къща“, т.е. съсредоточи се в тази къща.

„дето се намираха“, по-точно „дето те седяха“ (οὗ ἦσαν καθήμενοι·), пребивавайки в молитва и благочестиви разговори, в очакване да се изпълни обещанието.

„Езици, като че огнени“. Както шумът бил без вятър, така и езиците били без огън, само приличали на огнени. „Прекрасно казва: като че огнени, като че вятър, за да не си помислиш ти нещо чувствено за Духа (Теофил, свети Йоан Златоуст).

Шумът бил знак за потвърждение за слуха, че Светият Дух е слязъл, а езиците – за зрението. И едното, и другото възвисило апостолите и ги подготвило за величието на събитието и неговото въздействие върху душата, която всъщност била главният обект на чудото на обещаното кръщение с Дух Свети и с огън.

„Езици, които се разделяха“ – διαμεριζόμεναι γλῶσσαι – по-точно:  „разделени езици“. Впечатлението от момента на слизането на Свети Дух очевидно било, че от някакъв невидим, но близък източник внезапно се надигнал шум, който изпълнил къщата, и изведнъж започнали да се отделят като че огнени езици, които се разделили между всички присъстващи  –  така че се усещал един и същ общ източник на всички тях.

Шумът от небето също така бил знак за могъществото на силата на Свети Дух, предадена на апостолите („сила отгоре“, вж. Лука 24:49), а езиците – пламенността на проповедта, която трябвало да служи като единствено оръжие за покоряването на света в подножието на Христовия кръст. В същото време езиците са били точно обозначение на промяната, която се извършила в душите на апостолите, изразила се в неочаквано почувстваната от тях способност да говорят на други езици.

„всички се изпълниха с Дух Светий“. Свети Григорий Богослов (ІѴ, 16) казва:  „Светият Дух действал първо в ангелските и небесни сили…, след това в отците и пророците.., а накрая действал в Христовите ученици , и то в тях трикратно – според мярата на тяхната възприемчивост и в три различни времена: преди Христовото прославяне чрез страданието, след Неговата прослава чрез Възкресението и след Неговото възнесение на небето (Деян.3:21).  Както показва първото  –  очистването от болести и духове, което станало, разбира се, не без Духа; също така след завършека на домостроителството  – духването на Христос, което очевидно било Божествено вдъхновение, и накрая [действието Му се проявило в] сегашното разделение на огнените езици… Но първото не било ясно, второто било по-явно, а сегашното било съвършено: защото вече не с действие, както преди, но по същество с присъствие,  –  както би казал някой  –  „съпребивава и съжителства Духът“.

„както Духът им даваше да изговарят“. Като обяснява това, свети Кирил Йерусалимски казва: „Петър и Андрей, галилейците, говорят на персийски и мидийски, Йоан и другите апостоли говорят на всички езици с дошлите измежду езичниците. Светият Дух ги научава едновременно на много езици, които обучаваните от Него въобще не знаели. Това е Божествена сила! Какво сравнение може да има между дълговременното тяхно незнание и между тази всеобхватна, многостранна, необичайна, внезапна сила да говорят на всички езици“.

Свети Теофилакт поучава така: „Защо апостолите са получили дара на езиците преди другите дарове? Защото трябвало да се разпръснат по всички страни; и както по времето на стълпотворението единият език се разделил на много езици, така сега множеството езици се съединили в един човек, и един и същ човек, по внушението на Светия Дух, започнал да говори и на персийски, и на римски, и на индийски, и на много други езици. Този дар се наричал „дар на езиците“, защото апостолите можели да говорят на много езици“.

Свети Ириней (починал през 202 г.) казва за мнозина, още по негово време живеещи християни, които имат „пророчески дарове, говорят на разни езици (παντοδαπαῖς γλώσσαις), откриват тайните на човешкото сърце за назидание и обясняват Божиите тайни“ (Срещу ересите, V, 6).

В Събеседванията за живота на италийските отци, съчинение на свети Григорий Двоеслов, се споменава за един юноша Арментарий, който говорел на чужди езици, без да ги е учил. Следи от древността за това, как е бил разбиран дарът на езиците в собствен смисъл, може да се види и във факта, че Филострат, описвайки живота на Аполоний Тиански, когото искал да противопостави на Иисус Христос, отбелязва за него, че той знаел не само всички човешки езици, но и езика на животните. В църковната история има и по-късни примери на чудотворно разбиране на чужди езици, например при Ефрем Сирин.

Освен това, че в Йерусалим живеели немалко юдейски преселници „от всеки народ под небето“, – а по случай великия празник на Петдесетница в него се стекли и множество временни богомолци от различни страни, които станали неволни свидетели и потвърдители на чудото, случило се над апостолите, когато всички ги чули да говорят на езиците на своите страни.

„Всеки ги слушаше да приказват“. Свети Григорий Богослов поучава: „Спри тук и помисли как да се раздели речта, тъй като в речта има взаимност, отстранявана от препинателния знак. Дали са чували, всеки на своето наречие, че  –  така да се каже – говорът излизал от един, а били чувани множество говори поради такова сътресение във въздуха, или, по-ясно ще кажа, от един глас са произлизали множество? Или пък думата „слушаше“ „да приказват на неговия говор” трябва да отнесем към следващото, за да се разбере смисълът на изричаните говори, които били свои за слушащите, а това означава  –  чуждоезични говори. С последното аз повече съм съгласен, защото първото би било чудо, което повече би се отнасяло до слушащите, отколкото до говорещите, които били упреквани, че са пияни, от което се вижда, че самите те по действието на Духа чудодействали като произнасяли гласове”.

„Всеки ги слушаше да приказват“.

„Тия, които говорят, не са ли всички галилейци?“, т.е., първо, от известната част на Палестина, където говорят на това наречие, и, второ  –  от такава именно част, която не се славела с просвета. Едното и другото, с което свързвали галилейците, засилвало величието на чудото и изумлението на неговите свидетели.

„Тия, които говорят, не са ли всички галилейци?“,

„партяни и мидяни, еламити“, т.е. юдеи, дошли за празника от Партия, Мидия и Елам  –  провинции на бившите, могъщи Асирийско и Мидо-Персийско царства. Тези страни намирали между Каспийско море и Персийския залив. Там отначало били преселени жителите на Израилското царство след разрушаването му от асирийците около 700 г. пр. Хр., а след това и жителите на Юдейското царство, след унищожаването му от вавилонците при Навуходоносор около 600 г. пр. Хр. Мнозина от тях се върнали в Палестина по времето на Кир, но повечето останали в страните на заселване, като не желаели да се разделят с доходните си занимания.

„партяни и мидяни, еламити“,

„жители на Месопотамия“ – обширна равнина по течението на регите Тигър и Ефрат. Тук се намирала главната област на Асиро-вавилонското и Персийско царства и тук имало многобройни евреи, преселени от Навуходоносор.

„жители на Месопотамия“

„Кападокия, Понт и Асия, Фригия и Памфилия“ – всички са малоазийски провинции, влизащи в състава на тогавашната Римска империя. В частност Азия, според римското изброяване на провинциите, се наричало цялото западно крайбрежие на Мала Азия, където били провинциите Мизия, Кария и Лидия; главният ѝ град бил Ефес.

„Кападокия, Понт и Асия, Фригия и Памфилия“

„Ливийските страни, съседни на Кириния“. Ливия e област на запад от Египет, която представлявала грамадна степ, заселена само в северната си част по крайбрежието на Средиземно море, където се намирал и главният град на областта Кирена. Това крайбрежие тук и се нарича „Ливийските страни“, принадлежащи към Кириния или Кирена. Както тук, така въобще в Египет евреите били многобройни. Те дори имали специален храм. Тук за тях бил направен и преводът на техните свещени книги на общоприетия тогава гръцки език. В Кирена цяла една четвърт от населението били евреи.

„Ливийските страни, съседни на Кириния“.

„дошлите от Рим“ – пристигнали за празника Петдесетница от Рим, или изобщо от градовете на римския запад, където евреите също били разпръснати навсякъде. В самия Рим имало цял един еврейски квартал.

„дошлите от Рим“

„юдеи, тъй и прозелити“ – т.е. юдеи по рождение, както и езичници, приели юдейската вяра, каквито също имало много навсякъде в изброените местности.

„юдеи, тъй и прозелити“

„критяни“ – жители на остров Крит в Средиземно море, говорещи на малко по-различно наречие от гръцкия език.

„критяни“

„араби“ – жители на Арабия, на югоизток от Палестина, чийто език, арабският, имал при някакви сходства и значителна разлика от еврейския език.

„араби“

„слушаме тях да говорят на наши езици“ – ясно указание, че апостолите действително са говорели на различни езици и наречия.

„слушаме тях да говорят на наши езици“

„да говорят на наши езици за великите Божии дела“ – τὰ μεγαλεῖα τοῦ Θεοῦ, т.е. за всичко велико, което е явил и явява Бог в света, особено с идването на Божия Син в света. Но величието на такъв предмет на речта, и самата реч е трябвало да има възвишен и тържествен характер, на вдъхновено прославяне и благодарение на Бога.

„да говорят на наши езици за великите Божии дела“

„Петър се изправи с единайсетте“. Както и по-рано, при съвещанието за избор на дванадесетия апостол, „Петър служил за уста на всички, а другите единадесет присъствали, потвърждавайки неговите думи със свидетелство” (свети Йоан Златоуст).

„Петър се изправи с единайсетте“.

Като доказателство, че не са пияни, апостолът посочва, че сега „е трети час през деня“. Този час, който съответства на нашия 9-ти час, е бил първият от трите дневни часове за ежедневната молитва (3, 6, 9), съвпадаща с принасянето на сутрешната жертва в храма. А по обичая на юдеите преди този час никой не вкусвал храна, още повече на такъв голям празник като Петдесетница.

„е трети час през деня“.

„реченото от пророк Иоиля“, следователно 700 години преди това (Иоил 2:28 – 32). Самото пророчество на Иоил се привежда от дееписателя в малко изменен вид спрямо оригинала и текста на Седемдесетте, както нерядко правят Самият Господ и апостолите. Така вместо оригиналния неопределен израз „след това“ при апостол Петър ние виждаме по-определен израз – „в последните дни“. С това се изключва всяко отношение на пророчеството към някое по-близко старозаветно време, а изпълнението му се отнася към новозаветното време, тъй като според библейския възглед целият период на новозаветното Божие царство се представя като последна епоха на домостроителството на човешкото спасение, след което ще последва всеобщ съд и Царството на славата. В същото време под израза „в последните дни“ пророчествата обикновено указват не само на събития, които трябва да настъпят в края на старозаветното време и в началото на новозаветното, но и на такива, които ще се случват в продължение на цялото новозаветно време, до неговия край (ср. Ис. 2:2; Мих. 6 и др.).

„реченото от пророк Иоиля“,„в последните дни“

„ще излея от Моя Дух върху всяка плът“. По смисъла на този израз Божият Дух е представен като пълнота на всички дарове, от която един или друг дар се излива на един или на друг вярващ.

„ще излея от Моя Дух върху всяка плът“.

„изливане“ – предаване в изобилие, подобно на изливането на дъжд или вода.

„изливане“

„върху всяка плът“ – върху всички хора, върху цялото изкупено от Христос човечество, което ще влезе в новото Христово Царство, през цялото време на неговото разпространяване на земята, върху всички народи, без разлика на юдеи и езичници. За начало на изпълнението на това пророчество светият апостол посочва настоящия момент, изпълнен с толкова дивни знамения.

„върху всяка плът“

„ще пророчествуват… ще виждат видения… ще сънуват сънища“ и т. н. Тъй като даровете на Светия Дух са неизчислимо разнообразни, то отделно са дадени само някои от най-познатите в Стария Завет: „пророчеството“ като общо действие на приелите Светия Дух, „виденията“ (в будно състояние) и „сънищата“ като двата основни начина на Божествено откровение към пророците (Числ. 12:6).

„ще пророчествуват… ще виждат видения… ще сънуват сънища“

„синове… дъщери… юноши… старци“ е указание, че Светият Дух се излива над всички, без разлика в пола и възрастта; макар при това действията на Светия Дух да се разпределят така, че на синовете и дъщерите да дава пророчеството, на юношите –  виденията, на старците – сънищата; обаче това разпределение, направено за засилването и красотата на речта, има смисъла, че Светият Дух излива Своите дарове върху всички без разлика.

„синове… дъщери… юноши… старци“

„и върху рабите Ми и рабините Ми”. При пророка на това място откриваме важна особеност на речта, произтичаща от липсата на добавеното местоимение “Ми”. Той казва просто: „върху робите и върху робините“. С последния израз пророкът изразява по-категорично идеята за превъзходството на новозаветните изливания на Светия Дух спрямо старозаветните: в целия Стар Завет няма нито един случай на роб или робиня, които да притежават дарбата на пророчеството; но в Новия Завет, според пророка, това различие в състоянието ще изчезне под въздействието на Светия Дух, който ще дава дарбата на пророчеството. Духът ще бъде даден на всички без разлика не само на пол и възраст, но и на човешки състояния, защото в Христовото царство всички ще бъдат равни пред Господа и всички ще бъдат слуги на Господа.

„и върху рабите Ми и рабините Ми”.

„ще покажа чудеса“. С предричането на обилното изливане на Светия Дух в Царството на Месията е свързано и предсказанието за последния съд над нечестивия свят и спасението на покланящите се на истинския Бог. За предвестници на този съд се посочват особени знамения на небето и земята. Знамения на земята ще бъдат „кръв и огън, дим и пушек“, които са символите на кръвопролитието, смутовете, войните, опустошенията… Знамения на небето са слънчевото затъмнение и кървавият вид на луната. На образния език на свещените писатели тези явления означават най-общо големи бедствия в света и идването на Божия съд над него.

„ще покажа чудеса“.

„Ден Господен“ – т.е. денят на Месията; според новозаветната употреба на думата това е денят на съда на Месията над света, денят на Страшния съд.

„Ден Господен“

„великият и славен“ – велик е наречен заради величието и решаващото значение на съда за човечеството; а славен (επιφανῆ) е наречен, защото Господ ще дойде „в славата Си“.

„великият и славен“

Страшен за невярващите и нечестивите ще бъде последният съд, но спасителен за всеки, „който призове името Господне“, но не просто да Го призове, защото Христос учи, че не всеки, който Ми казва: „Господи! Господи! Ще влезе в царството небесно“, но който призове с усърдие, с добър живот, с подобаващо дръзновение“. (свети Йоан Златоуст). От това става ясно, че тук се имат предвид истински вярващите в Господ – т.е. праведниците.

Прилагайки това пророчество към събитието на деня на Петдесетница, апостолът очевидно не казва, че то изцяло се изпълнило в този ден, но посочва само началото на неговото изпълнение, което трябва да продължи дълго време, чиято продължителност е известна само на Бога, до края на всичко.             

Свети Йоан Златоуст казва, че започвайки да проповядва за Иисус, апостолът  „не казва нищо възвишено, а започва своята реч крайно смирено…, с мъдра предпазливост, за да не отегчи слуха на невярващите“.

„засвидетелствуван пред вас от Бога“, т.е. за Неговото месианско достойнство и пратеничество.

„засвидетелствуван пред вас от Бога“,

„личби, що ги Бог стори чрез Него между вас“. Според тълкуванието на свети Йоан Златоуст, апостолът „не казва: Той Сам стори, но Бог чрез Него, за да ги привлече чрез  скромността“.

„личби, що ги Бог стори чрез Него между вас“.

„между вас“ – имат се предвид жителите на Йерусалим, а след това и всички присъстващи, не само онези, които са могли да имат някакъв досег с Иисус Христос по време на дейността Му в Галилея и Юдея,  но и представителите на народа като цяло, отговорен за дело с толкова важно общочовешко значение. В този смисъл се говори и по – нататък за „предадения“, т.е. от Юда, Когото „вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници“, т.е. с помощта на езическите власти и разпъналите Христос, „Го убихте“ (стих 23).

„между вас“

За да изясни странното на пръв поглед обстоятелство, че един толкова засвидетелстван от Бога мъж (Иисус) може да бъде разпънат на кръст от ръцете на беззаконници, апостолът добавя, че това се е случило „по определената воля и предведение Божие“ (срв. Рим. 8:29; Евр. 10:5 – 7), или, както тълкува блажени Теофилакт „не със своята сила са направили това, което са дръзнали, защото Той Сам е е съизволил това и то е било определено свише“.

„Бог Го възкреси“ – според тълкуванието на блажени  Теофилакт, „ако се казва, че Отец Го възкреси, то е поради немощта на слушателите; защото чрез кого действа Отец? Чрез Своята сила, а силата на Отец е Христос. И така Той Сам възкресил Себе Си, макар и да се казва, че Го възкресява Отец“… (срв. Йоан. 5:26, 10:18).

„Бог Го възкреси“

„като освободи от оковите на смъртта“ – на гръцки език: ἀνέστησε λύσας τὰς ὠδῖνας τοῦ θανάτου, по-точно е преведено на славянски: „разрешив болезни смертныя“. Според тълкуванието на блажени Теофилакт, „смъртта се измъчвала (като че от раждане) и страшно страдала, когато Го задържала. Раждащата жена не задържа намиращото се в нея, и не действа, но страда и бърза да се освободи. Апостолът прекрасно е нарекъл възкресението освобождаване от болките на смъртта, така че може да се каже: разкъсвайки бременната и страдаща от раждането утроба, Спасителят Христос се появява и излиза сякаш от някаква раждаща утроба. Затова той е и наречен първороден от мъртвите”.

„като освободи от оковите на смъртта“

Апостолът потвърждава истината за Христовото възкресение чрез пророчеството на цар Давид, особено авторитетно в Юдея, в забележителен пасаж от неговия 15-и псалм (Пс. 15:8 – 11). Излагайки това място пълно и точно според превода на Седемдесетте (стихове 25 – 28), апостолът веднага сам започва да го тълкува  (стихове 29–31), правейки явен очевидния дар на Светия Дух в себе си да тълкува ПисаниетоПриложен към Давид, този пасаж от неговия псалом изразява радостната му увереност в постоянната помощ и доброта на Бога, простираща се дори отвъд гроба (нетлението). Но ако, приложено към Давид, всичко това се е изпълнило само отчасти, то приложено към Спасителя (изразът на апостола е показателен: “Давид говори за Него”, т.е. за Христос), то се е изпълнило буквално точно и пълно, както посочва свети Петър.

„Плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш“, на гръцки език ἡ σάρξ μου κατασκηνώσει ἐπ᾿ ἐλπίδι, ὅτι οὐκ ἐγκαταλείψεις τὴν ψυχήν μου. Славянският превод е по-точен от съвременния: „плоть моя вселится на уповании, яко не оставиши“. Би следвало да се каже в съвременен превод: „плътта ми ще се всели“ (т.е. в гроба) „в надежда, защото Ти не ще оставиш”. По повод на тези думи блажени Теофилакт отбелязва: „тъй като Иисус, възприемайки смъртта, съблече онази плът, която прие по плана на домостроителството, за да я възкреси отново от смъртта: то справедливо е [да се каже], че Неговата плът се е хранела с надеждата за очакваното безсмъртие“.

„Плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш“,

„Не ще оставиш душата ми в ада“, т.е. ще я изведеш от ада пак за живот, което ще е напълно възможно при нетлението на тялото – “ще я възкресиш” вече за нов по-добър живот (стих 28).

„Не ще оставиш душата ми в ада“,

„Ти ми си дал да позная пътищата на живота; Ти ще ме изпълниш с радост чрез лицето Си“. Блажени Теофилакт пише: „Не без причина [апостолът] е употребил тия думи, когато споменава за възкресението, учейки с това, че вместо в скръб [Той] ще бъде във вечно веселие, и ставайки безстрастен, неизменяем и безсмъртен по човешко естество; тъй като като Бог винаги е бил такъв, то не е трудно за Него и човешкото естество да направи причастно на това скоро след формирането му в майчината утроба, но допуснал възприетата от Него природа да премине през пътя на страданието, за да може по този начин, след като е разрушил властта на греха, да сложи край на мъченията на дявола, да унищожи силата на смъртта и да даде на всички хора възможност за оживотворяване. Затова като човек получава и нетление, и безсмъртие“.

„Ти ми си дал да позная пътищата на живота; Ти ще ме изпълниш с радост чрез лицето Си“.

„Нека е позволено да ви кажа смело“. Апостолът ще говори за най-великия и почитания от предците на юдейския народ като за по-нископоставен от Разпнатия Иисус и поради тази причина използва толкова мек израз.

„Нека е позволено да ви кажа смело“.

„умря и биде погребан“ –  като обикновен човек, с когото след неговата смърт и погребение не се е случило нищо особено или необикновено, т.е. подразбира се, че той не е възкръснал от мъртвите, което означава, че не върху него се е изпълнило казаното за  праведника, който няма да остане в гроба.

„умря и биде погребан“ –

„гробът му е у нас и доднес“, т.е. гробът с останките на тялото му, което е подложено на тление подобно на телата на всички други хора.

„гробът му е у нас и доднес“,

Свети Йоан Златоуст  казва, преминавайки към по-нататъшното тълкувание: „сега той [Петър] доказва това, което му било необходимо. И след това все още не преминава към Христос, а отново говори с похвала за Давид…, та слушателите му поне от уважение към Давид и неговия род да приемат словото за Възкресението, сякаш в противен случай тяхната чест ще пострада“.

„Бог с клетва обещал“. Това обещание, изпълнило се само над Месията, се съдържа 2 Цар. 7:12 – 16; срв. Пс. 131 По своята същност то е и пророчество за Възкресението, без което то не би могло да се изпълни.

„Бог с клетва обещал“.

„да Го постави на престола му“, т.е. именно като Месия (срв. Лука 1:32). „Както на много места от Божественото Писание, така и тук престол се употребява вместо царство“. (блажени Теофилакт).

„да Го постави на престола му“,

„Тогова Иисуса“ – Този, а не някой друг, именно Иисус от Назарет.

„Тогова Иисуса“

„на което всички ние сме свидетели“, понеже Го видяхме, Възкръсналия, разговаряхме с Него, ядохме с Него, докоснахме Го и чрез всичко това се уверихме в действителността на Неговото възкресение, за да бъдем в правото си да свидетелстваме за Него и на другите.

„на което всички ние сме свидетели“,

„И така, Той, след като биде възнесен с Божията десница“ – на гръцки език: τῇ δεξιᾷ οὖν τοῦ Θεοῦ ὑψωθείς, на славянски: десницею убо Божиею вознесеся – израз, допускащ две разбирания: или „биде възнесен“ на небето от Божията десница, в същия смисъл, в който по-горе се казва, че Бог Го възкреси от мъртвите (стих 24); или „биде възнесен“ т.е. издигнат да седне отдясно на Отца в прославената Си човешка плът. И едното, и другото тълкувание са равносилни и равнозначни.

„и прие от Отца обещанието на Светаго Духа“, т.е. като получи от Отца властта да изпрати на онези, които вярват в Него  –  Светия Дух, обещан от Отца и изхождащ от Отца.

След като потвърдил истината за възкресението на Христос въз основа на Давидовото пророчество, апостолът намира за необходимо да потвърди и истината за възнесението на Иисус, чийто непосредствен резултат е изливането на даровете на Светия Дух. Тази истина апостолът утвърждава, като се позовава на пророческото изречение на Давид в Пс. 109 (стих 1), отнасяйки изпълнението тези думи изцяло към Христос. Самият Господ също прилага това изречение към Себе Си в разговора Си с фарисеите (Мат. 22:42 и др.).

„целият дом Израилев“, т.е. целият еврейски народ.

„целият дом Израилев“,

„Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос“, с други думи: „Бог направи така, че тоя Иисус, Когото вие разпнахте е, и истинският ваш Господ и Христос“, или Месия (двойно обозначаване на Неговото месианско достойнство – общо и частно).

„Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос“,

„Когото вие разпнахте“.  Според забележката на св. Йоан Златоуст, „апостолът прекрасно завършва така своето слово, за да може по този начин да разтърси душата им“.

„Когото вие разпнахте“.

„на сърце им стана умилно“ – слушателите на апостол Петър изпаднали в сърдечно съкрушение, защото били постъпили така с Месията и проявили готовност в сърцата си да заличат вината си с вяра в Него, поради което питат по-нататък: „какво да направим?“

„на сърце им стана умилно“: „какво да направим?“

„мъже братя“ – изпълнено с доверие, почит и любов обръщение на апостолите, от чието име говори Петър.

„мъже братя“

За помирение с Бога и неприетия Месия, Петър предлага покаяние и кръщение, с техните благодатни плодове  –  прошка на греховете и получаване на даровете на Светия Дух.

„всеки… да се кръсти в името на Иисуса Христа“. Според тълкуванието на блажени Теофилакт, „тези думи не противоречат на думите „като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19), защото Църквата мисли Светата Троица като неразделна, така че поради единството на трите ипостаси по същност, кръщаваният в името на Иисус Христос, се кръщава в Троицата, тъй като Отец, и Син, и Свети Дух са неразделни по същност“. Очевидно е, че когато апостолът призовава към кръщение в името на Иисус Христос, той само посочва с това основното съдържание на нашата вяра и изповед, с което се обуславя признаването на всичко, което е открито от дошлия на земята Син Божи.

„всеки… да се кръсти в името на Иисуса Христа“.

„за вас… и за вашите деца“, т.е. на потомците изобщо, “и за всички далечни”, т.е. за онези, които стоят в най-отдалечени степени на родство и близост с еврейския народ. Тук може да се мисли и за езичниците, за които апостолът говори прикрито, щадейки слабостта на евреите, които биха могли да видят нещо съблазнително в предоставянето на езичниците на равен дял в царството на Месията. Този въпрос е трябвало да се разреши от самото време; тук обаче е трябвало да се избягва всичко, което може да хвърли сянка върху достойнството на проповядваните нови истини.

„за вас… и за вашите деца“,

„които би призовал Господ, Бог наш“. Господ призовава всички, желае спасение за всички; очевидно тук се имат предвид онези, които, откликвайки със свободната воля на Господния призив, осъществят на дело призванието си, като се покаят и приемат кръщение в името на Иисус Христос.

„които би призовал Господ, Бог наш“.

„И с много други думи“, които дееписателят не привежда, излагайки единствено основното съдържание на казаното от апостол Петър.

„И с много други думи“,

 „спасявайте се от тоя опак род“. На гръцки език: σώθητε ἀπὸ τῆς γενεᾶς τῆς σκολιᾶς ταύτης. По-точно е да се каже: спасявайте се от съвременния лукав, упорит човешки род (σκολιός означава крив, а после – хитър, лукав), от Божия съд и наказание, очакващи тези хора, които със своето упорство стигнаха до там да отхвърлят Месия и Неговото дело, и да не вярват в Него. Това увещание на апостола е приложимо и към всички следващи времена, посочвайки необходимостта всички християни да се спасяват от света, лежащ в зло, с чистата вяра в Христос и живот според тази вяра.

 „спасявайте се от тоя опак род“.

„кръстиха се“. Тъй като в Йерусалим и в близките му околности няма толкова обилно събрани води, че толкова народ наведнъж да може да бъде кръстен чрез потапяне, можем да предположим, че самото кръщение е последвало малко по-късно, поотделно за всеки, по домовете или на групи при повече или по-малко достатъчни водоеми, от някой от апостолите и Господните ученици.

„кръстиха се“.

„И постоянствуваха“. На гръцки език: ἦσαν δὲ προσκαρτεροῦντες, по-точен от съвременния е преводът на славянски: бяху же терпяще, буквално – бяха неуморими в учението на апостолите и т. н.

„И постоянствуваха“.

Разбира се, трудно е да се предположи, че цялата тази маса от хора (3000 души, освен предишния значителен брой вярващи) се е събрала на едно място или в една къща. По-вероятно е вярващите, разделени на няколко групи или общности, да са се събирали на няколко места, където апостолите са ги учели на новите истини, молитви и тайнодействия. Между всички тези общности е съществувало най-тясно общуване, което ги е обединявало в едно братско семейство, чиято душа са били апостолите.

„в хлеболомението“. На гръцки език: τῇ κλάσει τοῦ ἄρτου. ози израз обикновено означава ядене на храна (Лука 24:30 и др.), но по онова време се използва и в друг, по-висш смисъл – като извършване и участие в тайнството Евхаристия (1 Кор. 10:16). Тук могат да се подразбират и двете значения, както поотделно, така и заедно, още повече че това е било време, когато Евхаристията обикновено е била вечеря на любовта, с участието на всички вярващи, в дух на братско равенство, любов и взаимно общуване. Така се очертават основните характеристики на първоначалното християнско богослужение, отделно и независимо от старозаветното богослужение: поучение, преломяване на хляба (Евхаристия) и молитви, макар че апостолите и другите вярващи не прекъсват връзката със старозаветния храм и неговите богослужения (Деян. 3:1 и др.).

„в хлеболомението“.

„Страх обзе всяка душа“, т.е. душата, която не вярва. Неочакваните и поразителни явления на божествената сила, изключителният успех на проповедта на Петър, неговите горещи предупреждения и проповеди, чудесата и знаменията на апостолите  –  всичко това не можело да не стресне впечатлителната душа и да не я потопи в дълбок размисъл.

„Страх обзе всяка душа“,

„бяха заедно“. В гръцкия текст: ἦσαν ἐπὶ τὸ αὐτὸ. Славянският текст на този стих в сравнение с гръцкия оригинал и руския превод има допълнителен ред (повтаряйки началото на стих 43): „страх же велий бяше на всех их. Все же верующие были вместе“, т.е. събирайки се на определени места (ср. Деян.1:14, 2:1), за поучаване и молитви, всички заедно образували единодушно семейство, със силна братска любов и общение.

„бяха заедно“.

„всичко им беше общо“. Отличителната черта на първото християнско братско семейство или общност е била споделянето на имуществото, което не се извършвало нито принудително, нито законово, а било напълно доброволно, поради възвишения порив на живата вяра и братската любов на първите християни помежду им. Не е имало унищожаване на правото на собственост (срв. Деян. 5:4), а напълно доброволно разпределение или отстъпване на това право, изцяло и частно, в полза на други нуждаещи се.

„всичко им беше общо“.

Колко дълго се е запазила тази отличителна черта на първите християнски общности, не е известно; във всеки случай следите от нея се губят много скоро в историята. Може да се смята, че изчезването на тази особеност и нейното премахване се дължи на значителните  трудности, които бързото разрастване и многочисленост на Христовите последователи пораждали (срв. Деян. 6:1).

„всеки ден единодушно престояваха в храма“, т.е. присъствали на юдейското храмово богослужение, “защото, както казва свети Йоан Златоуст, все още не били отхвърлили нищо юдейско; и самата почит към мястото се пренасяла върху Владиката на храма”…. Цялото храмово богослужение съдържало в основата си и въплъщавало стремежа към Месията; това правело това богослужение полезно и за християните, които се различавали от евреите в този случай само по това, че вярвали не в Пришествието, а във вече дошлия Месията.

„всеки ден единодушно престояваха в храма“,

„преломявайки по къщите хляб“. В гръцкия оригинал: κλῶντές τε κατ᾿ οἶκον ἄρτον. Изразът κάτ’ οῖκον допуска да се каже както „по къщите“ (различни, няколко), така и „в къщата“ (една). И двете имат своите основания (срв. стих 42), в зависимост от многолюдността на събралите се и от вместимостта на мястото на събранието

„преломявайки по къщите хляб“.

„хранеха се с весело и чисто сърце“.

„хранеха се с весело и чисто сърце“.

Срв. Деян. 2:12 и Деян. 20:7 – 11. От посочените места може да се заключи, че в най-ранните времена на християнството е имало два вида вечери на любовта (αγάποι): такива, които са се провеждали в различни къщи и следователно от отделни общества на вярващи (главно в Йерусалим), и такива, които в определени дни, а именно в неделя, са се провеждали от цялото събрание на вярващите. Вечерята се откривала и завършвала с молитва и измиване на ръцете. По време на самата вечеря се пеели псалми и други свещени песни, четели се и се тълкували откъси от Свещеното Писание.

В началото вечерите на любовта били много разпространени и заедно с Евхаристията се извършвали твърде често, почти ежедневно. Но още през първите векове на християнството имало църкви, в които не се виждали и следи от тези вечери. Свети Юстин Мъченик, като говори за извършването на Евхаристията и за богослуженията при римските християни от своето време, не споменава за агапите.  Нищо не казва за тях и св. Ириней Лионски. С разпространението на християнството първоначалният живот на християните, имащ семеен характер, все повече и повече приемал обширните размери на обществения, църковно-народен живот. Това довело изчезването на първоначалните агапи поради неизбежните нежелателни злоупотреби и нередности, смесили се с тях.

„като хвалеха Бога“ е общо обозначение на възвишеното религизно настроение на духа на първото християнско общество (Лука 24: 53).

„като бяха обични на целия народ“ – несъмнено заради своята строга религиозност, чист живот и добродетели, мирното и радостно доброжелателно отношение към всички.

„Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха“.

Тук нарастването на Христовата Църква изглежда не като дело на обикновеното развитие и растеж на едно общество, а като непосредствено дело на Самия Господ, който невидимо управлява Своята Църква.