Повярвалите „ елини“ несъмнено са прозелити – езичници, обърнати към юдаизма, за разлика от „езичниците“, споменати по-нататък (ст. 2), които се присъединяват към невярващите юдеи срещу апостолите.

„възбудиха и озлобиха“, т.е. наклеветиха апостолите, обвиниха ги в много неща, „представиха простосърдечните като коварни“ (свети Йоан Златоуст).

„против братята“, т.е. не само срещу апостолите, но и изобщо срещу новопокръстените Христови последователи, по-голямата част от които били юдеи по рождение, следователно братя по плът за гонителите (Римл. 9:3).

„говорейки дръзновено за Господа“. Блажени Теофилакт Охридски пише: „Това дръзновение произтичало от предаността на апостолите на делото на проповедта, а това, че слушалите ги, повярвали, било следствие от чудесата, но донякъде за това допринесло и дръзновението на апостолите“.

„народът в града се раздели“. В това разделение изглежда се крие причината, поради която подстрекаването на езичниците от страна на юдеите остава до известно време безплодно.

„народът в града се раздели“.

„иудеите със своите началници“ – срв. Деян. 13. Вероятно с архисинагога и старейшините, които образували съвета при него.

„иудеите със своите началници“ –

„с камъни убият“. В желанието „да ги убият с камъни“ се открива както фактът, че главните ръководители на нападението срещу апостолите са били юдеите, така и че вината на апостолите е била формулирана като богохулство, за което юдеите са имали подобно наказание.

„с камъни убият“.

„в ликаонските градове Листра и Дервия“. Ликаония не толкова в политически, колкото в етнографски план била особена област в Мала Азия с градове Листра на югоизток от Икония, и Дервия на югоизток от Листра.

„в ликаонските градове Листра и Дервия“.

„забележи, че има вяра“ – виждайки с проницателността на богопросветен апостол.

„забележи, че има вяра“ –

„казваха по ликаонски“.  Какъв е този ликаонски диалект, е трудно да се каже: някои го смятат за диалект, близък до асирийския, други – за идентичен с кападокийския, трети – за развален гръцки.

„казваха по ликаонски“. 

„наричаха Варнава Зевс, а Павла Ермес“. Защо хората са виждали точно тези богове във Варнава и Павел, се обяснява отчасти с местна фригийска приказка за появата на тези богове в човешки образ (Овидий, Метаморфози VIII), както и с факта, че в близост до града имало храм или идол на Зевс, а Ермес (Хермес), като красноречив тълкувател на боговете, е бил смятан за задължителен придружител на Зевс, когато той слиза от Олимп при смъртните. Намек за последното дава и самият дееписател, според когото Павел е бил смятан за Ермес, „защото първенствува в говоренето“…. Възможно е самият външен вид на апостолите да е имал своето значение: Павел, като млад мъж (Деян. 7:58), отличаващ се с енергичен характер, отразяващ се във всичките му речи и действия, лесно би могъл да се отъждестви с Ермес, който бил представян като нежен, жив, добре изглеждащ младеж, докато Варнава със своята сериозност би могъл да напомня на езичниците за Зевс. Относно външния вид на апостолите св. Йоан Златоуст пише: „Струва ми се, че Варнава имал достолепен вид“.

„наричаха Варнава Зевс, а Павла Ермес

„донесе венци“ – за да украсят с тях жертвените волове, което обикновено се правело, за да зарадват повече боговете.

„донесе венци“ –

„раздраха си дрехите“ в знак на дълбока скръб и съкрушение от такова заслепение на хората.

„раздраха си дрехите“

Апостолите доказват абсурдността на обожествяването им от езичниците, уверяват ги в лъжливостта на езическите богове. Посочват им Единия жив Бог, Твореца на всички неща, Който, макар да е допуснал всички народи да следват неверни пътища, не ги е лишил от възможността да познаят истинския път (срв. Рим. 1:20, 11:13-36).

„Без да насилва свободната воля, – казва блажени Теофилакт Охридски, – Господ позволил на всички хора да постъпват според собственото си усмотрение; но Сам Той постоянно извършвал такива дела, от които те, като разумни същества, можели да разберат Създателя“.

„едвам убедиха“. Толкова силно бил развълнуван народът от случилото се и толкова твърдо бил убеден, че пред очите му били богове, а не хора.

„едвам убедиха“.

„дойдоха … някои иудеи“ от невярващите и враждебно настроените към Павел и Варнава (Деян. 13:50 и 14:5).

„набиха Павла с камъни“, а не Варнава – може би защото той, като водещ в говоренето (Деян. 14:12), изглеждал на юдеите като най-опасния и омразен враг. Вероятно за същото пребиване с камъни апостолът споменава в 2 Кор. 11:25. Такава е удивителната изменчивост на тълпата, която лесно се поддава на злата реч на подстрекателите. Съвсем доскоро те били готови да почитат апостолите като богове, а сега били способни на разправа като с най-закоравели злодеи. Несъмнено впечатляваща е и способността на подстрекателите да осъществят такъв обрат в настроенията на масите.

„учениците се събраха около него“ вероятно с намерението да видят какво става с него, в какво състояние е или дори да го погребат, ако е мъртъв.

„стана и отиде в града“. Няма съмнение, че това укрепване на телесните сили на Павел е било чудотворно действие, макар че авторът само загатва за него – с краткия и силен израз – „стана и тръгна“! Тук заслужава внимание и твърдостта на духа на апостола, който без страх се връща в града, където току-що е бил в смъртна опасност.

От Дервия, след успешна проповед, апостолите предприемат обратно пътуване до Антиохия Сирийска, през всички посетени преди това места (Деян. 13 и т.н.), укрепвайки вярващите, за да бъдат готови да пазят Христовата вяра, въпреки всички гонения, скърби и изпитания, които представляват за вярващите най-сигурния път към Небесното Царство (Мат. 7:14).

„им ръкоположиха презвитери“ – предстоятели и ръководители на всяка община, която по този начин получава стабилна външна организация. Ръкополагането, т.е. възлагането на ръце (Деян. 6:2 – 6), показва важността на служението на презвитерите, както и благодатния характер на това посвещаване (срв. Деян. 11:30).

„помолиха се с пост“ – както правят при всички важни случаи (Деян. 13 и др.)

„ги повериха“ – т.е. новопокръстените християни, заедно с новопоставените им ръководители

„на Господа“, т.е. на Неговата благодат, благоволение и закрила.

През Писидия и Памфилия апостолите се връщат в Пергия, първия град, в който пристигат след пристигането си на брега на Мала Азия (Деян. 13:13).

„слязоха в Аталия“ – крайморски град в Памфилия, югоизточно от Пергия, при вливането на река Катаракта в морето. Градът е наречен на името на Атал Филаделф, пергамския цар, от когото е построен.

„слязоха в Аталия“

От Пергия апостолите пътуват през Селевкия до Антиохия Сирийска, откъдето, водени от Божията благодат, започннали първото си апостолско пътуване.

„събраха църквата“, т.е. християнското общество в Антиохия и им „разказаха всичко, което Бог бе направил с тях“. Апостолите изповядват със смирение, че Божията сила е действала в тях през цялото това време, а не те сами.

„отвори вратата на вярата“ . Образен израз на приемането на езичниците в лоното на Христовата църква (1 Кор. 16:9; 2 Кор. 2:12; Кол. 4:3). Свети Йоан Златоуст припомня, че юдеите забранявали дори да се разговаря с езичници.

С това завършва разказът за първото апостолско пътуване до езичниците на великите апостоли Павел и Варнава.

Колко дълго е продължило това първо пътуване на Павел, авторът не казва. Предполага се, че то е продължило около две години.