„Това“, т. е. за гоненията, които очакват апостолите (Иоан 15:18 и сл.)

„за да се не съблазните“. Да знаем за предстоящите страдания е полезно, защото очакваното не ни поразява толкова, колкото неочакваното.

„изгонят от синагогите“ – вж. тълкуванието към Иоан 9:22, 34. В очите на юдеите апостолите изглеждат като отстъпници от отеческата вяра.

„всякой, който ви убие“. От това става ясно, че апостолите ще бъдат поставени извън закона, тъй че всеки, който ги срещне, ще има право да ги умъртви. Впоследствие в Талмуда изрично било установено (трактат на Бемидбар рабба, справка при Холцман, 329,1), че който убие неправеден човек, с това принася жертва на Бога.

Христос повтаря (срв. Иоан 15:21), че причината за такова враждебно отношение към апостолите ще бъде, че те, юдеите, не познават както подобава нито Отца, нито Христос.

Господ не казал на апостолите за страданията, които ги очаквали, в началото на тяхното следване на Христос. Причината за това е, че Той Самият е бил постоянно с тях. В случай на неприятности, които можели да сполетят апостолите, Христос винаги можел да ги утеши. Но сега Той се отделя от апостолите и те трябвало да знаят всичко, което ги очаква.

Оттук има основание да се заключи, че евангелист Матей помества в словото на Христос към  апостолите, когато ги изпраща на проповед (Мат 10:16 – 31), предсказания за очакващите ги страдания, не защото Господ тогава е открил на учениците очакващата ги участ, а защото е искал в един раздел да обедини всички наставления на Христос към учениците като проповедници на Евангелието.

Думите на Господа за Неговото заминаване дълбоко поразили учениците, но те съжалявали най-вече себе си, а не своя Учител. Мислили какво ще стане с тях, но не се запитали каква участ очаква Христос. Сякаш били забравили за въпроса на Тома, угнетени от мъката по заминаването на Христос (срв. Иоан 14:5).

„за вас е по-добре“. Господ се отнася снизходително към това състояние на учениците и желае да разсее угнетяващата ги скръб, като им казва, че при тях ще дойде Утешителят.

„ще изобличи света“. Христос и преди е говорил за този Утешител и за Неговото дело сред апостолите и другите вярващи (Иоан 14:16), но сега говори за Неговото значение за невярващия свят. Впрочем, тълкувателите се разминават по въпроса пред кого Светият Дух ще се яви като  като изобличител или свидетел за Христос – дали пред света, или само пред вярващите. Едни казват, че тук Господ говори за това, че чрез делото на Светия Дух Христовата истина и неправедността на света ще станат ясни, но само за съзнанието на вярващите.

„На тях ще им бъде открит целият грях на света, цялата му неправда и онази погибел, на която той е осъден… А какво е могъл Духът да разкрие на глухите и слепите духовно, какво е могъл да разкаже Той на мъртъвците? Но е можел да поучи чрез тях онези, които са могли да Го възприемат…” (К. Сильченков).

С такова тълкувание не можем да се съгласим, защото първо, Господ по-горе (Иоан 15:26) вече е казал, че Духът ще свидетелства за Христос на света, а второ, би било странно да се предположи, че светът, който е бил толкова възлюбен от Отца (Иоан 3:16, 17) и за спасението на който е дошъл Синът Божи (Иоан 1:29; 4:42), ще бъде лишен от въздействието на Светия Дух.

Някои твърдят, че светът не се е вслушал в изобличението, което обаче тук се отбелязва като факт („ще изобличи“, стих 8). Трябва да кажем, че употребеният тук гръцки глагол ἐλέγχειν („изобличавам“) не означава „довеждам човека до пълно осъзнаване на вината му“, а само „привеждам силни доказателства, които обаче могат да бъдат пренебрегнати от мнозинството слушатели“ (срв. Иоан 8:46, 3:20, 3:20, 3:20, 3:20, 3:20, 3:20). :46, 3:20, 7:7). Предвид това е по-добре да се придържаме към мнението, че тук става дума най-вече за отношението на Утешителя към невярващия и враждебен на Христос свят, пред който Утешителят ще се яви като свидетел.

Какво ще изобличи или за какво ще свидетелства Утешителят? За греха като цяло, за истината като цяло, за съда като цяло (всички стоящи тук гръцки съществителни – ἀμαρτία, δικαιοσύνη, κρίσις – стоят без член и следователно означават нещо абстрактно). Светът не разбира, както подобава, тези три неща. Той върши зло и при все това е сигурен, че това не е зло, а добро, че не греши. Той смесва доброто със злото и счита безнравствеността за естествено явление, показвайки с това, че съвсем няма понятие за правда или праведност, не вярва даже в нейното съществуване. И накрая, той не вярва и в божествения съд, на който трябва да се реши съдбата на всекиго според делата му. Ето тези чужди на разбирането на света истини Духът Утешител трябва да изясни на света и да докаже, че съществуват и грях, и истина, и съд.

По какъв начин Духът ще обясни това на света? Грехът се разкрива чрез неверието, което е проявил светът по отношение на Христос (вместо: „че не вярват” е по-правилно да се превежда: „защото не вярват”: частицата ὁτι, според контекста има тук значение на причина). В нищо толкова ясно не се открива грехът, както в неверието на света в Христос (срв. Иоан 3:20; 15:22). Светът ненавижда Христос не защото в Него е имало нещо достойно за омраза, а защото греховността, като завладяла хората, ги кара да не приемат високите изисквания, които Христос има към тях (срв. Иоан 5:44).

Светият Дух ще свидетелства и за съществуването на правда, отново във връзка с Христос. Възнасянето на Христос при Отец е доказателство, че праведността е свойство на Бога, награждаващо за великите дела с възвисяване, но тя също така съществува като свойство или дело на Христос, Който със Своето възвисяване ще докаже, че е праведен и свят (1 Иоан. 2:1, 29; Деян. 3:14; 7:52; 1 Пет. 3:18), въпреки че според юдеите Той е бил грешник (Иоан 9:24). Светият Дух, най-вече чрез проповедниците за Христос, ще разкрие значението на отделянето на Христос от апостолите, които сега възприемали това отдалечаване като скръбно, а не радостно събитие. Но след като върху тях слезе Духът Утешител, те ще разберат и ще започнат да обясняват и на другите истинския смисъл на това оттегляне на Христос, което е доказателство за съществуването на правдата. Апостол Петър най-вече говори по този начин пред юдеите за Христовото възнесение (Деян. 2:36; 3:15).

Накрая, Светият Дух ще обясни на света, че съществува съд – с примера на осъждането на виновника за Христовата смърт (Иоан 13:2, 27) – дявола, княза на този грешен свят. Тъй като Господ разглежда Своята смърт като вече извършила се, то и за осъждането на дявола произнесено над него от Божествената правда заради това кърваво и неправедно дело (той е умъртвил Онзи, Който бидейки безгрешен, той не е имал право да лишава от живот – срв. Рим. 6:23), Той говори също като за свършен факт („е осъден“).

В ранната Църква осъждането на дявола се е проявявало в случаите на изгонването на бесове от апостолите, които извършвали тези чудеса със силата на Светия Дух. Освен това, в апостолските послания дяволът се представя като вече изхвърлен от обществото на хората, които са повярвали в Христос: той ходи само около Църквата, като ревящ гладен лъв (1 Пет. 5:8), разстила своите мрежи отново извън Църквата, за да улови онези вярващи, които могат да излязат отвъд пределите на Църквата (1 Тим. 3:7). С една дума, осъждането на дявола, победата над него е била за съзнанието на вярващите факт, който се е случил, и те са убеждавали в това и целия свят.

От стих 12 до стих 33 се съдържа третата утешителна реч на Христос. Тук Той говори на апостолите, от една страна, за бъдещото изпращане на Светия Дух, Който ще ги наставлява във всяка истина, и, от друга страна, за Своето идване или завръщане при тях след възкресението Си, когато те ще узнаят от Него много неща, които дотогава не са знаели. Ако сега те се чувствали силни във вярата заради това, което вече са чули от Христос, то Той им казва, че силата на вярата им все още не била толкова голяма, че да ги спаси от страха при вида на това, което ще се случи с техния Учител. Христос завършва беседата Си, като призовава учениците да понесат смело предстоящото изпитание.

„много“. Христос не може да каже на учениците всичко, което е имал да им предаде: в сегашното им състояние за тях е трудно да възприемат това „много”, което имал Христос. Много вероятно е то да включва онова, което Господ им е открил в продължение на четиридесетте дни след Своето възкресение (Деян. 1:3) и което след това е станало основна част на християнското предание.

„всяка истина“. По-горе Христос говори за делото на Светия Дух за света. Сега Той говори за значението на Духа за личния живот на Христовите  ученици. Тук дейността на Духа ще даде толкова много плод, че с нея преизобилно ще бъде задоволена жаждата за познание на истината, която за учениците било невъзможно да утоляват след заминаването на техния Учител. Светият Дух, като Дух на истината (вж. Иоан 14:17 и 25:26), ще им даде пълно познание на всяка истина, или по-точно на цялата (πᾶσα) истина, която по-рано им е съобщена от Христос само общо.

„ще ви упъти“. Впрочем тези думи не означават, че учениците ще усвоят цялото съдържание на учението за Бога, че в тяхното познание няма да има никакви недостатъци. Христос говори само, че Духът ще им даде това, а дали те ще възприемат всичко предложено им, ще зависи от това дали ще се оставят на водачеството на Духа. Духът ще бъде техен пътеводител при изучаването на истината (вместо ὁδηγήσει в някои древни кодекси се чете ὁδηγός ἔσται).

„защото от Себе Си няма да говори“. Свойството на Духа, по силата на което Той е източник на откровение, се основава на това, че Той също толкова малко, както и Христос (Иоан 7:17; 14:10), ще говори „от Себе Си“, т. е. Той няма да започва нещо ново в обучението на учениците на истината, но подобно на Христос (Иоан 3:32; 8:26; 12:49) ще говори само онова, което приема или „чува“ (ἀκούει у Тишендорф, 8-о издание) от Отца (в руския превод „ще чуе“, бъд. време).

„и ще ви възвести бъдещето“. Особената дейност на Духа ще се състои да разкрие есхатологичните учения. Понякога Христовите ученици можели да бъдат обезкуражени от победите, които злото често печели в света, и тогава Духът щял да разтвори пред тях завесата на бъдещето и да ги окуражи, като обрисува пред духовните им очи картина на бъдещата окончателна победа на доброто.

Христос отново повтаря, че Духът няма да основе нова Църква, а само ще „прослав Христос“, т. е. ще доведе до желаното разкриване онова, което след оттеглянето на Христос е останало още неразкрито и незавършено в Христовата Църква.

Оттук личи колко безоснователни са мненията за възможността за скорошно откриване на някаква нова Църква или Царство на Духа, което трябва да заеме мястото на Царството на Сина или на Неговата Църква.

Тъй като в стих 13 се казва, че Духът ще възвести това, което чуе от Отца, а в стих 14 се казва, че ще вземе от Сина („от Моето“, т.е. това, което Аз имам), за да премахне това привидно противоречие, Христос отбелязва, че на Сина принадлежи всичко, което принадлежи и на Отца (Иоан 17:10; срв. Лука 15:31).

Не се ли принизява обаче достойнството на Светия Дух, когато се казва, че Духът възвестява само онова, което чува от Бог Отец и Бог Син? “Слушането на речта” на другите Лица на Светата Троица не изключва собственото участие на Духа в Божествения съвет. Нещо повече, фактът, че Духът ще възвести цялата истина, дава право да се заключи, че Той е едно по същност с Отца и Сина.

Друг въпрос, който може да изникне: не се ли съдържа в думите: „Всичко, което Отец има, е Мое“, намек, че Светият Дух произлиза от Сина, както произлиза от Отца? Не, изхождането на Духа от Отца не би могло да се има предвид от Христос тук, защото в целия този раздел от 7 стих нататък Той говори за дейността на Духа, а не за Неговите лични качества като божествена Ипостас, Той няма предвид отношенията на Лицата на Светата Троица помежду им, а тяхното отношение към делото на спасението на човечеството.

Господ се връща към въпроса за Своето отиване при Отца, което толкова е плашело апостолите, и ги утешава, че скоро отново ще Го видят. Както и в Иоан. 14:18 – 19, тук се говори за явяването на Господа на апостолите при възкресението.

„още малко“. Учениците не можели да съчетаят в своята представа всичко, казано от Христос за Неговата бъдеща среща с тях. Той ту заявявал, че ще мине много време, преди да ги види, че ще трябва да преминат през път на страдания (Иоан 16:2), ту казвал, че ще дойде при тях скоро, веднага щом им приготви жилище на небето (Иоан 14:3), така че те можели да предположат, че раздялата ще продължи само няколко часа. Апостолите вече били объркани от този израз „още малко“.

„Аз отивам при Отца“. Освен това ги смущавали и Неговите думи: „Аз отивам при Отца”. Някои от тях вероятно били склонни да виждат в тях намек за предстоящо славно отиване на Христос на небето, подобно на това, с което бил удостоен пророк Илия, който бил взет от земята с „огнена колесница и огнени коне“ (4 Цар. 2:11). Но тогава изглеждало неразбираемо за какво скорошно Свое завръщане говори Христос. Нима пребиваването Му на небето ще бъде кратко? Но това противоречало на казаното от Господ на апостолите по-рано (Иоан 13:36 – 14:3). Също така може би мислили, че Христос ще им се яви при последното Свое пришествие, когато ще дойде да съди света (Мат. 19:28). Но това „още малко” обърквало всички техни представи.

„скръбта ви ще се обърне в радост“. Христос отговаря на недоумението на учениците за смисъла на думите Му: „още малко, и няма да Ме виждате, и пак след малко, и ще Ме видите”. Господ отново повтаря, че скръбта и плачът за Неговата смърт (в стих 20 глаголът θρηνεῖν означава плача за мъртвите, срв. Мат. 2:18) бързо ще бъдат заменени сред учениците с радост – разбира се, заради Христовото възкресение от мъртвите. Светът ще тържествува, мислейки, че е победил Христос, и тази радост на света ще натъжи още повече Христовите ученици, и без това съкрушени от смъртта на Учителя. Но и двете радости ще бъдат много кратки. Обратът ще настъпи бързо и неочаквано.

„жена, кога ражда“. Скръбта на учениците ще бъде внезапна, подобно на жена, която неочаквано усеща началото на болезнени родилни болки, бидейки насред празник или работа! Но Христос иска да представи не само неочакваността на Своето възкресение за учениците, но и неговия особено радостен характер. Радостта на учениците, когато видят възкръсналия Христос, може да се сравни с пълнотата на радостта, която изпитва току-що родила жена. Тя веднага забравя мъките на раждането и е изпълнена с радост, когато вижда детето си. Някои тълкуватели продължават сравнението, започнато от Спасителя. Те Го сравняват с новородено дете, което е влязло в нов живот при възкресението, като нов Адам (1 Кор. 15:45).

Господ описва последиците от Своето ново идване при учениците след възкресението – тяхната радост от срещата с Него ще бъде трайна.

„него ден“. (срв. Иоан. 14:20), т.е. по време на беседите с възкръсналия Господ.

„няма да Ме попитате за нищо“. Знаем, че и след възкресението учениците са питали Господа за неща, които особено са ги вълнували (например за това как ще бъде устроено Израилското царство; Деян. 1:6). Следователно изразът οὐκ ἐρωτήσετε се разбира по-скоро в смисъл на „няма да задавате непрекъснато въпроси за всяка Моя дума, която не разбирате, и даже непрекъснато да повтаряте едни и същи въпроси, както при тази наша беседа“ (стих 18). Състоянието на апостолите, което тогава било като на неопитни деца, разпитващи за всичко по-възрастните, ще се промени, след като видят възкръсналия Христос – те ще съзреят и ще станат възрастни.

„Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде“. Тук има още едно указание за новото положение на апостолите спрямо Бога след възкресението на Христос. Преди това тежестта на мисълта за участта на Божия Син ги изпълвала със страх пред Господнята десница, която наказва толкова страшно невинния Христос заради греховете на човечеството. А след възкресението те ще започнат да гледат на тази десница като съдържаща в себе си всички милости за изкупените с Христовите страдания.

 „Досега“, т. е. преди Христос да възлезе при Отца и да получи вечна прослава и по Своето човечество, апостолите нищо не са искали в Негово име (вж. Иоан 14:13), т. е. в своите молитви те са се обръщали директно към Бога на отците си, без да се опират на името на своя Учител и Господ Иисус Христос. След Христовата прослава за тях ще бъде особено радостно, че в своите молитви ще призовават името на толкова близкия им Христос и в тази Негова близост ще намират гаранция, че молитвите им няма да останат неизпълнени. 

„Това ви говорих с притчи“. Прощалната реч на Господа наближава своя край. Господ казва, че всичко казано до сега от Него в тази беседа (например, Иоан 13:32; 14:2 и др.) е под формата на притчи, а учениците Му, след като ги чуели, се обръщали към Христос с въпроси и недоумения. (срв. Мат. 13:36). Скоро ще настъпи обаче времето, когато Господ „директно“ ще съобщава на апостолите това, което трябва да знаят, така че няма е нужно Христос да придружава речта Си със специални пояснения. Кое време обаче има предвид Христос тук? Дали става дума за сравнително краткия период, изминал от Неговото възкресение до възнесението Му на небето, или за цялото време на съществуване на Неговата Църква на земята? Тъй като тази реч се отнася преди всичко за апостолите (които на този етап узнавали всичко мъгливо, като под прибулен покров), по-добре е да виждаме в Христовото обещание указание само за Неговото лично отношение към апостолите след възкресението Му, когато Той ще „отвори ума  им за разбиране на Писанията“ (Лука 24:45).

„Не ви казвам, че Аз ще помоля Отца за вас“. Това далеч не означава, че застъпничеството на Христос за апостолите ще престане: любовта, както казва апостолът, никога не престава (1 Коринтяни 13:8) и винаги продължава да се застъпва за възлюбения. Но Господ иска да каже, че самите апостоли ще се окажат в нови близки отношения с Бога, защото заради любовта си към Христос и вярата в Него ще бъдат удостоени с любовта на Отца.

„Излязох от Отца… и отивам при Отца“. За да разясни на учениците целта на Своето заминаване от тях, Господ още веднъж повтаря, че както е излязъл от Отца, така трябва да се върне при Него. Сега обаче казва това кратко и ясно. Учениците са доволни от яснотата на тези думи на своя Учител, от каквато яснота те се нуждаели. Тази способност на Христос да прониква в най-съкровените кътчета на човешкото сърце подтиква учениците да изповядат още веднъж вярата си, че Той наистина е излязъл от Бога и следователно има божествено познание. Той няма нужда да чака техните въпроси, за да разбере кой какво трябва да знае от Него.

„сега ли вярвате?“. В отговор на тази изповед Господ приема тяхната вяра като факт (вместо: “Сега ли вярвате?” по-добре е да се преведе: “да, сега вие вярвате”).

„разбягате“. Господ казва, че тази вяра у апостолите скоро ще отслабне дотолкова, че те ще изоставят своя Учител (срв. Марк 14:27 и 50).

„Отец е с Мене“. „Обаче – отбелязва Христос, сякаш за да успокои апостолите за предстоящето време, когато ще смятат цялото Христово дело за загубено, – Аз няма да остана сам, Отец е винаги с Мен“.

Това е завършекът на речите от глави 15 и 16 (глава 14 има свое специално заключение в 31 стих). По тази причина Господ произнесъл допълнителните речи в глави 15 – 16, за да имат апостолите „мир в Него“, т.е. мира, който Той има и с който отива към страданията (срв. Иоан 14:27). И този мир трябва да се основава и при апостолите на същото, както и в Христос, а именно че Христос е сигурен в Своята победа над враждебния на Него свят, който вече, може да се каже, лежи в нозете Му като победен (срв. Иоан. 13:31). По същия начин учениците трябва да черпят сили от мисълта за победата на своя Учител, за да издържат на предстоящите изпитания (срв. стих 21).

Някои от съвременните екзегети считат глави 15 и 16 за вмъкнати от по-късен автор.  Главното основание за това мнение е, че в Иоан 14:31 Господ приканва апостолите да „станат и си идат” от горницата, признавайки по този начин прощалната беседа за завършена. Но критиците напразно се смущават от това обстоятелство. Както и по-горе беше казано (вж. тълкуванието към Иоан 14:31), Господ е можел да продължи Своя разговор с учениците, виждайки, че те не са в състояние да последват Неговата покана, не могат поради голямата си скръб да се вдигнат от своите места.

По същия начин и другото основание, на което се позовават критиците, не признаващи автентичността на тези глави, не е убедително. И по-точно те казват, че тези глави отчасти повтарят това, което вече е известно от Иоан 13:31 – Иоан 14:31 (Хейтмюлер). Но какво чудно има в това, че Господ, утешавайки Своите ученици, повтаря понякога едни и същи мисли? Очевидно е, че те са имали нужда от такова повторение, защото не са си изяснили достатъчно ясно нещата от първия път.