„Да не се смущава сърцето ви“. Апостолите са били крайно смутени от краткия разговор на Господ с Петър (Иоан 13:36 – 38). „Щом даже Петър се отрече, – мислили си те със страх, – какво ли ги очаква тях!” (св. Йоан Златоуст). Освен това, както се вижда от Евангелието от Лука, Господ казал на всички им няколко неясни за тях думи за някаква борба, която им предстои (Лука 22:35 – 37). Ето защо Господ започва Своята реч с утеха: „Да се не смущава сърцето ви…“.

„вярвайте“. Както и преди, апостолите трябва да вярват в Бога и, вярвайки в Бога, да вярват в Онзи, Когото Бог е изпратил, т. е. в Христос. От самото детство на апостолите, както на всички юдеи, била насадена вярата в Бога и тази вяра трябва да послужи като опора за вярата им в Христос, която сега била донякъде разколебана от  последните Му думи за Неговото заминаване. Чрез тази „двойна” вяра, апостолите щели да преодолеят своя страх от настъпващите решителни събития.

Продължавайки да успокоява апостолите, като деца, скърбящи от раздялата с любимия баща, Христос им открива, че скоро ще ги види отново. Сега Той отива да приготви за тях място в дома на Своя Отец.

„В дома на Отца“. Небесното Царство, което тук Христос нарича дом на Своя Отец, е представено във вида на обширен царски дворец, в който живее монарх със своите многобройни синове, при това всеки от синовете има свое отделно помещение.

„Ако да нямаше, щях да ви кажа“. Според руското синодално издание, чрез поставеното на двоеточие в края на тази фраза, следващите думи не запазват самостоятелно значение, а представляват само завършек на предходната фраза. При такова четене обаче, доста неясен изглежда изразът в следващия стих 3: „И кога ида”. Защото, според синодалния прочит, Господ не е казал на учениците, че ще отиде, а „щял да им каже“, ако все още нямало обители за учениците Му.

И обратното, ако поставим точка след думите „щях да ви кажа” точка (както е направено в славянския текст), то смисълът на първите думи на стих 3 е напълно ясен и връзката му със стих 2 е съвсем естествена. При такъв прочит се получава следната мисъл: „Ако не беше така т. е., ако в действителност не съществуваха никакви обители на небето, то Аз, Комуто е добре известно всичко небесно (Йоан 3:11-13), щях да ви го кажа и нямаше да ви заблуждавам с неосъществими мечти. Но тези обители несъмнено съществуват и Аз дори отивам на небето, за да ви избера най-добрите”.

 „и ви приготвя място“. Господ, както се изразява апостол Павел, е нашият предтеча на небето (Евр. 6:20), открил ни пътя за Небесното Царство.

„пак ще дойда“. За какво идване (пришествие) на Христос се говори тук? Дали е за последното, което ще се случи преди края на света, или пък става дума за тайнствено, духовно идване, в Светия Дух? Изглежда, че тук не може да се има предвид нито едното, нито другото. Господ не би могъл да говори тук за своето последно идването за съд, защото това пришествие, както е знаел и Сам Христос (срв. Мат. 25:5), е било извънредно далечно, и апостолите едва ли биха се утешили от мисълта за среща с Господа в толкова далечното бъдеще – тоест, едва след възкресението. Например, на Марта никак не произвело успокоително въздейтвие мисълта за това, че ще се види с брат си след всеобщото възкресение на мъртвите (Йоан 11:24 – 25). Не може също да разбираме тези думи в смисъл на идването на Господ в Светия Дух – Утешителя, защото за изпращането Му свише Господ още не бил казал нищо на апостолите. Как биха могли да се утешат с нещо, което все още не могат да разберат?

По-правдоподобно е изказаното мнение, че Господ говори тук за Своето възкресение, след което Той отново ще дойде при учениците Си. Той преди е говорил на учениците за възкресението Си (Мат. 17:9; Марк 9:9 и др.). Но при такова разбиране остава неразбираем следващият израз: „и ще ви взема при Мене Си“. След възкресението учениците не са били веднага взети при Христос. Затова по-правилно е да предположим, че Господ тук говори не за Своето идване при учениците чак след възкресението Си, а изобщо, че ще се яви на учениците в момента на тяхната смърт и ще вземе техните души във вечния покой. Ето защо свети Стефан, умирайки, казал: „Господи Иисусе! Приеми духа ми” (Деян. 7:59, срв. 2 Кор. 5:8 и 1 Сол. 4:17).

Според някои кодекси, този стих се чете така: „И където Аз отивам – пътя за онова място знаете”. С тези думи Господ напомнил на учениците Своите предишни слова за пътя към небесната слава (Йоан 12:23, 30 – 33 и др.), който преминава именно през страданията.

„не знаем“. Апостол Тома, представляващ типа човек, който е разсъдителен и бавен на повярване и който иска да има за всичко точни сведения, и в този случай иска да разбере обстойно, първо, къде отива Христос, и второ, пътя, по който ще тръгне Христос. Като казва „ние не знаем”, Тома очевидно изразява и желанието на апостолите като цяло, а не само своето. Очевидно апостолите все още не са се освободили от мисълта, че Господ говори за някакво пътуване до друга страна.

„Аз съм пътят“. Христос не отговаря директно на въпроса на Тома. Той само използва този въпрос като повод да напомни на апостолите учението за Своето назначение (а по въпроса, който Му е задал Тома, Той е говорил много по-горе). Самият Христос е пътят към истината и живота, или иначе казано, към Отца-Бога. Някои тълкуватели считат изразите „истина” и „живот” за епитети, които Христос прилага към Самия Себе Си: „Христос е самата истина – извън Него всичко е фалшиво. Той е самият живот – извън Него няма живот”. Но такова тълкувание противоречи на по-нататъшните думи на Христос: „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене”. Защо Христос все още ще говори на апостолите за отиването при Отца, като за нещо необходимо за тях, ако в Христос те са имали всичко и без Отца? Не, Христос говори за Отец като за истинската цел на всички човешки стремежи. Хората се стремят към вечната слава, в която пребъдва Отец, а Христос е пътят, водещ към тази висока цел.

„Да бяхте познавали Мене“. Ако апостолите познаваха Христос в Неговото истинско отношение към Отца, с Когото Той е в най-тясно единение по същност, то те щяха да познаят и Отца. Ясно е, че Господ счита такова познание за възможно за апостолите и поради тази причина  доводът на Тома („не знаем…, как можем да знаем“) е неоснователен: не, те биха могли да знаят!

„И отсега Го познавате“. Но като е изразил известен упрек към апостолите, Господ веднага ги утешава. Те може и да нямат пълно познание за Христос, може и да Го обичат най-вече като Учител-Месия, но и това знание е нещо положително: то ще ги доведе към пълното познание, основата за което вече е положена (както показва изразът „отсега”). Някои съвременни екзегети виждат в последните думи на Христос само „оптимистично предположение, което не отговаря на действителността”: че апостолите не са имали в действителност такова познание и не са виждали в Христос Син Божи, а следователно не са познавали и Отца. Но с такова мнение не можем да се съгласим , защото по-нататък Господ директно казва, че Той е „явил“ на апостолите името на Отца (Иоан 17:6) и това явяване ва името Му вече е започнало.

Апостол Филип бил доста нерешителен човек и склонен да се ръководи от чужди мнения (Иоан 6:7; 12:22). Той сякаш постоянно си търсел опора отвън. Тази особеност на характера му може да обясни защо той помолил Христос да му „покаже“ – на него и другите апостоли – „Отца“, т. е. апостол Филип моли за такова Богоявление, с каквото бил удостоен на планината Моисей (Изх. 33:18). Тогава учениците щели да бъдат напълно спокойни за участта на Христос.

С горестно чувство Господ вразумява Своя ученик. Този, който с духа си съзерцава Отца в Сина, за него е безполезно каквото и да било външно Богоявление (срв. Иоан 1:18). Ако Филип познаваше Иисус, щеше да разбере, че да виждаш Него е същото, като да виждаш Отца.

„видял е Отца“. Казвайки, че виделият Него, е видял Отца, Христос има предвид вярата. „Да видиш“ Отца в Христос, е все едно като да вярваш, че Синът пребъдва в Отца, действа в Неговото име и че Отец по най-реален начин пребъдва в Сина, придавайки Му Своето могъщество.

„Не вярваш ли“. Отец се вижда само чрез вяра: нито един смъртен не е виждал Бога по обичайния начин. Само Единородният Син Божи ни е известил за Отца (Иоан 1:18). Затова въпросът на Господ към Филип: „не вярваш ли…?” е призив към вяра. И Господ основава този призи на същото, което е посочвал по-преди на юдеите (Иоан 5:19; 7:16; 23, 38), – а именно на това, че Неговото учение и дела произлизат от Отца. Зад Него в цялата Му дейност стои невидимият Отец (Иоан 7:1,17; 8:28).

„делата“, т. е. всички чудеса, които Аз извършвам.

Христос призовава всички ученици, а не само Филип, да повярват в реалността на такова отношение на Христос към Отца.

„ако ли не“, т. е. ако считате за недостатъчно Моето учение за Мен, то вярвайте на Моите чудеса, които свидетелстват, че пребъдвам в Отца. Господ по този начин признава необходимостта от чудеса в случай на слабоверие на слушателите на Неговото учение, но това, разбира се, е необходимо само в началото от съществуването на Църквата: след това такива удостоверения няма да бъдат нужни.

„и по-големи от тях ще върши“. Връщайки се сега към Своята задача – да утеши и ободри апостолите, които остават в чуждия и враждебен към тях свят – Господ им казва като първо утешение (стихове 12 – 14), че те ще продължат Неговото дело и при това ще съпровождат своята проповед с чудеса даже по-големи от онези, които Христос е вършил. Това, разбира се, не означава, че апостолите ще имат по-голяма чудодейна сила от тази на Христос, а се посочва резултатът от знаменията, които ще извършват. Поради особените нови условия на времето – условия, които не са съществували в дните на Христос, тяхната проповед и чудеса ще имат изключителен успех. Дори тези чудеса да не са в сферата на видимото, а в най-съкровените дълбини на човешкия дух, те при всички случаи ще бъдат съпроводени от изключително големи последствия.

„който вярва в Мене“. За да се извършат такива чудеса, са необходими две условия: 1) апостолите трябва твърдо да вярват в Христос,  и 2) Христос трябва да отиде при Своя Отец, за да изпрати от Отца изобилие от чудотворни сили („защото отивам при Отца Си“).

„в Мое име“. Апостолите обаче ще извършват чудотворни дела само когато се обръщат към Бога с молба в името на Христос. Но какво означава „в Мое име“? Някои смятат този израз за равностоен на израза на апостол Павел „в Христа“, като виждат в него обозначение на настроението, в което се намира молещият се; други виждат тук просто указание за принадлежността на молещия се към Христовата Църква.

По-вероятно е тълкуванието на св. Йоан Златоуст и блаж. Теофилакт, което се приема и от някои съвременни тълкуватели. Това тълкувание, основано на основното значение, което този израз има в Новия Завет и в превода на Седемдесетте, го разбира в смисъл на „при употребата” или „при призоваването на името на Христос”. Връзката, която несъмнено съществува между стихове 12 и 13, също ни кара да се съгласим с това разбиране: в стих 12 се говори за чудесата, които апостолите ще извършат, а тук се посочва как те ще извършат тези чудеса. Наистина виждаме, че апостолите призовават името на Иисус, когато извършват чудеса (Деян. 3:6). Същевременно е ясно, че молитвата, състояща се в призоваване името на Иисус, трябва винаги да е в съгласие с Неговата воля (1 Иоан 5:14).

„ще го направя“. Изпълнител на молбата се явява не Отец, а Христос. Казвайки това, Христос изразява съзнанието за Своето най-тясно единство с Бог Отец по същност, – съзнание, което пронизва всички слова на Христос. Оттук и християнинът в своите молитви се отнася с еднакво до тъждественост чувство към Отца и Христос.

Христос повтаря мисълта, изразена в предходния стих, с оглед на особената ѝ важност за апостолите и нейното особено утешително значение, като че искайки да я запечата в съзнанието на учениците.

Второто утешение (стихове 15 – 17) се състои в обещаването на Утешител. Това утешение Христос предваря с увещание да пазят Неговите заповеди (срв. стихове 21, 23, 24). Тяхното спазване е необходимо като условие от страна на апостолите, за да могат да се удостоят с приемането на Светия Дух. Може също да се предположи, че Господ говори тук, както и по-горе (стихове 13 – 34), като Цар, който установява Своето Царство, чиито закони трябва да бъдат изпълнявани от Неговите поданици.

„И Аз“. Когато апостолите изпълнят своето задължение, то и Христос („и Аз“) ще изпълни Своето дело по отношение към тях. Той ще помоли Отец и Отец ще им прати друг Утешител, Който да остане с тях завинаги.

„Утешител“ е на гръцки език „Параклитос“ (παράκλητος). Първоначално тази дума е обозначавала човек, призован на помощ, защитник (но не в смисъл на обикновен адвокат, а в смисъл на приятел, който отива да умолява съдията за своя приятел, обвинен в някакво престъпление). Но след това, особено сред евреите, при които тази дума преминава от гръцки под формата „Пераклет“, тя започва да обозначава утешител, съветник, посочващ на човек в затруднено положение как най-добре да излезе от него. Отците и учителите на източната Църква придават на този термин именно това значение.

Досега такъв съветник и приятел на учениците е бил Самият Христос, макар че в Евангелието Той не е наречен „Утешител”. Но сега на мястото на оттеглящия се от апостолите Господ ще дойде друг Утешител, съветник или приятел.

Като тълкуват тези думи и съпоставят Христос и „другия Утешител“, както древните, така и повечето от съвременните тълкуватели правят заключението, че тук се съдържа учението за Светия Дух като за самостоятелна личност. Други тълкуватели (де Вете, Шенкел) обаче се смущават от факта, че в глави 15 и 16 завръщането на Христос е предствено като съвпадащо с идването на Духа Утешител. Но това объркване е неоснователно, защото подобно отношение съществува между Отца и Логоса: Отец пребъдва в Сина, а Синът явява волята на Отца, което не пречи на всички тълкуватели да признават Сина като отделна личност. Така и Христос ще действа чрез Духа Утешител, ще дойде в Него при апостолите. Ето защо апостол Павел счита като възможно да отъждестви пребъдването на Божия Дух  във вярващите на с пребъдването на Самия Христос в тях (Рим. 8:9 – 10).

„Духът на истината“. Някои съвременни екзегети виждат в това единствено указание за дейността на Духа по отношение на апостолите, които Той ще учи на всяка истина. Но тук по-скоро се определя самата същност на Духа: Той е самата истина, като един по същност с Отца и Сина. Обаче, като нарича Светия Дух Дух на истината, а Себе Си пряко истина (стих 6), Господ иска да каже по този начин, че този Дух е Неговият Дух (св. Кирил Александрийски).

„Го не види, нито познава“. Като обяснява значението на Духа на истината, Господ добавя, че светът, който е в неверие и заблуда, не може да Го възприеме нито чрез сетивата  („не види“), нито чрез вътрешно просветление („нито познава“).

„вие Го познавате“. Обратното, апостолите, които имат правилни християнски представи, вече познават и Духа, който и сега пребивава с тях.

„и във вас ще бъде“ – според мнението на някои авторитетни критици (Холцман), ἔσται („ще бъде“) трябва да се чете ἐστίν („и във вас е“). Според този прочит Господ говори с особена сила (по тази причина са употребени два синонимни глагола „пребъдва“ и „съществува/е“), че Духът вече е в учениците. Но при това четене изглежда излишно изпращането на Духа на апостолите в бъдеще време, след като Христос си е отишъл от тях. Освен това използваните тук съюзи в гръцкия текст също са причина да се предположи, че има разлика между използваните тук глаголи. А именно, при глагола „пребъдва“ (μένει) има местоимение с предлог παρά, „при“, а при глагола „ще бъде“ има местоимение с предлог ἐν, „в“. Оттук следва, че от двете възможни четения е по-добре да се приеме това, което съществува в нашия текст и в осмото издание на Тишендорф, т.е. четенето „ще бъде“ (ἔσται). Господ очевидно е искал да каже, че Духът, който ще бъде изпратен на апостолите, отчасти и сега е донякъде близо до тях, което се дължи, разбира се, на факта, че те стоят близо до Христос, в Когото даровете на Духа пребъдват в изобилие (Йоан 3:34). Но сега Духът само пребивава с учениците, но след време Той ще пребъдва в тях като животворна и обновяваща сила.

„ще дойда при вас“. Оттук започва третото утешение (стихове 18 – 21) – обещание за среща на Христос с апостолите. Господ не за дълго ще остави учениците Си сираци: Той ще дойде при тях – ще дойде, преди всичко, след Възкресението Си (Иоан 20:19, 26), а след това в онези явления от вътрешния живот на апостолите, в които апостолите действително са виждали пред своите духовни очи Сина Божи (вж. Гал. 2:20). Някои (отците на западната Църква и съвременни тълкуватели, например Т. Цан), разбират това място като пророчество за Второто пришествие Христово, Който тогава ще дойде да съди света. С такова тълкуване не можем да се съгласим, защото при Второто пришествие Господ ще дойде в света изобщо, а не само при учениците Си. По-вероятно е обяснението (например, еп. Михаил Лузин), че тук се разбира идването на Христос в Светия Дух, но и това предположение не е съвсем подходящо, защото при него се изгубва особеният характер на третото утешение, отличаващ го от второто.

„светът“, т. е. невярващите в Христос, скоро вече ще изгуби възможност да вижда Христос, защото светът гледа само с чувствени очи, а Христос ще се оттегли от света на сетивно наблюдаваните явления.

„ще Ме виждате“. Обратното, вярващите, чиито духовни очи са оттворени за наблюдаване на свръхсетивните явления, ще видят Христос или ще продължат да Го виждат, въпреки че Той ще се оттегли от тях.

„живея“. Причината за това е, че Христос, като истински жив (ζῶ), живее непрекъснато, вечно, и смъртта не може да прекъсне Неговия живот. И не само това, но Той и на учениците Си дава такъв живот, какъвто е в Него (καὶ ὑμεῖς ζήσετε).

„В него ден“. С този израз Господ обозначава не някакъв отделен ден, а цялото време на дейността на апостолите при новите условия, в които те ще бъдат след възкресението на Христос и слизането на Светия Дух на Петдесетница. Невъзможно е да виждаме тук, подобно на Холцман, указание за цялата история на съществуване на Христовата Църква до края на света, защото по този начин се губи специалното отношение на това утешение към апостолите, а то е насочено най-вече към тях, а не към вярващите от всички следващи епохи.

„Ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец“. Тук се има предвид познание, основано на опита или опитно познание. Това познание апостолите ще получат от явяванията на Христос след Възкресението (Иоан 20:21; Деян. 1:3), от свидетелството на ангелите, които се явяват непосредствено след Възкресението и Възнесението на Христос, и накрая, от вътрешния опит на самите апостоли, които след Възкресението на Христос усещат, че между Христос и Отца, както и между тях и Христос, съществува най-тясно общение.

Като разширява донякъде тук кръга на хората, които могат да бъдат удостоени, подобно на апостолите, с Неговото явяване, Христос казва, че за да бъдем достойни за това, е необходимо да спазваме Христовите заповеди. При такова спазване на заповедите човек показва любовта си към Христос и заради тази любов ще бъде възлюбен както от Отца, така и от Христос, Който ще се яви на такъв човек. „Искрено любящите не могат дълго да остават без среща” (Архиеп. Инокентий).

Тук речта на Господа отново е прекъсната. Апостол Юда, когото евангелистът различава от споменатия в Иоан 13:30 Юда Искариот, не разбира защо Христос желае да се яви само на апостолите. Много е вероятно Юда да е доловил в предходните думи на Христос указание за Неговото Второ пришествие, което учениците са очаквали след кратко време, и затова му се струвало странно, че при това Второ пришествие, което Той Самият е изобразявал като пришествие в слава (Мат. 25:31), ще се явисамо на вярващите в Него.

„Иуда (не Искариот)“ . За апостол Юда (Яковов) вж. тълкуванието към Мат. 10.

„Иуда (не Искариот)“ .

Според някои тук се има предвид не апостолът, а братът Господен Юда (К. Сильченков, Прощальная беседа Спасителя с учениками, с. 191), но с такова мнение не можем да се съгласим, защото в цялата беседа Господ се обръща само към апостолите, които Той е избрал (Иоан 15:16,19), а братята Господни преди Неговото Възкресение „не са вярвали“ в Него (Иоан 7:5).

В отговор на Юда Господ казва, че Неговото и на Отца явяване е възможно само за онзи, който обича Христос и спазва словото Му. Светът няма такава любов – така че как Господ ще му яви?

„ще дойдем при него“. Като пътници идват Отец и Синът от небето, за да намерят подслон под покрива на човека, който обича Христос. Този образ Господ заимства от ония места на Стария Завет, където по такъв именно начин е изобразена теократичната идея за пребиваването на Бога в Своя народ (Изх. 25:8; 29:45; Лев. 26:11,12; Иез. 37:26 – 27).

 „Който Ме не люби“. Мисълта, изразена в предходния стих положително, тук се повтаря отрицателно, за да определи по-точно какво разбира Христос под „света” в стих 22.

„Свят“ е всичко онова, което не обича Христос и не спазва Неговите думи или не приема Неговото учение (срв. Иоан 12:48). Трябва да отбележим, че Йоан, както в Евангелието, така и в посланията си, разделя всички хора само на две категории: едните обичат Христос и спазват Неговите заповеди, а другите не обичат Христос и не спазват Неговите заповеди. Между тях няма средно положение и така и трябва да бъде, защото Христос, според убеждението на евангелист Йоан, е истинската Светлина, слънцето, а слънцето или се вижда, или не се вижда и не може да има средно отношение към слънцето!

Зрящите виждат, а другите, слепите, не виждат. Следователно невярващите, според Йоан, трябва да бъдат признати за слепи в духовен смисъл. Когато “ще дойдат” при невярващия Отец и Син, Христос не казва. Можем да предположим, че тук Той има предвид идването или пришествието в Светия Дух. Светият Дух ще дойде и с това ще започне обитаването на Отца и Сина в онези, които са Го приели.

„казах“. В заключението (стихове 25 – 31) на първата реч Господ най-напред казва, че с това Неговото обучаване на апостолите приключва, защото смята пребиваването Си сред тях за завършено (употребеният глагол „казах“ е минало свършено време). По-нататъшното утешение и вразумление на апостолите Той предава на Духа Утешител, Когото Отец ще им изпрати.

„в Мое име“ (ἐν τῷ ὀνόματί μου). Този израз и тук, както и в стих 13, се разбира по различен начин. Някои казват, че Господ говори за изпращане на Духа „да продължи делото Му“, други превеждат „вместо Мен“, но най – естествено е да се запази същото значение за този израз, каквото има в стих 13, т.е. ще Го изпрати „при призоваване на Моето име“.

„ще ви научи на всичко“. Господ различава „това” и „всичко”. „Това“ казва Той Сам (стих 25), а „всичко“ ще им изясни Духът Утешител. На Своите ученици Господ много неща им открил откъслечно и в недостатъчно ясна форма (срв. Иоан 2:22; 7:17; 13:7, 36), а Духът ще допълни учението на Христос и ще осветли в него онова, което за учениците е останало неразбираемо. Това обаче няма да бъде просто припомняне и изясняване на вече известното на учениците. Не, Духът ще възбуди у апостолите творческа мисъл, която ще се изрази в различни литературни творения (евангелия, послания). Тук можем да видим и основата за последващата дейност на боговдъхновените апостоли в областта на църковното устройство. Във всички области на християнската мисъл и живот Светият Дух ще помага на Църквата да следва пътя, който Сам Христос ѝ е посочил.

„не тъй, както светът дава“. С думите „вървете с мир” нерядко в Стария Завет благочестивите и дори обикновени хора, които спазвали приличие,  се обръщали към ония, с които се разделят (1 Цар. 1:17; 20:42; 29:7). Такива сбогувания са били обичайни и сред юдеите по времето на Христос (Марк 5:34; Лука 7:50; Иак. 2:16). И Господ, разделяйки се с учениците Си, се сбогува с тях по обичайния начин. Но в същото време добавя, че в Неговите уста този поздрав не е просто пожелание, което често не се изпълнява, когато е изречено от обикновени хора, а действително даряване на мир, и то такъв мир, какъвто цари в собствената Му душа („Моя мир“). Както Той е бил господар на живота и го е давал комуто желае (срв. Иоан 5:21), така Той е и владетел на мира, който сега дава на Своите апостоли като най-нужното за тях съкровище. С този мир те няма да се страхуват в света и след заминаването на Христос.

„Чухте“. Но учениците са все тъжни. Господ вижда, че те сякаш не Го слушат, и затова казва с полувъпрос: „чухте“ – тоест, какво е това? Нима не чухте, че ви казах, че пак ще дойда при вас? Защо падате духом?

„да Ме бяхте любили“. За да ободри учениците при предстоящата раздяла, Господ призовава към тяхната любов, каквато те би трябвало да имат, но която сега сякаш не звучи в душите им. Любовта на апостолите към Христос, ако беше истинска любов, би ги накарала да приемат охотно кратката раздяла с Христос, за да Му дадат възможност да възлезе при Своя небесен Отец и да бъде прославен: любящият винаги жертва своите интереси в полза на любимия.

„Моят Отец е по–голям от Мене“. Някои отци и учители на Църквата (св. Кирил Александрийски, св. Атанасий Александрийски, блаж. Августин) виждат в тези думи сравнение на състоянието на Христос  като Богочовек, със славата, в която непрестанно пребъдва Бог Отец. Последната, от човешка гледна точка, със сигурност е по-висша от състоянието на Сина в Неговия земен живот.

Други пък (например св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Дамаскин) виждат тук развиване на мисълта за произхода на Сина от Отца, Който е „причина и начало на Родения от Него”.

Второто тълкувание тук не е неподходящо, защото думите на Христос в този случай престават да обозначават причината, поради която учениците трябва да се радват на заминаването на Христос при Отца: ако Синът винаги е по-малък от Отца, то какво значение има обстоятелството, че Той отива при Отца? Нима не е все същото – Той си остава по-малкия? (К. Сильченков, Прощальная беседа Спасителя с учениками, с. 212).

Така че остава да приемем първото тълкувание. Действително смъртта на Христос е не само скръбно, но и радостно събитие, тъй като тя полага началото на заминаването на Богочовека Христос към Бог Отец и пълното Му прославяне по човечество (проф. П. Знаменский, с. 318). Състоянието на себепонизяване завършва и започва състоянието на прослава, като тези състояние не се сравняват директно, а „чрез сравняване на самите носители на тези състояния”.

„преди да се е сбъднало“. Всичко, което е било казано на учениците до този момент, е имало за цел да им даде сили да издържат на тежките изпитания, които ги очакват. Когато те настъпят, нека си спомнят какво им е говорил Господ: за тях тези изпитания няма да изглеждат особено тежки, защото Господ вече ги е подготвил.

Господ още би могъл да говори с тях, но времето е кратко. Идва князът на тоя грешен и враждебен на Христос свят, сатана, в лицето на предателя, водещ със себе си отряд войници. (срв. Иоан 13:2, 27).

„в Мене той няма нищо“. Тъй като тези думи са могли да засилят още повече ужаса на учениците, Господ казва, за да ги успокои, че сатана, който има толкова голяма власт над света, няма власт над Него: в Христос няма опорна точка за действията на сатана – няма грях. Господ би могъл да отблъсне сатана от Себе Си, но не желае да го направи. От любов към Отца, чиято воля е Христос да умре за хората, Той Сам отива да посрещне княза на смъртта, който и Му носи смърт.

„Станете, да си идем оттук“. Това е само покана, на която учениците изглежда не откликват със съгласие, но остават на своите места. Няма основание да предполагаме (както еп. Михаил), че речта, която следва, е била произнесена по пътя: напротив, за напускането на горницата (горната стая) е споменато едва в Иоан 18:1. Затова Господ отново започнал да утешава учениците, стараейки се да укрепи в тях смелостта.