Този стих има доста необичайна конструкция в оригиналния текст, поради което руският превод е намерил за нужно да направи тук вметка за изясняване на мисълта, като е добавил думите “показа на дело, че”. Трудно е обаче да се съгласим с тълкуването на руския превод. Тази добавка показва, че руският превод вижда най-висшата проява на Христовата любов към учениците само в умиването на нозете, което именно “явило на дело” тази любов.

В същото време, ако нещо може да се нарече проява на любов, то това не е символичното вразумление за необходимостта от смирение на учениците, дадено им при измиването на нозете, а целият последващ съвсем откровен разговор на Господ с тях, в който Той им говори именно като със Свои възлюбени деца, като със Свои приятели. Ето защо е съвсем необосновано да се ограничава смисълът на първия стих, като се поставя само във връзка с умиването на нозете, както е направено в руския превод.

Според тълкуванията на светите отци и древните преводи този стих би трябвало да се предаде по следния начин: „Но тъй като Той преди празника Пасха вече знаеше, че Неговият час е дошъл – да отиде от този свят към Отца, – то Иисус, като възлюби Своите (ученици), които бяха (оставаха) в света, докрай ги възлюби”.

„докрай“. При такъв прочит става ясно, че забележката на евангелиста се отнася не само до следващата история за умиването на нозете, а към целия откъс от 13 до 17 глава. Господ със цялата сила възлюбил учениците („докрай“, срв. Мат. 10:22) именно в това време, почувствал извънредна жалост към тях именно защото е знаел, че този празник на Пасха е бил всъщност последните дни, когато учениците са могли да намират в близкото общение с Него своя опора. Скоро те ще останат сами и Господ предвижда колко трудно ще им бъде тогава, колко нещастни и изоставени ще се чувстват!

„И във време на вечеря“. Евангелистът не уточнява кога, в кой ден се е извършила тази вечеря. Но като вземем под внимание факта, че на тази вечеря става откриването на предателя, което според синоптиците е станало именно на последната пасхална вечеря, когато е била установена Евхаристията, имаме право да заключим, че и Йоан говори тук за последната пасхална вечеря на Христос. Към това трябва да се добави, че както там, така и тук Христос поучава учениците относно смирението. Защо обаче Йоан не казва нищо за пасхалната вечеря на Христос с учениците Му и за установяването на тайнството Евхаристия? Вероятно защото е сметнал, че разказът на синоптичните евангелия е напълно достатъчен. (За деня на Тайната вечеря според Евангелието на Йоан – вж. коментарите към Иоан 18:28).

„дяволът бе вложил“.  Вж. тълкуванието към Лука 22:3. 

„Иисус, знаейки, че“. Тези думи обикновено се тълкуват като отстъпително изречение: „макар Иисус да знаеше… обаче”  и т. н. Но такова тълкуване едва ли е правилно. По-съответстващо на контекста на речта е да се види тук обстоятелствено пояснение за причина и да се предаде мисълта на целия стих така: Иисус, знаейки че Отец е предал всичко – и преди всичко тези дванадесет апостоли, които трябва да бъдат свидетели за Христос – в Неговите ръце и че следователно е Негов дълг да ги подготви за изпълнението на задачата, възложена им от Бога, а от друга страна, знаейки че след няколко часа ще се върне при Своя Отец, от Когото Той е дошъл, и че следователно Му остава малко време да научи учениците Си на най-важните добродетели – смирението и любовта помежду им – които ще бъдат толкова необходими за бъдещото им служение, Той “стана от вечерята”, т.е. преподаде им последния урок по смирение и любов.

„стана от вечерята“. Според обичая преди вечерята слуга е умивал нозете на дошлите на трапезата. Този път не е имало слуга, а и очевидно никой от учениците не пожелал да окаже на Христос и другарите си съответната услуга. Тогава Сам Господ става от вечерята и се приготвя за извършване на умиването, което би трябвало да направи обикновен слуга. Много е вероятно повод за това да е бил спорът между учениците за първенството (вж. Лука 22:23). 

Описвайки умиването на нозете, Йоан не казва с кого е започнал Христос. Най-вероятно първи е бил удостоен с това Йоан, който се е облегнал на гърдите на Христос, и който обикновено се старае да не споменава името си, когато е поставен преди другите.

„почна“. Тази дума евангелистът добавя предвид факта, че миенето скоро е прекъснато от разговора на Господ с Петър.

„отпосле ще разбереш“. Учениците, поразени от това, което започнал да прави техният Господ и Учител, не били способни да изрекат нито дума и мълчаливо приели умиването на краката си от ръцете на Христос. Но Петър, като човек, не успял да сдържи обзелите го чувства и изразил пламенен протест срещу това, което Христос желае да му стори. В този момент Господ не счел за възможно да обясни на Петър целия смисъл на Своето действие: Петър ще го разбере “отпосле”, т.е. отчасти в предстоящата нощ, когато от опита на собственото си падение Петър ще е придобил представа за необходимостта от смирение и самоунизяване, които Господ е показал в умиването на нозете, и отчасти след това, след възкресението на Христос, когато Петър ще види до какво ще доведе Христос Неговото самоунижение (срв. 1 Петр. 3:22).

„няма да умиеш нозете ми“. Но от смирение, което обаче съвсем не било истинско, защото било съпроводено с противене на волята на Господа (а истинското смирение винаги се придружава от послушание към Господа), Петър упорствал.

„ако не те умия“. За да победи упорството на Петър, Господ отчасти му обяснил смисъла на извършваното от Него действие. Той казал на Петър, че умиването на нозете означава умиване на целия човек изобщо: ако не умия теб, а не само „нозете ти”.

„нямаш дял с Мене“. Вж. тълкуванието към Мат. 24:51; Лука 12:46.

Господ казал на Петър, че без да бъде очистен от Христос, няма да участва с Него в онези блага, които съдържа основаното от Христос Царство, или във вечния живот. По този начин, умиването на нозете се тълкува от Господа не само като покана на учениците към смирение,

но и като действие, с което на учениците се дава благодатна сила, която ги очиства от греховете и която е необходима на всеки човек, за да постигне спасение.

„но и ръцете и главата“. Петър разбрал важността на умиването, което предлага Христос, и за да бъде съвсем уверен в получаването на „дял с Христос”, Го моли да му умие не само нозете, но и главата, като най-важната част на тялото.

„умитият“. Господ му отговорил, че не се нуждае от цялостно очистване, както човек, който се е изкъпал в реката, няма нужда да се облива с вода, когато излезе на брега: трябва да си изплакне само нозете, по които е полепнала кал, докато не стигне до мястото, дето е сложил своите дрехи. В кръщението на покаянието и в постоянното общение с Христос Христовите ученици вече са се очистили, доколкото това е възможно, преди изпращането на Светия Дух, но въпреки това “ходенето” сред едно покварено и грешно поколение (Мат. 17:17) не можело да не остави някои мръсни петна по краката на учениците, които Господ им предлага да измие чрез Своята благодат или любов. Много е възможно по този начин Господ да е искал да покаже на Петър, че трябва да се откъсне от тесния еврейски възглед за Месия и Неговото царство; това наистина е пречило на Петър да се примири с мисълта за необходимостта от Христовата кръстна смърт (Мат. 16:22).

„Господ и Учител“. Тези названия съответстват на тогавашните еврейски титли, с които са се обръщали към равините техните ученици: „равви“ и „мар“. Но Христос, разбира се, придава на тези наименования, с които апостолите се обръщат към Него, истинско значение. Неговите апостоли виждат в Него единствения истински Учител и истински Владика и са напълно прави, защото Той наистина е такъв. А оттук следва, че са длъжни с голяма точност да изпълняват Неговите заповеди .

След като обяснява непосредственото значение на умиването на нозете, Господ казва, че по този начин е дал пример как трябва да постъпват един спрямо друг Неговите последователи.

„и вие сте длъжни да умивате“. Тази заповед, разбира се, не трябва да се разбира буквално, а символично. Така в 1 Тим. 5:10 измиването на нозете се споменава като проява или синоним на активната християнска любов към ближния. Тук Господ не говори за това какво трябва да правят Неговите ученици, а за това как, с какви мисли и чувства трябва да служат на ближните си. Човек трябва да върши това не само по задължение, но и от любов, както е правил Самият Христос.

Господ обосновава необходимостта апостолите да са готови на всяка саможертва със същото съображение, което изказва, когато за пръв път изпратил апостолите да проповядват. Вж. тълкуванието към Мат. 10:24.

„блажени сте“. Вж. тълкуванието към Мат. 10:24

„не за всички ви“. С тъга Христос отново отбелязва, че не всички Негови ученици могат да бъдат наречени „блажени“.

„Аз зная, кои съм избрал”, добавя Христос. Учениците още не знаели, че между тях има предател, а Христос вече отдавна знаел това. Но в послушание към волята на Отец, изразена в Свещеното Писание, Той не предприема действия, за да отстрани предателя от средата на Своите апостоли. Псалом 40, от който тук се привежда един стих (Пс. 40:10), се разбира от евангелиста, без съмнение, като пророчески, предвещаващ тежката участ на Месия.

„дигна против Мене петата си“, т. е. преструвайки се на Мой приятел, искаше да Ме „смаже“, когато  лежах на земята. Някои пък виждат тук сравнение с кон, който неочаквано удря с копита стоящия зад него стопанин или работник, определен да върви зад коня. Нека  апостолите знаят, че предателството не е застигнало Христос неочаквано!

„че съм Аз“. Господ говори за Себе Си, като за всезнаещия Яхве. Вж. тълкуванието към Иоан 8:24.

Тук Христос се връща към главната мисъл на Своята беседа с учениците за смисъла на умиването на нозете и обосновава думите Си, че те могат да бъдат наречени „блажени“ (стих 17). По съдържание това изречение е сходно със стих 40 в 10-та глава на Евангелието от Матей, но тук то има смисъл, че самоунизяването, на което ще подложи Себе Си Христос и което Той изобразява със символичното действие на умиването нозете на учениците, ни най-малко не накърнява Неговото величие.

„който приема Мене“. Да приемеш Христос, т. е. да повярваш в Него, е като да повярваш в Бога, а да се довериш на апостолите е като да слушаш с вяра проповедта на Самия Христос. Не трябва ли апостолите да се чувстват  блажени, имайки такова убеждение в силата на своята проповед, с която ще отидат в света? Ако са готови да приемат всякакво самопонизяване заради Христос и за братята си по вяра, то това никак няма да им навреди.

Трябва да отбележим, че дори някои от отците и учителите на Църквата са обяснявали умиването на нозете в символичен смисъл, виждайки в него препратка към тайнството Евхаристия или разбирайки го като предуказание за тайнството на християнското кръщение. В по-ново време Луизи е развил значението на това действие от символична гледна точка. “Иисус – казва Лоази, спирайки се главно на връзката на умиването на нозете с Евхаристията и със смъртта на Христос, която е в основата на това тайнство, – в Своята смърт стана от любов служител на човека. Евхаристията е постоянен спомен, истински символ на това служение”. Но това служение на Христос на човека се извършва и в обряда на умиването. Но това служение на Христос на човека се изпълнява и в ритуала на умиването. Ето защо евангелист Йоан не споменава учредяването на Евхаристията, защото смята, че умиването на нозете е съвсем съответстващо на Евхаристията. Свалянето на дрехите на Христос означава, че Той полага живота Си; кърпата, с която Христос се е препасал, означава плащаницата, с която Христос е бил увит при погребението Си, и т.н. Водата на кръщението също е символично представена чрез водата, която Христос излива в умивалника.

Но подобни обяснения изглеждат крайно изкуствени и е по-лесно да кажем, че умиването на нозете е, първо, пример за смирена любов, второ, символично представяне на действието на Христовата благодат върху нашите сърца и трето, водещ образец за нас в отношенията ни с братята.

„засвидетелствува“. Мисълта, че между учениците има предател, е възмутила душата на Христос (вж. Иоан 11:33), – това е отбелязал единствено  евангелист Йоан, тъй като той бил най-близо до Христос. Но това възмущение скоро отминало и след няколко мига Господ казал ясно и категорично, без да се вълнува (засвидетелствува), че един от апостолите ще Го предаде. Вж. тълкуванието към Мат. 26:21.

За възлягането около трапезата вж. тълкуванието към Мат. 26:20.

Тук единствен евангелист Йоан съобщава, че по молба на Петър ученикът, легнал на гърдите Иисусови, тихо попитал Христос кого има предвид, говорейки за предателя.

 „един от учениците“. Това бил, разбира се, Йоан, който обикновено не назовавал себе си по име (срв. Иоан 1:40; Иоан 19:26; Иоан 21:7).

„Нему Симон Петър кимна“. Апостол Петър очевидно не е могъл да каже нещо на Христос, без да го чуят другите: той не е лежал на ложето, на което е лежал Христос. Но той бил с лице към Йоан, а Господ бил обърнат в посока, противоположна на тази, в която се намирал Петър, и затова Петър направил някакъв знак на Йоан, изразявайки молба да попита тихо Христос  за предателя.  Петър след неуспешната си забележка, която направил на Господа относно умиването на нозете му, изпитал някакво смущение, което му попречило да зададе въпроса си към Господа (св. Йоан Златоуст).

Господ, подавайки на Юда натопения залък хляб, посочил предателя. Какъв е бил този залък, евангелистът не казва. Някои (еп. Михаил Лузин) предполагат, че това е опреснок, потопен в сос от горчиви треви, и това предположение е много вероятно. А самото действие на Господа не е било забелязано от другите Му ученици, с изключение Йоан, като нещо извънредно, защото на празненствата на Изток домакинът, а такъв в настоящия случай бил Христос, обикновено разделял парчетата хляб и месо на гостите си. Оттук може да се прави още извод, че Христос, предлагайки залъка хляб на Юда, все още желаел да пробуди у него по-добри чувства.

„сатаната влезе в него“. Юда би трябвало да се трогне от този знак на любов, но той бил вече твърде ожесточен. А на ожесточените хора и най-големите благодеяния от онези, срещу които те са ожесточени, имат още по-ожесточаващо въздействие. Поради тази причина, като получил знака на любовта, Юда още повече се ожесточил и тогава в него влязъл сатана, т. е. завладял го окончателно, така че да не го изпусне повече от своите ръце.

„върши по-скоро“.  В Юда още по-силно се разгоряла омразата към Христос, било му тежко да остава в обществото на Христос и апостолите и той започнал да търси предлог как да напусне вечерята. Господ вижда неговите терзания и го пуска: нека по-скоро да извърши онова, към което се стреми душата му.

Никой от учениците, освен Йоан, не разбрал думите на Христос. Те предполагали, че Христос изпраща Юда да купи нещо за празника.

„купи“. Оттук се вижда, че дюкяните в Йерусалим все още не са били затворени (срв. Мат. 25:9 – 11) и, следователно вечерята, която е извършвал Христос, е била извършена с ден по-рано от установеното време за извършването на Пасхата.

„беше нощ“. С тези думи евангелистът отбелязва настъпването на онова мрачно време, за което Господ говори на учениците по-рано (вж. Иоан 9:4; Иоан 11:10).

С отстраняването на предателя, който е тръгнал да извика войниците, които трябвало да арестуват Христос, Господ вижда, че делото Му вече е завършено. Човешкият син, или Месията, вече е прославен, но това все още не е онова вечно, окончателно прославяне, за което пророците са предсказали, че ще се случи едва в бъдещето (стих 32: “ще Го прослави”), а прославяне чрез приемане на страданията и мъченическа смърт за цялото човечество. “Пълнотата на Христовата слава се разкри в Неговото страдание за греховете на света” (св. Кирил Александрийски).

„Син Човеческий“.  Като нарича тук Себе Си Син Човешки, Господ иска Неговите ученици да разберат, че в Своите предстоящи страдания Той ще бъде представител на човечеството пред Божественото Правосъдие и че, следователно, благодарение на Неговия подвиг се прославя и цялото човечество.

„и Бог се прослави в Него“. Чрез Христос Бог изпълнил всички Свои обещания към човечеството и в същото време Сам получил прослава от хора, които преди това не Го били прославили както трябва (Рим. 1:19). Нещо повече, самото човечество в състояние на прослава или възстановяване е слава Божия, защото в страданията и смъртта на Христос човечеството е отговорило на онези идеални изисквания за послушание към Бога, които са били поставени от Бога при въвеждането на прародителите на човечеството в рая (вж. К. Сильченков. Прощальная беседа Спасителя с учениками, с. 15).

„Ако Бог се прослави в Него“. Тук се говори преди всичко за онази слава, която очаква Самия Христос. Бог е прославил в Себе Си представителя на човечеството, т.е. Той ще облече и човешката природа на Христос със Своята висша, небесна слава; но божествената природа на Христос никога не е била лишена от божествена слава, както личи от факта на преображението, когато временно тази божествена слава, вечно присъща на Христос, пробляснала през телесната обвивка.

„ще Го прослави“. Някои съвременни екзегети виждат тук ограничение на изразената от Христос мисъл за прославата: сякаш Христос тук е имал предвид това, което ще последва в близко бъдеще, т.е. само Своето възкресение. Но по-правилно е да се види тук указание за бързината на следващите събития – Христовото издигане на кръста и възнесението на небето: дните на Христовите страдания ще минат бързо, а прославянето няма да е далеч. 

„Чеда“. Тъй като предстоящият на Христос пък към славата е път на страданията и смъртта и тъй като сега учениците все още няма да тръгнат по този път, то ще им се наложи да се отделят от Христос. При мисълта за тази раздяла любовта на Христос към тях се пробужда с особена сила и жалостта за тях обзема сърцето Му. Затова Той ги нарича с най-ласкавото име, с което един баща нарича любимите си деца: “чеда” или по-правилно от гръцки: “дечица” (τεκνία).

„Ще Ме дирите“. Бидейки гонени и преследвани от света, учениците ще търсят Него, Господа и Учителя, но ще им бъде невъзможно да Го последват. Господ и преди е изричал същите думи (Иоан 7:34, 8:21), но там тези думи са отправени към невярващите в Христос юдеи и имат смисъла на предупреждение. Тук те представляват израз на жалост към учениците, които остават в света.

„казвам сега“. По-нататък Господ вече не смята за възможно да отлага обявяването на учениците на предстоящата раздяла с Него. Свети Йоан Златоуст казва, че Христос ги предупреждава за тази раздяла, за да не ги порази тя със своята внезапност и неочаквано сполетелите ги бедствия да не ги смутят.

„Нова заповед“. Подобно на баща, който се разделя с децата си, Христос дава на учениците Си последни напътствия. Най-напред Той им дава най-важната заповед, която те са длъжни да спазват – заповедта за взаимната любов. Христос нарича тази заповед за любовта “нова” не защото преди това не ги е учил да се обичат един друг, а защото говори тук като Цар, който установява Своето Царство. Неговото ново Царство се основава и на нови начала – и преди всичко на любовта, която оттук нататък в Христовото Царство става основен закон на живот на членовете на това Царство.

В другите, земни, човешки царства като основни държавни закони са установени други принципи, и най-вече принципът на държавния егоизъм, в името на който е жертвана всяка човешка личност. В Христовото Царство обаче няма място за подобно начало и личността запазва всички свои законни права като образ и подобие на Бога. Освен това заповедта за любовта, която Христос дава тук, е нова дори по отношение на заповедта за любовта, която е съществувала още в Стария Завет (Лев. 19:18), защото в Стария Завет тази заповед също не е имала значението на морален принцип, върху който да се изгражда цялата старозаветна етика. Още по-важно е, че Старият Завет е изисквал да обичаме “ближния си”, т.е. между хората е имало разделение: едни са били по-близки, други по-далечни. Но Господ тук говори не само за ближния, който трябва да бъде обичан, а изобщо за хората, които всички “близки” един до друг.

„да любите един друг“ означава, че сред Христовите последователи не може да има хора, които да не са ни близки, че трябва да обичаме всички като свои ближни. Някои тълкуватели са смятали, че новостта на Христовата заповед се състои и в степента на любовта, в нейната сила, стигаща до готовност за саможертва (“обичай ближния си повече от себе си”, тълкували древните гръцки и някои нови тълкуватели). Но едва ли е възможно да се приеме подобно мнение, защото частицата “както” (καθώς) в израза “както Аз ви възлюбих”…” не означава степен, а по-скоро (срв. Иоан 17:2, 11) указва на нагласата на обичащия, което по своята основа – а не по степен, размер – трябва да се уподоби на нагласата, което е било в Христос (срв. Фил. 2:2).

„По това ще познаят“. Нека тази любов в Христовия дух бъде отличителният белег на истинския последовател на Христос (вж. 1 Иоан 3:10). Разбира се, с това не се отричат другите белези на истинския Христов ученик – вярата и добрите дела, но все пак е сигурно, че в писанията на апостол Йоан всички тези други добродетели са обединени под едно и също понятие – любовта (1 Иоан 3:10; Откр 2:4), подобно  и на апостол Павел, при когото любовта е призната за съвкупност от съвършенството (Кол 3:14). Но тази любов, за да бъде любов в духа на Христос, трябва да бъде свободна от всякаква партизанщина и нетърпимост към онези, които не изповядват нашата вяра. Необходимо е, разбира се, да започнем с любовта към хората, които са ни сродни по дух и произход, но след това да вървим все по-напред в разширяването на сферата на любовта, която непременно трябва да се издигне до степента на любов към всички хора, дори към нашите врагове.

Божествените изисквания към апостолите не  привличат толкова вниманието им, колкото ги потиска мисълта, че Христос ги напуска. Изразител на чувствата на учениците и в този случай е апостол Петър.

Евангелист Йоан описва краткия разговор на Спасителя с Петър по начин, подобен на разказа на евангелист Лука (срв. Лука 22:31 – 34). Евангелистите Матей (Мат. 26:31 – 35) и Марк (Марк 14:27 – 31) се различават тук от Йоан по представянето на времето, мястото и повода на разговора.

„къде отиваш“.  Може би Петър е смятал, че Господ отива някъде извън Юдея, за да основе Своята Църква в друга страна, където учениците не могат да Го последват по някаква причина (св. Кирил Александрийски). Той не е мислил или не е искал да мисли за това, че Господ ще умре.

„отговори“. В отговора Си Христос повтаря почти буквално това, което е казал по-горе на всички апостоли (стих 33), и с това дава да се разбере, че няма да им обяснява нищо повече за това какво има предвид. С прибавката “после ще Ме последвате” Господ успокоява Петър и останалите ученици, давайки им да разберат, че те ще следват същия път на аскетизъм и мъченичество, който Той следва, и така отново ще се съединят с Него.

„защо не мога“. Дори сега Петър се чувства готов да отдаде живота си за Христос, но Господ му предрича, че той не само няма да иска да даде живота си за Христос, но и ще се отрече от Него преди да настъпи утрото.

Ясно е, че тук евангелист Йоан допълва разказа на Лука, в който предсказанието на Христос към Петър не е в непосредствена връзка с предишните думи на Христос (вж. Лука 22:31 и сл.). Най-добре е да се обединят двата евангелски разказа: 1) Иоан 13:36 – 37; и 2) Лука 22:32 – 33; и 3) Иоан 13:38.

Евангелистите Матей и Марк предават само продължението и края на разговора на Христос с апостол Петър (Мат. 26:30 – 31; Марк 14:29 – 31; Мат. 26:32 – 35).