Тази част напълно съответства на разказа на евангелист Марк (Марк 11:27-33), който Лука очевидно следва тук, както и на Евангелието на Матей (вж. тълкуванието към Мат. 21:23-27).

Междувременно слухът за новото изгонване на търговците от Храма достигнал до Синедриона и неговите членове, след като малко се съвзели от смущението си, дошли в Храма, за да поискат от проповедника отговор на въпросите: “С каква власт правиш това? И кой Ти е дал тази власт!” С тези въпроси явно се е целяло да го провокират към някакво подобно изявление, което, както се е случвало и преди, би им дало основание да го обвинят в богохулство и да го убият с камъни. Но това коварство паднало върху собствените им глави (вж. Лука 20, въпросът за кръщението на Йоан).

Предвиждайки злата им мисъл, Христос с божествена мъдрост им казал, че ще им отговори само ако те самите първо отговорят на Неговия въпрос. Този въпрос веднага смутил питащите и настъпило мълчание. Те напълно разбирали смисъла и целта на въпроса.

“целият народ ще ни избие с камъни” – Обичайна екзекуция сред юдеите (срв. Изх. 17:4).

Отклоняването на въпроса като несъществен е невъзможно. Йоан ясно и категорично свидетелства за Иисус, признавайки Го пред самите пратеници от синедриона, не само за пророк, но за пророк, много по-велик от самия себе си, дори за най-великия пророк – Месията. Признаваха ли те това свидетелство или не? Ясно е, че Христос има право да изисква от тях отговор на този въпрос, преди да им отговори.

Но те не могат, или по-точно не искат да отговорят. Той ги постави в безизходно положение – те не искаха да кажат „от небето“, защото го бяха отхвърлили; не смееха да кажат и „от човеците“, защото вярата в Йоан (както се вижда дори от Йосиф Флавий) е била толкова силна и единодушна, че откритото му отричане би изложило на опасност тяхната лична сигурност. Затова те – учителите на Израил – били поставени в позорната необходимост да кажат: „не знаем“.

Такъв отговор от хора, чиято отговорност е да изучават закона и религията и да ги обясняват на народа, била позор за тях, още по-срамен, защото се случило в присъствието на множество народ. Но Христос, в Своето безкрайно милосърдие, не настоява за по-нататъшен разпит, а просто им отговаря: „И Аз няма да ви кажа с каква власт върша това“, и след това отново продължава да поучава народа.

Блаж. Августин казва: “Наистина, вие не знаете, защото сте в тъмнина, лишили сте се от светлина. Не е ли по-добре, когато в сърцето на човек внезапно се появи някакъв мрак, да пусне светлината, вместо да я прогони?И когато те казали: “Не знаем”, Господ отвръща: “Нито пък ще ви кажа с каква власт върша това (Лука 20:8).Защото знам, че в сърцето си вие казахте: “Не знаем” (Лука 20:7), не защото искате да научите, а защото се страхувате да признаете истината”.”

Притчата за лозето при евангелист Лука е сходна с начина, по който е представена при евангелист Марк (Марк 12:1-12; срв. тълкуванието към Мат. 21:33-46).

“И почна да говори към народа”. Според Марк Господ казва притчата на първосвещениците, книжниците и старейшините (Марк 12:1: “на тях”; срв. Марк 11:27), а не на народа. Но евангелист Лука вероятно разбира под “народа” също първосвещениците заедно с книжниците и старейшините. Поне от неговото Евангелие става ясно, че тези лица също са присъствали, когато е била изречена притчата (срв. ст. 19).

Но въпреки всичко, което направил за лозето си, то не дало никакъв плод, а може би само диви плодове. Тъй като лозарите не можели да представят плод и не смеели да разкрият своята непроизводителност, за която били отговорни, те обиждали, биели, ранявали и убивали един след друг пратениците, които господарят на лозето изпращал при тях. Накрая той изпратил сина си, но този син, когото те разпознали и не могли да не разпознаят, те също пребили, изгонили и убили.

Той изпраща различни “слуги”, т.е. пророци, за да има поне някаква малка печалба; защото, казано е, Той искал да получи “плодове”, а не всички плодове. Какъв може да бъде нашият плод Богу, освен Неговото познание?И то е нашата печалба; но Той прави нашето спасение и нашата полза Свои. Злите работници онеправдали изпратените, били ги и ги изпратили с нищо, т.е. станали толкова неблагодарни, че не само се отклонили от доброто и не дали добри плодове, но и извършили зло, което заслужава по-голямо наказание. (блаж. Теофилакт)

“убиха го”. “Убиха” Сина, като Го “изведоха вън от лозето”. Удобно е да се каже “от Йерусалим”, защото Христос е пострадал “извън портите” (Евр. 13:12). Но тъй като под лозе разбираме народа, а не Йерусалим, едва ли е по-близо да кажем, че народът, макар и да Го е убил, но е било извън лозето, т.е. не като Го е умъртвил умишлено, а като Го е предал на Пилат и езичниците.Следователно Господ е пострадал извън лозето, т.е. не от ръцете на народа, защото на тях не им е било позволено да убиват когото и да било, затова Той е умрял от ръцете на войниците.

Някои са разбирали под лозе Писанията. Тоест, че Господ пострада извън Писанията, че беше убит от онези, които не вярваха на Мойсей. Защото, ако бяха повярвали на Мойсей и бяха изследвали Писанията, нямаше да убият Господа на Писанията. (блаж. Теофилакт Охридски)

“като чуха това, рекоха: дано не бъде”. Очевидно това са били хора от простолюдието, които са осъзнавали, че Господ изобразява в притчата отношението на юдеите към Него. Те казват, че не им се иска лозарите да убият “сина”, т.е. било им жал за Христос.

“що значи писаното”. По-точно: какво тогава би трябвало да означава изречението от писанието за “камъка”, ако се сбъдне желанието ви “да не бъде”,  Тоест, в такъв случай волята Божия, изречена за Мен в Писанието, няма да се изпълни.

“всеки, който падне” (вж. тълкуванието към Мат. 21:44).

“понеже разбраха”. Кой е разбрал? Народът или йерарсите? Според евангелист Лука, по-вероятно е народът, който е разбрал, че притчата е казана за йерарсите (вж. стихове 16-17). Сякаш евангелистът иска да каже, че народът, който е разбрал притчата, указваща плановете на йерарсите срещу Христос, вече е бил нащрек и именно от това са се страхували йерарсите, поради което не са посмели да заловят Христос.

Разговорът на Христос с “лукавите човеци” за данъка на кесаря е разказан от евангелист Лука в съгласие с разказа на евангелист Марк (Марк 12:13-17; ср. Мат. 22:15-22).

“като Го следяха”. Въпреки това йерарсите не се отказват от замислите си и, като са постоянно нащрек за всяка постъпка и дума на Христос, изпращат при Него лукави, т.е. заговорници (ἐγκαθἐτους) от тях, които, преструвайки се на благочестиви, т.е. преструвайки се, че действат от собствена религиозна потребност, ще уловят Христос в някоя небрежна дума. Този превод на руския текст на Евангелието обаче не отговаря напълно на гръцкия; по-правилно е: “изпратиха подучени мъже, преструващи се на благочестиви, да Го уловят…”. Те са искали да предадат Христос на началството, и по-конкретно (κα… – изяснителен съюз) на властта на прокуратора.

Този път фарисеите се появяват заедно със своите противници иродианите – партия, чиято основна цел е да подкрепи дома на Ирод, като поддържа добри отношения с римския императорски двор, за което е необходимо да се потискат всички национални и патриотични движения сред евреите. Този съюз на фарисеите с иродианите дава да се разбере, че те били решили да поставят делото на Христос на политическа основа и искали да Го обвинят в политическа неблагонадеждност. Те добре знаели колко се страхуват римляните от месианските движения сред еврейския народ, движения, за чието потискане неведнъж им се е налагало да изразходват много усилия и средства. Неотдавна Христос се бе обявил открито за Месия пред народа; но тъй като това обявяване тогава не довело до народен бунт и следователно не давало правно основание да бъде обвинен, сега те се опитват да се сдобият с това основание с хитрост.

“не гледаш на лице”, т.е. не принадлежиш към никоя партия, а разсъждаваш безпристрастно (срв. Гал. 2:6).

“да даваме” поголовен данък и данък върху земята (φόρον, за разлика от τέλος – мито или косвен данък).

“дойдоха някои от садукеите” – по-правилно е да се каже: “отхвърлящи възкресението”, което се отнася като определение към “някои”. Оттук става ясно, че само някои от садукеите са отхвърляли възкресението на мъртвите, защото им се е струвало примитивно.

Вярно е, че някои от равините са имали по-възвишени представи за задгробния живот, но мнозинството е имало най-груби схващания в това отношение. Според тях възкресението щяло да бъде възстановяване на хората не само в предишните им тела, но и с предишните им вкусове и страсти; възкръсналите не само щели да ядат, пият и да се женят, но и щели да възкръснат в същите дрехи, в които са ходили, дори със същите телесни черти и дефекти, “така че хората да могат да разпознаят, че са същите хора, които са познавали приживе”.

С всички тези грубо чувствени представи и отричайки възкресението като цяло (учението за него според тях не се съдържало в Мойсеевото Петокнижие, което те признавали), те дошли при Спасителя със своя въпрос.

Те избрали от сферата на равинската казуистика случая на жена, която се омъжила последователно за седем братя, всеки от които починал бездетен, и искали да узнае на кой от тях ще принадлежи тя при възкресението.

Макар и въображаем, този случай бил възможен, защото законът гласял, че ако съпругът умре бездетен, брат му трябвало да се ожени за вдовицата му, за да възстанови потомството си и да продължи името си, а първородният син от този втори брат се записвал като син на починалия. 

Не вярвайки в задгробния живот и възкресението и предполагайки, че Иисус, когото са чували да поучава за възкресението и който имал същите възгледи за него като техните фарисейски опоненти, те предвкусвали удоволствието да Го смутят с тези объркващи въпроси и по този начин да осмеят Него и самото Му учение за възкресението.

Но тяхната високомерна ученост трябвало да претърпи заслужено поражение. Христос им отговаря с обичайното си спокойствие, че представите им за възкресението и задгробния живот са погрешни именно поради неразбирането на Свещеното Писание. Децата на този свят се женят и омъжват, защото са смъртни и бракът е необходим за продължаването на рода.

“и да умрат вече не могат”. По-правилно е “защото и не могат повече да умрат” (οὐδέ γάρ ἀποθανεῖν ἔτι δύνανται). Поради безсмъртието на възкръсналите, тяхната неумираемост, бракът между тях (но не и различието на половете) е няма да съществува, тъй като бракът е необходим само там, където има смърт (бл. Теофилакт).

“понеже са равни на Ангели”. Това е основанието, поради което те няма да умрат. Те няма да умрат по силата на изменението, на което подлежи тяхната природа, защото тяхното равенство или сходство с ангелите се състои в една по-висша, вече не груба и плътска, телесност. Тази телесност няма да бъде подвластна на смъртта.

“бидейки синове на възкресението”, т.е. чрез възкресението да възкръснат за нов живот.

“са синове Божии”. Има и друго основание за безсмъртието на бъдещия живот. Хората ще бъдат Божии синове – не само в морален смисъл, като възлюбени Божии деца, но и във висш, метафизичен смисъл – ще имат в себе си висшия божествен живот, божествената слава (Рим. 8:17), който (живот) е вечна по природа.

“Мойсей го каза при къпината”. Думата “каза” (ἐμήνυσεν, при епископ Михаил Лузин погрешно четена като ἑρμήνευσεν – изтълкува) означава възвестяване на скритото (Йоан 11:57; Деян. 23:30). Господ споменава Мойсей най-вече защото питащите го се позовават на Мойсей (вж. стих 28).

“защото у Него всички са живи”, т.е. всички – на които Той е Бог – са живи с Него. Макар и да са мъртви, то това е за хората, по отношение на хората, но не и по отношение на Бога. Така бъдещото възкресение на мъртвите е естественият и необходим завършек на онова състояние на живот, в което се намират мъртвите преди Страшния съд.

“някои от книжниците”. Според евангелист Марк това било казано от един книжник, който разговарял с Христос за най-важната заповед (Марк 12:32). Тъй като евангелист Лука вече е привел този разговор по-горе (Лука 10:25 и т.н.), тук той го пропуска и споменава само резултата от този разговор – отговора на книжника или “някои книжници”, както той се изразява.

“не смееха вече да Го питат за нищо”. Тук евангелист Лука също повтаря съобщеното от Марк (Марк 12:34).

“как казват”. Вж. тълкуванието към Марк 12:35-37.

В своята слепота те изгубили представа за истинското достойнство на Месията и очаквали да видят в Него политически завоевател, който ще покори за тях целия свят с всичките му съкровища, и тъй като Христос не оправдал тези очаквания, те Го обявили за измамник, за съблазнител на народа. За да ги насочи към истината, Христос ги запитал: “Какво мислите за Христос? Чий син е Той?” Те Му отговорили: “Син на Давид”.

Синовството се определяло само като външна връзка по плът на Христос с Давид, докато от един добре познат им псалм (Пс. 109:1) се вижда, че Давид нарича Христос (Месията) свой Господ, Който седи отдясно на Бога. Така те трябвало да разберат, че Христовото царство не е земно, а небесно; не осъзнавайки това, многоучените книжници и законници очевидно съвсем не познавали в какво се състои истинското достойнство на Месията. Ако го разбираха, щяха да видят, че признаците на Месията намират пълно съответствие в личността на гонения от тях Иисус от Назарет. 

“когато целият народ слушаше”. Вж. Марк 12:38-40. Разликата между Марк и Лука тук се състои в това, че според първия предупреждението на Господ е изречено пред и за народа, докато според Лука то е адресирано до Христовите ученици. Тази разлика може да бъде примирена по следния начин: Господ говори в този случай на глас пред множеството (Марк), но се обърнал директно към учениците Си (Лука).

“изпояждат домовете на вдовиците”, т.е. пълнейки корема си и разхищавайки без мяра. И това се прави под сякаш благоговеен повод. Защото под предтекст за молитва и духовна полза, те учат не на пост, но на пиянство и чревоугодие и затова, казва Господ, “ще получат по-тежка присъда”, защото не само вършат зло, но и го прикриват с молитва. Видът у тях е благоговеен, а добродетелта превръщат в претекст за лукавство. Следователно те заслужават по-голямо осъждане, защото заради тях доброто бива порицавано. Вдовиците трябва да бъдат съжалявани, а те влизат в къщите им, уж за да ги благословят с дълги молитви. В същото време вдовиците са принудени да правят такива разходи заради посещението им,  че по този начин се разоряват. (блаж. Теофилакт).