“През ония дни” – неопределен израз, но във връзка с предходния разказ може да се предполага, че се има предвид времето, когато се родил Йоан Кръстител.

“Излезе заповед” – бил издаден указ. Тук става дума за издаването или обнародването на указ в Юдея: в Рим той станал известен по-рано.

“От кесаря Августа”, т.е. от римския император Август (впоследствие името Август – “най-свещен” – станало общо прозвище на римските императори). Първоначално Август се наричал просто Октавиан.

“Да се направи преброяване”, т.е. опис на лицата и предметите, на които се налага държавен налог (данъци и мита). При  този опис, както може да се заключи от втория стих, където той се поставя във връзка с ценза (т.е. оценката на имуществото) на Кириний, се правело записване на подлежащите на облагане лица в специални данъчни книги.

“По цялата земя” – по-точно: по цялата вселена (πᾶσαν τὴν οἰκουμένην). Тук се подразбира цялата Римска империя; римските императори са носели титлата “господари на вселената”.

Тук е необходимо да се даде кратък отговор на онези възражения на отрицателно настроените към евангелския текст критици, които се опитват да разколебаят авторитета на свидетелството на Евангелието от Лука.

а) Те посочват мълчанието на римските историци като цяло за преброяването по времето на Август. Но, на първо място, тези историци – Тацит, Светоний и Дион Касий – са много по-късни от нашия свещен повествовател, евангелист Лука. Освен това Дион Касий няма запазен разказ за годините 745-752, а може би в тази изгубена част е имало указание за преброяването по времето на Август. “Аналите” на Тацит започват директно от Тиберий. А Светоний е възможно да не е споменал преброяването по някои свои причини. Що се отнася до юдейския историк Йосиф Флавий, който не споменава преброяването, за което говори Лука, той също може да не е придавал голямо значение на това преброяване, което е било извършено в съответствие с юдейските обичаи и е било наредено директно от Ирод, а не от Август. Последвалото преброяване, което е извършено през 10 г. сл. Р. Хр. според римските обичаи и грубо оскърбило евреите, той вече е отбелязал. И накрая, от Светоний и Тацит е известно, че след смъртта на Август в римския сенат е бил прочетен ръкописният опис на публичните постъпления и разходи, оставени от Август, с отбелязване на размера на данъците и налозите. Оттук можем да заключим, че преброяването на населението е извършено при Август.

б) Казва се, че по времето на раждането на Христос Юдея е била само васална на Рим държава, че е имала свой цар, който единствен е имал правото да преброява поданиците си. Но какъв цар е бил Ирод? Всъщност той е бил само номинален цар и е получил тази титла от Август като почетно отличие за лоялността си към Рим; преди това е имал титлата тетрарх. Той не можел да сключва договори с никого без съгласието на кесаря, нито пък можел да предаде трона си дори на сина си. Ето защо Август можел да назначи преброяване на населението в Юдея, като в този случай проявявал само известна снизходителност, а именно разрешение да се извърши преброяване според юдейските обичаи.

в) Казва се също, че списъците на легатите на Сирия по времето на раждането на Христос са добре известни: от 10 г. пр. Р. Хр. Сирия е управлявана от Тиций Сенций Сатурнин и Квинтилий Вар, при когото умира Ирод. Следователно Христос е роден при Вар. Но е много вероятно първото преброяване на населението, като въпрос от голяма важност, да е било поверено от Август на специално упълномощено лице, каквото е могъл да бъде Квинтиний, а Вар също е останал легат на Сирия. Кардинал Уилям Сирле казва: ” В древните паметници е записано името на консула Квириний, който по времето на Август е бил изпратен в Сирия като началник” (Biblical Studies 12). За повече информация по този въпрос вж. проф. Михаил Богословский (Священная история Нового Завета, Санкт Петербург 1866, 310-340).

Тоест това преброяване било първото от всички следващи след него преброявания и то се случило при Кириний, когато той управлявал Сирия. Евангелистът, изглежда, иска да отбележи, че в годината на Христовото раждане Иудея се намирала в крайно унижение: тя е страна, напълно подчинена на езичниците, които взимат данъци от нея.

“Управляваше” (ἡγεμονεύοντος), т.е. по времето, когато Кириний бил началник на Сирия в качеството на проконсул или прокуратор.

“Кириний”. П. Сулпиций Кириний (на латински – Квирин) е бил прокуратор на Сирия от 6 до 11 година след Рождество Христово и умрял през 21 година. Но как с това историческо показание да помирим свидетелството на евангелист Лука, според което този Кириний е управлявал Сирия преди самото Рождество Христово? Единствено подходящо предположение за разрешаването на този труден въпрос може да бъде допускането на някои тълкуватели (преди всичко на Цумпт, а след това и на Кейл, Вигур и др.), според които Кириний е бил два пъти управител на Сирия: през 750 – 753 г. и през 760 -766 г. от основаването на Рим. Това предположение се основава на надпис, намерен на един римски (надгробен) паметник. В този надпис се говори за управител, който два пъти управлявал Сирия през царуването на Август. Има основание да се предполага, че тук се има предвид именно Кириний. В такъв случай той би могъл да организира два пъти преброяване: първия път – преди Рождество Христово, а втория път – след това събитие. По такъв начин разказът на евангелист Лука не влиза в противоречие с известното от историята.

“И отиваха всички да се записват…” т.е. всички онези, в своя роден град.

Родословните записи при евреите грижливо се съхранявали, за което свидетелства родословието на Христос, поместено в Евангелията от Матей и Лука, както и родословието на Йосиф Флавий, което този историк съобщава в своята биография.

За да не предизвиква безцелни и ненужни вълнения и недоволство сред подчинените народи, римското управление обикновено предоставяло на всяка провинция да изпълнява неговите разпореждания по начин, който най-добре съответства на характера на народа и неговите обичаи.

Затова и в Юдея преброяването не се извършвало по римския метод, а според древния юдейски обичай, при който всеки трябваше да се запише не по мястото на своето жителство, а в града, от който произхожда неговият род.

Тъй като Йосиф бил потомък на цар Давид, той трябвало да отиде във Витлеем, родното място на своя велик царски прeдшественик, за да запише името си. Това очевидно е станало през зимата на 750 г. от основаването на Рим. Но тъй като зимата в Палестина понякога била доста мека и топла, така че след дъждовете през ноември понякога имало зеленина по полята, където стадата са изведени за паша, Йосиф решил, въпреки разстоянието на пътуването, да вземе със себе си Мария, която също произхождала от Давидовия род и не можела да не изпитва желание да посети родното място на своя царски предшественик, особено сега, когато наближавало времето на раждането на нейния Давидов син.

След като се подготвили за трудното пътуване, т.е. взели провизиите, които били необходими според броя на дните за пътуване, Йосиф и Мария тръгнали на път. Спускайки се от планинския склон, на който бил разположен Назарет, те трябвало да поемат по пътя, водещ през долината Ездрилон, която сега изглежда безлюдна и изоставена, но по онова време кипяла от най-бурен стопански живот. Според Йосиф Флавий по онова време Галилея ׳ е била толкова гъсто населена, че е имало 240 града и селища, от които най-малките са имали поне петнадесет хиляди жители. Дори да допуснем известно преувеличение в това свидетелство, остава неоспорим фактът, че населението на тази област е било изключително гъсто, така че според една арабска легенда човек в древността е можел да пътува там цяла година и да не прекара две нощи в нито едно селище.

Пътят криволичил през най-богатите градини, лозя и поля до Самария, която току-що била възстановена от Ирод, и то с такъв разкош, че ласкателният цар я сметнал за достойна да бъде наречена Севастия – гръцки синоним на латинската дума Augustus – в чест на своя велик римски господар. Но праведните пътешественици не могли да останат дълго нито в Самария, нито в други самарянски градове, защото навсякъде срещали презрителния или недружелюбен поглед на самаряните с тяхната вековна вражда към юдеите, и затова, може би след като спрели при Якововия кладенец, близо до Сихем или Сихар, побързали да напуснат самарянската земя, за да намерят отдих в свещената земя на Израил.

“Тръгна” – По-точно: възлезе (ἀνέβη).

“от Назарет” (вж. Мат.2:22–23). Предполагат, че Йосиф е живял временно в Назарет: тук имало работа за него. А кога предците на Мария се заселили в Назарет, е неизвестно.

“града Давидов”, т.е. градът, където се родил Давид.

“от дома и рода Давидов”. Племената, произхождащи от синовете на Яков, се наричали колена (φυλαί), разклоненията от синовете на тези патриарси се наричали родове (или отечества – πατριαί), а отделните семейства в тези родове се наричали домове (οἷκοι). Следователно Йосиф бил от род, произхождащ от Давид, и принадлежал към същия клон, към който принадлежал Давид.

“с Мария”. Този израз е свързан с глагола “тръгна”, а не с глагола “да се запише…”, Йосиф можел и сам да запише Мария в числото на плащащите данък, ако това е била единствената нужда.

“Сгодената”. Евангелист Лука употребява този глагол с намерението читателите да разберат, че и в брака Йосиф не бил всъщност мъж на Мария, не бил такъв в действителност: тя продължила само да се ползва от неговата грижа и само била считана за негова жена.

“Която беше непразна”. Ето истинската причина, поради която Йосиф взел Мария със себе си: не трябвало, нея, бременната, да я оставя сама за дълго време, защото пътуването за Витлеем е можело наистина да продължи дълго. Мария би останала беззащитна в Назарет.

“роди Син…”. От това, че никой не помагал на Мария, но тя сама родила Младенеца, умивайки Го според обичая и осолявайки Го (Йез.16:4), светите отци заключават, че нейното раждане не е било съпътствано от обичайните за родилките болки.

“първенец” (вж. Мат. 1:25).

“в ясли”. От това споменаване за яслите, където се слага храната за животните, се вижда, че Пресветата Дева заедно с Йосиф се настанили в обора за животните при гостилницата. Всички помещения в нея се оказали заети, а оставането в общата стая за тях е било неудобно предвид очакваното всеки момент раждане на Мария. Според древното предание, този обор е бил изграден в една пещера (Юстин Философ. “Разговор с Трифон йудеина”, 78, 5; Ориген, “Против Целс”, I, 51), която се намирала не в самия град, а близо до него. Над тази, сочена от преданието пещера, царица Елена построила храм в чест на Богородица Мария.

“странноприемницата”. Използваната тук гръцка дума κατάλυμα има много широко значение и може да означава всяко място за почивка. Но тук е най-естествено да видим обозначението на гостилница. Ако евангелист Лука е имал предвид стаята на някоя къща, където Йосиф и Мария са отседнали, той би използвал горната гръцка дума в множествено число (ἐν τοῖς καταλύμασιν), показвайки, че никъде “в къщите” не е имало място за Йосиф.

“B тая страна”. Както се вижда от някои места в Талмуда, според вярванията на юдеите, Месията е трябвало да се появи в “кулата на стадото”, която се намирала близо до град Витлеем, на пътя към Йерусалим. Стадата, които се пасели тук, били предназначени за храмовите жертви, а следователно, пастирите, които ги пазели, не били обикновени пастири. Тези стада се пасели целогодишно, те са били по пасбищата дори тридесет дни преди Пасха, т.е. през февруари, когато дъждовете в Палестина са твърде обилни. Ясно е, че тези пастири, като имащи някакво отношение към храма, са познавали идеята за Месията и са Го очаквали не по-малко, отколкото другите юдеи. Може би в обстоятелството, че Ангелът благовести за раждането на Месията първо на тези пастири, се проявява Божия промисъл: на пастирите се дава да разберат, че отсега нататък няма да е нужно да карат животните в храма, за да ги заколят, че сега греховете на цялото човечество ги взима върху Себе Си Родилият се Месия.

“Пазеха нощна стража”, т.е. на тях се паднало задължението през нощта да пазят стадата. Оттук може да се заключи, че Христос се родил през нощта. Месецът и денят на раждането не могат да се определят въз основа на казаното в евангелията. А преданието установява датата 6 януари или 25 декември. Нашата Църква е приела последната дата.

“Слава Господня” – вероятно нещо подобно на светлия облак, в който се явява Бог (срв. Деян.7:2).

“Не бойте се”. (вж. Деян. 2:13–14).

“За всички човеци”, т.е. за целия израилски народ (παντὶ τῷ λαῷ).

“Спасител” – (вж. Мат. 1:21; Лука 1:68, Лука 1:71).

“белег” – не чудно знамение, което може да послужи за укрепване на вярата на пастирите в ангелското благовестие, тъй като пастирите не се усъмнили в думите на Ангела, а било просто знак, по който те ще могат да познаят новородения Месия: във Витлеем, по това време е било възможно да има и други новородени младенци. Но в яслите едва ли би могло да се намери друго новородено…

“Младенец” – бебе, току-що родило се дете (βρέφος).

“Многобройно воинство небесно” – буквално: “множество, маса (πλῆθος) небесна войска”, т.е. Ангелите, които в Стария Завет обкръжават Божия престол (3 Цар. 22:19; Пс. 102:21; Дан. 7:10).

“Слава във висините” – сега, в настоящия момент, което се подразбира от глагола “е”, а не “ще бъде”. За това, че Бог дарява сега на света Месията, той се слави “сега” на небето от Ангелите: те току-що са слезли от небето и обясняват на пастирите, как там (“във висините”) е посрещната вестта за раждането на Спасителя (ср. Мат. 21:9).

 “И на земята мир”. Под “мир” те разбират не само спокойствие, което се представя за вече настъпило на земята с раждането на Христос, но цялото спасение, носител на което е Новороденият (ср. Лука 1:79).

 “Между човеците благоволение”. Едни кодекси четат така, както и нашите славянски и руски текстове – ἐν ἀνθρώποις εὐδοκία, други – ἐν ἀνθρώποις εύδοκίας. И единият и другият прочит си имат своите основания. По-добре е да признаем нашия прочит за правилен, защото в такъв случай се получават три напълно еднакви по размер положения (ново “трисвятое”, по израза на Едершейм).

С пълна вяра в думите на Ангела, пастирите се отправили към Витлеем и намерили всичко, което им било възвестено за родения Младенец. Вероятно най-напред се насочили към странноприемницата, при която, според обичая, горял фенер. В други домове нощем те и не смеели, разбира се, да се обърнат с въпроса за новородения Месия… 

Когато ангелският хор замлъкна и пастирите, поразени от видяното и чутото, се опомниха, те веднага решиха да отидат във Витлеем, за да видят какво се е случило там и какво им е съобщил Господ. По пътя си те отишли до една гостилница в околността и там, в една пещера, намираща се в съседство с нея, „намерили Мария и Йосиф и детето, лежащо в ясли“, всичко точно така, както им било съобщено, и те първи се поклониха на новородения Христос.

Те бяха и първите от хората, които се превърнаха във вестители на Неговото идване, защото веднага след това започнаха да разказват на всички онова, което им беше съобщено за това Дете. И всички, които чуха, бяха изумени от това, което им разказаха пастирите.

На разказа на пастирите за явяването на Ангелите се дивели не само Йосиф и Мария, но и всички, намиращи се по това във Витлеем, на които – може би на другия ден – пастирите разказали за случилото се с тях.

“Като ги слагаше в сърцето си” – по-точно: “като сравняваше, като съпоставяше (συμβάλλουσα)” със случилото ѝ се откровение от Ангела. В тези думи евангелистът сам дава указание от чии разкази се е водел при описанието на първите дни от живота на Спасителя – най-вече от спомените на Мария.

Пастирите се върнали след това при стадата си, разказвайки по пътя на различни хора случилото се с тях. Те несъмнено разказали за това и в Йерусалим, когато отвели там животни, за да ги принесат в жертва, и мнозина с възторг приели тази вест. В крайна сметка, е много вероятно, че Симеон и Анна, които посрещнали Господа при донасянето Му в храма, вече са били подготвени за появата на новородения Месия от разказите на пастирите. 

“Като се изпълниха осем дена” (вж. коментарите за Лука 1:59).

“Обрязан”. Господ приел обрезание като първото постановление на Моисеевия закон. И за апостол Павел е нещо несъмнено, че Христос трябва да се подчини на закона (Гал.4:4). Ако Той не би приел обрезание, то никой не би признал в Него обещания Месия, Авраамовия потомък. Освен това обрезанието предвещавало за онази кръв, която Христос трябвало да пролее на Голгота.

“наречено от Ангела…” (вж. Мат. 1:21; Лука 1:31).

Кога се е случило донасянето на Господа в храма – преди или след поклонението на влъхвите? Несъмнено преди поклонението. За подобно предположение говорят следните съображения. Бягството на светото семейство в Египет последвало непосредствено след поклонението на влъхвите, както това ясно се вижда от 13-14 стихове от втората глава на Евангелие според Матей. Оттук може да се заключи, че светото семейство не е можело да отиде в Йерусалим след пристигането на влъхвите. Ирод вече бил уведомен от влъхвите за раждането на юдейския Цар и трябвало след това да предприеме мерки за издирването на новия “цар”. При това, ако междувременно праведният Симеон и пророчицата Анна също засвидетелствали раждането на Месията, то положението на светото семейство още повече би се утежнило. Накрая, и тонът на речта на Симеон, и разказите на Анна за раждането на Месията, като за събитие, което току-що е станало известно, ни карат да отнесем довеждането на Христос в храма към времето, предшестващо поклонението на влъхвите. (Богословский, с. 360–361).

“дните на нейното очистяне” (вж. Лев.12:2–8). Жената, родила младенец от мъжки пол, се смятала за нечиста за седем дни и още тридесет и три дни не могла да ходи в храма и да участва в общественото богослужение.

“нейното” (според бълг. превод, в оригинала стои “тяхното”  – τοῦ καθαρισμοῦ αὐτῶν). Има се предвид законът за очистването на юдеите. За Йосиф тук не може да става дума, защото според този закон мъжът не се нуждаел от очистяне, но само родилката. Христос се родил чист и безгрешен.

“според закона”. Тук имаме указание, че в настоящия случай бил спазен горепосочения срок от 40 дни.

“донесоха” –по-точно възнесоха (ἀνήγαγον).

Моисеевото законодателство се отличавало с особена снизходителност към бедните. Затова на бедните хора, които не били в състояние да направят толкова скъпа жертва, им се позволявало да принесат вместо това две гургулици или две птички гълъби, които можело да бъдат купени във външния двор на храма. Там имало специални продавачи на гълъби, заедно с продавачите на други жертвени животни, които привличали купувачи.

Гълъбите се разпространявали сред бедните толкова много, че алчният род на тогавашните първосвещеници ги правел предмет на специална спекулация и изкуствено повишаваше тяхната цена до невероятна висота, въпреки че против това възразявали ревнителите на закона. Мария била бедна и затова се явила със Сина си с жертва според своята бедност.

Но освен разхода за покупка на жертвени гълъби, било необходимо да се направи и паричен внос като откупване за първородния син. Този внос беше определен от закона на пет свещени сикли  (Числа 18:16), което съответствало на малко повече от четири рубли сребро.

“Да принесат жертва”. Всички първородни синове на израилтяните, преди да бъдат избрани за служение Богу левитите (Числ.8:14 и сл.), като собственост на Яхве, били определени за служение в скинията и храма. Но за пет сикли те трябвало да бъдат изкупвани и освобождавани от службата в храма. Според закона не било нужно младенецът да бъде донесен в храма, за да присъства на откупването, майката също можело да не присъства лично в храма, когато се принася жертвата за нейното очистване. Но благочестивите жени обикновено сами идвали в храма  и в същото време се извършвало откупването на техните младенци, които те също взимали със себе си. Така станало и с Мария и нейния Син. Иисус вероятно бил само представен на свещеника, който извършил над Него две кратки молитви: едната – за закона за откупа, другата – за даруването на първородния син. А за Мария била извършена установената жертва за грях. Освен това, тъй като Мария била бедна жена, тя принесла като жертва за всесъжение една гургулица или млад гълъб (по-заможните жени принасяли агне). Парите за жертвата Пресветата Дева е трябвало да сложи в специален огромен съд (“тръба”), която се намирала близо до издигната трибуна, където жените се молели отделно от мъжете. След това тя застанала редом с другите приели очистване жени, в горната част на петнадесет стъпала, които водели от двора на жените към двора, където се намирал жертвеникът на всесъжението – оттам се виждало какво се извършвало на жертвеника на всесъжението (Едершейм). Така Мария принесла “жертвата на бедните”.

Евангелският разказ не дава повече подробности за това как е протекло очистването в храма, но слага акцента върху друго –  разпознаването от двама праведници, Симеон и Анна, на Спасителя на света в лицето на новороденото Дете.

По това време в Йерусалим, както и на други места в страната, имало немалко особено благочестиви и вярващи хора, които най-силно усещали тежестта на времето и копнеели най-сетне да видят спасението на Израил. Към тях спадал и някой си Симеон, „праведен и благочестив мъж, който чакал утехата на Израил”. Той бил вече много възрастен, видял много и големи превратности в живота си и преживял немалко тежки душевни тревоги. Минал бил през моменти на тежки съмнения, които са особено трудни за понасяне от такава вярна и праведна душа, а един такъв момент дори послужил като инструмент на най-голямото му изпитание и в същото време на най-голямата му радост. Според преданието, когато прочел прочутото пророчество на Исайя за раждането на Месията от Дева, той се усъмнил във възможността това да се случи и поради неговото съмнение „му било предсказано от Светия Дух, че няма да види смърт, докато не види Христос Господ“. Обещанието било необичайно радостно за него, но годините минавали, все повече слагайки върху него бремето на старческата немощ, а Месията не идвал.

Източник: Библейская история при свете новейших исследований и открытий. Новый Завет.

Един човек, на име Симеон (от евр. “послушание”), под особеното действие на Божия Дух дошъл по това време в храма и взимайки Иисус в обятията си, благословил Бог.

“праведен” (вж. коментарите към Лука 1:6).

“благоговеен” (εύλαβής), т.е. имащ в душата си страх Божи и чиста съвест (ср. Евр. 5:7 и сл.).

“утехата Израилева”. В Талмуда Месията често се нарича утеха (“Менахем”). Тук също, очевидно, терминът обозначава Месията.

“Дух Светий беше върху него”. Очевидно евангелистът вижда в лицето на Симеон пророк, защото в пророците пребивавал Светият Дух (2 Пет. 1:21). Този Дух е и внушил на Симеон, че той няма да види смърт, т.е. няма да умре, докато не види Месията Господен, т.е. Божия Помазаник. Според преданието, макар и съобщавано от доста късен църковен историк (XIV век), Никифор Калист Ксантопул (Historia ecclesiastica, lib. I, cap. XII), Симеон, бидейки в числото на 70-е преводачи на Стария Завет, получил това обещание от Светия Дух в онзи момент, когато го обхванало съмнение относно пророчеството на Исайя за раждането на Еммануил от девица. Макар, разбира се, той да не могъл да бъде в числото на 70-е преводачи, извършили превода на Библията от еврейски на гръцки език през 271 г. преди Рождество Христово, и към които го причислява горепосоченият историк, при все това той е могъл да участва в превода на пророческите книги, които според изследванията на учените са били преведени малко преди Рождество Христово.

През последните години от живота си Симеон почти постоянно пребивавал в храма и неговото преддверие, където непрестанно се молел за скорошно изпълнение на даденото му обещание. И ето че в храма се появила Девата с божественото си Дете. При вида на това свято Дете просветената от Бога душа на праведния старец се зарадвала. С пророческия си дух той разбрал, че това е утехата на Израил, това е Месията, Спасителят на света.

“той” – по-точно: “и той от своя страна (καὶ αὐτός)”: родилката също така носела Иисус на ръце в обятията си. Затова свети Симеон от древност се нарича Богоприимец.

“Благослови Бога”, т.е. благодарил Му за това, че Той му дал да види Месията, за Когото разбрал в храма по особено озарение на пребиваващия над него Свети Дух.

Благодарността си към Бог Симеон излял в кратка хвалебна песен, която по мислите и изразите напомня на някои места от книгата на пророк Исайя (Ис. 11:10, 42:6; Ис. 60).

“сега”, т.е. след като видях Месията.

“отпускаш”. Симеон възприема живота си като всецяло проникнат от очакването на Месията. Сега времето на очакването завършило: той видял Месията и спокойно може да умре.

“според думата Си” (вж. стих 26).

“смиром” – по-точно: “в мир” (ἐν εἰρήνῃ), т.е. в състояние на радост от изпълненото заветно желание.

“спасение”, т.е. месианското спасение, което се мисли, че вече е настъпило с раждането на Месията (ср. Лука 3:6; Деян. 28:28). Как разбирал Симеон това спасение, става по-ясно от следващите думи.

“що Си приготвил”, т.е. извършил.

“пред лицето на всички народи”. Спасението ще се извърши открито и всички народи ще станат негови свидетели – и юдеи, и езичници.

“светлина за просвета на езичниците”. По-рано ставаше дума за началото на спасението. Сега се посочва, че всички народи ще вземат участие в това спасение и в принасяните от него блага. Преди всичко за езическия свят светлината, донесена от Месията, ще послужи за просвета. Езичниците, според древните пророчества (Ис. 2:2 и сл.; Ис. 11:10, 60:1 и сл.), трябвало да дойдат при Сионската планина и да се подчинят на старозаветната теокрация. Симеон, като старозаветен човек, описва езичниците като намиращи се в тъмнината на религиозното незнание (Ис.60:2), следователно Божията светлина е необходимо да просияе над тях, да просвети техните умове и сърца. В друго положение се намирали юдеите – Божият народ.

 “и слава на Твоя народ Израиля”. Според юдейската представа за Месията, неговото дело по отношение към избрания народ ще бъде да увенчае всички истински израилтяни “със слава” за тяхната вярност на закона. Месията от тогавашната гледна точка на евреите не е бил изкупител от греховете, а само Цар, Който директно ще призове в Своето Царство най-добрата част от избрания народ. Следователно, спасението на Израил означавало спасение не от греховете, но само спасение от това ненормално положение, в което се намирал израилският народ по време на Христовото идване.  

Защо някои тълкуватели (например, Едершейм, с. 253) твърдят, че в тези думи на Симеон “нямало нищо юдейско” и че “с юдейски характер се отличавали само първите думи на Симеон”, остава непонятно за нас.

Фактът, че Йосиф и Мария са изненадани от думите на Симеон, не говори против действителността на предишните откровения на ангела към тях. Всъщност как да не се изненадат, че един старец, напълно непознат човек, знае за новородения Месия и дори казва за Него много повече неща, отколкото родителите Му знаят за Него? (Значението на Месията като просветител на всички народи все още не било разкрито на Йосиф и Мария).

“И благослови ги”, т.е. родителите. Самото благословение трябва да се разбира като молитвено благопожелание за милости от Бога.

“и рече на Мария, майка Му”. Евангелист Лука не казва, че Симеон “духом” е прозрял необикновеното, безмъжно зачатие на Христос от Мария. По-вероятно е да се предположи, че Симеон се обръща само към Мария като по-заинтересована от съдбата на нейния Син, тъй като майката по-болезнено усеща нещастията, сполетяващи детето ѝ.

“ето”. Ето, виждам, както че казва Симеон.

“лежи”, т.е. това е Неговото предназначение.

“за падане”. Симеон, в съгласие с пророк Исайя (Ис. 8:14; срв. Мат. 21:42, 44), тук има предвид онзи съд (Йоан 3:19 и т.н.), който трябва да бъде извършен над хората в резултат на появата и дейността на Месията. Мнозина, според Божественото решение, трябва да се съблазнят заради Месията и да изпаднат чрез неверие в ожесточение и гибел, но много други ще се изправят чрез вяра в Него към нов и по-добър живот. Всичко това ще се осъществи в Израил, т.е. Симеон засега има предвид само дейността на Самия Христос, която се проявила в проповядване на Евангелието само на народа на Израил (пребиваването и проповедта в Самария, описана в Йоан 4, е изключение).

“предмет на противоречие”. По-точно: “знамение, за което ще има много спорове” (εἰς σημεῖον ἀντιλεγόμενον). Появата на Христос, макар сама по себе си несъмнено да е чудотворно знамение или знак за изпълнението на Божествените обещания, все пак среща силни противодействия от страна на света (срв. Рим. 10:21), които завършват с разпъването на Христос (Евр. 12:3).

“и на теб самата меч ще прониже душата”. Симеон току-що е говорил за съдбата, която очаква Иисус. Сега той обръща поглед към майката на Иисус и вижда как тя ще страда и ще я боли душата, когато синът ѝ стане такъв предмет на противоречия, особено когато гледа смъртните му мъки, които той ще изтърпи на кръста (Зигабен). Тя ще преживее това толкова силно и болезнено, каквото е усещането, когато сърцето е пронизано с меч.

“да се открият мислите”. Целта на Бога да постави Иисус Христос на такова служение, което ще предизвика раздори сред хората, което от своя страна ще се отрази тежко на Неговата майка, е да излязат на повърхността, да станат явни скритите досега мисли от човешките сърца (вж. Мат. 15:19). Разкриването или откриването на мислите ще се случи, когато се наложи хората да застанат или на страната на Христос, или срещу Него.

“Тук беше”. По-правилно е “и беше” (καὶ ἦν) “Анна пророчица”, т.е. жена, надарена със способността да съставя свещени песнопения (срв. Изход 15:20), или която просто е получила такова прозвище заради благочестивия си живот.

“от коляно Асирово”. Тя принадлежала към коляно, което не се върнало от плен в Палестина. Възможно е само баща ѝ, Фануил, да се е завърнал в родината си.

“след девството си”. Значи тя е била омъжена само веднъж.

“вдовица”. Този израз е свързан с предходния и би трябвало да се преведе така: “след като беше живяла с мъжа си, а сега е вдовица (καὶ αὕτη χήρα) на 84 години” (срв. Мат. 18:21 и сл.).

“не се отделяше от храма”, т.е. проявявала е особена ревност към общественото богослужение (срв. Лука 24:53). Тук няма намек, че тя е живяла в храма, макар че Йосиф Флавий споменава за сгради в храма, предназначени за жени и девойки, които са се отдали на благочестие. В самия храм на никого не е било позволено да остане за дълго време.

“с пост и молитва”. Вкъщи тя прекарвала и дните, и нощите си в пост и молитви, за да угоди на Бога.

“в това време”, по-точно: в същия час (αὐτῇ τῇ ὥρᾳ), когато Симеон разговаряше с Мария.

“като се приближи”. т.е. като пристъпи напред, за да говори (ἐπιστᾶσα).

“славеше Господа”, по-точно “казваше в отговор на Симеоновата хвалебна реч” или разкриваше същите мисли като тези, изказани от стареца.

“говореше за Него”, т.е. за Христос, “очаквайки избавление…”. Анна многократно е говорила за идването на Месията: това се посочва и от глагола в минало несвършено време λαλέω – ἐλάλει – “говореше”.

“избавление”. (λύτρωσιν) – преди всичко политическо избавление (срв. Лука 1:68).

След като Иисус бил занесен в храма, родителите Му не се върнали веднага в Назарет, а първо се отправили към Витлеем и оттам отишли в Египет. Едва след смъртта на Ирод (Матей 2:19 и сл.) Йосиф и Мария се връщат в Назарет. Следователно Лука преди стих 39 пропуска всичко, което Матей казва в стихове 1-19 от втора глава.

“Младенецът растеше и крепнеше духом”. Това е буквално повторение на онова, което се казва за Йоан Кръстител (Лука 1:80).

“изпълняше с мъдрост”. Очевидно тук се има предвид човешкото развитие на ума, сърцето и волята на Божественото дете. Постепенно Той усвоява – разбира се, най-вече от наставленията и примера на Своята майка – характеристиките и уменията на истинското израилско благочестие, което се обозначава с еврейската дума “мъдрост” (“хохма” – σοφία; срв. Притчи 9:1 и сл.). Евангелието като че ли съзнателно хвърля завеса върху тези ранни години от живота на Христос и само въз основа на Евангелието може да се твърди едно – че Христос по това време не е бил под влиянието на нито една юдейска школа или секта. Неговите врагове впоследствие изрично заявяват, че Той никъде не е получил системно обучение (Йоан 7:15).

“благодат Божия”, т.е. Божията любов се е проявявала над момчето Иисус, но по какъв начин – не се казва.

От историята на живота на Иисус Христос до 30-годишна възраст евангелист Лука разказва само за пътуването Му до Йерусалим, когато навършил 12-годишна възраст. Три пъти в годината, на най-големите празници – Пасха, Петдесетница и Шатри – всеки израилтянин, според закона, е бил длъжен да дойде в Йерусалим (Изх. 23:14 и сл.; Изх. 34:23; Втор. 16:16). Жените и децата можели да си останат у дома, но благочестивите израилтянки все пак посещавали Йерусалим. Такъв бил случаят с Мария. Тя, заедно с Йосиф, отивала всяка година за най-големия празник – Пасха. За празнуването на Пасхата вижте коментара към Матей 26:2. Очевидно дотогава не била вземала Сина си със себе си.

“Дванадесет години”. От този момент обикновено юдейските момчета започват да бъдат обучавани в закона, приучавани са да посещават богослужението, да спазват постите и т.н.

“след свършването на празничните дни” е израз, добавен в руския превод. Познавачите на юдейската древност твърдят, че само през първите два дни на празника Пасха е било необходимо всички богомолци да присъстват лично в храма. На третия ден започвали т.нар. полусвети дни, когато било възможно да се върнат у дома. От такова улеснение несъмнено са се възползвали мнозина. Затова Йосиф и Мария са могли да напуснат Йерусалим на третия ден от празника. А “учителите” обикновено влизали в разговори с богомолците именно в тези полупразнични дни, когато нямали какво да правят в храма и нямали занятия в храмовия Синедрион.

“не забелязаха това”. Може би керванът от поклонници, в който са пътували Йосиф и Мария, е бил толкова голям, че е било невъзможно да забележат веднага отсъствието на Иисус. Вероятно в този керван е имало роднини на Мария и Йосиф и момчето Иисус е можело да отиде първо при някои роднини, които също са имали деца – момчета на Неговата възраст, което е било разрешено от родителите Му. Но след това Той незабелязан се е върнал в Йерусалим, в храма.

“един ден път”. е неопределен израз. По всяка вероятност керванът от поклонници е изминал малко разстояние през деня. Спирането, разбира се, е станало с настъпването на нощта, защото сега всички изостанали спътници на Йосиф и Мария са се събрали на едно място.

Когато търсенето се оказало напразно, на родителите не им останало нищо друго, освен да се върнат в Йерусалим, за да проверят дали Той е останал там. И наистина, още на следващия ден те напуснали кервана и побързали да се върнат. Това самотно пътуване не било безопасно за тях, тъй като страната била в състояние на смут и навсякъде имало отряди от бунтовници, които под ръководството на Юда Галилееца и фарисея Садок се вдигнали с оръжие в ръка срещу римския проконсул Кононий, който облагал народа с данъци според новата римска система, изработена въз основа на преброяване на населението. Това размирно състояние на страната не само затруднявало пътуването им, но и засилвало страха им да не би при ожесточението на враждуващите страни под стените на Йерусалим техният Син да бъде изложен на някаква опасност.

“подир три дни”. Вероятно след напускането на Йерусалим. Първият ден е прекаран на път, вторият – на връщане към Йерусалим, а третият – в търсене на Иисус в града.

“в храма”. По-вероятно е разговорът на “учителите” да се е състоял близо до входа на храма, във външния двор или “двора на езиците” – място, удобно и достъпно за всички, както за мъжете, така и за жените. Тук е имало разкошна галерия, но без пейки: слушателите са седели на пода. На учениците се разрешавало да седят в присъствието на най-важните учители. Ето защо апостол Павел казва, че е бил възпитан в краката на Гамалиил, т.е. седял е на пода, когато той е говорил (Деян. 22:3).

“между учителите”. Любознателността подтикнала малкия Иисус да се приближи колкото се може повече до равина, който говорел, и така той се озовал в средата на кръга от други равини, които седели от двете страни на своя събрат равин и слушали думите му.

“слуша и запитва”. От време на време в разговора се включвали и други равини. Иисус слушал внимателно разговорите им и когато намирал нещо неясно, ги питал за разяснение, както позволявал обичаят.

“всички, които Го слушаха”, т.е. не само обикновените хора, но дори и самите равини.

“чудеха се”.  Бяха поразени от удивление (ἐξίσταντο).

“разума и отговорите Му”. Разумност (ἐπὶ τῇ συνέσει), и по-конкретно Неговата находчивост в отговорите на онези въпроси, които равините обикновено отправяли към слушателите си, след като приключат с разясняването на една или друга точка от учението.

“И като го видяха”. Йосиф и Мария Го видяли и “се удивили” от факта, че Иисус бил в храма и при това сред учители, с които според родителите Му не бил готов да говори.

“твърде много се измъчихме”. Гръцката дума тук (ὀδυνόμενοι) означава както физическа, така и душевна болка. С наши думи тя може да се предаде така: “измъчихме се, докато те търсихме”.

“защо сте Ме търсили”. Тук няма упрек към родителите, а само израз на недоумение от тяхната тревога.

“Не знаехте ли..” Та нали вие би трябвало добре да знаете Моето назначение. Това е намек за откровенията, които Йосиф и Мария са получили от ангела за Иисус. Интересно е, че Христос изрича тук тайната, която Мария и Йосиф очевидно са пазили досега от Него…

“трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми”. Някои тълкуватели виждат тук препратка към храма като място на особеното Божие присъствие, докато други разбират Христовите думи като обозначаващи призванието на Христос да изпълни волята на Своя небесен Отец: “в онова, което е на Моя Отец”. От тези тълкувания ние предпочитаме първото, защото отговорът на Христос е именно във връзка с това, че родителите “Го търсят”. Той иска да каже, че не е имало нужда да Го търсят дълго: по-естествено е било да дойдат директно в храма, където Христос се е чувствал най-близо до Своя Отец. Ако тук разбираме “делата на Отца”, тогава Христос е можел да върши тези дела и извън храма.

Но в какъв смисъл Христос нарича тук Бога Свой Отец? Някои виждат тук указание за чувството на изключителна синовна любов, което се разпалва в сърцето на Христос като израилтянин от спомените, които пасхалните тържества събуждат в душата на всеки един. Казват, че Христос е бил един от най-добрите израилтяни и е чувствал по-пламенно от другите евреи Своята близост до Бога като благодетел на Израил. Не можем да приемем това тълкуване. На първо място, вече е ясно, че думите “Моя Отец” са отговор на не съвсем точния израз на Мария: “ето твоя баща”, т.е. Йосиф. Христос иска да напомни на Своята майка, че Той има само един Баща – Бог. Освен това Христос казва “Моят Отец”, а не “нашият Отец”, както би трябвало да каже, ако имаше предвид отношението Си към Йехова като Отец на Израил в общия смисъл на думата. Накрая, забележката на евангелиста, че Йосиф и Мария “не разбраха думите Му”, също говори против това тълкуване. Какво неразбираемо има във факта, че Отрокът, който е бил възпитан в любов към Бога като Отец на целия Израил, сега проявява съзнание за онова тясно общение с Бога, в което се е чувствал, когато за първи път е присъствал на празника Пасха в Йерусалим? Затова по-естествено изглежда тълкуванието, което вижда в това изказване на Христос съзнание за Неговото висше, метафизично единство с Бога – Той съзнава Себе Си като Син Божи по природа, по същност: Бог е Негов Отец в истинския смисъл на думата.

“те не разбраха”. В откровението на Ангела, получено от Йосиф и Мария, не е казано нищо за това как ще протече развитието на Божествения Младенец. Пред тях е била представена само дейността на Христос като Месия. Ето защо било естествено те да бъдат озадачени от думите от Христос: какво, всъщност, ще правят занапред те, като Негови родители? Дали Иисус ще им се подчинява, както досега? Или вече познавайки тайната на Своето раждане, трябва да Му бъде дадена пълна свобода в по-сетнешното развитие?

Но недоумението на Йосиф и Мария не продължило дълго. Христос тихо ги последвал в Назарет, където останал през следващото време в пълно подчинение на родителите Си като обикновено еврейско момче, а след това и като млад мъж. Проявяването в Него на съзнанието за Неговото богосиновство не попречило, а напротив, само съдействало да върви пътя на самопринизяването към великата Си цел. И една от проявите на това самопринизяване била пълното подчинение на волята на родителите Му.

“майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си”. С това евангелистът посочва източника, от който черпи сведения за случилото се в Йерусалим. В нейното сърце се запечатали най-вече думите на Христос за връзката Му с Неговия Отец, Бог. Очевидно е, че самата Пресвета Дева не е разбрала веднага цялото величие, обгръщащо Нейния Син: само чрез постоянно размишление върху всичко, което се е случвало с Него, Тя стигнала до пълното и ясно разбиране за това, какво трябва да бъде делото, за което е предназначен роденият от Нея Божи Син.

“Иисус пък”. Тези думи напомнят думите от Първа книга Царства за развитието на пророк Самуил (1 Цар. 2:26). Някои коментатори виждат тук указание, че Христос се развивал умствено все повече и повече и в същото време растял телесно (ἡλικία) – ставал умен и строен, висок юноша. Други обаче виждат тук указание, че с възрастта висшата, божествената, мъдрост постепенно се проявявала все повече и повече в Него: “Както тялото процъфтявало, така и проявлението на Божеството процъфтявало в Него за онези, които виждаха” (Св. Атанасий Велики. Том 19, Съчинения на светите отци, с. 455). По-правилно би било да се каже, че развитието, което евангелистът има предвид тук, е “богочовешко”, тъй като Божеството и човечеството пребъдват в Христос неразделно и неразривно. Но да разберем това съединение и да разберем как е протичало развитието на богочовешката природа е невъзможно за нас. Затова и всички опити да се представи историята на постепенното развитие на Христос трябва да се признаят за лишени от здрава основа.

“и в любов”. (вж. коментарите към стих 40).

“пред човеците”. Тъй като тук евангелистът говори вече за дванадесетгодишния юноша, а не за младенеца, както по-горе (стих 40), той споменава за отношението на страничните хора към Иисус. Това показва, че Иисус е бил обичан от всички, които са Го заобикаляли, и следователно не се е различавал по нищо от онзи тип израилско момче, който се е смятал за идеален по онова време.

Въз основа на точни, предимно евангелски данни е възможно да се установи как е протичал животът на Христос в Назарет от 12 до 30-годишна възраст. На първо място трябва да се отбележи, че животът на евреите по онова време, особено в отдалечени места като Назарет, се е характеризирал с изключителна простота. Обикновено те се хранели три пъти на ден, малко повече вечер, отколкото сутрин и на обяд. Облеклото също е било много просто – долен хитон, горен плащ – обикновено парче плат, и малък тюрбан на главата, направен от кърпа. Иисус научил занаята на баща си (Марк 6:3) – всеки евреин бил длъжен да знае някакъв занаят.

Изглежда, че в домашния живот на Иисус не е имало нищо мрачно или унило. Изглежда, че Той е обичал да бъде повече в общение с природата, чиято красота изобразява толкова ярко в Своите беседи. Той е наблюдавал живота на хората – сеячи и лозари, живота на добитъка и навиците на пастирите, и дори навиците на лисицата в нейната тайна дупка. Но Той познавал и радостите, скърбите, нуждите и страданията на градското население. Наблюдавал сватбените шествия, погребалните ритуали, несправедливостите и потисничеството, отношенията между длъжници и заемодатели, живота на аристократите, поведението на събирачите на данъци и действията на съдиите. Запознат бил и с религиозните и политическите идеи, които вълнували юдаизма по негово време, но самият той се придържал стриктно към това, което казвали Писанията, без да се присъединява към никоя партия.