Йерихон се е намирал от западната страна на река Йордан, малко по на север от мястото, където Йордан се влива в Мъртво море. Той е споменат само шест пъти в Новия Завет (Мат. 20:29; Марк 10:46; Лука 10:30, Лука 18:35, Лука 19:1; Евр. 11:30). На гръцки език се изписва като Ἰεριχώ и Ἰερειχώ. Споменаван често в Стария Завет, той е един от най-старите палестински градове. Районът, в който е разположен градът, е един от най-плодородните в Палестина и вероятно е бил в цветущо състояние по времето на Христос. Йерихон е бил известен с палмите, балсамовите дървета и други ароматни растения. На мястото на древния град сега се намира село Ерих, изпълнено с бедност, мръсотия и дори безнравственост. В Ерих живеят около 60 семейства. По време на процесията на Христос от Йерихон до Йерусалим Той е бил придружаван от голяма тълпа обикновени хора (ὄχλος πολύς).

Историята на митаря Закхей съставлява особеност на Евангелието на Лука и не е описана при другите евангелисти. Когато Господ, на път за Йерусалим, минава през Йерихон (за Йерихон вж. коментарите към Мат. 20:29), началникът на местните бирници (в Йерихон получавали много мита от производството и износа на балсам и затова имало няколко бирници), един богат човек, на име Закхей (от еврейски – чист), очевидно евреин, се опитал да види Иисус между тези, които минавали. “Кой е Той?”, т.е. кой от минаващите е бил Иисус. Но не успял, защото бил дребен на ръст.

“като се затече напред”, т.е. към тази улица, по която Христос още не бил минал, но щял да мине (според най-доброто четене: εἰς ἔμπροσθεν, а според Textus receptus – просто ἔμπροσθεν).

“покачи се на една смоковница” – дървото очевидно е било доста високо.

“оттам”. В гръцкия текст стои думата δί ἐκείνης, но предлогът διά тук е излишен, той не се среща в най-добрите кодекси.

“Закхее”. Не е известно дали Господ е познавал Закхей преди това. Възможно е да е чул името на митаря от околните, които са познавали Закхей и са го наричали по име, когато са го видели в това странно положение на дървото.

“днес трябва да бъда…”. Господ посочва на Закхей особената важност за него на днешния ден: Христос, по определение свише (срв. ст. 10), трябва да остане при Закхей за през нощта (сравни израза μεῖναι – “да бъде” с Йоан 1:39).

Когато Христос се приближил, Закхей наистина Го видял и се зарадвал за това; но можем да си представим радостта на сърцето му, когато великият пророк, признатият Месия на Своя народ, спрял под дървото, погледнал нагоре и като го повикал по име, му казал да слезе, защото възнамерявал да бъде в дома му. Закхей не само щял да Го види, но и да Го приеме в дома си, да вечеря с Него и да Му предложи нощувка в дома си – презреният митар щял да има за гост славния Месия. С радост Закхей побързал да слезе от дървото и приел високия гост в дома си.

“всички” е хиперболичен израз. Той се отнася за юдеите, които придружавали Христос до дома на Закхей и видели как Закхей посреща Господа на входа.

“отби се” – по-точно: влезе, за да спре тук (εἰσῆλθε καταλῦσαι)

Разговорът, който Христос е провел със Закхей, когато е отишъл при него, вероятно е направил силно впечатление на душата на митаря. Обещавайки да плати на бедните и на обидените от него, той изразява с това съзнанието за своето недостойнство пред такова голямо щастие, с каквото сега е удостоен – при него е дошъл Самият Месия.

“взел несправедливо” (ἐσυκοφάντησα), т.е. ако съм навредил на някого материално чрез донесенията си. Възможно е наистина Закхей, като глава на митарите, да е играл голяма роля в глобяването на търговците, които не са плащали узаконения данък върху стоките.

“четворно”. Той смята постъпката си за кражба, а за кражба според Мойсеевия закон е било законно да се плати четирикратното или дори петкратно стойността на откраднатата стока (Изх. 22:1).

“рече за него” – по отношение на него, на Закхей (πρός αὐτόν), обръщайки се едновременно към учениците Си и към гостите, които били в къщата (а не, както е в руския превод “рече му”).

“на тоя дом”, т.е. за цялото семейство на Закхей.

“син на Авраама”, т.е. въпреки професията си, презирана от всички евреи, и Закхей е имал някакво теократично право на спасение чрез Месията. Тук не става дума за неговото морално достойнство, а следващият стих потвърждава мисълта, че Закхей наистина спадал към хората, ненапразно наречени “погинали”.

Тук Господ потвърждава истинността на това, което казва в стих 9. Наистина, спасението е дошло в семейството на Закхей, защото Месията е дошъл да потърси и да спаси онези, които са подложени на вечна погибел (вж. Мат. 18:11).

Притчата за мините е подобна на притчата за талантите, дадена от евангелист Матей (срв. тълкуванието към Мат. 25:14 – 30). 

Евангелист Лука посочва като причина за тази притча факта, че възвестяването на Господа за спасението на дома на Закхей (стих 9) е било чуто от Христовите ученици и вероятно от гостите на Закхей, които са разбрали това в смисъл, че Христос скоро ще отвори Божието царство за всички (Господ е бил само на 150 стадия от Йерусалим). Ясно е, че царството, което всички те са очаквали, е било външно, политическо. За да разсее това очакване, Господ разказва настоящата притча.

Този образ е заимстван от едно добре известно на евреите събитие, случило се неотдавна, когато Архелай заминал за Рим след смъртта на баща си Ирод Велики, за да получи от императора царско достойнство за себе си (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XVII, 11, 1, 1.) Преди да отпътува, той раздал на робите си по една мина сребро, за да могат да я използват преди завръщането му. Въпреки съпротивата на много граждани той получил царското достойнство, а след завръщането си отдал дължимото както на враговете си, така и на робите си според тяхната лоялност и заслуги.

Някои тълкуватели правят сравнението, че така и Христос, преди да получи славното царство, ще трябва да отиде в “далечна страна” – на небето, при Своя Отец, и след това да се яви на земята в Своята слава. Впрочем няма нужда да правим подобно сравнение, защото основната мисъл в притчата не е тази, а за осъждането на лукавите слуги (стихове 26 – 27).

Човекът повикал десет от своите (ἑαυτοῦ) роби, от които можел да очаква, че те ще пазят интересите му (срв. Мат. 25:14).

“мини”. Еврейската мина се равнявала на сто шекела, т.е. 80 рубли (1,6 кг. сребро). Атическата мина се равнявала на сто драхми – ако е била сребърна мина, – т.е. на 20 (ок. 400 грама сребро). Златната мина обаче се равнявала на 1250 рубли. В Евангелието на Матей разчетите са по-големи – използват се таланти, – но там човекът раздава цялото си имущество, което тук не се твърди за този, тръгнал да търси царство за себе си.

“търгувайте”, т.е. използвайте ги за търговия.

Под “слуги”, разбира се, трябва да се разбират Христовите ученици, а под “мини” – различните дарби, които те са получили от Бога.

Под “гражданите”, които не искаха гореспоменатият човек да им бъде цар, трябва да разбираме съгражданите на Христос, невярващите юдеи.

(Вж. Мат. 25:19).

“кой какво е припечелил” – по-правилно е да се каже “кой какво е предприел”.

Тук ни се открива, че един е принесъл полза на мнозина и е умножил даруванието си десет пъти (блаж. Теофилакт).

(вж. Мат. 25:20 – 21).

Третият слуга бил напълно безполезен и прекарвал времето за работа в безделие.

Да видим какво казва той: “Господине, ето ви мината”, вземете я. “Държах я увита в кърпа”. На главата на умрелия Господ е била поставена кърпа (Йоан 20:7), и лицето на Лазар в гроба е било увито с кърпа (Йоан 11:44). Затова този небрежен човек с право казва, че е увил дара в кърпа. Защото, след като го е направил мъртъв и бездействен, той не се е възползвал от него, нито пък е извлякъл печалба от него (блаж. Теофилакт).

Слугата смятал, че само усърдието на търговците, без помощта на Бога, извършва всичко, и че Той, като жесток, изисква това, което другите са придобили, без да съдейства ни най-малко. Притчата представя такова оправдание, желаейки да покаже, че такива хора не могат да представят никакво разумно оправдание и че всичко, което кажат, ще се обърне срещу тях. И чуйте по-нататък: Той му каза: “С твоите уста ще те съдя, лукави рабе!” (Евтимий Зигавин)

(вж. тълкуванието към Мат. 25:22 – 29).

Тук царят отклонява погледа си от нечестивия слуга и си спомня за враговете си, за които се говори в стих 14.

“посечете пред мен” е фигура, обозначаваща осъждането на враговете на Христос на вечна смърт.

По този начин притчата се отнася както за съдбата на юдеите, които не са повярвали в Христос, така и – и това е главната ѝ цел – за бъдещата съдба на Христовите ученици. На всеки ученик е даден известен дар, чрез който той трябва да служи на Църквата, и ако не използва този дар както трябва, ще бъде наказан с изключване от царството на Месията, докато усърдните изпълнители на Христовата воля ще получат най-високите почести в това царство.

Тази притча има много приложения: тя указва на предстоящото отдалечаване на Христос от света; омразата, с която Той бил отхвърлен; дълга за вярност при използването на всичко, което е поверено на вярващите в Него; несигурността на времето на Неговото завръщане; увереността, че при Неговото завръщане всички ще трябва да дадат строга сметка; осъждането на ленивите; голямата награда за всички, които Му служат вярно; и окончателната гибел на онези, които Го отхвърлят.

Тук евангелист Лука говори за влизането на Христос в Йерусалим според евангелист Марк (Марк 11:1-10; срв. Мат. 21:1 – 16). Но при това той прави някои допълнения, а на някои места и съкращения.

Наближил е последният решителен момент в живота на Христос. Злобата на враговете Му се засилва и те търсят начини да подкопаят влиянието Му сред хората и дори да Го убият.

“тръгна по-нататък”. По-точно “вървя пред (ἐπορεύετο ἔμπροσθεν) учениците Си” (срв. Марк 10:32).

“до планината, наречена Елеонска” – по-правилно е “към Елеонската планина” (ἐλαιῶν – маслинова горичка; Йосиф Флавий също използва името “Елеонска планина” (“Йосиф Флавий.” “Юдейски древности”, VII, 9, 2).

“когато наближаваше да превали Елеонската планина”. Там, където е било слизането от планината, Йерусалим се е виждал в цялото си великолепие. Затова е разбираем внезапният изблик на възторжени възгласи на народа, който придружава Христос като техен цар, влизащ в столицата Си.

“множество ученици”. Това са учениците в най-широкия смисъл на думата.

“каквито бяха видели”. Има се предвид по-рано, когато следвали Христос.

“благословен Царят”. Учениците наричат Господа Цар само в Лука и Йоан (Йоан 12:13).

“Мир на небето и слава във висините”. С тези думи Лука заменя възклицанието “Осанна във висините” (при Матей и Марк). Той, така да се каже, разделя “осанна” на две възклицания: “мир на небето”, т.е. спасение на небето, при Бога, Който сега ще раздаде това спасение чрез Месията, и след това “слава във висините”, т.е. Бог ще бъде прославен за това от ангелите във висините.

Този откъс се среща само при евангелист Лука. Някои от фарисеите, излезли от тълпата, в която се намирали, се обърнали към Христос с предложение да забрани на учениците Му да викат по този начин. Господ отговорил, че такъв изблик на възхвала на Бога не може да бъде спрян. При това Той използвал поговорката за камъните, която се среща и в Талмуда.

“заплака за него”. Когато се приближи до града, Той го погледнал и заплакал – заплакал за него силно, както ни показва използваният глагол (ἔκλαυσεν ἐπ´ αὐτήν, а не ἐδάκρυσεν, както при гроба на Лазар, Йоан 11:35).

“заплака за него”.

“да беше”. Речта е накъсана, както “се случва с онези, които плачат” (Евтимий Зигавин). “За мира” или спасението на Йерусалим е трябвало да послужи, разбира се, вярата в Христос като обещания Месия (срв. Лука 14:32).

“и ти” – по подобие на Моите ученици.

“в този твой ден”, т.е. в този ден, който може да бъде за теб ден на спасението.

“сега…” – при настоящите отношения това е невъзможно, тъй като Бог е скрил от теб това спасение (ἐκρύβη показва Божията решимост, срв. Йоан 12:37 и сл.; Рим. 11:7 и сл.).

“ще настанат за тебе дни”. Господ току-що казал, че от еврейския народ е скрито онова, което служи за неговото спасение. Сега Той доказва това, като споменава за наказанието, което със сигурност очаква този народ.

“ще те обиколят с окопи”. Това се сбъдва при обсадата на Йерусалим от римляните, когато Тит, за да попречи на внасянето на припаси в Йерусалим, го обгражда с вал или палисада, която е опожарена от обсадените, а след това заменена със стена.

“ще те съсипят”. По-точно “ще те изравнят със земята” (ἐδαφιοῦσι).

“и децата ти в тебе”. Градът в Писанието често е представян под образа на майка (вж. Иоил 2:23; Ис. 31:8) и следователно под деца трябва да се разбират жителите на града.

“времето, когато беше посетен”, т.е. определен момент във времето, когато Бог е проявил специална грижа за теб, предлагайки ти да получиш месианско спасение чрез Мене (τόν καιρόν τῆς ἐπισκοπῆς – ср. 1 Петр. 2:12).

За очистването на храма от несвойствена дейност евангелист Лука разкзазва според Марк (Марк 11:15 – 17) и отчасти според Матей (тълкуванието към Мат. 21:12 – 13).

Христос не започнал обичайната си проповед, докато Храмът не бил приведен в състояние на благоприличие и тишина. Този труд сега със сигурност бил по-лесен, тъй като вече бил свършен веднъж. Когато безобразната търговска суета престанала, храмът отново придобил обичайния си вид. Страдащи хора идвали при Христос и Той ги изцелявал. Междувременно слухът за новото изгонване на търговците от Храма достигнал до Синедриона и неговите членове, след като малко се съвзели от смущението си, дошли в Храма, за да поискат от проповедника отговор на въпросите: “С каква власт правиш това? И кой Ти е дал тази власт!” С тези въпроси явно се е целяло да го провокират към някакво подобно изявление, което, както се е случвало и преди, би им дало основание да го обвинят в богохулство и да го убият с камъни. Но това коварство паднало върху собствените им глави (вж. Лука 20, въпросът за кръщението на Йоан).

“И поучаваше всеки ден”. Евангелист Лука отбелязва факта на ежедневното появяване на Христос в храма като учител, за да направи преход към темата на следващата глава. За това “поучаване” се споменава и евангелист Марк (Марк 11:17).

“Му беше привързан и Го слушаше” (ἐξεκρέματο αὐτοῦ ἀκούων). Вниманието, с което народът слушал Христос, било пречка за враговете на Спасителя в замислите им срещу Него.