До 7. стих Марк разказва за престоя на Христос в Назарет след чудото с възкресяването на дъщерята на Иаир (Марк 5:43). От разказа на Матей се вижда, че това посещение се е състояло, след като Христос е приключил с поучението си в притчи, което е предложил на хората край морето (Мат. 13:53-58). Според евангелист Лука това събитие очевидно е било в началото на явяването на Христос като Учител в Галилея (Лука 4:16-30). Въпреки това Матей го поставя в същия период от дейността на Христос, както прави Марк, което може да се заключи от следващите разкази в Евангелието на Матей (Мат. 14; Марк 6:14 и сл.). Що се отнася до евангелист Лука, той очевидно не се придържа стриктно към хронологичния ред, като поставя разказа за посещението на Христос в Назарет в началото на Неговата дейност в Галилея: самият той намеква за това (вж. коментарите към Лука 4:16). Следователно не е необходимо (както предлага например Кнабенбауер) да се допуска двукратна проповед на Христос в Назарет.

“и дойде в отечеството Си” (срв. Марк 1:9, 24). С това не се отрича раждането на Христос във Витлеем, а само се посочва, че Назарет е бил местоживеенето на непосредствените предци по плът на Христос (“отечество” – градът, в който са живели отците, прадедите). Евангелист Марк отбелязва, че на това пътуване с Христос са били и учениците Му: Христос не отива в Назарет, за да види роднините Си, а за да произнесе проповед, на която да присъстват учениците Му. Евангелист Марк обръща голямо внимание на начина, по който Христовите ученици са подготвяни от Него за бъдещата си дейност.

Христос се появява като учител в Назарет едва в събота, когато съгражданите Му очевидно нямат желание да Го слушат. Дори и след като чуват учението Му и се интересуват от чудесата Му, съгражданите на Христос, според евангелист Марк, разпознават в Него само оръдие на някаква висша сила: мъдростта Му е “дадена (от някого)”, затова само чудесата се извършват “чрез ръцете Му”, т.е. чрез Него, а не от Него (срв. Мат. 13:54).

Може да изглежда странно, че Христос говори за Своето отхвърляне в Назарет. Но нима неотдавна Той  (Марк 5:17) не е бил отхвърлен и от жителите на Гергесенската страна? Но там Христос се е появява като непознат, напълно неизвестен, докато тук, в Назарет, Той вече е предшестван от слухове за Своите чудеса. Следователно отхвърлянето Му от назаряните е било по-оскърбително за Него, отколкото отхвърлянето от гергесените.

Разбира се, Христос не е изгубил силата Си да извършва чудеса, но тази сила, както показва изцелението на кръвотечивата жена (Марк 5:34), се проявява само там, където среща вяра от страна на човека (св. Григорий Богослов, бл. Теофилакт). Дори и тук обаче Христос изцелява няколко болни, които очевидно са повярвали в Него – само че тези чудеса не са особено поразителни.

“И се чудеше”... Блажени Августин не иска да признае, че Христос наистина е изпитвал удивление, което според него не съответства на Неговото всезнание (On the Being of Prot. Man. I, 8, 14). В коментара си към Августин Тома Аквински разрешава това недоумение, като посочва, че е имало много случаи, когато Христос е научавал за нещо от съобщенията на други хора. Така че в настоящия случай Христос може да е бил информиран за неверието, което назаряните са проявили към Него в частни разговори у дома, и по този повод Христос да е изразил Своето удивление.

“ И ходеше по околните села”…. След като е отхвърлен от съгражданите Си, Христос продължава проповедта Си в кръга (κύκλῳ) от села или местности, към които принадлежи Назарет, или – това може да се разбира по следния начин – Той прави обиколка на тези местности, връщайки се на морския бряг. По време на това пътуване Той изпраща апостолите да проповядват.

До стих 14 става дума за изпращането на апостолите на проповед (срв. Мат.9:35-10:1, 5 и т.н.; Мат.11:1; Лука 9:1-6). Евангелист Марк, в сравнение с Матей, съобщава само за някои от указанията, които Христос дава на апостолите.

“ Начена да ги разпраща”… Някои коментатори (напр. Лагранж) смятат израза “начена” за обикновен арамеизъм, който тук, както и на други места (ст. 2), няма реално значение. Но от гледна точка на евангелист Марк, който многократно дава доказателства, че Господ постепенно подготвя апостолите за тяхното служение, този израз трябва да е имал реално значение. Евангелистът иска да каже, че Господ признава учениците Си за вече достатъчно подготвени, за да станат самостоятелни проповедници в Галилея. Сега те са помощници на Христос в това дело на проповядване. Господ иска от тях да отидат в Галилея самостоятелно, за да се убедят сами в трудностите на работата и постепенно да открият за себе си това, което все още им липсва. (ст. 12.) Те обаче са упълномощени само да проповядват необходимостта от покаяние.

“По двама”… Следователно, апостолите е трябвало да пътуват в шест различни посоки. Пътуването на апостолите по двама е полезно с това, че на всяко място те са надеждни свидетели от гледна точка на еврейския закон (Втор. 19:15). Освен това, те можели да си помагат един друг в случай на болест или нещастие. Евангелист Марк не споменава забраната да се проповядва на езичниците (срв. Мат. 10:5), защото пише Евангелието си за християните езичници и не иска да помрачава християнската им радост, като им напомня за тази забрана, която по-късно е отменена от Самия Христос (Мат. 28:19).

Според Евангелието на Марк Господ позволява на апостолите да вземат със себе си “тояга”, но според Евангелието на Матей Той забранява това (Мат. 10:10, също и според Евангелието на Лука). Как можем да съчетаем тези сведения на евангелистите? Като цяло Христос е вдъхнал на апостолите увереност в Божия промисъл, а традицията може да е запазила това наставление под две форми: под формата, в която то е дадено у Марк, който изключва всякакви припаси за пътуването, а допуска “тоягата” само като опора при изкачването на планинските пътеки, и под формата, която откриваме у Матей и Лука, където “тоягата” се разбира като инструмент за защита от нападения, на които апостолите могат да бъдат изложени по време на пътуването си: тоягата като оръжие не би свидетелствала за тяхното доверие в Провидението… По същия начин, ако Матей казва, че Господ е забранил на апостолите да вземат обувки по време на пътуването си, той не противоречи на Марк, който съобщава, че Христос е заповядал на апостолите да носят обикновени обувки. Матей очевидно има предвид “резервните” сандали, но за тях не се споменава нищо у Марк, който, подобно на Матей, говори само за един чифт сандали, които апостолите носели на краката си.

Досега апостолите са проповядвали само покаянието като условие за влизане в Божието царство, но все още не са провъзгласили самото Божие царство.

Изгонването на бесове е представено от евангелист Марк като първото дело на апостолите (Марк 1:34) и е разграничено от изцелението на болни.

Помазването с елей, както в древността, така и днес на Изток, има лечебно значение (вид антисептична мярка). Но апостолите, както показва контекстът на речта в този раздел, използват елея по-скоро като символ на целебното действие, което са искали да извършат върху този или онзи болен. Самият Христос извършва подобно действие върху един слепец, като помазва очите му с елей (Йоан 9:6). Като използват елей, апостолите, така да се каже, внушават на болните, че могат да им помогнат, и след това извършват самите изцеления – разбира се, когато Божия промисъл желаел това. Този обичай съществува и по-късно в Църквата (Яков 5:14) и оттук идва използването на елей в тайнството на Елеосвещението, помазването.

Евангелист Марк нарича Ирод “цар” според общоприетата употреба. Ирод обаче е бил само тетрарх.

“Името Му стана известно“. Много е вероятно Ирод да е чул за Иисус от Йоан Кръстител или е възможно да е чул за Христос, когато апостолите са запомнали да проповядват.

Разказът за смъртта на св. Йоан Кръстител, който започва в този стих, като цяло е подобен на този на Матей (Мат. 14:3-12). Все пак в Евангелието на Марк има някои особености. Така например в стих 19 той споменава за гнева на Иродиада към св. Йоан, а в стих 20 съобщава, че самият Ирод уважава св. Йоан заради неговата праведност и дори се съветва с него. Последното съобщение е допълнение към това на Матей, който споменава само желанието на Ирод да се отърве от св. Йоан, който го изобличава и е задържан единствено поради страха на Ирод от народа (Мат. 14:5). От това можем да заключим за двойнствеността, която Ирод проявява в отношението си към св.Йоан: той иска да го убие под влияние на раздразнението си, а по-късно, като се успокява, се вслушва в съветите му, освен когато те се отнасят до отношението му към Иродиада.

Воеводите са военните командири в Иродовата армия.

Старейшините (οἱ πρῶτοι) са благородни мъже.

Оръженосец (ст. 27, spekulator е латинска дума). Така се наричали телохранителите на царя, които го обграждали при разходките му и по време на пиршества (срв. Светоний, “Животът на дванадесетте цезари”: Клавдий, XXXV). Те изпълнявали и заповедите на царя относно екзекуцията на лица, осъдени от самия цар.

Когато апостолите се върнали от пътуването си, Христос ги поканил да си починат сами на безлюдно място; тук, в Капернаум, хората не им дали възможност за такава почивка. Апостолите заедно с Христос (стих 33; Лука 9:10) тръгват с лодка, непридружени от други лодки с хора, но народът скоро научава къде са отишли и ги последва до това безлюдно място.

За чудото с нахранването на петте хиляди души с пет хляба вижте Мат. 14:14-21.

Марк добавя, че Христос се смилил над хората, които били като овце без пастири (срв. Мат. 9:36), и ги научил на много неща (ст. 34). Той определя и сумата, която апостолите са смятали за възможно да похарчат, за да купят хляб за народа (200 динария, което съответства на стойността на 800 грама сребро), и отбелязва, че Христос нарежда на хората да насядат “на зелената трева” – времето е пролет, преди Пасхата (срв. Ин 6:2).

За чудото с укротяването на бурята вижте Матей 14:22-33.

Марк отбелязва, че Господ кара учениците Си да отплават пред Него към Витсаида (ст. 45). Някои предполагат, че е имало два града с това име: Витсаида Юлиянска на източния бряг на морето, където е станало нахранването на петте хиляди души, и Витсаида на запад, родният град на апостолите Андрей и Петър (Еп. Михаил). Но е невъзможно да се съгласим с подобно предположение. Археологическите проучвания не откриват друга Витсаида освен тази, която се е намирала на североизточната страна на Тивериадското море (Мк 8:22). Затова е по-добре да се приеме преводът (Wohlenberg): “И веднага накара учениците Си да влязат в кораба и да минат пред Него насреща към Витсаида”, т.е. “лежи на противоположната страна от Витсаида”, близо до която учениците в момента са били с Христос. Така учениците тръгват с лодка, докато Господ очевидно възнамерява да отиде по морския бряг, преплувайки Йордан, който Го отделя от мястото, към което е насочил учениците Си.

“Не бяха се вразумили от чудото с хлябовете, понеже сърцето им се беше вкаменило” (стих 52). Това твърдение на евангелиста сякаш е в пряко противоречие с факта, че преди това те са проповядвали в името на Христос (ст. 30), и особено със свидетелството на евангелист Йоан, че учениците са повярвали в Христос още при самото си призоваване (Ин 1:41, 49, 2:11). Но трябва да се прави разлика между признаването на Христос като Месия и способността да се ръководим от това признание или убеждение навсякъде и при всички опасности. Непрекъснато наблюдаваме, че християни, които в обикновени времена и обстоятелства признават силата на Христос, се колебаят във вярата и надеждата си в Него при големи опасности. Така апостолите, под влияние на страха, забравят всички предишни прояви на спасителната сила на Христос и подобно на обикновените хора не могат да преодолеят удивлението си от новото чудо на Христос, от Чието влизане в лодката им вятърът спира.

За чудесата, извършени от Христос в Генисаретската земя, вж. Мат.14:34-36.