“И почна да им говори с притчи”. Според евангелист Марк Господ е казал няколко притчи на първосвещениците и книжниците (“им – на тях”). Евангелист Матей съобщава в паралелен раздел (Мат. 21:28 – 44, 22:1 – 14) за три притчи. Ясно е, че ако в конкретния случай Марк предава само една, то той го прави с оглед на голямото съкращаване на разказа. Притчата, която е избрал (втората на Матей), е най-силната. По същия начин от слугите, за които говори Матей (Мат. 21:34), Марк споменава един, вероятно най-високопоставения.

“И почна да им говори с притчи”

Това лозе на Господа на Силите бил домът на Израил, а юдейският народ бил Неговото любимо насаждение. От водачите и учителите, на които е бил поверен народът, естествено се е очаквало да дадат на Господа плодовете от лозето. Но въпреки всичко, което Той правел за лозето си, от него нямало никакъв плод или може би само диви плодове. Тъй като лозарите не можели да добият плод и не смеели да разкрият непроизводителността си, за която били отговорни, те обиждали, биели, ранявали и убивали един след друг пратениците, които господарят на лозето изпращал при тях. Накрая той изпратил сина си, но този син, когото те разпознали и не могли да не разпознаят, също пребили, изгонили и убили.

“Хвърлиха вън от лозето”. Според Матей лозарите първо извеждат сина от лозето, а след това го убиват. Марк използва израза (ἐξεβαλον αὐτόν), който навсякъде се употребява не за труп, а за жив човек (срв. Марк 5:40; Лука 8:54; Йоан 2:15). Така към този израз първо трябва да се добави: “след като преди това” и целият стих 8 трябва да се преведе: “и като го хванаха, убиха го, след като преди това го бяха изгонили от лозето”.

“Хвърлиха вън от лозето”

“Ще дойде и ще погуби…”. Марк влага тези думи в устата на Господ, докато Матей ги приписва на Христовите слушатели. Но в Евангелието от Марк тези думи могат да се разглеждат и като отговор на слушателите, като пред тях се поставя изразът “и те казаха”.

“Ще дойде и ще погуби…”

Блаж. Теофилакт казва: „Поради тази причина Господарят на лозето, Бащата на убития Син, или по-добре, самият убит Син, ще погуби работниците, предавайки ги на римляните, и ще даде лозето си на други работници, т.е. на апостолите. Искате ли да знаете как апостолите са обработвали това лозе? Прочетете книгата Деяния на апостолите и ще видите как три хиляди (Деян. 2:41) и пет хиляди души изведнъж (Деян. 4:4) повярвали и започнали да дават плод за Бога.“

“Камъкът” е Самият Господ, а “зидарите” са учителите на народа. Следователно Този, когото тези учители пренебрегват, Той “става глава на ъгъла”, ставайки Глава на Църквата; защото ъгълът означава Църквата, която обединява и съединява всички – юдеи и езичници, точно както ъгълът съединява двете стени, обединявайки ги в себе си. (Теофилакт)

“И търсеха повод да Го хванат…”. Първосвещениците и книжниците (както по-точно трябва да се предаде мисълта от ст. 12 използват всички средства, за да уловят Христос, но в този момент те са били обхванати от страх поради възможността народа де се вдигне на бунт в Негова защита. Те осъзнали добре, че притчата се отнася за тях и това още повече ги озлобило, вместо да ги накара да се осъзнаят.

“И търсеха повод да Го хванат…”

Този път фарисеите се появили заедно със своите противници иродианите – партия, чиято основна цел била да подкрепя дома на Ирод, като поддържа добри отношения с римския императорски двор, за което било необходимо да се потиснат всички национални и патриотични движения сред евреите. Този съюз на фарисеите с иродианите дава да се разбере, че те са решили да поставят делото на Христос на политическа основа и искали да Го обвинят в политическа неблагонадеждност. Те добре знаели как римляните се страхуват от месианските движения сред еврейския народ, движения, за чието потискане неведнъж им се е налагало да изразходват много усилия и средства. Неотдавна Христос се обявил открито за Месия пред народа; но тъй като тази декларация тогава не довела до народно въстание и следователно не давала правно основание за Неговото обвинение, сега те се опитали да си осигурят това основание с хитрост.

Прикривайки своето вероломство с външно уважение и любезност, фарисеите се приближили до Спасителя и Го помолили да разреши тяхното недоумение. Те сякаш искали Той без страх и нелицеприятно да изкаже Своето мнение, сякаш наистина се нуждаели от него, за да се ориентират в този нравствен казус от практическо значение, и сякаш вярвали, че само Той може да разреши недоумението им.

(Вижте тълкуванието към Мат. 22:16 – 21).

Дотогава главните разпитващи Христос са били фарисеите. Другата силна партия, садукеите, състояща се от богатите класи и йерарсите, досега взимала слабо участие в цялата работа и се е отнасяла към Христос с онова високомерно презрение, с което обикновено са се отнасяли към невежите галилейци. Но тъй като сега мълвата за галилейския Учител се чувала из целия Йерусалим и те знаели за необикновените отговори, с които Той впечатлил фарисеите, садукеите решили да се запознаят по-добре с проповедника и да Го изпитат в познанията Му по закона и юдейското богословие.

За да злепоставят и изпитат Проповедника, те измислили един от най-казуистичните въпроси, който се отнасял до област, в която те открито изразявали неверието си, а именно – за задгробния живот и възкресението. За тази цел те избрали от областта на равинската казуистика случая на жена, която се омъжила последователно за седем братя, всеки от които починал бездетен, и искала да узнае на кой от тях ще принадлежи при възкресението.

Макар и въображаем, този казус бил възможен, защото законът гласял, че ако съпругът умре бездетен, брат му трябвало да се ожени за вдовицата му, за да възстанови потомството си и да продължи името си, а първородният син от този втори брат се записвал като син на починалия. Не вярвайки в задгробния живот и възкресението и предполагайки, че Иисус, който, както били чували, учел и се придържал към същите възгледи за възкресението като техните фарисейски опоненти, те предусещали удоволствието да Го смутят с тези объркващи въпроси и по този начин да осмеят Него и самото учение за възкресението.

(Вижте тълкуванието към Мат. 22:23 – 33).

“Не от това ли се заблуждавате?” Тези думи, цитирани само от евангелист Марк, означават следното: Заради това ли, което сте дали по – горе (описаният случай), се заблуждавате, т.е. съмнявате се във възкресението на мъртвите? Но вие може да се заблудите само ако не познавате и не разбирате Писанията, които съвсем не са предназначени за реда в отношенията в бъдещия живот. Не разбирате, че Божията сила може да устрои в бъдещия живот всички отношения между хората по напълно различен начин от това, което се случва тук на земята.

“Не от това ли се заблуждавате

(Вижте тълкуванието към Мат. 22:34 – 40).

Марк се различава донякъде от Матей в тази част. Например той казва, че при Господа дошъл един от книжниците, който бил слушал дебатите между враговете на Христос (Матей го нарича “законник сред фарисеите”). Марк не казва, че този питащ е имал изкусителни намерения (както съобщава Матей). Възможно е книжникът, който е искал да изкуши Христос, скоро да се е отказал от намерението си, поради което евангелист Марк не счита за необходимо да спомене това намерение. Освен това Марк предхожда заповедта за любов към Бога с думите на известната еврейска молитва (“Шема”), която е повторение на думите на Мойсей (Втор. 6:4). В Марк тези думи на Мойсей са основата на изискването за изключителна любов към Бога: Бог е единственият Господ или Учител, следователно само на Него трябва да принадлежи цялата любов на израилтянина.

Христос използва израза διάνοια – по-малко насочващ към точноста на разума и логиката, отколкото σύνεσις.

“Книжникът Му каза: “добре, Учителю!”” . По-добре е думата “добре” да се отнесе към глагола “каза”, защото никъде в Евангелието на Марк обръщението “Учителю” не е поставено на второ място.

“Книжникът Му каза: “добре, Учителю!””

“повече от всички всесъжения.” (срв. Ос. 6:6; 1 Цар. 15:22). Тази добавка е от голямо значение за читателите на Евангелието на Марк, християните от средите на езичниците, които се смущавали, че нямат такъв храм и такъв тържествен култ, какъвто са имали евреите преди 70 г.

“повече от всички всесъжения.”

“Иисус, като видя, че той разумно отговори…”. Разумността на отговора на книжника се проявява не само в съгласието му с думите на Христос, но и в стремежа му да определи точно способностите, чрез които човек трябва да служи на Бога. Именно (за по-добър прочит вж. Tischendorf, 8. изд.) той казва, че Бог трябва да се обича със сърце, ум или разум и сила: по този начин той поставя разума (ἡ σύνεσις)13 като инструмент на любовта към Бога, която наистина трябва да бъде съвсем осмислен подвиг, а не просто въпрос на чувство. Все пак обаче за влизане в Небесното царство не е достатъчно само да се признае единството на Бога и необходимостта от любов към хората. Необходимо е също така да се изпълни тази върховна заповед: книжарят трябва да се обърне към Христос не само като към Учител, но и като към Спасител, Който единствен може да му даде силата, необходима за изпълнението на тази най-велика заповед. Но той очевидно все още не е имал вяра в Христос като Месия.

“Иисус, като видя, че той разумно отговори…”

Тъй като Господ трябвало да отиде да пострада, Той поправил лъжливото мнение на книжниците, които смятали, че Христос е (само) Давидов син, а не Син Божи. (Теофилакт)

(Вижте тълкуванието към Мат. 22:41 – 46).

За разлика от Матей, Марк представя речта на Иисус като монолог. Тук Христос говори на хората за книжниците. Но книжниците несъмнено присъстват на това обръщение на Христос към народа, защото Марк казва, че Господ тук “отговори” (ἀποκριθείς – ст. 35; преводът тук не е много точен – “поучаваше”). Но на кого заговори – отговари Той? Явно на книжниците, на които, според евангелист Матей, Той задава въпроса и които Му изказали своето мнение за Месията.

(Вижте тълкуванието към Мат. 23:6, Мат. 23:7, Мат. 23:14).

От обширната реч на Господа срещу книжниците и фарисеите, предадена от евангелист Матей (Мат. 23), Марк цитира само няколко изречения, които характеризират амбицията, егоизма и лицемерието на фарисеите или всъщност на книжниците, за които Господ говори според евангелист Марк. За читателите на Евангелието на Марк обширната характеристика на фарисейството, направена от Матей, не представлява интерес.

“Пременени” – буквално в текста “с дълги дрехи” – такива обикновено се носели от благородниците.

“Тържищата” – на пазарите (ἀγοραῖς).

„Съкровищница“. Тази дума е съставена от еврейската дума „газ“, съкровище, и гръцката φυλάκιον, склад. Възможно е съкровищницата да е представлявала поредица от стаи, защото в древността частното имущество, принадлежащо на вдовици и сираци, понякога се е съхранявало в храма (2 Мак. 3:10).

Матей не разказва за бедната вдовица, която пуснала две лепти в храмовата съкровищница (тази история е от евангелист Лука – Лука 21:1 – 4). Христос е седял “срещу съкровищницата”, т.е. вероятно в двора на жените, до църковната утвар. Какво обаче е съкровищницата – γαζοφυλάκιον? Все още този въпрос не е окончателно решен от изследователите на Св. Писание. Според обичая онези, които минавали близо до купата, слагат в нея дарения за нуждите на храма, като често по-богатите слагали големи суми пари. Но ето че дошла една бедна вдовица, която сложила “две лепти”, т.е. две най-дребни медни монети, които съставлявали един “кодрант” (λεπτόν – гръцка монета, κοδράντης – римски квадрант; стойостта на един кодрант е 10 стотинки). Господ, имайки предвид мнимото благочестие на книжниците – богатите хора – за които току-що е говорил, не пропуснал да посочи на учениците Си примера на вдовицата, която е дала всичко, което е имала, и следователно с дарението си се е издигнала над богатите, които са давали много повече, но са пожертвали само най-малката част от имуществото си.