Евангелието от Матей започва с родословието на Спасителя, което е разказано от стих 1 до стих 17. В славянския превод “родословие” е заменено с “родословна книга”. Руският и славянският превод, макар и точни, не са буквални. На гръцки това е „βίβλος γενέσεως“. “Библос” означава книга, а “генесеос” (родителен падеж) е непреводима дума както на руски, така и на други езици. Поради това тя е преминала в някои езици, включително и в руския, без превод (генезис). Думата “генезис” обозначава не толкова раждане, колкото “произход”, “възникване” (на немски: Entstehung). Като цяло тя обозначава сравнително бавно раждане, по-скоро процеса на раждане, отколкото самия акт, и в думата се има предвид покълването, нарастването и окончателното появяване в съществуване. Оттук е разбираема връзката на еврейския израз, с който започват някои родословия (Бит. 2:4 Бит. 4:26, Бит. 5:1-32, Бит. 6:9 до Бит. 9:29, Бит. 10:1, Бит. 11:10 – 27) в Библията, “сефер толедот” (книга на ражданията), с гръцкото “βίβλος γενέσεως”.

На еврейски език множественото число е „Книга на ражданията“, но на гръцки език единственото число е „Генезис“, тъй като последната дума не се отнася за едно раждане, а за цяла поредица от раждания. Ето защо, за да се обозначи множествеността на ражданията, гръцката “генезис” се използва в единствено число, въпреки че понякога се среща и в множествено число. Така че трябва да признаем нашите славянски (“книга на родството”, книга на роднините, генеалогия) и руските преводи, ако не напълно, то приблизително точни, и да приемем, че гръцкото (“библос генесеос”) не може да се преведе по друг начин, освен с думата “родословие” поради липса на подходяща руска дума. Ако вместо думата “произход” славянският език понякога използва “битие”, а понякога “живот”, тази неточност може да се обясни със същата причина.

В какво значение се употребява думата “Иисус Христос” в стих 1? Разбира се, в смисъл на собствено име на добре позната историческа личност (така е и в стих 18 – думата “Христос” без определителен член), чийто живот и дело евангелистът възнамерява да представи на своите читатели. Но не е ли достатъчно тази историческа личност да бъде наречена просто Иисус? Не, защото това би било неясно. Евангелистът иска да представи родословието на Иисус, Който вече е бил известен и на юдеите, и на езичниците като Христос и когото самият той признава не като обикновена личност, а като Христос, Помазаника, Месията. Иисус е еврейска дума, преобразувана от Йешуа, което означава Бог Спасител. Същото е и в стих 18. Това име е било разпространено сред евреите. Христос, на еврейски Месия, означава помазан или помазаник. В Стария завет това е било често срещано име. С това име са били наричани еврейските царе, свещеници и пророци, които са били помазвани със свещено масло или елей. В Новия Завет името се превръща в собствено име (обикновено обозначено с гръцки определителен член), но не веднага. Според блажени Теофилакт Господ се нарича Христос, защото като Цар царува и властва над греха; като Свещеник принася жертва за нас; и като Господ е помазан с истинския елей – Светия Дух.

Наричайки една известна историческа личност Христос, евангелистът е трябвало да докаже произхода Му от Давид и Авраам. Истинският Христос, или Месията, е трябвало да произхожда от евреите (да бъде Авраамово потомство) и е бил немислим за тях, ако не е произхождал от Давид и от Авраам. От някои откъси от Евангелието става ясно, че евреите не само са подразбирали, че Христос Месията е произлязъл от Давид, но и че Той е роден в самия град, където е роден Давид (вж. Мат. 2:6). Юдеите не биха признали за Месия никого, който не е произлязъл от Давид и Авраам. На тези праотци са били дадени обещанията за Месията. А евангелист Матей е написал своето Евангелие преди всичко, несъмнено, за евреите. “Нищо не би могло да бъде по-приятно за евреина от това да му каже, че Иисус Христос е потомък на Авраам и Давид” (св. Йоан Златоуст). Пророците са пророкували за Христос като за Давидов син, например Исайя (Ис. 9:7, 55:3), Йеремия (Йер. 23:5), Йезекиил (Йез. 34:23, Йез. 37:25), Амос (Ам. 9:11) и др. Затова, след като говори за Христос, или Месията, евангелистът веднага казва, че Той е Син Давидов, Син Авраамов, – Син в смисъл на потомък, както често се среща при евреите. В думите: “Син Давидов, Син Авраамов”, както в гръцкото, така и в руското Евангелие, има известна двусмисленост. Възможно е тези думи да се разбират така: Иисус Христос, Който е Син (потомък) на Давид, който е бил (на свой ред) потомък на Авраам. Но също така е възможно: Син на Давид и Син на Авраам. И двете тълкувания, разбира се, изобщо не променят същността на въпроса. Ако Давид е бил син (потомък) на Авраам, то със сигурност Христос, като Давидов син, също е бил потомък на Авраам. Но първото тълкуване е по-близко до гръцкия текст.

След като казва, че Иисус Христос е син на Давид и син на Авраам, евангелистът, започвайки от стих 2, доказва подробно тази мисъл. Назовавайки Авраам, Исаак, Яков, Юда, евангелистът посочва добре познати исторически личности, на които са дадени обещания, че от тях ще излезе Спасителят на света (Бит. 18:18, Бит. 22:18, Бит. 26:4, Бит. 28:14 и др.).

(вж. Лука 3:32-33)

Фарес и Зара (Бит. 38:24-30) били братя близнаци. Есром, Арам, Аминадав и Наасон вероятно са родени и живели в Египет, след като Яков и синовете му са се преместили там. Есром, Арам и Аминадав са споменати в 1 Пар. 2:1-15 само по име, но за тях не се знае нищо повече. Сестрата на Наасон, Елисавета, се омъжва за Аарон, брата на Мойсей. В 1 Пар. 2:10 и Числ. 2:3 Наасон е наречен “княз” или “началник на синовете на Юда”. Той е сред онези, които преброяват народа в Синайската пустиня (Числа 1:7), и е първият, който принася жертва при поставянето на скинията (Числа 7:12) около четиридесет години преди превземането на Йерихон.

Синът на Наасон, Салмон, е сред съгледвачите в Йерихон, които приютила в дома си блудницата Раав (Нав. 2:1, 6:24). Салмон се оженил за нея. Според евангелиста от този брак се родил Вооз. Но Библията не съобщава, че Раав е била съпруга на Салмон (вж. Рут 4:13, 21; 1 Пар. 2:11). Оттук се прави заключението, че при съставянето на родословието евангелистът е имал достъп до информация, различна от книгите на Стария завет. Четенето на името Раав е неустановено и неопределено: Рахав, Раав, а у Йосиф Флавий е Рахава. По отношение на нея съществуват хронологични трудности. Раждането на Овид от Вооз и Рут е описано подробно в книгата “Рут”. Рут е моавка, чужденка, а чужденците са били мразени от евреите. Евангелистът споменава Рут, за да покаже, че сред предците на Спасителя има не само евреи, но и чуждоземци. От разказите за Рут в Свещеното Писание може да се заключи, че нравственият ѝ облик е бил много привлекателен.

За Иесей се знае, че имал осем сина (1 Цар. 16:1-13), а според 1 Пар. 2:13-15 – седем. Най-малкият от тях е Давид. Иесей живеел във Витлеем и бил син на Овид, ефратец от Юдиното коляно; по времето на Саул той бил достигнал преклонна възраст и бил най-възрастният сред мъжете. По време на преследването на Давид от Саул той бил в опасност. Говорейки за раждането на Давид от Иесей, евангелистът добавя, че “Иесей роди Давид цар”. Няма такава добавка, когато се говори за други царе, които са били потомци на Давид. Може би защото е било ненужно, достатъчно е било да се посочи само Давид като цар, за да се покаже, че с него започва поколението на царете – предците на Спасителя. Давид е имал, наред с други, и синовете Соломон и Натан. Евангелист Матей проследява по-нататъшното родословие по линията на Соломон, а Лука (Лука 3:31) – по тази на Натан.

Соломон бил син на Давид “от Уриевата жена”, т.е. от жена, която преди това е била жена на Урия. Подробностите за това са дадени във 2 Цар. 11:2 и Цар. 12 и са общоизвестни. Евангелистът не споменава името на Вирсавия. Но споменаването ѝ тук е израз на желанието му да посочи отклонение от правилния ред на родословието, тъй като бракът на Давид с Вирсавия е бил престъпление. За Вирсавия се знае много малко. Тя е била дъщеря на Амиел и съпруга на хетееца Урия и по всяка вероятност се е отличавала с много лични добродетели, щом е станала любима жена на царя и е имала значително влияние върху него. По нейна молба Соломон е провъзгласен за наследник на царския престол.

Соломон царува четиридесет години (1015-975 г. пр. Хр.). При него е построен храмът в Йерусалим. Ровоам, или Реговоам, син на Соломон, царува в Юда “само над синовете на Израил, които живееха в градовете на Юда” (3 Цар. 12:17; 2 Пар. 10:17). Той става цар на 41-годишна възраст и управлява в Йерусалим в продължение на 17 години (975-957). След него на престола се възкачва синът му Авия, който царува три години (957-955). След Авия царува синът му Аса (955-914).

След Аса се възцарява Йосафат, или Йегосафат, неговият син, на 35 години, и царува 25 години (914-889). След Йосафат се възцарява Йорам, на 32 години, и царува 8 години (891-884). След Йорам евангелист Матей пропуска трима царе – Охозия, Йоас и Амасия, които царуват от 884 до 810 г. Ако този пропуск е направен не по случайност, поради грешка на преписвача, то причината за изключването на тримата гореспоменати царе от родословието трябва да се търси в мнението на евангелиста, че те не са достойни да бъдат причислени към линията на Давидовите наследници и предци на Иисус Христос.

Правнукът на Йорам, Озия (810-758 г.), в Библията се нарича също Азария. След Озия се възцарява Йоатам, неговият син, на 25 години, който управлява в Йерусалим в продължение на 16 години (758-742). След Йоатам го наследява синът му Ахаз, на 20 години, който управлява в Йерусалим в продължение на 16 години (742-727).

След Ахаз се възцарява синът му Йезекия, който царува 29 години (727-698). След Йезекия на престола се възкачва синът му Манасия, който е на 12 години и управлява 50 години (698-643). След Манасия синът му Аммон или Амон (в евангелието от Матей, според някои ръкописи като Синайския, Ватиканския и др. трябва да се чете Амос, а в други, не по-малко авторитетни и многобройни ръкописи – Амон), 22-годишен, който царува две години (643-641).

Йосия се възкачва на престола на 8-годишна възраст и царува 31 години (641-610 г.). След Йосия синът му Йоахаз, нечестивият цар, който е възкачен на престола от “народа на страната” (4 Цар. 23:30), управлява само три месеца. Но той бил свален от власт от египетския цар. Тъй като Йоахаз не е сред предците на Спасителя, евангелистът не го споменава. На мястото на Йоахаз се възкачва брат му Елиаким, на 25 години, който царува в Йерусалим 11 години (610-599). Вавилонският цар Навуходоносор покорил Елиаким и променил името му на Йоаким.

След него се възцарява синът му Йехония (или Йоахин), който е на 18 години и царува само три месеца (през 599 г.). По време на царуването му вавилонският цар Навуходоносор настъпил към Йерусалим и обсадил града, а Йоахин излязъл при вавилонския цар заедно с майка си, слугите и князете си. Вавилонският цар го взел и го преместил във Вавилон, а на негово място поставил Матфаний, чичото на Йехония, и променил името на Матфаний на Седекия. Тъй като евангелистът проследява по-късната линия от Йехония и вече след преселването му във Вавилон, не е било необходимо да се споменава Седекия. След изселването си във Вавилон Йехония е хвърлен в затвора и остава в него 37 години. След това Евилмеродах, новият вавилонски цар, в годината на възкачването си освобождава Йехония от затвора, разговаря с него приятелски и поставя престола му над този на царете, които е имал във Вавилон. Така с Йехония завършва периодът на юдейските царе, продължил повече от 450 години.

Колкото и да е прост стих 11, тълкуването му съдържа непреодолими и почти неразрешими трудности. В гръцкия текст, и то точно в най-добрите ръкописи, не е така, както в руския: “Йосия роди Йехония (а не Йоаким)… по време на преселението на Вавилон”, т.е. във Вавилон. След това в стих 12 е се твърди същото като в руския. Предполага се, че думите от руския превод: “Йосия роди Йоаким; Йоаким роди Йехония” (в курсив) са добавка в оригиналните думи на Матей, макар и много стара, известна още на Ириней през II в. сл. Хр., но все пак добавка, направена първоначално в полето, за да се съгласува родословието на Матей със старозаветното Писание и след това да се отговори на езичниците, които упреквали християните, че името на Йоаким е пропуснато в Евангелието.

Ако споменаването на Йоаким е автентично, тогава е лесно да се види (от руския превод), че от Соломон до Йехония има не 14 рода или поколения, а 15, което противоречи на твърдението на евангелиста в стих 17. За да се обясни този пропуск и да се възстанови правилното четене на стих 11, трябва да се обърне внимание на следното. В 1 Пар. 3:15-17 синовете на цар Йосия са изброени по следния начин: “първородният Йоахаз, вторият Йоаким, третият Седекия, четвъртият Селлум”.

От тук се вижда, че Йоаким има трима братя. По-нататък: “синовете на Йоаким: Йехония, синът му, Седекия, синът му“. От това става ясно, че Йехония е имал само един брат. И накрая, “синовете на Йехония: Асир, Салатиил” и т.н. Тук евангелското родословие е почти идентично с родословието от 1 Паралипоменон. В 4 Цар. 24:17 Матфания  или Седекия е наречен чичо на Йехония. Разглеждайки внимателно тези четива, виждаме, че Йосия е имал (втори) син Йоаким, той е имал няколко братя, за които евангелистът не говори, а говори за братята на Йехония, докато според 1 Пар. 3:16 последният е имал само един брат – Седекия, което не съвпада с твърдението на евангелист Матей.

Затова се предполага, че е имало двама Йехонии – първият Йехония, който се наричал още Йоаким, и вторият Йехония. Първоначално Йехония първи се е наричал Елиаким; след това вавилонският цар променя името му на Йоаким. Причината, поради която е наречен Йоаким, е обяснена в още в древността (от Йероним) с факта, че преписвачът лесно е могъл да обърка Йоахин с Йоаким, като е сменил “х” с “к” и “н” с “м”. Но името Йоахин лесно може да се чете като Йехония на иврит, поради пълното сходство на използваните съгласни букви в двете имена.

Приемайки това тълкуване, трябва да четем 11-и стих от Евангелието на Матей така: “Йосия роди Йония (Елиаким, Йоаким) и братята му” и т.н.; 12-и стих: “Йехония втори роди Салатиил” и т.н. Срещу това тълкуване се възразява, че подобно посочване на родовете противоречи на обичаите на родословието. Ако горното тълкуване беше вярно, тогава евангелистът би трябвало да го изложи по следния начин: “Йосия роди първия Йехония, първият Йехония роди втория Йехония, вторият Йехония роди Салатиил” и т.н. Изглежда, че тази трудност не се решава от предположението, че “имената на бащата и на сина са толкова сходни, че случайно са били объркани или сбъркани при възпроизвеждането им на гръцки език”.

С оглед на това други тълкуватели предлагат, за да решат тази трудност, че първоначалното четене на стих 11 е било: “Йосия роди Йоаким и братята му; Йоаким роди Йехония при вавилонското преселение”. Това второ тълкуване е по-добро. Макар че то не е в съгласие с гръцката версия на Евангелието от Матей поради промяната на думите “и братята му”, която се потвърждава от древни и важни ръкописи, може да се предположи, че това е направено по грешка от древните преписвачи. В подкрепа на последното тълкуване може да се изтъкне, че съществуващият гръцки текст, т.е., както е посочено по-горе, “Йосия роди Йехония и братята му при (в руския превод “преди”) вавилонското преселение”, не може да се приеме без такива или други промени и преправки и е очевидно погрешен, защото Йосия е живял не при или по време на вавилонското преселение, а 20 години преди това.

Що се отнася до Йер. 22:30, където за Йоаким се казва: „Така казва Господ: запишете тоя човек като лишен от деца, като човек, злополучен в дните си“, думите „лишен от деца“ се обясняват със следващите изрази за пророка, от които става ясно, че децата на Йоаким няма „да седнат на Давидовия престол и да управляват в Юдея“. Именно в този последен смисъл трябва да се разбира изразът „лишен от деца“.

Сред синовете на Йехония в 1 Паралипоменон 3:17 се споменава Салатиил. Но според 1 Паралипоменон 3:18-19 Йехония има още един син, Федаия, и от него се ражда Зоровавел. По този начин в Евангелието на Матей отново изглежда има пропуск – Федаия. Същевременно на много други места в Свещеното Писание и у Йосиф Флавий Зоровавел е наречен син на Салатиил (1 Езд. 3:2; Неем. 12:1; Аг. 1:1, 12, Аг. 2:2 – 23; Йосиф Флавий, “Юдейски древности”). За обяснение на тази трудност се предполага, че Федаия по закона на обичая е взел за себе си жената на починалия Салатиил и по този начин децата на Федаия са станали по закон деца на Салатиил, неговия брат.

Според 1 Пар. 3:19 и следващите стихове, сред синовете и внуците на Зоровавел няма Авиуд. Въз основа на сходството между еврейското и гръцкото име се приема, че Авиуд е идентичен с Ходавях (1 Пар. 3:24) и с Юда (Лука 3:26). Ако това е така, отново е налице пропуск в стих 13 от Евангелието на Матей. Родословието на горепосоченото място от книгата Паралипоменон е посочено по следния начин: Зоровавел, Анания, Исайя, Шехания, Неария, Елиоенай, Ходавях.

Въпреки че добавянето на шест души би приближило родословието на Матей до родословието на Лука по брой поколения и пълна разлика в имената, отъждествяването на Авиуд с Ходавях е твърде съмнително. Някои съвременни коментатори обаче приемат това обяснение. За хората след Зоровавел и може би Авиуд, споменати в стихове 13-15, не се знае нищо нито от Стария завет, нито от съчиненията на Йосиф Флавий, нито от Талмуда или други писания. Може само да се отбележи, че това противоречи на мнението, че евангелистът е съставил родословието на Спасителя само на основата на Библията, или най-малкото не подкрепя това мнение.

Според евангелистите Матей и Лука родословията ясно се отнасят до Йосиф. Но Матей нарича Яков баща на Йосиф, а Лука – Илия (Лука 3:23). А според преданието бащата и майката на Мария са Йоаким и Анна. Спасителят обаче, според ясния разказ на Матей и Лука (Лука 1:26, 2:5), не е бил син на Йосиф. Защо тогава евангелистите е трябвало да съставят и поместят в своите Евангелия родословие на Христос, което всъщност не се отнася за Него?

Повечето коментатори приемат, че Матей проследява родословието до предците на Йосиф, за да покаже, че Иисус не е роднина на Йосиф, а негов законен син и следователно наследник на правата и привилегиите му като Давидов потомък.

От друга страна, Лука, макар че в родословието си споменава и Йосиф, всъщност разказва за родословието на Мария. Това мнение е изразено за първи път от църковния писател Юлий Африкан (3 в.), чийто откъс е записан в “Църковната история” на Евсевий Кесарийски (1:7), повторено е с изменения при св. Амвросий Медиолански в тълкуванието му на Евангелието от Лука и е било известно на св. Ириней Лионски (“Срещу ересите”).

Думата “всички” стои най-близко до поколенията, които Матей брои от Авраам до Давид. В следващите изрази на този стих, когато изчислява по-късните родове, евангелистът не повтаря тази дума. Следователно най-простото обяснение на думата “всички” изглежда следното. Евангелистът казва: “всички”, споменати от мен в това родословие, “родове от Авраам до Давид” и т.н. Числото 14 едва ли е било свещено число сред юдеите, макар че е било съставено от повтарящото се свещено число 7. Възможно е да си помислим, че евангелистът, след като е преброил четиринадесет рода от Авраам до Давид, както и от Йехония до Христос, е искал да покаже известна закръгленост и правилност в броенето на родовете, затова е приел числото 14 и за средния (царски) период на своето родословие, като за тази цел е пропуснал някои поколения. Този подход е донякъде изкуствен, но е в съответствие с обичаите и мисленето на евреите. Нещо подобно има и в Битие 5:3 и следващите стихове, в Бит. 11:10 и по-нататък, където от Адам до Ной и от Ной до Авраам са преброени до 10 рода. Под “родове” се има предвид поколенията от баща към син.

Така родословието на Христос според Матей може да се представи по следния начин:

1. Авраам. Исаак. Яков. Юда. Фарес. Есром. Арам. Аминадав. Наасон. Салмон. Вооз. Овид. Йесей. Давид.
2. Соломон. Ровоам. Авия. Аса. Йосафат. Йорам. Озия. Йоафам. Ахаз. Йезекия. Манасия. Амон (Амос). Йосия. Йоаким.
3. Йехония. Салатиил. Зоровавел. Авиуд. Елиаким. Азор. Садок. Ахим. Елиуд. Елеазар. Матан. Яков. Йосиф. Иисус Христос

(Срв. Лука 2:5.)

В началото на този стих евангелистът използва същата дума, както и в началото на стих 1 – “генезис”. В руския и славянския превод тази дума сега се предава като “раждане”. Преводът отново е неточен поради липса на по-подходяща дума. В правилния смисъл би било по-добре да се преведе така: “Произходът на Иисус Христос (от Дева Мария) беше такъв”.

Обредите на годежа (обручението) при евреите донякъде приличат на нашите – благославяне на жениха и невестата. Обручението е било договор или тържествено устно обещание, дадено в присъствието на свидетели, че еди кой си човек ще се ожени за тази невеста. Веднъж сгодена, невестата се е считала за сгодена жена на своя жених. Съюзът им можел да бъде прекъснат само чрез съответния развод. Но между годежа и брака, както и при нас, понякога минавали месеци (вж. Втор. 20:7).

Мария е гръцкото име, на арамейски то звучи като Мариам, а на иврит е Мирьям или Мириам, произлизащо от еврейската дума “мери”, “упоритост, непокорство”, или от “рум”, “възвишен, висок”. Според блажени Йероним името означава „домина“ (господарка). Всички тези съждения не са сигурни.

„Преди още да бяха се те събрали“, тоест преди да се състои самата сватба. Не е известно дали Йосиф и Мария са живели в една и съща къща след годежа. Според свети Йоан Златоуст “Мария вече живееше в неговата (на Йосиф) къща”. Но изразът: “не се бой да приемеш Мария, жена си” (стих 20) сякаш показва, че Йосиф и Мария не са живели в една и съща къща. Други тълкуватели са съгласни със Златоуст.

„Оказа се“ – станало е очевидно за външните хора.

“От Светия Дух“. Всички обстоятелства, за които говори евангелистът, отличаващи се с чудотворен характер, остават непонятни за нас (срв. Лука 3:22; Деян. 1:16; Еф. 4:30).

“Мъжът й” – думата “мъж”, според буквалния превод от гръцки, означава буквално съпруг, а не годеник. Но е ясно, че евангелистът използва тази дума в смисъл на защитник, покровител и може би годеник. В противен случай би имало очевидно противоречие в собствения му разказ. В Свещеното Писание думите “съпруг” и “съпруга” понякога се използват не в смисъл на съпрузи.

“Беше праведен” – на евр. “цадик”. Така се наричали хората, които били благочестиви и винаги се стараели да спазват закона. Защо Йосиф е наречен така тук, е ясно. Като видял, че Мария е бременна, той помислил, че тя е извършила нещо лошо, и тъй като законът наказвал за лошите дела, Йосиф също решил да накаже Мария, макар че това наказание, поради неговата доброта, би трябвало да се отличава с лекота. Думата “праведен” обаче не означава “добър” или “любящ”. В Евангелието ясно се вижда конфликтът на емоциите в душата на Йосиф; от една страна, той е праведен, а от друга, изпитва съжаление към Мария.

Според закона той е бил длъжен да използва власт и да я накаже, но от любов към нея не е искал да я посрами, т.е. да я разобличи, да разкаже на другите за нея и след това, въз основа на това, да поиска наказание за Мария. Думата “праведен” не се обяснява с израза “не желаеше”; последният е допълнително и специално деепричастие (на гръцки е причастие). Йосиф е бил строг пазител на закона и освен това не е желаел да изложи публично Мария. Думата “посрами” се чете по различен начин в гръцкия език.

1. Според единия прочит думата „посрами“ (δειγματίσαι) следва да се обясни така: давам пример, изваждам на показ заради примера. Думата е рядка, не се използва често при гърците, а в Новия Завет се среща още само в Кол. 2:15 (ἐδειγμάτισεν, в бълг. синодален превод: „изложи на позор“). Тя може да бъде еквивалентна и на израза „просто го пусни“.
2. В много други ръкописи е използвана по-силна дума, която означава да опозориш или да застрашиш, да разгласиш нещо, за да предизвикаш нещо лошо, да предадеш на смърт жената, която не се е оказала вярна (παραδειγματίσαι).

„Поиска“ – това означава решение, желание да приведеш в действие свое намерение. Гръцката дума, преведена с „напусне“, означава „да се разведе“. Разводът е можело да бъде таен и явен. Първият се е извършвал само в присъствието на двама свидетели, без обяснения за причините за развода. Вторият – тържествено и с обясняване на причините за развода пред съд. Йосиф имал намерение да направи първото. „Тайно“ (λάθρα) тук може да означава и тайно преговаряне, без разводно писмо. Това, разбира се, било противозаконно (Втор. 24:1), но разводно писмо, дори и да било тайно, противоречи на употребената в Евангелието дума „тайно“.

„Но когато Йосиф намисли това“ – думата “помисли” в гръцкия език предполага колебание и съмнение и дори страдание. „Ето, Ангел Господен“ – думата „ето“ се използва предимно в Евангелията на Матей и Лука и придава особена сила на речта, която я следва. Тук читателят или слушателят е поканен да обърне специално внимание на казаното. По-нататък евангелистът описва как съмненията и колебанията на Йосиф са били отстранени. По време на Благовещението Ангел Господен се явява на Девата наяве, защото от нейна страна се изисквало съзнателно отношение към благовестието на Ангела и съгласие; благовестието на Ангела към Мария се отнасяло до бъдещето и било висше. На Йосиф Ангелът се явява насън, за да му съобщи Божията воля, избирайки съня като инструмент или средство, при това по-малко съвършено от видението в будно състояние. Благовестяването на Йосиф не е имало същото значение като благовестяването на Мария – то е било просто предупреждение.

“Ангел” означава вестител, пратеник, но тук не става дума за обикновен вестител, а за “Господен”. Както можем да заключим от Евангелието на Лука, това бил архангел Гавриил. Той казва на Йосиф насън (“Йосиф, син Давидов” – в гръцкия именителен падеж вместо звателен) да не се страхува да приеме Мария, своята съпруга.

„Не бой се“ – тук в смисъл, не се колебай да направиш нещо.

„Да приемеш“ – Тълкуването на тази дума зависи от това дали Мария е била в дома на Йосиф или извън него. Ако е била, “да приемеш” би означавало да възстанови правата ѝ като годеница; ако не е била, тогава освен това възстановяване думата би означавала и приемане в дома на Йосиф от дома на баща ѝ или на някой роднина.

„Жена ти“ – не е в смисъла на „като твоя жена“.  Причината, поради която Йосиф е трябвало да приеме Мария, е “заченалото се в нея”, т.е. Младенецът, който още не е бил роден, а само заченат, оттук и използваният среден род. От момента на съновидението Йосиф е трябвало да стане пазител и закрилник както на Майката, така и на Младенеца.

„Ще роди Син“ – глаголът (τέξεται) е същият като употребения в стих 25, който указва самия акт на раждането (срв. Бит. 17:19; Лука 1:13). Глаголът γεννάω се използва само когато трябва да се обозначи произходът на децата от бащата.

„Ще наречеш“ – така е на гръцки език, в славянските и някои руски издания се използва: „ще нарекат“. Не е използвано повелително наклонение (наречи), а бъдеще време за изразяване на смекчени заповеди, както е и при нас и които понякога не се отличават по форма от повелителното наклонение (напишете, научете, вижте и т.н.)

„Защото Той ще спаси народа Си от греховете Му“ – именно Той, само Той ще спаси народа (на гр. език, на рус. ез. – хората Си), тоест известният народ, принадлежащ именно Нему, а не на някой друг. Тук на първо място се разбира еврейският народ – вероятно така Йосиф е разбрал тези думи; а след това хората от всеки народ. Но от еврейския народ и от другите народи ще спаси само онези, които са Негови последователи, които вярват в Него, които са Негови.

“От греховете му” – не от наказанието за греховете, а от самите грехове – много важна забележка, която показва автентичността на Матеевото евангелие. Още в самото начало на евангелското благовестие, когато последващото дело на Христос все още не е ясно и определено, се посочва, че Иисус Христос ще спаси Своя народ от греховете му, не от подчинение на светската власт, а именно от греховете му, от греховете срещу Божиите заповеди. Тук имаме ясно указание за естеството на бъдещата “духовна дейност” на Христос.

Не е известно чии са думите в този стих – на ангела или на евангелиста. Според свети Йоан Златоуст “достойно за чудото и достойно за себе си възкликна ангелът, като каза”. Тоест, според Йоан Златоуст ангелът “препраща Йосиф към Исайя, за да може, когато се събуди, ако забрави думите му като напълно нови, то бидейки възпитан в Писанието, да си спомни пророческите слова, а заедно с тях и неговите думи”. Това мнение се подкрепя от някои съвременни коментатори с мотива, че ако тези думи принадлежаха на евангелиста, то казаното от ангела би изглеждало неясно и незавършено.

Думите, цитирани от Ангела (или, според друго мнение, от самия евангелист), се намират в книгата на пророк Исайя ( Ис. 7:14). Те са дадени с незначителни отклонения от превода на Седемдесетте, казани са били от Исайя на юдейския цар Ахаз по повод нахлуването на сирийския и израилтянски царе в Юдея.

Думите на пророка най-близко препращали към съвременните му обстоятелства. Думата “девица”, използвана в еврейския текст и в гръцкия превод, означава буквално девойка, която е родила син по естествен път и от съпруга си (вж. Ис. 8:3), където същата девица е наречена пророчица). Но след това мисълта на пророка се разширява, той започва да съзерцава бъдещите събития, които ще се случат при пълната промяна на съвременните му обстоятелства – – вместо нашествието на израилския и сирийския цар, Юдея ще бъде покорена от асирийския цар. Той „ще нахлуе по Юдея, ще я наводни и високо ще се подигне – ще стигне до шия; и разпрострените й крила ще бъдат по целия шир на Твоята земя, Емануиле!“ (Ис. 8:8)! Ако в първото пророчество трябва да разбираме една обикновена девойка, едно обикновено раждане и едно обикновено еврейско момче, наречено Емануил, то в Ис. 8:8 с това име, както става ясно от думите на пророка, е наречен Самият Бог. Макар че в талмудическите писания това пророчество не бива отнасяно към Месията, ясно може да се види, че то има висш смисъл. Отнасянето на това пророчество към Месията е направено за първи път в Евангелието на Матей. Ако думите от стих 23 са били думи на ангела, то изразът “което ще рече, което означава” и останалото трябва да се припишат на самия евангелист. Това е често срещан гръцки израз, който показва, че еврейската дума или думи се превеждат или тълкуват, когато се превеждат от еврейски на гръцки. Според някои тълкуватели наличието на този израз (“което ще рече”) служи за доказателство, че Евангелието от Матей първоначално е написано на гръцки, а не на еврейски език. От друга страна, се казва, че когато Евангелието е било преведено на гръцки език, изразът вече е бил вмъкнат по това време или от преводача, или от самия евангелист.

Когато Йосиф се събуди, направи това, което ангелът Господен му беше заповядал (всъщност, предначертал, установил, определил).

(Вж. Лука 2:7)

В този стих трябва да обясним преди всичко думите “докле“, буквално “докато”, в славянския превод “дондеже”, на гръцки език „ἕως οῦ“. Според древните и новите тълкуватели думата няма значение на: “преди, следователно след” (срв. Бит. 8:7; Пс. 89:3 и др.). Правилното обяснение на този стих е, че евангелистът говори само за времето “преди” раждането на Младенеца, а за времето след това не говори и не разсъждава. Изобщо “това, което е било след раждането, е оставено за теб да прецениш сам” (свети Йоан Златоуст).

Думата “първороден” липсва в Синайския и Ватиканския ръкописи. Но в други ръкописи, по-малко важни, но многобройни, тази дума е добавена. Тя се среща и в Евангелието на Лука (Лука 2:7), където няма разночетения. Тя също така означава първи и последен, но не винаги. В някои случаи първият син е последван от други.

„Му нарече“ – изразът се отнася за Йосиф. Той кръщава детето според заповедта на Ангела и по силата на авторитета си на законен, макар и не естествен баща (вж. Лука 1:62-63).