“И спомни си Бог”. „Нека, възлюбени, разбираме тези думи богоприлично, а не в онзи груб смисъл, както е свойствено на нашата немощна природа“, – казва свети Йоан Златоуст. „Какво означава ‘си спомни’? Това значи, че Бог се умилостиви над праведника, който живееше в ковчега; смили се над него, когато той се намираше в толкова тясно и тежко положение и не знаеше как ще завършат неговите страдания.“

Самото „спомняне“ от страна на Бога, според езика на Свещеното Писание, означава изпълнение на Неговите обещания и въздаване на награда на Неговите раби (Бит. 19:29; Изх. 2:24; Изх. 32:13; Пс. 131:1).

“и напрати Бог вятър на земята, и водите престанаха.” Силният вятър, който разпръснал дъждовните облаци, бил в ръцете на божественото всемогъщество средство, т.е. естествена причина за прекратяването на потопа. В този случай, както и в други подобни (Изх. 10:13–19; Изх. 14:21), Бог използва природните явления и законите, които Сам е установил, като оръдия на Своята воля.

Причината за прекратяването на потопа напълно съответства на причината за неговото настъпване (Бит. 7:11).

В паралел на картината за постепенното нарастване на потопа (Бит. 7:17–20), този откъс представя не по-малко изразително и художествено постепенното му оттегляне.

След като отбелязва самия факт на връщането на водите в техните естествени вместилища, библейският повествовател посочва и конкретни детайли: първо – намаляването на водното количество, второ – спирането на ковчега върху планината Арарат, и трето – постепенното откриване на върховете на другите планини.

Като приемаме за най-достоверна дата за началото на потопа седемнадесетия ден от месец мархешван (първите дни на ноември), спирането на ковчега на върха на Араратските планини трябва да отнесем към седемнадесетия ден от месец нисан, което съответства на началото на нашия април. А тъй като, според указанието на библейския разказвач, между тези два хронологични момента са изминали сто и петдесет дни (Бит. 7:24), следователно на всеки от тези пет месеца се падат по 30 дни. Оттук мнозина не без основание заключават, че в първобитната епоха годината е била слънчева, а не лунна, каквато става у евреите по-късно, в подзаконния период.

Следва да се отбележи, че при посочването на самото число на двата месеца съществува известна разлика между руския и гръко-славянския текст – в първия е посочено 17-о число, а във втория – 27-о. Трябва да се предполага, че тази разлика е възникнала вероятно по вина на преводачите, които лесно са могли да объркат буквения запис на еврейските числа.

“върху Араратските планини”.

Самият факт, че тук е употребено множествено число („Араратски планини“) вместо единствено, свидетелства, че не става дума за един конкретен връх, а за цяла планинска верига или изобщо за планинска област. И действително, Библията познава цяла страна Араратска, която тя отъждествява с Армения, както особено ясно се вижда от съпоставянето на 4 Цар. 19:37 с Ис. 37:38 (по Септуагинта). С подобно название – Urarda или Urtu – Армения е означавана и в клинописните паметници на асирийските царе. На една от планините на тази Армения, вероятно на най-високата, наричана Кара-Даг, или „Велика Армения“ (16 254 фута над морското равнище), е спрял и Ноевият ковчег.

Тъй като Великият Арарат е само един от върховете на цяла планинска верига, напълно разбираемо е, че с оттеглянето на водите са се открили и върховете на други планини. Това е станало, както се вижда от текста, в първия ден на десетия месец таммуз, т.е. приблизително в средата на нашия юли.

Тези четиридесет дни очевидно трябва да се броят от момента на спирането на ковчега върху Араратските планини, т.е. след 270 дни.

Целият този раздел говори за средствата, с които Ной се е убеждавал в прекратяването на потопа. Тъй като Ноевият ковчег, както видяхме по-горе (Бит. 6:16), не е имал странични прозорци, откриващи поглед към водата, а се е осветявал само от един отвор отгоре, Ной, за да установи състоянието на земята, прибягнал до пускането на птици: първо врана (на евр. עֹרֵב, гарван, гр. κόραξ, сл. вранъ – със същото значение), а след това гълъб.

Или, както още по-изразително е казано в еврейския текст: „изхвръкна, отлиташе и прилиташе“. С това се дава да се разбере, че хищният гарван, живеейки извън ковчега, отлиташе към труповете на хора и животни и отново кацаше върху горната част на ковчега, без по този начин да дава каквото и да било указание за състоянието на земята.

Нов опит Ной направил след седем дни от първия (ст. 10); този път той пуснал гълъб, което повече съответствало на целта, тъй като гълъбът се храни със зърна и се бои от влагата.

Образно описание на факта, от който Ной се убеждавал, че земята все още е негодна за обитаване не само от хора, но дори и от птици.

Това често повтаряне на седемдневния период може да служи като доказателство, че седмичното броене на времето е било добре известно още тогава.

Това било свидетелство, че земята вече донякъде е поизсъхнала, така че се е откривала възможност да се прекара на нея цял ден – до залез слънце.

“имаше в човката си пресен лист от маслина”. Най-доброто доказателство, че на земята вече е започнал да се пробужда нов живот. Освен това маслиновото дърво, от което се добива елей и което в Свещ. Писание служи като символ на радост и мир, давало на Ной утешително указание за прекратяването на божественото наказание.

Този път гълъбът вече не се върнал, с което показал, че на земята вече може свободно да живее и човекът.

Ето хронологичните дати за края на потопа, който по този начин се падал на първия ден от новата година, т.е. в началото на месец тишри (септември–октомври).

Но пълното изсъхване на земята настъпило едва в края на втория месец, точно една година и десет дни след началото на потопа (Бит. 7:11). Обединявайки сега всички налични в Библията хронологични данни за потопа, получаваме, че общата му продължителност е възлизала на 364 дни (220 + 88 + 56), което съставлява една пълна слънчева година. Битописецът обаче ясно дава да се разбере, че потопът е продължил година и десет дни; оттук с голяма вероятност може да се заключи, че в епохата на потопа, най-древната епоха, е съществувало слънчево летоброене и че едва по-късно, от времето на Авраам или дори на Моисей, то е било заменено с лунно.

Както някога Ной влязъл в ковчега по особено божествено повеление, така и излиза от него не преди да получи специално божествено откровение.

Споменът за потопа представлява една от най-разпространените традиции на древния свят, като самите подробности в тези предания често поразително съвпадат с библейския разказ за потопа. Особено това се отнася до прочутата халдейска поема за Издубар или Гилгамеш, открита в най-древните клинописни текстове, влизащи в състава на т. нар. „халдейски генезис“. Паралелното съпоставяне на тази халдейска поема с библейското сказание не оставя никакво съмнение за тяхната тясна родствена връзка, а дълбоката древност и документалност на клинописните текстове дава силно оръжие на библейската апологетика в борбата с рационалистичната критика.

По повод на тези думи от божественото повеление, които непосредствено се отнасят до животните, но засягат и човека, св. Йоан Златоуст казва например следното:

„Виж как този праведник отново получава онова благословение, което получил Адам преди престъплението. Както той, веднага след сътворението си, чул: ‘И благослови ги Бог, като каза: плодете се и се множете, и напълнете земята’ (Бит. 1:28), така и този сега се плоди и умножава на земята; защото както Адам бил начало и корен на всички живели преди потопа, така и този праведник става като квас, начало и корен на всички след потопа“ (св. Йоан Златоуст, Беседа 26).

Тук се говори за бързото и точно изпълнение на божественото повеление, с което Ной още веднъж засвидетелствал своето пълно послушание към Божията воля.

Това, строго погледнато, е първото библейско споменаване на свещен олтар или жертвеник; еврейското му название – мизбеах – го обозначава като място за заколване на жертвените животни.

От онези чисти животни, които се намирали в ковчега в нарочно увеличен брой (Бит. 7:2), Ной след излизането си от ковчега принесъл жертва на Господа. Тези жертви тук са наречени всесъжения; при тях жертвеното животно се изгаряло изцяло, без остатък (Лев. 1:1–17), което служело като символ на пълното съзнание за греховната немощ и на дълбокото сърдечно покаяние.

Оттук жертвата на Ной била, от една страна, акт на покаяние за предишния грях на човечеството, станал причина за потопа, а от друга – израз на благодарност към Бога за спасението и свидетелство за пълна покорност и послушание към Неговата свята воля.

„Не се съблазнявай от грубостта на израза – казва по този повод св. Йоан Златоуст – но, като признаеш, че причината за това снизхождение в думите е твоята собствена немощ, разбери оттук, че приношението на праведника е било приятно Богу…“ Затова и апостол Павел казва в своето послание: „Защото ние сме Христово благоухание Богу между спасяваните и погиващите: за едни – мирис смъртоносен за смърт, а за други – мирис животворен за живот“ (2 Кор. 2:15–16). Думите „приятно благоухание“, по по-точен превод от еврейски – reach hannichoach, следва да се предадат като: „мирис на умиротворение, успокоение“, като в самия анализ на понятията се открива сходство с името Ной, което означава „покой, успокоение“ (Бит. 5:29), откъдето се вижда като че ли изпълнение на пророчеството, вложено в неговото име.

Тази жертва на Ной, подобно на по-ранната жертва на Авел, несъмнено е била приятна на Бога не поради самата материя на приношението, а поради изразените при него чувства на вяра, благочестие и смирена покорност към Твореца. По същия начин на молитвите и милостините на вярващите се приписва сладко благоухание (Фил. 4:18; Откр. 5:8; 8:3–4; Пс. 140:2).

“няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих”;

В тези думи очевидно се дава тържествено уверение от самия Бог за неповторимостта на подобно всеобщо (универсално за цялото човечество и всички живи същества) наказание. Но самата му мотивировка на пръв поглед изглежда донякъде неясна: сякаш се повтаря същият мотив, който е послужил като главна причина за потопа (Бит. 6:5, 12–13), и тук същият факт се използва като основание за противоположно отношение към света.

По-внимателното съпоставяне на тези два паралела в контекста на повествованието обаче разкрива съществена разлика между тях.

В първия случай се казва по-общо и по-силно – че „всички мисли и помисли на сърцето им бяха зло през всяко време“ (Бит. 6:5), с което се характеризира не толкова наследствената, колкото преди всичко постоянната лична греховна нагласа, преминаваща, както се вижда от контекста, в горделиво потъпкване на нравствените устои и в неразкаяно упорство (Бит. 6:11).

В разглеждания от нас стих обаче става дума почти изключително за наследствената греховна повреденост, за която човек е сравнително по-малко отговорен, отколкото за съзнателната, лична греховност. А чрез принасянето на жертвата, за която току-що бе споменато, човек по най-ясен начин е показал, че неговата лична нагласа значително се е подобрила – че макар поради греховната немощ на природата си да продължава да греши, той всеки път съзнава своето падение и често изпитва дълбока скръб за него, отправяйки молба към Бога за помилване, израз на което са различните жертви. Такава промяна в състоянието на човешкото сърце създава напълно достатъчни основания и за промяна в божественото отношение към него.

„Преди правосъдието се проявяваше всеобщо, а милосърдието – частно (в историята на потопа и Ной); отсега нататък правосъдието ще се проявява частно – както например над Содом, над фараона, а милосърдието ще бъде всеобщо“ (св. Филарет Московски).

Оттук става напълно естествено и разбираемо посочването на наследствената греховна повреденост на човека като основание за снизходително отношение към неговата греховност – греховност, с която човек изразява (чрез жертвите) желанието си да се бори според слабите си сили.

“докле трае земята”. Т.е. дотогава, докато съществува земята и когато „дните на земята“ трябва да отстъпят място на „дните на небето“ (Пс. 88:30).

“Сеитба и жътва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат”.

Три годишни времена са назовани тук по име: пролет, лято и зима, а четвъртото – описателно: „жътва“, като време за събиране на житните култури и плодовете.

Все пак трябва да се отбележи, че масоретският текст и някои от преводните текстове не споменават и пролетта, а дават само повторно обозначение на двата основни сезона или цели полугодия – „студ и зной“, или, което е същото, „лято и зима“, в съответствие с което стои и третата двойка противоположности – „ден и нощ“. И именно това четене е за предпочитане, тъй като се среща и на други места в Библията (Пс. 73:17).

Що се отнася до съдържащата се тук мисъл, тя служи като по-подробно разяснение и развитие на току-що изразената по-горе идея – за неповторимостта на подобно на потопа страшно стихийно бедствие, съпроводено с неизбежно нарушаване на основните закони на природата (Иер. 33:20–25; Иез. 34:25–29; 37:26). „Преблагият Господ обикновено обръща внимание не толкова на нашите жертви, колкото на вътрешното разположение, с което ги принасяме, и според него или приема, или отхвърля нашите жертви“ (Йоан Златоуст, 27:273).

Завършвайки историята на потопа, считаме за свой дълг накратко да посочим и предобразното значение, което отците на Църквата са виждали в него. Основание за такъв възглед е положено още от самия наш Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Така Господ в миналата история на потопа вижда предобраз на бъдещата история на Своето второ страшно пришествие: както тогава хората били крайно развратени и безгрижни по отношение на своето спасение, така ще бъде и преди Второто пришествие; и както тогава се извършил страшният съд на Божията присъда над целия грешен свят, така същото ще се повтори и в момента на Страшния съд (Мат. 24:37–39; Лк. 17:25–27).

Апостол Петър в едно от своите послания сравнява купела на кръщението с Ноевия ковчег (1 Петр. 3:20–21), като посочва, че както едното, така и другото ни спасява от греховната смърт. Тази мисъл развива и апостол Павел, като казва, че ние „се погребахме с Него чрез кръщение в смърт“ и едновременно с това чрез същото действие се въвеждаме в Неговата Църква и започваме да ходим в обновен живот (Рим. 6:4–6).