Контекстът на текста показва, че тук цялото е взето вместо частта: с общото понятие „хора“ се означават именно каинитите – подобна употреба срещаме и на други места в Писанието (Иер. 32:20; Пс. 77:5 и др.).

“синовете Божии” Това е едно от най-трудните за тълкуване места в Библията; основната трудност се състои в това кого трябва да разбираме под „синове Божии“.

Някои, предимно юдейски равини, изхождайки от филологичното значение на корена El („Божий“), виждат тук намек за синовете на велможи и князе, тоест за представители на висшите съсловия, които уж встъпвали в брак с девойки от по-нисши обществени слоеве. Ето защо терминът „синове Божии“ в арабския превод е предаден като filii illustrium, в Таргума на Онкелос – filii principum, а у Симах – υἱοὶ τῶν δυναστευόντων. Но това обяснение не издържа никаква критика: то е напълно произволно и не обяснява последвалите събития.

Повечето други юдейски и християнски тълкуватели от древността, заедно с рационалистите от ново време, разбират под „синове Божии“ ангелите. Това мнение е широко развито в апокрифните книги Енох и Юбилеи и в съчиненията на Филон, и в първите векове на християнството било толкова разпространено, че го споделяли дори много от отците на Църквата (Юстин Философ, Ириней, Атинагор, Климент Александрийски, Тертулиан, Амвросий и др.).

Макар че е вярно, че в някои случаи, особено в поетичните книги, Свещеното Писание употребява израза „синове Божии“ за ангели (Иов 1:6; 2:1; 38:7 и др.), все пак контекстът на разказа, неговият исторически характер, както и филологическите и догматичните съображения не позволяват да приемем това мнение.

Единствено правилно, като избягва недостатъците на предходните две тълкувания и удовлетворява филологическите, текстологичните и историко-догматическите изисквания, се явява третото мнение, според което под „синове Божии“ трябва да разбираме благочестивите потомци на Сит (ситите). Това мнение е подкрепено от повечето видни отци тълкуватели (Йоан Златоуст, Ефрем Сирин, блаж. Теодорит, Кирил Йерусалимски, Иероним, Августин и др.), както и от ред съвременни учени екзегети (начело с Кеил).

Това тълкуване е филологически оправдано, тъй като названието „синове Божии“ често се отнася към благочестиви хора както в Стария, така и в Новия Завет (Втор. 14:1; Пс. 72:15; Прем. 16:26; Лука 3:38; Рим. 8:19; Гал. 3:26 и др.). В негова полза говори и контекстът на предишния разказ: при изброяването на потомството на Сит в началото стои Божието име, затова всичките ситови потомци сякаш са Негови деца.

Още по-ясно това личи от крайния стих на 4-та глава (Бит. 4:26), където се казва, че по времето на Енос ситите започнали тържествено да призовават името Господне и да се наричат в Негова чест „синове Божии“.

Накрая, в полза на това говори и характерът на браковете между „синовете Божии“ и „дъщерите човешки“: според библейския израз това не били временни или противоестествени връзки (каквито биха могли да бъдат само отношения между ангели и жени), а обикновени бракове, законни, макар и пагубни по своите морални последици.

“че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.”

Ако си припомним, че при описанието на каинитките на преден план стояха физическата красота и чувствената привлекателност (Ада, Цила, Ноема), тогава става ясно, че тук свещеният разказвач говори именно за тях.

При такова разбиране на „синовете Божии“ и „дъщерите човешки“ ние напълно запазваме и противопоставянето, което текстът съдържа: и едните, и другите са представители на едно и също първобитно човечество, но макар да са еднакви по природа, те са противоположни по своето духовно-нравствено настроение.

„Синовете Божии“ били носители на всичко добро, възвишено и благородно; „дъщерите човешки“, които се държали съблазнително, били олицетворение на земните, чувствените стремежи.

С течение на времето тази нравствена противоположност изчезва, синовете Божии се смесват с дъщерите човешки, с което се заличава границата между доброто и злото и се открива пълен простор за господството на ниските, плътски интереси за сметка на висшите стремежи на духа.

Очевидно тук имаме продължение на предходния разказ: там беше посочен самият факт, а тук се дава неговата оценка. И щом в този текст действащите лица ясно са наречени хора, то именно те, а не ангели, са визирани и в предишния пасаж.

По-специално думите от библейския текст „Моят Дух“ съдържат указание или към вътрешното, духовно естество на човешката природа (с едно неявно позоваване на историята за сътворението на човека – Бит. 2:7), или, което е още по-вероятно, към Светия Дух като творчески принцип на всякакъв живот изобщо (Бит. 1:2) и особено на религиозно-етическия живот.

Пренебрежението към Него е именно онази хула против Светия Дух, която според думите на Спасителя е един от най-тежките, смъртоносни грехове (Марк 3:29), тъй като изразява такава степен на греховно закоравяване, при която става психологически невъзможно каквото и да е нравствено поправяне.

“защото са плът”. Ето я причината, поради която хората пренебрегнаха Божествения Дух и заслужиха наказание. Първата дума в тази фраза архим. Филарет превежда по-точно като „в заблуждението си“ – очевидно библейският автор отново посочва беззаконното общуване на ситите с каинитите.

Тъй като, встъпвайки в такива бракове, хората свидетелстваха за упадъка у тях на висшите, духовните стремежи и за господството на ниските, плътските, то и самите те сякаш се превръщаха в тази груба плът, която в езика на Свещеното Писание служи като синоним на всичко низко, материално и греховно.

“нека дните им бъдат сто и двайсет години”. Тези думи не бива да се разбират в смисъл, че човешкият живот бил съкратен до предел от сто и двадесет години (както тълкува Йосиф Флавий, Древности 1, 3, 2), защото е сигурно известно, че още дълго време и след потопа хората са живеели повече от 120 години, достигайки понякога дори до 500.

Следователно в тези думи трябва да се вижда определеният от Бога срок за покаяние и поправяне на човечеството, през който праведният Ной пророкувал за предстоящия потоп и извършвал приготовления за него (1 Петр. 3:20).

Допотопното човечество е наречено „исполини“, в оригинала nephilim („нефилим“). Макар че наистина в Писанието този термин понякога означава великани или гиганти (Числ. 13:33–34), основното значение на корена е „разрушавам, събарям“, а в ниф-форма означава „правя да падне, съблазнявам, развращавам“.

Затова в тези първобитни „нефилими“ може да се видят хора, които не само се отличавали с необикновена физическа сила и ръст, но и личности, съзнателно потъпкващи правдата и угнетяващи слабите.

Такива хора са съществували сред каинитите и по-рано, вероятно още от времето на Тувалкаин, изобретателя на оръжия, и Ламех, който възпял победите си.

След смесването на ситите с каинитите тези „нефилими“ особено се умножили в резултат на всеобщото развращаване и разпадането на всякакви нравствени устои.

“това са силните, от старо време славни човеци”.

Тук вече става дума за плодовете на смесените бракове, които, за разлика от „нефилим“, в еврейския текст са наречени „гибборим“ („силните“).

Последното название, според библейската употреба, означава изтъкната личност (2 Цар. 17:10; Дан. 11:3), избран войн, човек, който превъзхожда другите със силата си (3 Цар. 11:28).

Оттук е очевидно, че потомците на смесените родове (сити с каинити) превъзхождали своите предци както по физически, така и по безнравствени качества.

Като нарича тези „гибборим“ от древни времена „славни хора“, свещеният автор вероятно има предвид факта, че те, под името „герои на древността“, получили световна известност в общите човешки традиции (Вар. 3:26–28).

Коренът на дълбокото развращаване на допотопното човечество е повредата на сърцето. А тъй като сърцето, според библейското разбиране, е централното средоточие на цялата съзнателна дейност на човека, неговото развращаване е равносилно на зараза в самия извор на живота (Мат. 15:19).

Приписваното на Бога „разкаяние“ може да се изясни чрез разказа за Саул, където два пъти се казва, че Бог се разкаял (1 Цар. 15:11, 35), а същевременно Самуил заявява, че Бог не е човек, та да се разкайва (1 Цар. 15:29).

Оттук става ясно, че когато за Бога се говори като за човек, това е, както казва Абен Езра, защото законът говори на езика на човешките синове, тоест на езика на простото, народно разбиране (Филарет).

По-конкретно, Божието „разкаяние“, като особен начин да се изрази изменение в неизменното, е най-висок израз на идеята за крайно божествено съжаление, стигащо сякаш дотам, че изглежда, като че самото неизмяемо Същество е готово да се промени.

“и се огорчи в сърцето Си”. Тук имаме същото човекообразно изразяване.

„Скръбта Божия е предвиждане на това, че за човека, създаден със свободна воля, но съзнателно и упорито злоупотребяващ с нея,  става невъзможно да се върне на добрия път. Затова навсякъде, където се говори за Божия скръб, например за градовете, които сами навлякоха върху себе си Божия гняв (Мат. 11:20–26; Лук. 10:13),  трябва да се разбира, че присъдата на Божията вечна правда е вече извършена, че този род или човек трябва да погине, за да не бъде злото увековечено“ (Властов).

Тук е изразена същата мисъл, но в по-силна форма – за дълбокото несъответствие между действията на човешката свобода и плановете на Божия промисъл, както и за желанието на Всемогъщия да премахне тази дисхармония.

При това печалната участ на човека, по присъдата на Божия съд, трябвало да бъде споделена и от целия заобикалящ го свят на живите създания, понеже според Писанието между съдбата на човека и живота на природата съществува най-тясна нравствена връзка. Затова падението и въздигането на човека се отразява по съответен начин и върху цялата останала твар.

И това, строго погледнато, не е било пълно изтребление на човечеството (защото праведният Ной и семейството му се спасиха и от тях то бе възродено), а унищожаване на царуващото на земята зло, чрез омиването му във водите на всемирния потоп (3 Езд. 3:8–9; 1 Петр. 3:20–21).

Фразата е напълно аналогична на по-рано казаното за Енох: „и Енох угоди на Бога“ (Бит. 5:24), както е в славянския превод и Седемдесетте, и има свои паралели на други места в Писанието (Лука 1:30; Деян. 7:46 и др.).

Това е началото на нов библейски раздел – историята на праведния Ной и всемирния потоп (Бит. 6:9–9:29).

“Ной беше човек праведен и непорочен в своя род”, т.е. той беше нравствено чист и цялостен (tamim – на еврейски), открояващ се сред своите покварени съвременници, чиято мрачна нравствена характеристика ни предават Сам Христос и апостолите (Мат. 24:37–38 и парал., ср. 1 Петр. 3:20). Същата оценка за Ной почти дословно се повтаря и на други места в Писанието (Иез. 14:19–20; Сир. 44:16; Евр. 11:7).

“Ной ходеше по Бога”. Тази черта служи като заключение на характеристиката на Ной и е вече позната от разказа за Енох (Бит. 5:24). В свещения библейски език това е особена формула, чрез която обикновено се разкрива напълно нравственият характер на човек, живеещ в средата на грешни съвременници.

Четирите стиха, които завършват този раздел, представляват почти дословно повторение на казаното по-горе в Бит. 5:32 и 6:5–7. Но това не бива да смущава никого: тъй като в 9-и стих на тази глава, както вече отбелязахме, започва нов разказ – историята на Ной и потопа, която първоначално е била самостоятелно и независимо повествование, такова повторение е повече от естествено. Дори удивителното съвпадение в съдържанието е още едно доказателство за истинността на събитията, които са предмет на разглежданите разкази.

Много тълкуватели с основание предполагат, че тук става дума за края на онзи сто и двайсетгодишен период, който Бог беше определил за покаянието на хората и през който напразно очакваше тяхното поправление (1 Петр. 3:19–20; 2 Петр. 3:9–15).

“Направи си ковчег” (κιβωτός в превода на Седемдесетте. ковчегъ в старославянски означава дървен сандък, кутия). В еврейския текст този „ковчег“ е обозначен с думата “тева” (תֵּבָה), която се среща още веднъж в Библията – за кошницата, в която е бил спасен Мойсей (Изх. 2:5). Оттук може да се заключи, че и ковчегът на Ной, макар и с колосални размери, е представлявал конструкция от примитивен тип, подобна по принцип на този съд. Дървесината гофер, от която е бил построен ковчегът, принадлежи към рода на леките, смолисти дървета, подобни на кедъра или кипариса (Изх. 27:1; 30:1).

В построяването на дървения ковчег – мястото, чрез което първобитният свят в лицето на своите избрани представители избегна гибелта от водната стихия – светите отци виждат символично предизобразяване на дървото на Кръста и водата на Кръщението, чрез които новозаветното човечество намира своето спасение.

“направи преградки в ковчега”. Думата в еврейския текст буквално означава „гнезда“ (kinnim), тоест малки отделения или клетки, очевидно предназначени за птиците и животните, които Ной по Божия заповед е трябвало да настани в ковчега.

Точна представа на размера и вместимостта на ковчега въз основа на тези данни все пак не можем да получим, главно защото лакътят като мярка за дължина не е бил достатъчно стабилна метрична величина и неговите стойности са допускали значителни колебания, както се вижда и от самото Свещено Писание (Чис. 35:4–5; 3 Цар. 7:15; Иез. 40:5; 43:13).

Според мнението на митрополит Филарет вътрешната дължина на ковчега е била приблизително 500 фута, ширината около 80 фута, а височината около 50 фута. С това сравнително добре се съгласуват и изчисленията на един френски учен, който определя дължината на ковчега на 156 метра, ширината на 26 метра, а височината на 16 метра.

Вместимостта на такова съоръжение, според изчисленията на специалисти (например вицеадмирал Тевенар), е била напълно достатъчна за целта, т.е. за настаняване в него на семейството на Ной и минимален брой представители на всички родове животни, заедно с необходимите годишни запаси от храна за всички.

Подробностите относно строежа на ковчега още повече ни убеждават, че той никак не е приличал на нашите съвременни кораби, а по-скоро е напомнял голям сандък, или каса, или огромна плаваща къща. Той е имал почти плосък покрив (наклонен от върха само с един лакът) и е бил осветяван от един-единствен, сравнително голям прозорец в горната си част.

През 1609 г. един нидерландски менонит, някой си Петер Янсен, построил по образеца на ковчега, само че в умален мащаб, специален кораб и по практически начин се убедил, че макар такъв съд да е малко пригоден за плаване, той е много по-вместим, отколкото всеки друг кораб от същия кубичен обем (почти с една трета по-вместим).

С тези думи за първи път ясно се посочва средството или оръдието на божественото наказание над първобитния, покварен свят, а именно всемирният потоп (Ис. 54:9).

“всичко, което е на земята, ще се лиши от живот.”

Понеже цялата земя се беше развратила и се беше изпълнила с беззаконията на живеещите по нея, загиват всички виновници за нейното оскверняване, начело с главните от тях, хората.

Но този всемирен потоп не бива да се разглежда като някакво лично отмъщение на Бога към човека. Не, той е необходимото следствие от духовната смърт на първобитното, нравствено изродило се човечество. То беше станало плът в най-лошия смисъл, като че завинаги изгубило душа, и представляваше разлагащ се труп, чието по-нататъшно съществуване би било не само безполезно, но и откровено вредно за духовно-нравствената атмосфера на света.

И ето, първият свят загива в потопните води, за да се измие полепналата върху него сквернота и да започне живот върху нови (възродени) начала.

Съюзът между Бога и човека тук за първи път е наречен със своя специален термин – „завет“ (берит). Като потвърждава съществуването на онзи завет, сключен от Бога още при първото обещание за „семето на жената“ (Бит. 3:15), Господ ясно засвидетелства, че макар да унищожава почти цялото човечество, Той не нарушава Своите вечни завети (Сир. 17:10). Ще загине само злото „семе на змията“, а „семето на жената“, в лицето на Ной, ще има своята победа (Прем. 10:4).

и в ковчега ще влезеш ти и с тебе – твоите синове, жена ти и жените на твоите синове.

Това е пълният списък на всички членове на Ноевото семейство, единствените, които се спасиха от потопа, както потвърждава и апостол Петър в двете си послания (1Пет. 3:20; 2Пет. 3:6).

За да се запази и впоследствие да се възобнови и животинският свят, Бог заповядва на Ной да вземе със себе си в ковчега по една двойка от всеки основен род животни. Съдейки по думите на 20-и стих, може да се предполага, че тези животни, водени от инстинкта си при приближаването на потопната буря, сами са се приближавали към ковчега и са търсели спасение в него, което значително е облекчило задачата на Ной.

Що се отнася до въпроса как е било възможно толкова много животни да се поберат в един ковчег, трябва да се отбележи следното: Ной, за да спести място и фураж, е можел да избира само най-младите екземпляри. Броят на основните родови групи животни, оформени до епохата на потопа, не е бил толкова голям, че да създаде непреодолими трудности за тяхното настаняване в ковчега.

В тези думи е дадена най-високата похвала за Ной, както изяснява и апостол Павел, казвайки: „Чрез вяра Ной, след като получи откровение за онова, що още се не виждаше, с благоговение направи ковчега, за да спаси своя дом; чрез нея осъди той света и стана наследник на праведността по вяра“ (Евр. 11:7). Построяването на ковчега, за което свещеният разказвач говори толкова просто, представяйки го като спокойно и послушно изпълнение на Божията воля, всъщност е било дълбоко изпитание за вярата на Ной. Наоколо бил развратен свят, напълно безгрижен за своето бъдеще (Мат. 24:37–38),  който укорявал Ной и се подигравал с него през всички онези години, през които той строял ковчега.

Затова Ной трябвало с цялата си мисъл и душа да се пренесе в бъдещето. И тази негова вяра, която го спасила от гибел, била най-висшата заслуга на духовния му живот и предизобразявала онова душевно състояние, чрез което човек се спасява от вечна гибел – чрез вяра и приемане на светото Кръщение.