Това е заглавие на цял нов раздел (toldoth), подобно на предходното (Бит. 2:4) и на целия ред следващи (Бит. 10:1, 11:10, 27, 25:12, 19, 36:1, 37:1). Ако преведем този надпис на историята на ситяните (произлезлите от Сит) на езика на съвременните понятия, трябва да кажем: „ето списък на потомците на Адам“. А тъй като по-нататък непрекъснато става дума само за ситите, то е очевидно, че този списък се отнася не за всички, а само за най-близките нему потомци, сродни с него не толкова по плът, колкото по дух.

Пристъпвайки към изброяването на потомците, летописецът не без цел напомня за сътворяването на праотца и жена му по Божи образ. Може би е искал да внуши на читателя, че изброените потомци на Адам чрез него произхождат сякаш от Самия Бог; че Бог, сътворил Адам по Свой образ и подобие, е като първият член на родословието (Лука 3:38).

При излагането на самата родословна таблица библейският автор, започвайки от Адам, винаги спазва един и същ ред: след като назове името на даден патриарх, той посочва възрастта му в момента, когато му се ражда следващият член от генеалогията; след това определя броя на годините от останалия му живот, прави общо заключение за неговото дълголетие и завършва всичко това със споменаване на неговата смърт.

В някои хронологически дати, главно свързани с времето на раждането на сина на този или онзи патриарх, се забелязва несъответствие между руския и славянския текст, произлизащо от различията между еврейската и гръцката Библия. Това различие, по всяка вероятност, е с напълно случаен произход (внесено от някой преводач или преписвач) и във всеки случай няма никакво сериозно значение за същността на вярата. То само нагледно доказва очевидната истина, че в Библията няма точна хронология, а наличната е по-скоро условна и относителна и, поне в някои свои части, вероятно е внесена по-късно.

Друг, още по-важен въпрос, свързан с тази допотопна генеалогия, е въпросът за поразителното дълголетие на нейните членове, достигащо почти до едно хилядолетие. За разлика от тенденциозните рационалистични опити да се подкопае вярата в патриархалното дълголетие, неговото признаване разполага с цяла редица действителни доказателства. На първо място за това свидетелства предишното райско безсмъртие на човека: макар чрез грехопадението човек да е изгубил този божествен дар, заразата на смъртността е могла само постепенно да разрушава първичната здравина на организма. Освен това, аналогията между патриархалния период и детството на човека сочи същото: патриархално-допотопната епоха е била своеобразно „детство“ в живота на човечеството, време на особено богатство, цялостност, плодовитост и свежест както на духовните, така и на физическите му сили.

Справедливостта на това твърдение в известна степен се потвърждава от цяла редица паралелни предания на други древни народи, записани от египетския жрец Манефон, финикийския – Мох, халдейския – Берос и др. Накрая, важно потвърждение, а заедно с това и най-добро обяснение на факта на патриархалното дълголетие, е очевидното действие на Божия Промисъл, Който чрез него е осъществявал високи религиозни цели: съхраняване на религиозната истина, разпространение на човешкия род и утвърждаване на основните елементи на религията, морала и културата.

“И роди син по свое подобие и по свой образ и му даде име Сит”. С тези думи достатъчно ясно се утвърждава вродеността на основните духовно-физически свойства на човешката природа; по силата на това върху потомството на Адам са преминали както чертите на заложения в неговата природа Божи образ, така и свойствата на онова греховно подобие, което помрачи този божествен образ в събитието на грехопадението (Бит. 1:26, 3:19; Рим. 5:12).

Библията споменава по име тримата синове на Адам и Ева, както и една дъщеря – вероятно жената на Каин (Бит. 4:17); но освен тях, както се вижда от приведените думи, те вероятно са имали и други синове и несъмнено още дъщери, които не се упоменават тук, понеже не са имали съществено значение в историята на божественото домостроителство. Напълно аналогични сведения имаме и за семействата на другите патриарси от тази родословна линия (Бит. 5:7–26 и др.), откъдето още веднъж се убеждаваме, че тази генеалогия не представлява пълен списък на всички ситски родове, а отбелязва само избрани личности, по някакъв начин особено отличили се в историята на човешкото спасение.

Филологическият анализ на името на този патриарх разкрива тъждество на неговото значение с името „Каин“, тоест „придобивка, владение“; и това, разбира се, не хвърля никаква неблаговидна сянка върху този благочестив ситянин, тъй като и самото име на Каин, според заложената в него идея, е било знаменателно и светло (Бит. 4:1).

“Енос” в превод означава: „хвала, слава на Бога, или хвалещ, прославящ Него“. С това очевидно се посочва разцветът на религиозните интереси при Каинан, сина на Енос – първия организатор на служението на Бога, в което важно място заемало тържественото призоваване и прославяне на Твореца (Бит. 4:26), Промислителя на света и Изкупителя на човечеството.

Произхождайки от еврейския глагол jarad – означаващ „спускам се, слизам, падам“, името на този нов патриарх говори за него като за човек, „низходящ, спускащ се, падащ“. Съхранявайки както буквалния, така и преносния смисъл на тази дума, ние имаме право да предполагаме, че тук става дума едновременно за физическо слизане на ситяните от някаква височина, така и за техния нравствен упадък. Понеже поколението на Иаред, петото от Адам по линия на Сит, е било съвременно на поколението на Ламех, петото от Адам по линия на Каин, и понеже, от друга страна, съществува предание, че първоначално ситяните живеели по височините, а каинитите – в низините, то не е лишено от правдоподобие и онова мнение, според което ситяните, увлечени във времето на Иаред от красотата на съвременните им каинитянки (сред които изпъквала красивата Ноема, Бит. 4:22), слезли от височините си в долините на каинитите, встъпили с тях в престъпни връзки и по този начин нравствено паднали. Това мнение, изхождайки от филологията, се опира и на древноюдейската традиция, засвидетелствана между другото в книгата Енох.

“Енох”. Името на този патриарх, вече познато ни от генеалогията на каинитите, говори за своя носител като за обновител, осветяващ – с една дума, като за нещо ново и, в качеството си на първи плод, посветен на Бога. Но докато Енох-каинитът беше начало на светската мощ и културното господство на своя род (израз на това е построяването на първия град, наречен на негово име), то Енох-ситянинът, напротив, се яви типичен представител на първобитната вяра, надежда и благочестие – с една дума, на всичко онова, което се обединява в понятието за старозаветната „праведност“.

В буквален превод от еврейски това име, според авторитетни хебраисти, означава: „мъж на стрелата, човек на оръжието“. Тъй като според по-вероятното изчисление Матусал е загинал именно в годината на потопа, възможно е в самото му име да се съдържа символично предсказание за неговата смърт от тази „стрела“ на Божия гняв, т. е. от потопа. Това изглежда още по-правдоподобно, като се има предвид, че бащата на Матусал, праведният Енох, според думите на апостол Юда (Юда 1:14–15) е пророчествал за потопа и следователно, в духа на това прозрение, съвсем естествено е могъл да даде на своя син име с такова значение.

Подобен израз се среща в Библията многократно (Бит. 6:9; Мих. 6:8; Мал. 2:6 и др.) и навсякъде означава висша степен на нравствена насоченост на човешкия живот – когато човек е дълбоко проникнат от благоговейното чувство за Божието всеприсъствие, така че с очите на вярата като че ли непрестанно вижда Бога пред себе си, и в строго съответствие с това съгласува целия си начин на поведение и всяка стъпка от живота си.

Разглежданият израз има дори още по-широк смисъл – той съдържа намек и за последствията на такъв благочестив живот: особена и изключителна близост до Бога. Тъкмо това предава и славянският превод: „и угоди … Енох Богу“, както също свидетелстват и апостолите Павел (Евр. 11:5) и Юда (Юда 1:14).

“И изчезна”, т.е. Енох тайнствено изчезна измежду хората. Само това отклонение на библейския автор от обичайния му начин на изразяване относно смъртта на патриарсите вече показва, че краят на земния живот на Енох не прилича на смъртта на останалите патриарси, следователно не е обикновен.

“понеже Бог го взе”. Тези думи, макар и не подробно и ясно, разкриват именно тази мисъл. Ако потърсим паралели в Писанието, ще открием, че тези думи са буквално повторени и за пророк Илия (4 Цар. 2:11), за когото със сигурност се знае, че по чуден начин е бил взет жив на небето. Същото, според тълкуването на апостол Павел, се случило още по-рано и с Енох (Евр. 11:5; срв. Сир. 49:16).

Вероятно това е причината в Свещеното Писание Илия и Енох да се посочват заедно като предтечи на страшното Второ пришествие на Господа на земята (Откр. 11:3; срв. Мат. 17:11; Марк 9:12; Лк. 9:8).

Такова разбиране на края на Енох напълно съответства и на контекста: то се представя като награда за праведника за неговото благочестие. Защото смъртта е „отплата на греха“ (Рим. 6:23), а Енох чрез своето „ходене по Бога“ достатъчно е изкупил своята вина. Затова той е пренесен в задгробния живот, без да види тление на плътта (Пс. 15:10), която в миг е претърпяла преобразяване – подобно на онова, което според обещанието на апостола очаква и телата на вярващите, които ще бъдат съвременници на славното Второ пришествие на Господа (1 Кор. 15:20–23; 2 Кор. 5:4; 1 Сол. 4:17).

От каинитовата генеалогия вече знаем, че името „Ламех“ означава „свиреп човек, мъж на войната и разрушението“. Трудно е обаче да се определи с точност как у ситяните се е запазило такова, на пръв поглед неподходящо за тях, име. Най-вероятното обяснение е, че в него трябва да виждаме отглас от воинствения и богопротивен дух на каинитите, който от това поколение насетне започнал да се усеща особено силно вече и сред потомците на Сит.

Това е най-дълголетният от всички десет патриарси преди потопа (и изобщо от всички исторически известни хора). Неговите години, или по-точно неговият век, са влезли у нас в поговорката „години (век) на Матусал“.

Последният патриарх преди потопа е бил синът на Ламех Ной. Значението на това име е обяснено още в самия библейски текст, означава „успокоение, утешение“ в трудовете и работата по обработването на земята.

Счита се, че самият Ламех, който не се отличавал с благочестие, като дава такова име на сина си, свързвал с него богопротивна мисъл: именно, надеждата за бързо премахване на силата на божественото проклятие над земята, благодарение на културните постижения, за чиито носител смятал новородения си син.

Но, според тълкуването на св. Йоан Златоуст, Ламех, подобно на първосвещеника Каяфа при съда над Иисус Христос (Йоан 11:49–52), изрекъл против волята си и една велика истина. Съотнасяйки библейското указание за облекчаване на суетата и труда с думите на Божия съд след грехопадението (Бит. 3:17–19) и с тяхното разяснение у ап. Павел (Рим. 8:20), отците на Църквата справедливо виждат в името Ной пророческо предсказание, че чрез него и неговото потомство ще бъде отслабена силата на Божието наказание за грехопадението и че след бурята на нечестието (насилията на исполините – Бит. 6:4) и след небесния гняв (потопа при Ной) ще настъпи едно ново, относително мирно и спокойно течение на обществено-религиозния живот.

По-голямата част от живота си Ной изживял в допотопната епоха и към края ѝ вече имал трима синове. Но дейността на тези последни вече принадлежи на следпотопното време, за което, по хода на библейското повествование, ще стане дума отделно.

Относно това защо у Ной, в сравнение с останалите патриарси, децата му се родили толкова късно (на 500 години), най-доброто обяснение е следното предположение: децата на Ной не трябвало още преди Потопа да успеят да станат родители, нито пък да се развратят и покварят до степен, че самите те да бъдат принудени да споделят печалната участ на целия първобитен свят.