Това е първото по време библейско известие за раждане на дете, въз основа на което мнозина са склонни да мислят, че в рая не е съществувало телесно съвкупление и че то е възникнало едва след грехопадението, като едно от неговите следствия. Но подобно мнение е погрешно, тъй като противоречи на божественото благословение за размножаване, дадено от самия Бог на първосъздадената двойка още при самото ѝ сътворение (Бит. 1:28). Най-многото, което може да се предположи на основата на това известие, е, че състоянието на райското битие вероятно е продължило много кратко време, така че първите хора, изцяло погълнати от висши духовни стремежи, още не са имали време да се отдадат на физическата, по-низша страна на своята природа.

и роди Каина, и рече: придобих човек от Господа. Очевидно е, че Ева възприема своя първороден син като дар от Бога, или като наследство, получено от Него; с това тя, от една страна, изповядва своята вяра в Бога, разколебана чрез непослушанието на грехопадението, а от друга страна – изразява надеждата си да получи от Бога благословения Потомък, Който ще съкруши властта на дявола.

Името на втория, познат от Библията, син на Адам се тълкува и превежда по различен начин: „дъх“, „нищожество“, „суета“ или, според Йосиф Флавий – „плач“. Подобно на предходното име, и това най-вероятно също е свързано с идеята за първите обещания. Колкото се е радвала Ева при раждането на първия син, от когото е очаквала голямо утешение за себе си, толкова се е и натъжила при раждането на втория, както личи от даденото му име Авел, което означава „суета“ или „нищожество“. Ева вероятно е искала с това име да изрази, че след като не е намерила в първия син онова, което е очаквала, от втория вече не чака радост.

Авел стана пастир на овци, а Каин беше земеделец. Следователно, в самата първобитна човешка общност много рано възникват представители на двете първични човешки занимания – първообрази на бедуина (номада – Авел) и на фелаха (араб. fellāḥ, земеделеца – Каин).

“След няколко време”. Така нашият превод предава хронологичното указание в еврейския текст, което буквално означава: „в края на дните“. Прониквайки в мисълта на библейския автор, тълкувателите по различен начин определят този период от време, в края на който се е случило описваното събитие: някои смятат, че тук се има предвид „годината“ (по-точно – „времето на новата година“), други виждат указание за края на месеца или завършека на седмицата, а именно – съботата, и по-конкретно установяването на богослужебни времена, които се освещавали чрез принасяне на жертва.

“Каин принесе Господу дар от земните плодове”. Макар че значението на тези жертви се определяло, според тълкуването на апостол Павел (Евр. 11:4), не от достойнството на самото принасяно, а от вътрешното разположение на принасящия, все пак, тъй като всичко вътрешно намира съответен израз и навън, не са били без значение и самите дарове.

По този повод свети Йоан Златоуст отбелязва: „По-проницателните умове разбират още от самото четене казаното… Виж как Писанието ни показва боголюбивото намерение на Авел, и че той не просто е принесъл от овцете, но от първородните, тоест от най-скъпите и избрани: и още – че от тези избрани е принесъл най-драгоценното: “и от тлъстините им” е казано, тоест от най-приятното, най-доброто. А за Каин Писанието не казва нищо подобно, а само отбелязва, че той е принесъл жертва от плодовете на земята, така да се каже, каквото му попаднало, без всякакво старание и подбор.“

Различни по своето достойнство, характер и особено по вътрешното разположение на принасящия, жертвите на двамата братя били съпроводени от напълно различен успех: Господ „погледна благосклонно“ на жертвата на Авел, т.е., както тълкува това свети Йоан Златоуст, „прие я, похвали намерението, увенча доброто разположение, беше, тъй да се каже, доволен от онова, което бе извършено…“

И на друго място същият велик тълкувател казва: „Тъй като Авел принесе с подобаващо разположение и от искрено сърце, то „погледна“ Бог, сиреч прие, одобри, похвали… А неразумието на Каин отхвърли.“

В същия дух говори и апостол Павел Евр. 11:4), който казва, че жертвата на Авел беше „по-добра“ (πλείονα) – по-съвършена от тази на Каин, тоест по-пълно отговаряща на същностната идея за жертвата, тъй като бе проникната от жива и действена вяра, а под нея преди всичко се разбира вярата в обещания Месия.

Жертвата на Каин, обратно, носела в себе си дух на гордост, суетност, надменност и външна обредност, които създавали напълно разбираеми пречки за приемането ѝ. Тъй като, съдейки по контекста, различният резултат от жертвоприношението станал известен и на самите принасящи, несъмнено Божието отношение към тях било изразено пред Каин чрез видим, външен знак.

Основавайки се на подходящи библейски аналогии, се предполага, че такъв знак бил или огън от небето, слязъл върху приетата жертва, или висок стълб от дим, възхождащ от нея към самите небеса (Лев. 9:24; Съд. 6:21; 1 Пар. 21:26; 3 Цар. 18:38 и др.).

Каин много се огорчи. Най-точно мисълта на еврейския оригинал е предадена в латинския превод, където вместо „огорчи се“ стои iratus – „разгневи се“; именно – „разгневи се и на по-малкия си брат, когото Бог предпочете пред него, и на самия Бог, сякаш Бог му е сторил обида, като яви знак на благоволение не към него, а към брат му“.

„и лицето му се помрачи“. Т.е. чертите на лицето му, под влияние на завист и злоба, придобили намръщено и мрачно изражение. Не скръб, не покайни чувства или сърдечна тъга поради грях потъмниха лицето на Каин, а дух на неспокойна завист и приглушена, затаена вражда към предпочетения брат.

Велико е Божието милосърдие – Той не иска смъртта на грешника, а търси всички пътища и средства, за да го вразуми и настави (виж Йез. 18:23)!

Това е едно от трудните за тълкуване места в Библията, главно поради това, че текстът се предава по съвсем различен начин в руската и славянската Библия. Последната, следвайки превода на Седемдесетте (Септуагинта), предава този стих в такава форма, която му придава напълно нов смисъл – такъв, който няма никаква опора в контекста. Това недоразумение се обяснява най-вероятно с това, че гръцките преводачи не са разбрали точно значението на основния еврейски глагол naschat, и след като вече са допуснали една неточност, са били принудени приспособително да изменят и останалата част от фразата.

Руският превод е по-близък до оригинала, чиято мисъл може по-ясно да се изрази така: понеже лицето е огледало на душата, мрачният израз и наведеният поглед отразяват тъмни мисли и вътрешни нагласи. Когато вършиш добро и съвестта ти е чиста, изпитваш леко и приятно духовно състояние, лицето ти се повдига радостно и весело. Когато обаче вършиш зло, усещането за духовна тежест притиска сърцето ти и те кара да сведеш поглед.

Щом това се е случило, знай, че грехът лежи при вратата на сърцето ти и си близо до падение. Затова, докато още не е съвсем късно, събери всичките си сили и се постарай да отблъснеш надвисналото изкушение към грях.

Както самата смърт, появила се в света като възмездие за греха, беше акт на насилие и нарушаване на Божия установен ред, така и първият опит с тази смърт стана най-типичното ѝ проявление. Древнохристиянското предание, опиращо се на думите на самия Господ Иисус Христос (Мат. 23:31, 35; Лук. 11:49–51; Евр. 12:24), е запазило паметта за Авел като за първия праведник. Това убийство беше първото проявление на предсказаната от Бога вражда между Семето на жената и семето на змията, която преминава през цялата история на човечеството, както чудесно обяснява и апостол Йоан Богослов в едно от своите послания (1 Йоан 3:10–12).

И рече Господ (Бог) на Каина: где е брат ти Авел?

По подобие на съда над падналите прародители (Бит. 3:9), и съдът над техния престъпил син милостивият Бог започва с призив към покаяние. С въпроса Си Господ цели да събуди съвестта на братоубиеца, да го подтикне към искрено разкаяние и към молба за милост.

не зная; нима съм пазач на брата си?

Но Каин беше в напълно противоположно настроение: с упорството на ожесточен грешник той не само отрича престъплението, но и дръзко отвръща на Бога, сякаш дори Го обвинява за толкова неуместен въпрос.

Тъй като Каин не прояви готовност да се покае и да бъде помилван, Бог пристъпва към окончателното му осъждане, в което разкрива Своето всезнание, всемогъщество, правосъдие и милосърдие: „Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.“

Това е често срещан в Библията образ за тежки престъпления, които поради незнание или нехайство остават ненаказани от хората, но намират своето справедливо възмездие от Бога (Бит. 18:20–21; 19:13; Изх. 3:9; Иов 24:12; Як. 5:4; Евр. 5:7).

„Кръвта на Авел вика, т.е. изисква отмъщение (Откр. 6:9–10). Тя вика от земята чрез самия факт на разрушението, което според природния ред предизвиква срещу себе си други разрушителни сили. И викът ѝ достига дори до Бога, защото Авел и след смъртта си говори чрез вярата (Евр. 11:4), която го поставя в благодатното присъствие на Бога“ (св. Филарет Московски).

Това, че този вик достига небето, е образен израз на мисълта за божественото всеведение, което чува виковете дори когато човек се стреми да прикрие всичко с мълчание.

Тук имаме първия пример за божествено проклятие, насочено пряко срещу човек. При осъждането, например на Адам, бяха прокълнати само дяволът и земята — последната заради човека (Бит. 3:17). Сега обаче самата земя, напоена с кръвта на невинния страдалец, се превръща в оръдие за наказание на убиеца, като го лишава от своите естествени плодове и дарове (Лев. 18:28; Йов 31:38–40; Втор. 28:39–42).

Вместо тези думи от руския превод, в славянския текст стои: „стеня и трясыйся будеши на земли“ (гр. στένων καὶ τρέμων – LXX).
Митрополит Филарет отбелязва: „Този последен превод, изглежда, е направен с цел да се даде загадъчно обяснение на знамението, поставено върху Каин (Бит. 4:15), докато първият превод се потвърждава от ясните думи на самия Каин, който в Божието наказание вижда изгнание от лицето на земята“ (Бит. 4:14).

Понеже земята за човека е едновременно източник на храна и място за живеене, проклятието „от земята“ има два смисъла: тя ще бъде безплодна за него; той ще бъде скитник без постоянен дом по цялата ѝ повърхност.

Примерът на Каин потвърждава казаното в Писанието: „Нечестивият бяга, когато никой не го гони“ (Притч. 28:1).

Славянският текст, следващ гръцкия превод на LXX, и тук има своя особеност: „вящшая вина моя, еже оставитися ми“. Произходът на това различие се обяснява с факта, че еврейската дума авон има две значения — грях и наказание за него. Едни преводачи са я разбрали в първия смисъл (както в LXX), а други във втория. Но според смисъла на контекста първото тълкуване е за предпочитане: то представя думите на Каин като вик на отчаяние и малодушие на грешник, който не желае с търпеливо понасяне на заслуженото наказание поне частично да изкупи своята вина.

“от лицето на земята”. Под „лицето на земята“ в еврейския текст (hadama – земя, обитавана от хора и обработвана) очевидно се разбира страната Едем, първоначалното обиталище на човечеството. Адам беше изгонен от рая, тоест от градината в земята Едем; Каин обаче е изгонен вече и от цялата тази земя. Това, разбира се, не изключва възможността да се види тук и образно сравнение с праха, който вятърът разпръсва от лицето на земята (Пс. 1:4; Ос. 8:3).

“и аз ще се скрия от лицето Ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята”. Тези думи са паралел на същата мисъл за изгонването от Едем — земя, осветена от особено благодатно Божие присъствие и белязана с дадените от Него обещания.

“и всеки, който ме срещне, ще ме убие”. Всеки, който внася грях в света, инстинктивно усеща, че сам подлежи на същото зло, което е внесъл в обществото — по закона на възмездието. От кого именно се е боял Каин? Най-разумно и правдоподобно е да се предположи, че се е страхувал от отмъщение от цялото семейство на баща си, както от настоящите, така и от бъдещите му потомци. Възможно е още по времето на братоубийството семейството им да не се е изчерпвало само с двамата посочени в Библията синове, но да е включвало и други синове и дъщери (Бит. 5:4).

В отговор на малодушното оплакване на грешника, Бог удостоверява неговата неприкосновеност, като обещава да въздаде седмократно на всеки, който самоволно посегне на живота му. Числото седем, според особеностите на свещения език, може да означава и „много пъти“. Така Бог, от една страна, разкрива крайната престъпност на убийството и тежестта на отговорността за него, а от друга — проявява неизчерпаемото богатство на Своето милосърдие, което „не желае смъртта на грешника“, а му открива възможност да изкупи своя грях през целия остатък от живота си.

тури на Каина знак, за да го не убие никой, който го срещне.

Относно „знака“, който Бог постави на Каин, за да не бъде убит поради незнание, екзегетическата литература предлага пълно разнообразие от мнения, като повечето от тях са неудовлетворителни: те обясняват единствено как Каин е можел да бъде разпознат, но не и как е било строго забранено да се убива. Опирайки се на библейски аналогии, може да се види в този „знак“ някакво външно, чудесно действие на Бога, което служи — както за самия Каин, така и преди всичко за останалите, като явен белег за неговата неприкосновеност. По подобен начин по-късно дъгата става знак за неповторяемостта на потопа (Бит. 9:13, 15), неизгарящата къпина свидетелства за божественото пратеничество на Моисей (Изх. 3:2, 12), а връщането на слънцето с десет степени е знамение за изцелението на цар Езекия (Ис. 38:5–8).

Блажени Феодорит в своето тълкуване на това място казва: „Самото Божие определение беше знак, който забраняваше да бъде убит“, като по този начин смята, заедно с някои други по-нови тълкуватели, че това определение е било известно на всички или чрез особено божествено внушение, или, което е още по-просто, защото е било направо начертано на челото му. Подобен случай, изглежда, намираме и в книгата на пророк Йезекиил (Иез. 9:4–6).

По Божие повеление Каин бил принуден да напусне родната земя, в която Господ най-осезаемо проявявал Своето присъствие, и да заживее като бездомен и безприютен скитник. Мястото на новото му обитаване, където се установило и неговото потомство, Писанието нарича „земята Нод“ и уточнява, че тя се намира „на изток от Едем“. Според някои тълкуватели „земя Нод“  не е собствено име на определена страна, а нарицателно обозначение на земята на изгнанието и страданията (от глагола נוּד , нуд — „скитам се“, „стремя се без цел“, „блуждая“.), в действителност разположена на изток от Едем, която е „земята на блаженството“.

Възниква въпросът: Коя е била жената на Каин?
Очевидният отговор, според свети Йоан Златоуст и блажени Теодорит, е: една от неговите сестри. „Тъй като това е било в самото начало и е било необходимо човешкият род да се умножава, позволено е било да се встъпва в брак със сестри.“ Вероятно Каин вече е бил женен за нея още преди убийството на Авел, защото е малко вероятно някоя жена съзнателно да свърже живота си с братоубиец. По-късно равинско предание посочва, че жена на Каин била сестра, родена заедно с него, наричана в различни варианти Азура или Сава.

и тя зачена и роди Еноха.

Оттук започва кратката история на новия, вече отделил се клон на първобитното човечество — по-точно казано, родословието на каинитите. То почти изцяло се състои от списък с главните имена, само от време на време придружени с кратки пояснителни бележки.

Като имаме предвид особената черта на древнобиблейските имена, а именно да изразяват отличителните качества или положението на всеки човек в патриархалното семейство, можем да „прочетем“ историята на техния живот чрез анализа на самите имена.

Например името на първия син на Каин, Енох, означава „посветен“, „започващ“, „обновител“. То вероятно е било дадено и като име на първородния (срв. Изх. 6:14; Чис. 26:5), и като на „инициатор“ на нов начин на живот — градски, за разлика от предишното неспокойно скитане.

Като нарича сина си „инициатор, обновител“, Каин явно изразява заветната си надежда, че с неговото раждане — в момента, когато самият Каин започва строежа на град като място за оседнал и подреден живот, ще настъпи нов, по-светъл етап, ако не за самия него, то поне за потомството му. Енох, роден вече не като бездомник, а като жител на постоянен град, ще постави началото на нова, по-щастлива ера в историята на каинитите.

И съгради той град, и нарече града по името на сина си Енох.

Или, по-точно, на еврейски – „и той беше строящ град“, т.е. положи основите, основа го и остави по-нататъшното изграждане на града на Енох и на следващите поколения. Този град трябва да си го представим само като прост укрепен пункт, вероятно обграден с ров и ограден с палисада, за защита от нападенията на диви зверове. От гледна точка на материалната култура построяването на първия град е събитие с изключителна важност, защото то бележи прехода от номадски начин на живот към оседнал и свидетелства за значителен напредък.

На Еноха се роди Ирад (Гаидад);

Наречен в славянската Библия погрешно „Гаидад“, поради объркване още в гръцкия превод на Седемдесетте на две сходни по начертание начални букви на това име и разместването им. Филологически името „Ирад“ означава „град“ и по този начин посочва носителя му като жител на града по призвание – като първия истински гражданин. Оттук може да се заключи, че строежът на града, започнат от Каин и продължен от Енох, е бил в относителна степен завършен едва при раждането на сина на Енох, когото той, за увековечаване на това паметно събитие, нарекъл „Ирад“.

Ирад роди Мехиаеля (Малелеила)

Името на сина на Ирад, според еврейската етимология, означава „поразен, унищожен от Бога“ и, според предположението на тълкувателите, съдържа намек за някакво особено божествено вразумяване на заблудилите се каинити. В какво точно е било това вразумяване обаче, не може да се каже нищо определено. Възможно е тук да е запазен споменът за някакво страшно природно бедствие, в което каинитите са разпознали небесното наказание.

Мехиаел роди Матусала;

Името на този нов родоначалник сред каинитите, според по-правдоподобното му тълкуване, означава „човек, мъж Божий“, тоест измолен от Бога, дарен от Него. В него, както и в предходното име, с основание се виждат следи от известно смирение у горделивите потомци на Каин и от тяхното временно обръщане към Бога, породено от небесното наказание, стоварило се върху тях.

Матусал роди Ламеха

Върху личността на самия Ламех и историята на неговото семейство летописецът се спира малко по-подробно, като с това дава да се разбере, че семейството на Ламех е особено показателно за цялото каинитско племе. Вниманието привлича самото име „Ламех“, което означава „разрушител, враг“.

Ламех опозори името си с това, че пръв въвежда многоженството, с което промени богоустановения характер на брака (Бит. 2:24) и разкри своята морална разпуснатост и угодничество на плътта.

Името на едната [съпруга] бе Ада, а името на другата — Цила (Села).

За такъв именно характер на брака на Ламех говорят и имената на неговите жени, от които първото означава „украшение, привлекателност“, а второто — „сянка, заслон“.

Трите първи имена от този раздел са тълкувани направо в самия библейски текст, което значително улеснява установяването на техния филологичен смисъл. Така, първият син на Ада, Явал, означава „скитник, водещ стада“, и в Библията е наречен „баща на живеещите в шатри със стадата“, тоест родоначалник или, по-точно, устроител на пастирско-скотовъдния скитнически начин на живот.

Името на втория син на Ада, Ювал, произлиза от думата jobel („юбилей“) — протяжен музикален звук, издаван от рог или тръба. Той е изобретател на „струнните и духови“ инструменти, за което се говори пряко и в библейския текст.

Накрая, третият син на Ламех, роден вече от другата му жена, носел името Тувалкаин (в гръцкия превод на Седемдесетте — Фовел). Библията не обяснява значението на това име, но ясно определя неговата роля като изобретател на различни медни и железни сечива, нужни за земеделието, скотовъдството, лова, войната и музиката.

Кратката бележка на библейския разказвач за всичко това е косвено указание за един много важен културно-исторически момент — преминаването от каменната епоха към металната. При това заслужава особено внимание и една любопитна подробност: Библията, в пълно съгласие с позитивистката история на културата, поставя обработката на „медта“ преди разработването на „желязото“.

„Ето, сега за първи път Писанието отделно споменава за жена“ — казва Йоан Златоуст — „не просто и не без причина е постъпил така блаженият пророк, а за да ни открие нещо скрито“.

И тъй, понеже името „Ноема“ означава „мила, хубава“,  тълкувателите предполагат, че Ноема, наред със своите братя, също била от рода на изобретателите — а именно, че поставила началото на един известен обществен институт, особено характерен за покварените каинити. Смята се дори, че именно тя стояла начело на онези „дъщери човешки“, които въвлекли в падение „синовете Божии“ и по този начин разпространили по земята всеобщото нечестие (Бит. 6:2, 5).

Тези два библейски стиха, известни като „песента на Ламех“, представляват най-древния запазен паметник на семитската поезия, защото в тях за първи път се срещаме с характерния ѝ белег — паралелизма на мисли и строфи. „В цялата световна литература няма паметник по-древен от този откъс семитска поезия“ — казва един учен от полуотрицателната школа (Ленорман).

И рече Ламех на жените си: Ада и Цила! чуйте гласа ми; жени Ламехови! послушайте думите ми:

Това е типичен за еврейската поезия пример на паралелизъм на мисълта, т.е. повторение на една и съща идея, но с различни думи.

аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило;

и тук отново се повтаря една и съща мисъл, макар и с известни вариации.

Много по-труден е въпросът в какъв смисъл да се разбира цялата тази реч на Ламех към неговите жени относно някакво, уж извършено от него убийство. Дали тя е изречена във въпросителна форма, в смисъл: „Нима аз убих мъж… и момък?“; или в утвърдителна — като за вече свършен факт на двойно убийство; или пък в предположителна форма — „ще убия всеки, който ми застане на пътя, било то зрял мъж или млад момък“.

Повечето съвременни тълкуватели клонят към последното решение, като намират, че тук миналото време на глагола „убих“ е употребено вместо бъдеще, за да се изрази сигурността за изпълнението на действието: „несъмнено ще убия, все едно че вече съм убил“ — така дръзко и хвалебствено говори за себе си Ламех.

Така цялата песен на Ламех придобива значението на победен химн на меча. Възхитен от смъртоносното изобретение на своя син Тувалкаин, Ламех като че ли пристъпва към своите жени и, размахвайки страховитото оръжие, надменно се хвали пред тях с тази нова културна победа, която му осигурява положението на деспот и властелин.

„Ще убия всеки, било почтен и зрял мъж, било лекомислен юноша, ако дръзне да ми нанесе дори най-малкото оскърбление. И ако Бог за смъртта на Каин обеща да въздаде седмократно, то аз, въоръжен със страховитото изобретение на своя син, ще мога седемдесет пъти по-добре да се застъпя за себе си!“

Така „най-древният от достигналите до нас паметници на поезията — възпроизведената в Библията кървава песен на внука на Каин, Ламех, не е породена от  материална нужда, а от дива злоба и свирепо високомерие“, отбелязва, в противовес на позитивистите, нашият известен философ-богослов В. С. Соловьов.

На мястото на двамата по-големи синове на Адам и Ева – единият от които (Каин) не оправда възлаганите върху него надежди, а другият (Авел) загина преждевременно – Бог им дава трети син, по име Сит, за да бъде пазител на истинската вяра и благочестие. Значението на името му е обяснено още в самия библейски текст – като „утвърждаване, основаване“ на истинската вяра или „заместване, възмездяване“ на загубата, понесена с гибелта на Авел. „Всичко това показва, че в Сит Ева вижда надеждата за възстановяване и съхранение на благословеното семе, и му дава това име с дух на вяра и прозрение в бъдещето“ (Филарет).

И наистина, като родоначалник на благочестивите патриарси от допотопния период, Сит става онзи стълб, върху който стои и се утвърждава първобитната религия и църква. В това отношение Сит може да се разглежда като предобраз на самия Иисус Христос (1Кор. 3:11).

Името на този патриарх, в буквален превод от еврейски, означава: „слаб, хилав, немощен, смъртен“, откъдето – като производно съществително – „човек“, определян именно според тези черти на своята природа (Пс. 8:5). Още самото име е достатъчно свидетелство за духа на смирено покорство пред Бога, който отличавал благочестивите ситити, в противоположност на горделивото самомнение и надменност на каинитите.

„Тогава започнаха да призовават името на Господа [Бога].“

Славянският текст тук има своя вариация: вместо думите „тогава започнаха“ – „той се упова“. Това е резултат от смесване на две фонетично сходни еврейски думи, едната от които означава „започвам“, а другата – „издигам се, уповавам“.

На второ място, както смятат някои от отците на Църквата (Йоан Златоуст, Теодорит, Ефрем Сириец), тук се посочва, че благочестивите ситити, заради ревността си към Яхве и тържественото Му прославяне, започнали да бъдат наричани „в името на Яхве“ – „яховисти“ (Ис. 45:3). Всичко това особено отличавало благочестивите ситити – ревнителите на Бога, и им давало право да се наричат„синове Божии“, което ще видим по-нататък (Бит. 6:2).

И тъй, докато поколението на каинитите чрез основаването на градове и изнамирането на светски занаяти и изкуства полагало първия камък на земната мощ, племето на сититите – чрез общото призоваване на Бога, полагало основите на Божието царство на земята, т.е. на църквата като общност от хора, обединени от вярата в Изкупителя (Яхве) и надеждата за избавление чрез Него.