С тази глава започва специалната история на богоизбрания еврейски народ, която се открива с доста подробното жизнеописание на самия родоначалник на евреите, патриарх Аврам. Цялото библейско повествование за него се разделя на четири части или периода, всеки от които е съсредоточен около важно Божие явяване на Аврам. С разказите за тези богоявления започват 12-а, 15-а, 17-а и 22-ра глава на книга Битие.

„И рече Господ на Аврама:“ На въпроса кога Бог е казал това на Аврам, мнозинството тълкуватели, следвайки архидякон Стефан (Деян. 7:2), отговарят, че това е станало още приживе на Тара, в Ур Халдейски. Това се потвърждава и от последващия контекст на речта, и по-точно от посочването на отечествената земя, каквато е била единствено Халдейската земя, а не Харан.

„Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си [и иди] в земята, която ще ти покажа”. Апостол Павел казва, че на Аврам все още не било открито името на земята, която му била предназначена (Евр. 11:8). И въпреки това той, послушен на Божия глас, ни най-малко не се поколебал да остави всичко, което му било скъпо – родината, близките и бащиния дом, и безропотно заменил всичко това с неизвестното бъдеще и с предстоящия му неспокоен скитнически живот.

„Виж, – казва по този повод свети Йоан Златоуст, – как още от самото начало праведникът бил приучаван да предпочита невидимото пред видимото и бъдещото пред онова, което вече било в ръцете му… Помисли, възлюбени, какъв възвишен дух, неподвластен на никаква страст или привичка, е бил необходим за изпълнението на тази заповед!“

Целта на това прекъсване на всички връзки с миналото била Божията грижа родът и домът на Аврам да бъдат предпазени от увличането по разпространилото се навсякъде нечестие, което било обхванало дори дома на баща му Тара (Нав. 24:2–3).

Като награда за това послушание и за вярата на Аврам Господ му дава тържествено благословение, в което възвестява четири вида обещания: обещание за многобройно потомство; даряване на временни и вечни блага; награда на слава и безсмъртие в потомството; превръщането на самата му личност в източник на благословение за другите.

Всички тези Божии обещания действително се изпълнили в по-нататъшната съдба на потомците на Аврам, както на неговите потомци по плът, тоест евреите, така и още повече на духовните му потомци, тоест християните (Рим. 4:11–17; Гал. 3:7–9).

Като сключва завет с Аврам, Бог, според човешкия обичай, сякаш встъпва в приятелски отношения с него (2 Пар. 20:7; Ис. 41:8; Иак. 2:23) и обещава да има общи с него както приятелите, така и враговете му.

„в тебе ще бъдат благословени всички земни племена.“  Най-доброто тълкувание на тези думи дава апостол Павел в Посланието си до галатяните, като казва, че чрез Иисус Христос Аврамовото благословение се е разпростряло и върху езичниците. „Писанието, като предвиждаше, че Бог чрез вяра ще оправдае езичниците, предварително благовести на Аврама: „В тебе ще се благословят всички народи“ (Гал. 3:8, 14).

„И тръгна Аврам, както му каза Господ.“ В последните думи някои тълкуватели виждат указание за ново Божие явяване на Аврам, станало вече в Харан след смъртта на баща му Тара.

„И с него тръгна Лот.“ „Не поради непослушание към Господа – казва свети Йоан Златоуст, – а, разбира се, защото Лот бил млад и Аврам заемал спрямо него мястото на баща; а и самият той, поради любовта си към Аврам и кроткия си нрав, не желаел да се раздели с праведника.“ Затова и апостол Петър говори за Лот като за човек, който подражавал на благочестието и вярата на Аврам (2 Петр. 2:7–8).

Въз основа на тези думи може да се заключи, че престоят на Аврам в Харан е бил доста продължителен, тъй като той успял да придобие там както имущество, така и слуги. Св. Йоан Златоуст особено подчертава, че всичко това било придобито от Аврам именно в Харан и представлявало негово лично, благопридобито имущество, докато цялото бащино наследство било оставено още в Халдея съгласно Божията повеля.

„И излязоха, за да отидат в Ханаанската земя.“ Макар че, изпитвайки вярата и послушанието на Аврам, Господ до време скривал от него крайната цел на пътуването му, очевидно самата посока на пътя по един или друг начин му била внушена от Бога или разкрита чрез някакви особени знамения.

„И стигнаха в Ханаанската земя.“ Тоест в плодородната палестинска земя, населявана от потомците на Ханаан. На север тя била ограничена от Ливанските планини, на юг, от Арабската пустиня, на изток, от Сирийската пустиня, а на запад, от Средиземно море.

„Оградена по този начин от планини, пустини и морета, тази земя, предназначена за наследие на избрания народ, била по-благоприятна от всяка друга за неговото възпитание далеч от езическото влияние. От друга страна, намирайки се в средоточението на познатия тогава свят, на кръстопътя между Европа, откъм морето, по-голямата част от азиатските страни и Африка, тази земя предоставяла твърде много възможности за разпространяването на евангелската проповед навсякъде“ (еп. Костромски Висарион Нечаев, Толкование на паремии из книги Бытия).

“Аврам премина (надлъж) тая земя до мястото Сихем” След като навлязъл в пределите на Палестина, както се предполага, от север, Аврам преминал голяма част от нея в южна посока, докато стигнал до мястото, където впоследствие бил построен град Сихем. Той бил наречен така по името на Сихем, сина на Емор (Бит. 33:18–19). С течение на времето Сихем станал столица на Самария и неведнъж се споменава в Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет (Втор. 11:30; Съд. 9:1; Пс. 59:8; Йоан 4:5 и др.). По времето на Иисус Христос той се наричал също Сихар, а при Веспасиан бил преименуван на Неаполис, откъдето произлиза и съвременното название на това място, Набулус, или Наблус.

“до дъбравата Море”. Или „Мамре“, както е наречена на друго място (Бит. 13:18). Предполага се, че тук става дума за цяла дъбова или теревинтова горичка, принадлежала на знатен хананеец, носещ името Море или Мамре, и достатъчно известна за онова време и място.

“И яви се Господ на Аврама и (му) рече”. Това е първото библейско свидетелство за явяване на Бога на човек в следпотопния период. Макар Божията същност да е невидима и непостижима, от Свещ. Писание са ни известни редица външни образи, в които Бог е благоволявал да открива Себе Си на хората (Бит. 18:2, 17, 33; Бит. 21:17–18; Бит. 31:11–13; Бит. 32:24–30 и др.). Вероятно и тук става дума за подобно богоявление.

„Общото основание на богоявленията в Стария и Новия Завет, особено когато са в човешки образ – казва митрополит Филарет, – е предизвестяването на въплъщението на Сина Божи.“ Поради това повечето светоотечески тълкувания се придържат към мисълта, че главното действащо Лице във всички богоявления е Втората Ипостас на Светата Троица, Синът Божи.

“съгради там (Аврам) жертвеник на Господа, Който му се яви”. Той построил жертвеник, или олтар, несъмнено за да принесе на Господа благодарствена жертва за даденото на него и на потомството му обещание, а също и за да увековечи чрез видим свещен знак мястото на богоявлението.

В тези два стиха се очертава общият път на Аврамовото странстване из Палестина и се посочват неговите главни места за престой. Едно от тези по-значими и важни места било онова, което впоследствие получило името „Ветил“ (Бит. 28:19). То се намирало на пет мили южно от Сихем и на около три часа път от Йерусалим, в долина, богата на хубави пасища.

Недалеч оттам се намирал и „Гай“ (Бит. 13:3; Неем. 11:31), чиито развалини и до днес са известни под името „Мединет-Гай“ и се намират на около пет мили източно от Ветил.

Накрая, последното указание за посоката на пътя, предадено в нашата Библия с думите „към юг“, в еврейския текст обозначава определена южна област на Палестина, носеща името „Негев“ (Бит. 13:3; 20:1; 24:62). Самото название насочва към пустинния или степния характер на тази местност.

И на това ново място на своето заселване Аврам преди всичко бърза да изрази чувството си на благодарност към Бога. Чрез тържественото и открито изповядване на името на истинския Бог (Бит. 4:26) той засвидетелства своята права вяра пред езичниците хананейци.

„И настана глад в онази земя.“ Тоест в земята „Негев“, или в северните предели на Арабската пустиня, докъдето накрая слязъл Аврам. Това, разбира се, било ново и тежко изпитание за неговата вяра: вместо, съгласно Божието обещание, да се радва на различните блага на новото си владение, още в самото начало той бил принуден да понесе в него такова тежко лишение като силния глад.

„И слезе Аврам в Египет, за да поживее там, защото гладът се усили в онази земя.“ Тъй като Нилската долина в Египет, прочута със своето плодородие, се намирала значително по-ниско от Арабската степ, изразът „слезе“ трябва да се признае за особено сполучлив. Аврам вероятно се отправил към Египет не без особено Божие внушение и при това само за времето на глада, както и до днес постъпват в подобни случаи арабските бедуини.

Тази уговорка между Аврам и Сара била направена много по-рано, още преди самото им излизане от Ур Халдейски (Бит. 20:13), тъй като Аврам очевидно познавал нравствената разпуснатост на племената, сред които му предстояло да странства и да живее. Макар по това време Сара да била вече на шестдесет и пет години, тази възраст съставлявала едва половината от целия ѝ живот (Бит. 23:1). Освен това тя била бездетна (Бит. 11:30), поради което не е удивително, че дотогава е могла да запази своята привлекателна красота.

В тези думи проличава добро познаване на обичаите и нравите в тогавашния Египет, където съпругът на красива жена можел да бъде убит, а самата жена, взета в харема. Особено често подобно отношение се проявявало спрямо преселниците от Арабия, чиито жени се отличавали със своята красота в сравнение с египтянките и етиопките.

В тези думи на Аврам нямало пълна измама. Първо, защото на Изток думата „сестра“ няма онова тясно значение, което влагаме в нея днес, а обозначава изобщо близко родство, като включва братовчеди и братовчедки, племенници и племеннички. Второ, защото Сара действително била или полусестра, или племенница на Аврам (Бит. 20:12).

„За да ми бъде добре заради тебе и да остане жива душата ми чрез тебе.“ Това е твърде трудно място. То е едно от онези места в Библията, които доказват необикновената правдивост на свещения летопис, понеже открито посочват слабостите, а понякога дори и прегрешенията на най-великите и свети мъже на Стария Завет, Аврам, Иаков, Давид, Соломон и други.

Колкото и да се опитваме да оправдаем постъпката на Аврам, не можем напълно да премахнем от нея известен елемент на малодушие и хитрост. Единственото ѝ оправдание може да се търси в суровостта на нравите през онази епоха, когато на брачните отношения се гледало твърде широко и снизходително, както и в безизходното положение на Аврам, което го принудило да прибегне към по-малкото зло, за да избегне по-голямото – собствената си гибел и пълното поробване на Сара.

Св. Йоан Златоуст обаче вижда в това доброволно съгласие между съпрузите и във взаимното пожертване на техните лични интереси заради общото благо — от негова страна на съпружеските му права, а от нейна на достойнството ѝ на вярна съпруга — венец на тяхната съпружеска любов и пример, достоен за подражание.

Предположенията на Аврам се сбъднали и замисълът му за спасение успял.

Думата велможи еврейския текст е предадена с думата „князе“ (сарей), което напълно съответства и на историческите сведения, според които египетските царедворци принадлежали към висшите съсловия на страната. Наименованието „фараон“ не било собствено име на някой определен египетски владетел, а представлявало обща титла на всички древноегипетски царе, подобно на съвременните названия „цар“, „крал“, „император“ и други. Що се отнася до етимологията на този термин, най-убедителното обяснение, предложено от Руже, Бругш и Еберс въз основа на йероглифните текстове, извежда думата „фараон“ от древноегипетското „пераа“ или „перао“, което означава „велик дом“. Така самият термин „фараон“ придобива значение, напълно аналогично на по-късното название на Османската империя, „Високата порта“.

Според най-вероятното предположение на египтолозите пътуването на Аврам до Египет се е състояло при управлението на един от първите царе на XII династия, тоест около две хиляди години преди Рождество Христово.

Не е известно какви точно били тези удари. По аналогия с други подобни случаи обаче може да се предположи, че те били същите, с които впоследствие бил поразен и домът на Авимелех, тоест безплодие (Бит. 20:18).

Оттук може да се заключи, че Божият промисъл запазил съпружеската чистота на Сара, която живеела в двора на фараона все още за изпитание.

Така и от това ново изпитание праведникът излиза като пълен победител. И всички, „които виждали как по-рано, принуден от глада, той отивал в Египет със страх и трепет, а сега се връщал оттам с такава слава, изобилие и богатство, познавали в това силата на Божия промисъл за него“ (св. Йоан Златоуст).