След като е дал общата картина на географското разселване на първобитното човечество, библейският повествовател се връща назад, за да ни обясни причината за него.

Отначало, казва той, „по цялата земя“, т.е. по цялата земя, обитавана от хора, или иначе казано, в цялото човечество, „имаше един език“, или както стои в еврейския текст – „едни уста“, като орган на членоразделната реч, и „едно наречие“, т.е. една и съща материя и форма на речта.

Фактът на единството на човешкия език представлява основен проблем на лингвистиката, който с по-голяма или по-малка степен на успех е разработван от всички изтъкнати езиковеди. Родството между езиците и общността на много корени в двата главни клона на човешката раса – семитския и индогерманския, почти не оставят съмнение, че и тези две главни разновидности някога са произлезли от един общ първоизточник.

Какъв е бил този първобитен език на цялото човечество, за това можем да съдим само предположително. Но несъмнено мнението на древните писатели – Ориген, блажените Йероним и Августин, Диодор, Евсевий и други, в полза на първенството на един от семитските езици има на своя страна това предимство, че именно в еврейския език намират своето начало първобитните имена – Адам, Ева, Каин, Сит и други; че чрез него удобно се обясняват имената на много древни народи, вавилонци, халдеи, кушити и т.н.; и че, накрая, най-древните остатъци от човешката култура носят доста ясни следи от кушито-семитско влияние.

Тъй като Ноевият ковчег след потопа се спря на Араратските планини, Армения била първото място на заселване на следпотопното човечество. Макар че спрямо Палестина, където Моисей е писал своето повествование, Армения се намирала на североизток, у библейските автори не е обичайна такава строга география; при тях преобладава употребата само на указанията за изток и запад.

От друга страна обаче изразът „от Изток“ е дал повод на някои учени да мислят, че под „Араратските планини“ се разбира не арменският Арарат, а „Ариарата“, най-високата планина във веригата на Индунуша, или Хиндукуш, на изток от Тигър – онази планина Низир, на която според асиро-вавилонското предание се спрял корабът на Ут-Напищим след потопа. В такъв случай изразът „като се движеха/дигнаха от Изток“ ще бъде буквално верен, защото Месопотамия, или Сеннаар, лежи именно на запад от Ариарата.

“Те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там”.

След като излезли от своята планинска област, потомците на Ной се придвижили надолу по течението на Тигър и Ефрат и се спрели в обширната и плодородна Сенаарска равнина, впоследствие Вавилонска страна.

Това е изключително исторична подробност, напълно потвърждавана от съвременните разкопки, от които виждаме, че древните вавилонци са приготвяли изкуствени тухли и са били добре запознати с употребата на земна смола, или съвременния асфалт.

Най-първото известие за построяване на град Библията ни дава още в историята на Каин (Бит. 4:17), а след това в историята на кушитеца Нимрод (Бит. 10:10). Като приписва и в двата случая строежа на градове на представители на нечестиви човешки родове, Библията и в настоящия случай прозира в този факт лошо намерение.

Още по-очевидно това намерение се изразило в построяването на кула „висока до небето“. Последният израз, разбира се, е хиперболичен и посочва само необикновената височина на тази кула.

Като издигали такава колосална кула, строителите ѝ искали да поставят паметник на своето изключително изкуство и с това да обезсмъртят себе си в очите на цялото потомство. Може би към това се присъединявали и властолюбиви замисли – да създадат такъв опорен пункт на владичество, откъдето удобно би могло да се разпростира властта им върху възможно по-голямо население. Накрая, в намерението на строителите вероятно е имало и желание да попречат на осъществяването на божественото пророчество за всеобщото разселване на потомците на Ной (Бит. 9:25–27), като създадат такъв център, който да бъде видим за всички и отново да обедини всички около себе си.

“И да си спечелим име”.

Това са преки и ясни думи на Библията, които не оставят съмнение относно честолюбивите, властолюбивите и изобщо богопротивните намерения на строителите на Вавилонската кула. В подобен смисъл, т.е. в смисъл на тяхната ревност за собствената им слава и име, този израз се употребява и на други места в Библията (2 Цар. 8:13; Ис. 63:12–14; Иер. 32:20).

“Преди да се пръснем по лицето на цялата земя”.

Началните думи на текста: „преди да“ в еврейския текст са изразени със съюза ken, който напълно допуска и друг превод, равнозначен на гръцкото μή и на българското „за да не“. В тази последна форма той подчертава основната мисъл на текста за  замислите на строителите.

Всезнаещият Бог няма нужда от видимо слизане, защото за Него са открити всички, дори най-съкровените помисли на човешкото сърце (Иер. 11:20; 17:10; Пс. 7:10; 1 Пар. 29:17). Следователно този израз е антропоморфичен и указва извършването на божествен съд над човешките начинания (Бит. 18:21; Пс. 143:5).

„Господ слиза на земята тогава, когато, без да оставя по-нататъшните събития на човешката воля, Той се готви по чудесен начин да разстрои техните планове. Господ слиза да види града и кулата, защото тяхното построяване доказвало дълбока повреда на душата; и с този израз се посочва, че Господ обърнал особено внимание на грешниците и решил да предприеме мерки за тяхното разделяне“ (Властов).

“Които градяха човешките синове”.

В широк смисъл това название принадлежи на всички хора – благочестиви и нечестиви, и посочва тяхното естествено нищожество пред Всемогъщия: човешки синове, или синове Адамови, означава „синове на пръстта“. Но тук вероятно става дума за членовете на нечестивото Хамово племе, които били главните виновници на начинанието и с измама въвлекли в него членове на благочестивото племе.

Това се потвърждава и от библейския контекст, от който се вижда, че и в предишното време главен строител на градове се явява потомък именно на Хам, кушитянинът Нимрод (Бит. 10:10–11).

И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;

Св. Йоан Златоуст пише: „Бог обикновено постъпва така: когато възнамерява да изпрати наказание, Той първо показва големината на греховете и като че ли представя оправдание, а след това вече наказва“ (Бит. 3:11, 22–23; 6:5–7).

Така и в настоящия случай: единният език – този най-велик дар на божествената любов и най-добро средство за развиване у хората на висши хуманни чувства на всеобщо братство и равенство, бил обърнат от хората към зло, за съдействие на развитието на бурните и нисши инстинкти на тяхната природа.

Като видял, че човечеството твърдо е поело по този път на нечестието и не показва намерение да се отклони от него и да се покае, милосърдният Господ решил Сам, чрез извънредно действие на Своето всемогъщество, да отклони хората от този път и с това да ги спаси от пълна нравствена погибел.

Думите на това библейско място, които според свети Йоан Златоуст представляват обръщение на Бога „към равночестните Нему“, т.е. към Лицата на Пресветата Троица, свидетелстват за особената важност на онзи творчески акт, който е трябвало да последва.

Като акт на ново творение, той по своето съдържание и форма тук се сближава със сътворяването на първите хора, което било предшествано от подобен божествен съвет (Бит. 1:26).

Пълната новозаветна антитеза на това събитие представлява чудото на слизането на Светия Дух върху апостолите във вид на огнени езици, което им върнало някога изгубената способност за пълно взаимно разбиране (Деян. 2:4–6).

Всъщност Бог само смесил езиците им, т.е. заставил ги да говорят на различни езици и с това унищожил средството за взаимна обмяна на мисли. А разпръсването на строителите било естествено следствие от разделянето на техните интереси: езикът служи като външен израз на мислите и на цялото духовно съдържание на хората. Затова, доколкото единството на езика свързва хората и ги кара да се сплотяват, дотолкова различието на езиците, напротив, ги разединява помежду им и създава различни, а нерядко дори и враждебни една на друга групи.

Този стих представлява заключение към цялата история за Вавилонското стълпотворение. По смисъла на това място станалото тук чудо на смесването на езиците дало своето име и на самата местност, която получила името „Вавилон“. Същото тълкуване на това име поддържа и Йосиф Флавий. Очевидно както Библията, така и Йосиф Флавий извеждат думата „Вавилон“ от еврейския глагол balal, което значи „смесвам“. Но по-новите ориенталисти разлагат това име на съставните му части – Bab-Bel, т.е. „двор“ или „врата на Бел“, древновавилонско божество. Обаче, ако и да може да се признае известно значение на последния произход, то във всеки случай трябва да бъде отнесено вече към по-късна епоха – към времето, когато във Вавилон се утвърдило почитането на бог Бел, а събитието на вавилонското смешение вече донякъде се било заличило от паметта на народа.

Знаменателният факт на Вавилонското стълпотворение и последвалото го разселване на народите станал в епохата на Фалек, или Пелег, представител на четвъртото следпотопно поколение, живял приблизително в средата на VI век след потопа (Бит. 10:25; 11:16–17). В историята на божественото домостроителство за спасението на човешкия род той образува своеобразна ера: завършва една епоха – епохата на универсалната история на цялото човечество, и започва друга: историята на едно богоизбрано Симово потомство, от което чрез Авраам и Давид трябвало да се роди и Самият обещан Месия.

Историческата достоверност на това събитие се потвърждава от много съгласни предания на древността и от резултатите на съвременните научни разкопки на Изток. Сред древните традиции особено внимание заслужава разказът на Абиден, приведен от Евсевий в неговото „Приготовление към Евангелието“, където между другото четем следните забележителни редове: „Скоро след потопа на земята се появили хора, горди със своята сила и ръст, презиращи боговете, които замислили да построят извънредно висока кула на мястото, където сега е Вавилон, като възнамерявали чрез нея да се изкачат чак до самото небе. И ето, когато строежът им вече се приближавал към небето, боговете изпратили силни ветрове, които разнесли тази кула. Развалините ѝ стоят и досега и се наричат Бабел, защото до това време всички хора говорели един език, а сега върху тях било наведено смешение на много и различни езици“.

Кратки, но още по-близки до Библията откъси от тази история били намерени от английския учен Джордж Смит и в клинописните текстове, влезли в състава на т.нар. „Халдейски генезис“. Същият учен, при своите знаменити разкопки, открил и развалините на тази кула близо до развалините на древния Вавилон. Съдейки по описанието на Херодот и Плиний, тази прочута кула нееднократно била достроявана и преустройвана, като в разцвета на своята история имала значение на главен храм или пантеон на вавилонските божества, именно, на седемте планетни божества, като на всяко от тези божества бил посветен отделен етаж на кулата, боядисан в свой отличителен цвят.

Ето началото на нова toldoth – генеалогията на семитите, която има най-близко и непосредствено отношение към линията на богоизбрания народ. Родословието на Сим обхваща цели 17 стиха, от 11-и до 27-и включително, и в първата си половина представлява повторение на вече казаното по-горе (Бит. 10:22–25). Но това повторение далеч не е буквално: то пропуска много неща, именно всичко онова, което няма пряко отношение към линията на Тара и Авраам, и добавя още повече, а именно всички хронологически дати според схемата, приета в подобни генеалогии.

По своето съдържание и форма генеалогията на Сим тясно се свързва с подобната генеалогия на Сит (Бит. 5) и като че ли представлява нейно непосредствено продължение. Затова всичко, което беше казано от нас за значението и смисъла на онази генеалогия, за нейните лица и числа, напълно може да се приложи и към настоящата. И тук по същия начин трябва да виждаме скелета на най-древната история на семитите и да обръщаме внимание не толкова на цифрите, колкото на анализа на самите библейски имена и на тяхната обща последователност.

Що се отнася до числовите данни, и в тази генеалогия, подобно на предходната, те не вдъхват особено доверие, тъй като във всичките три основни редакции на текста се посочват различно. Общата продължителност на този период, определяна според годините, в които патриарсите са раждали, е 390 години според еврейския текст, 1040 според самарянския, и 1270 според превода на Седемдесетте. Това още веднъж ни убеждава, че в Библията няма строга и точна хронология, а наличната или е силно пострадала по различни причини, или е внесена в нея по-късно. За щастие, всичко това, да повторим още веднъж, не се отнася до същността на вярата и няма особено значение за нас.

В тези два стиха (11 и 12) привлича внимание разликата, която съществува между двата основни текста, еврейския и този на Седемдесетте, при изброяването на патриарсите. В еврейския оригинал след Арфаксад непосредствено следва Сала, докато в текста на Седемдесетте между тях е поставен още Каинан.

Като се позовават на това, че много от древногръцките кодекси, текстът на книга Паралипоменон и родословието на Господа у евангелист Матей (1 Пар. 1:24; Мат. 1:1–17), както и Йосиф Флавий и Филон, не правят подобна вметка, повечето тълкуватели са склонни да виждат тук по-късна интерполация и отдават предпочитание на еврейския текст.

Но ние, като се опираме на авторитета на Седемдесетте и на евангелист Лука (Лука 3:36), по-скоро бихме се съгласили да видим в еврейската Библия съзнателен пропуск, отколкото добавка в гръцкия текст. При това не е трудно да се обяснят и мотивите за такъв пропуск, именно, желанието да се достигне десетично число на патриарсите, като по-удобно за запомняне.

Значението на имената „Сим“, „Арфаксад“, „Каинан“, „Евер“ и „Фалек“ вече ни е известно от предходното: първото означава „име“, второто – „съсед на халдеите“, третото – „придобивка“, четвъртото – „пришълец, преселник, странник“, петото – „разделение, разсеяване“.

Не по-малко знаменателен по своето значение е и редът на останалите имена в тази генеалогия. Така например името „Сала“, според по-вероятното обяснение, го посочва като „пратеник“ или „изселник“, може би от южните предели на земята на Арфаксад.

„Рагав“ означава „приятел“, може би той е дал името си на известния по-късно „Раги Мидийски“.

Името „Серух“ значи „крепост, сила“ и следователно посочва силата и значението на това племе.

Името „Нахор“ означава „борец“, вероятно такъв, който мъжествено е отстоявал интересите на своя род срещу натиска на съседните племена.

Накрая, името „Фара“ произлиза от глагола tarach, който означава „обръщам се, изселвам се, отивам си“, и по този начин предсказвало бъдещата му съдба – изселник от Ур Халдейски.

Ето родословието на Тара.

Оттук започва нов библейски раздел – toldoth, или генеалогията на Тара, бащата на Аврам. Библейският историк, по забележката на екзегетите, с удивителна постепенност подхожда към историята на бащата на вярващите – Авраам: той все повече и повече стеснява кръга на семитските родословия и ето че най-сетне взема самия дом и семейството, в което се родил Аврам.

Тара роди Аврам, Нахор и Аран. Аран роди Лот.

И тук битиеписателят не взема направо само Аврам, а посочва и неговата семейна среда: изброява братята му, като не забравя да спомене и племенника му Лот.

„Аврам“, което значи „баща на възвишението“, е поставен тук на първо място не защото е бил по-стар от другите, а очевидно поради особената важност на неговата теократична роля.

Името на втория брат на Аврам, Нахор, вече ни е известно, тъй като то очевидно е дадено в чест на дядото (Бит. 11:24). А името на третия син на Тара, Аран, или Харан, има в Библията, освен лично, още и местно, топографско значение. В последния смисъл с названието Харан се означавала северозападната част на Месопотамия.

Аврам стои тук в центъра на всичко като родоначалник на избраното племе; Нахор е въведен като дядо на Ревека (Бит. 22:20–23), а Харан като баща на Лот.

Тоест „пред лицето на баща си“, както стои в текста на Седемдесетте (ἐνώπιον τοῦ πατρὸς αὐτοῦ), в негово присъствие. Библейският историк отбелязва този факт вероятно с цел да покаже, че впоследствие, в земята на новото поселение, Аврам се установил вече сам.

В земята, в която се роди, в Ур Халдейски.

Това е особено важна библейска подробност, която показва, че отечеството на Авраам била далечна страна, земята на Ур Халдейски. Според най-достоверното предположение на такива изтъкнати ориенталисти като Дж. Смит и Роулинсън, библейският Ур Халдейски не е нищо друго освен град Хур, прочутата древна столица на Халдея, разположена недалеч от съвременното място Мугейр, в областта на Южна Вавилония.

Такава тясна етнографска връзка на родоначалника на еврейския народ с древна Халдея, а чрез нея и с Вавилония и Асирия, има твърде важно значение и дава най-доброто обяснение за онова удивително съгласие, което се наблюдава между повествованията на библейската първоистория и най-древните предания на Халдея, или между първите глави на книга Битие и данните на „Халдейския генезис“.

Очевидно всичко това са предания, произлезли от един общ първоизточник. Но докато мракът на езическа Халдея успял много да помрачи и изопачи в тези първобитни сказания, чистата светлина на откровената истина продължила да се пази в линията на богоизбрания народ и така достигнала до Моисей, който я предал на писмеността под особеното ръководство на Божия Дух.

Като се интересува от всяка подробност, която се отнася до личността и семейството на Аврам, битиеписателят отбелязва и факта на женитбата на Аврам и на останалия жив негов брат, Нахор.

„Сара“, името на жената на самия Аврам, според по-точен превод означава „госпожа“. От 20-а глава, 12-и стих се вижда, че тя била роднина на Аврам, или негова полусестра, от друга майка, или дори негова племенница, като родна сестра на Милка и дъщеря на вече починалия брат на Аврам – Аран (Бит. 20:12).

Важна подробност, която подготвя последващия разказ (Бит. 16:1; Бит. 18:11–12).

Моисей тук не ни обяснява мотивите за преселването на Тара от неговата родна земя, но на друго място (Бит. 15:6–7) той сам отчасти посочва, а други свещени писатели направо казват, че това било извършено от него по силата на особено божествено повеление (Неем. 9:7; Деян. 7:3–4), което очевидно имало за цел да запази дома на Тара от заразата на всеобщото идолопоклонство (Нав. 24:2–3).

От южната област на Ур Халдейски Тара, заедно с всички изброени тук членове на своето семейство, се отправил на север към Ханаанската земя, т.е. към пределите на Сирия и Палестина. Но по пътя на своето преселване те направили по-кратък или по-продължителен престой в Харан – област, която се намирала при река Белий, на прекия път между Низибия и Кархемиш, често срещана в клинописните текстове и известна също така със знаменитата битка на Крас с партите.

Дори и на самия Тара, като засегнат от идолопоклонството (Нав. 24:2), не било съдено да види Обетованата земя, а му било определено да умре по пътя към нея – в Харан.