Това е добре познатият ни общ заглавен израз на нов раздел, или според еврейския текст – на нов toldoth. Съдейки по заглавието му, този раздел съдържа родословието на тримата синове на Ной – Сим, Хам и Иафет, т.е. списък на главните родове на човечеството след потопа. Разглежданият раздел от библейската първоистория, заедно със следващата XI глава, представлява един от най-важните паметници не само на специално библейската, но и на всемирната история на човечеството. Той е известен под името „таблица на народите“ или „етнографска таблица“, тъй като има за цел да изясни произхода и разселването на първобитното човечество по различните страни на древния свят.

За да се съди правилно за тази библейска етнография и да не ѝ се поставят несъответни изисквания, е необходимо да се има предвид следното. Родословните таблици у древните народи на Изтока са били изключително важно и широко разпространено явление – главната и почти единствена история на миналото, която грижливо се е съхранявала и предавала от род в род. Но по самия характер на подобни паметници те никога не са се отличавали с особена пълнота и подробност, а са съхранявали в най-сбита форма само най-забележителното и важното. Оттук следва, че и дадената родословна таблица в Библията несъмнено е паметник на дълбока древност, идващ от епохата на Авраам и вероятно започнал още от семейството на самия Ной. Второ, от казаното следва също, че в тази генеалогия няма и не бива да се търси пълен списък на всички родове и етнографски групи, а трябва да се вижда изброяване само на онова, което от гледна точка на семитите е заслужавало споменаване и съхраняване в преданието.

Затова е напълно неоснователно в библейската таблица да се търси споменаване на всички народи, особено пък тя да бъде упреквана за пропускането на такива народи, които не са съществували не само в епохата на Авраам, но дори и в периода на Моисей, окончателния редактор на тази таблица – например жителите на Америка.

Освен това древноизточните генеалогии са доста своеобразни: понякога те водят списък на отделни индивидуални личности, както видяхме например в допотопната генеалогия на каинитите и сифитите; понякога дават колективно обозначение на цели расови групи; а понякога назовават един или друг народ с името на страната, в която той се е заселил. В разглежданата от нас библейска таблица намират приложение и трите генеалогически похвата. Задачата на критиката се състои именно в това правилно да установи смисъла, в който е употребено едно или друго собствено име – генеалогично звено, термин, а не собственото си заблуждение и смесване на понятията да смята за грешка на библейския писател.

Като имат предвид всичко това и съпоставят библейските сведения с данните от асирийската и египетската древност, учените в наши дни все повече започват да се убеждават в автентичността, достоверността и важността на тази библейска таблица на народите. Така например известният френски ориенталист Ленорман я нарича документ на „най-древната, най-ценната и пълна история на разселването на народите в древния свят“ и казва, че „нейната автентичност удивително се потвърждава от сравнителното езикознание и физиологичното изследване на различните нации“.

Таблицата на народите преследва три цели: първо, тя утвърждава истината за единството на човешкия род, като показва, че цялото човечество произхожда само от тези три клона, които на свой ред излизат от един общ корен; второ, тя установява факта на родството на богоизбрания еврейски народ с други племена от същата семитска раса; и накрая, в по-отдалечен смисъл, тя ни показва пътищата на Божия промисъл в световната история на народите.

В заключение трябва да се каже, че за правилната оценка на библейската етнографска таблица е необходимо постоянно да се има предвид нейният изходен пункт и отправна точка, както по отношение на времето, така и по отношение на мястото. От стих 2 на глава 11 (Бит. 11:2) се вижда, че за битописеца изходен пункт в това отношение е била долината Сенаар в момента на разселването на народите след Вавилонското стълпотворение. И ако по-късно Моисей е разширил и допълнил това най-древно предание със съвременни нему данни, то и той, верен на духа на древната традиция, е отделял преимуществено внимание на жителите на племената, съседни на Палестинската земя и родствени на евреите.

Тъй като Иафет, съдейки по предходния контекст, не е бил най-старият, а напротив, най-младият син на Ной, то битиеписецът, започвайки своята таблица на народите с неговото потомство, очевидно е имал не хронологична, а някаква друга цел. Най-вероятно това е същата цел, към която насочва и предходното пророчество на Ной за блестящата съдба на Иафетовото потомство, на което се предричат и количествено преимущество, и качествено превъзходство над всички потомци на децата на другите родоначалници на човечеството след потопа.

Гомер

С народността, обозначена с това име, още веднъж се срещаме в Библията у пророк Йезекиил, който я описва като съседна на Тувал и Мешех (Йез. 38:6) и на цял ред други народности, населявали Северна Сирия и Мала Азия. „Името гимераи – народ, е намерено в клинописните надписи на Ашурбанипал“. Повечето авторитетни екзегети ги отъждествяват с класическите кимерийци (Одисея 4:11; 11:13–19), които населявали бреговете на Каспийско и Аралско море и оттам впоследствие се разселили на запад, в пределите на Северна Германия – кимври и тевтони, и на Британските острови. Някои свързват с името на кимерийците – Гомер, названието „Крим“.

Магог

У същия пророк Йезекиил представителите на това племе се явяват като опитни и изкусни стрелци (Йез. 38:2; Йез. 39:6), а самото племе също се поставя в съседство с гореспоменатото, но малко по̀ на север. Поради това мнозинството изследователи са склонни да виждат тук указание за скитите, обитавали по бреговете на Азовско море и в пределите на Кавказ; някои пък смятат Магог за арменците. В Апокалипсиса образите на Гог и Магог служат като олицетворение на две богоборчески сили, които преди пришествието на антихриста ще сключат съюз помежду си за борба против Христос и Неговата Църква (Откр. 20:7–10).

Бохарт вижда името Гог или Магог в името на Кавказ, който колхидците и арменците наричали Гог-Хазан – „Гогова крепост“. Магог, по всяка вероятност, са туранците – у калмиците се срещат подобни названия на местности, според Властов. В съдбата на тези скити се изпълнило и пророчеството на Йезекиил за гибелта им в долината на „полчището на Гог“ (Йез. 39:11), когато те претърпели страшно поражение в областта на Палестина от войската на Псаметих и от разразили се сред тях смъртоносни болести, за което свидетелства Херодот (кн. I, 105–106).

Мадай

С това име, според съгласното свидетелство на свещените книги на Персия и Индия, подкрепено от асирийските надписи, се наричали първобитните арийци, живели в Западна Азия, именно в Мидия. Оттам по-голямата част от тях с течение на времето се преселила на изток и получила названието индийци, а по-малката останала на място и запазила името мидийци. За родството на мидийците с персите и изобщо с арийците говори и пророк Даниил (Дан. 5:28).

Иаван

Не по-малко, ако не и още по-определено, е и това име. В хетските надписи то се среща във формата Yevanna, в паметниците от епохата на Дарий Хистасп като Iavana, в санскрит – Iavana, в древноперсийски – Iuna. То сочи към гърците, преди всичко към йонийците, а оттам и към всички останали гърци. Намек за подобно обозначаване на гърците има и на други места в Свещеното Писание (Ис. 66:19; Йез. 27:13).

Елиса

Това име в повечето преводи е поставено не сред синовете, а сред внуците на Иафет, където то се повтаря и в нашия превод. А тъй като, както ще видим по-нататък, то също означава гърци, вероятно с това се обяснява споменаването му тук наред с Иаван.

Тувал, Мешех

Както в книга Битие, така и на други места в Свещеното Писание тези два народа обикновено се свързват и заедно се изобразяват като подвластни на Гог (Йез. 38:2; Йез. 39:1). Веднъж обаче те се свързват с Иаван (Йез. 27:13), а на още две места местоживеенето им се определя на север от Палестина. В аналите на асирийските царе често се споменават Muski и Tabal като две съседни народности, населяващи Киликия, а Херодот говори за тибарени или ибериани – иберийци – и мосхи, живели в съседство с Колхида. Учените смятат, че първоначално и двете народности са обитавали горното течение на Тигър и Ефрат, между Мидия и Скития, т.е. в Колхида и Иберия, разположени в южната част на съвременен Кавказ. Тувал предположително са иберите или грузинците.

и Тирас

Повечето екзегети смятат, че това име представлява най-древната, съкратена, а може би и по-късно повредена от преписвачите, форма на името „траки“, клон от пеласгийското население, групирало се около бъдещия град Тира в Мала Азия. Предполага се, че в далечната праисторическа епоха това племе е проникнало в Европа, населило е Елада и отчасти Италия. В древноегипетските паметници Turasch обикновено се свързва с Masnuash, подобно на библейското съчетание „Тувал и Мешех“. Според Кнобел и Ленорман библейският Тирас е същото, което са класическите „тирени“ – най-древното пеласгийско население първо на древна Лидия и Финикия, оттам на Гърция и накрая на Италия.

Въз основа на това, че съвременните евреи наричат Германия „Ашкеназ“, повечето юдейски тълкуватели виждат тук именно указание за германците. Но тъй като библейската таблица има предвид почти изключително азиатската територия, която е служила като обща люлка на човечеството, трябва да внесем сериозна поправка в това мнение.

За определянето на тази народност най-много помага пророк Йеремия (Йер. 51:27), който, изброявайки народностите, влизащи в състава на войската на Кир, отправила се към завладяването на Вавилон, наред с народите Арарат и Мини споменава и Ашкеназ. С това той дава да се разбере, че тази народност също е живяла в пределите на Армения или Мала Азия. Не е лишена от остроумие и догадката, че по името на тази народност е получило названието си и Черно море, или у древните — Понт Евксински (Πόντος Εὔξεινος или Ἄξεινος). Напълно правдоподобно е също, че тази народност, напускайки територията на първоначалното си пребиваване, с течение на времето се е установила в Западна Европа и там е положила началото на населението на бъдеща Германия.

Рифат

На друго място в Библията, вероятно по грешка на преписвачите, началната буква на това име е заменена с друга, вследствие на което се е получило „Дифат“ (1 Пар. 1:6), но само в някои ръкописи. Йосиф Флавий ги отъждествява с пафлагонците, които обитавали северозападната част на Мала Азия, а повечето по-късни тълкуватели са склонни да ги разполагат в Рифейските планини, намиращи се на север от Каспийско море.

и Тогарма

Това име се среща още два пъти у пророк Йезекиил като название на народ, доставящ коне и мулета за тирските търговци (Йез. 27:14; 38:6). Според предание, съхранено от Мовсес Хоренаци, родоначалник на жителите на Армения бил синът на Тогарма; с това въпросът за тази народност се решава в смисъл на отъждествяването ѝ с арменците.

Островите на Елиса у пророк Йезекиил се възхваляват заради техните багрени и пурпурни тъкани (Йез. 27:7); затова се смята за почти безспорно, че с това име се е наричала една от приморските народности на Гърция: Елида, Еолия или изобщо Елада, която според свидетелството на Хораций се славела със своите пурпурни одежди.

Фарсис

Йосиф Флавий смята, че тук се посочва Тарс, град в Киликия. Но повечето екзегети, начело с Евсевий, по-основателно мислят, че тук става дума за някоя от отдалечените западни колонии, изселили се от пределите на малоазийската метрополия. Главното основание за последното мнение е онова място у пророк Йона, където се казва, че той се качил на кораб, за да отплава от Йопия, днешна Яфа, към далечния Фарсис.

Учените географи посочват, че с името Фарсис или Тартес се е наричала една от най-отдалечените финикийски колонии, намирала се в днешна Испания и славела се с богатството на своите оловни и медни рудници. За изобилието от метали във Фарсис и за тяхната търговия с Тир свидетелства и Свещеното Писание (Йез. 27:12; Пс. 71:10).

Китим

От всички обяснения на това название най-сполучливо трябва да се признае мнението на Йосиф Флавий, който отъждествява библейския Китим с древноисторическия Китион, столица на остров Кипър. С това, изглежда, са в съзвучие и указанията на пророците Исаия и Даниил относно Китим, а именно, че това е бил крайморски народ (Ис. 23:1, 12; Дан. 11:30).

и Доданим

По всяка вероятност това са дарданците или троянците, дали името си на Дарданелския проток, една от най-древните малоазийски клонки на гръцката народност.

“островите на народите”. Това е общоупотребимо библейско обозначение на езическите племена, обитавали извън пределите на Палестина – в областите на Средиземно, Черно, Каспийско и Аралско море (Пс. 71:10; Ис. 41:5; Ис. 42:4, 10; Ис. 49:1; Ис. 51:5; Ис. 60:9; Йер. 2:10; Йер. 25:22 и др.).

Произходът на това название лесно се обяснява с наивния възглед на древните евреи, които, без да имат никаква представа за други континенти и за размерите на познатите им морета, били склонни прекомерно да увеличават последните и да смаляват първите, представяйки си ги като някакви малки острови сред непрекъсната водна стихия. Затова вероятно разглежданото от тях название най-често се прилагало към крайбрежните жители на най-голямото от тези морета, Средиземното, т.е. към обитателите на съвременна Южна Европа.

Като казва, че от тях, т.е. от посочените по-горе народи, са се населили тези по-отдалечени крайморски пунктове на Мала Азия и Европа, битиеписецът с това мълчаливо предполага, първо, че първоначалното население на посочените от него народности е било различно от тези острови; и, второ, че с течение на времето то е емигрирало оттам към тези острови. Тоест, казано с езика на науката, Библията накратко отбелязва тук факта на великото доисторическо преселение на първобитните арийци от планините на Армения и върховете на Хималаите първо в пределите на Мала Азия, а след това и в Южна Европа.

Характерна при това е и една дребна подробност в Библията, според която от тях са се „отделили“ обитателите на островите. Тоест не цялото коренно население на дадена народност е напускало отечествената си земя и се е преселвало на островите, а само определена част, отделила се от него.

“в земите им, всеки според езика си, според племето си, в народите си“

Ето най-доброто доказателство за широтата и пълнотата на просветения възглед на библейския автор върху правилната класификация на народите. Тя се извършва от него от четири основни гледни точки: географска – „в земите им“, диалектна или лингвистична – „според езика си“, расова – „според племената си“, и национална – „в народите си“.

Хам тук е назован като родоначалник на четири основни раси, произлезли от неговите синове и населявали областите на Южна Азия и горното течение на Нил.

Хуш

Древноеврейското название на страната „Куш“ или „Хуш“ в превода на Седемдесетте обикновено е заменено с по-късното име „Етиопия“. В асирийските клинописни паметници обаче тя, в съгласие с еврейската Библия, се нарича страна „Кус“, с което е сродно и египетското ѝ название „Кес“. От съпоставянето на библейските паралели става ясно, че са съществували две страни с това име: едната между Вавилон и Арабския полуостров (1 Пар. 1:8–10; Пс. 86:4), другата – на североизточния бряг на Африка, приблизително на мястото на днешна Нубия, в посока към Абисиния (Ис. 18:1–2; Ис. 20:3–5; Йез. 30:4; Наум. 3:9).

Най-добро обяснение на всичко това дават паметниците на асирийската и египетската древност. Според свидетелството на първите, кушитите, или кадим, били онези първобитни протохалдеи, които съставлявали основното ядро на т.нар. шумеро-акадска народност, положила началото на най-древната халдейско-вавилонска цивилизация и култура. С течение на времето тези кушити, принудени да отстъпят тази своя територия на семитите, първо се преселили в аравийските степи, а оттам, при фараона от XII династия Усертесен I, били преселени в Египет, около 2000 г. пр. Хр., и заселени в Нубия.

Мицраим

В Библията тази дума има много определен смисъл – тя посочва именно Египет. Тя представлява форма на двойствено число от единственото Мацор, като се изхожда от това, че последното в Библията е употребено за обозначаване само на Долен Египет (4 Цар. 19:24; Ис. 19:6). Еберс и други учени смятат, че двойственото число изразява идеята за двата Египта – Горен и Долен. Други обаче обясняват произхода му с двойния ред погранични валове, с които Египет бил отделен от Арабския полуостров; по тяхното име азиатските семити наричали и цялата страна, започваща отвъд тези валове.

Самите египтяни наричали страната си земя Хеми или Кеми – име, което доста близко напомня библейския Хам. Впрочем, в по-ново време върху един древноегипетски йероглиф от хетската епоха, от времето на хиксосите, е открито и название на Египет, аналогично на библейското, във формата Мацрима.

Фут

У пророците племето на Фут се изброява сред африканските народи (Йер. 46:9; Йез. 30:5; Наум. 3:9). В съгласие с Йосиф Флавий и най-древните контексти трябва да се мисли, че това е същото като древноегипетското Фет, т.е. Ливия, която се намирала в северозападна Африка, в съседство с Нубия.

и Ханаан

Най-младият от синовете на Хам, чието потомство останало в пределите на Азия и заело Палестина до времето на завоюването ѝ от евреите при Иисус Навин. По-подробно за територията на Ханаан виж по-долу, стихове 15–19.

Това име, макар и с известна разлика в правописа – סבא (Себа) и שבא (Шеба), се среща в тази генеалогия още веднъж при изброяването на потомците на Сим. Оттук възниква трудността да се разграничат и определят териториите на едните и другите савейци. Най-близко до истината, изглежда, е свидетелството на Йосиф Флавий, който поставя местоживеенето на кушитска Сава в Северна Нубия, в областта Мерое (Юдейски древности 2:10, 2). Това обаче никак не изключва предположението, че преди преселването си в Африка тези савейци са обитавали някъде в Азия, например в Йемен или Южна Арабия, както смята блажени Йероним. Свещеното Писание благоприятства и двете гледища, когато, от една страна, нарича Сава далечна южна страна (Пс. 71:10; Ис. 43:3; 45:14), а от друга, я свързва със земята Куш, или Етиопия.

Хавила

Според ясните свидетелства на класическите автори, между които Птолемей, Плиний, Марциал и др., хавлотеите населявали африканския бряг, граничещ с протока Баб ел-Мандеб. Йосиф Флавий (Юдейски древности 1:6, 2) ги отъждествява с гетулите, които живеели по оазисите на Либийската пустиня. Но също толкова важни свидетелства на Библията (Бит. 2:11; 25:18) ни подтикват да търсим тази земя в пределите на Тигър и Ефрат. Най-доброто съгласуване на тези свидетелства е предположението, че са съществували две страни със същото название и население: едната – азиатска, която е била мястото на първоначалното обитаване, а другата – африканска, възникнала вследствие на по-късна емиграция. Така тук се повтаря същата история, както със земята „Куш“ и страната „Сава“, когато колонията и метрополията носят едно и също име и често дори разменят ролите си.

Савта

Според предположението на Йосиф Флавий с това име се обозначавал народът „астабари“, който населявал онази част на Етиопия, която днес се нарича Атбара, а в древността се наричала Астабар. Според мнението на Птолемей обаче и тук се има предвид Сабота, или Саббата, главният град на Щастлива Арабия.

и Савтеха

Според Псевдо-Йонатановия таргум това е една от провинциите, добре известна от древноегипетските паметници, където се среща под формата Субаток. Тя се намирала на източния бряг на Персийския залив, в областта Кармания.

Раама. Синове на Раама: Шева и Дедан

За определянето на Раама и неговите синове най-много помага пророк Йезекиил, който говори за търговците на Сава и Рамма и за търговията на Дедан (Йез. 27:18, 22; 38:13), която всички тези народности водели с Тир, столицата на Финикия. По тези признаци учените смятат, че трите споменати народа са обитавали приморската област на Арабия, прочута със своите природни богатства и предлагаща всички удобства за развитие на търговията.

В Свещеното Писание има и по-конкретни указания за Сава като главен град на Щастлива Арабия (3 Цар. 10:1; Йов 1:15; 6:19; Пс. 71:10; Ис. 60:6; Йер. 6:20; Йез. 27:22; Йоил 3:8), както и за Дедан, разположен на брега на Персийския залив (Ис. 21:13; Йер. 49:8; 25:13; 27:15). Възможно е библейският Дедан да се е намирал на същото място, където е и съвременният Даден.

Така целият род на хушитите заел южната част на Арабия, източния бряг на Африка и северната част на Персийския залив. При това много от племената на този род отделяли значителни части от своя състав за преселване в пределите на Африка, благодарение на което се получавали по две съименни и едноименни страни: едната – в Азия, другата – в Африка.

Това не означава непременно, че Нимрод е бил непосредствен син на Хуш, а служи само като доказателство, че той произхожда от него по пряка низходяща линия, принадлежал е към коренните кушити и следователно е живял в Арабска Етиопия, в съседство с библейската долина Сенаар.

Самото име „Нимрод“ тук вече не е колективно, а индивидуално, лично име. Разгледано филологически, то означава „бунтовник, метежник, размирник“ – от еврейския глагол marad, „огорчавам, досаждам, въставам, бунтувам се“. Затова някои екзегети смятат, че това име му е било дадено едва по-късно, въз основа на насилническата му дейност.

„Той взе да става силен на земята.“

Началните думи на тази фраза имат вече познати за нас аналогии в историята на Енос и Ной. По-нататъшният библейски термин „силен на земята“, на еврейски гибор, също ни е познат от характеристиката на човечеството преди потопа – нефилимите и гиборимите. Ако там, както видяхме (Бит. 6:4), това име съдържа мисълта за великан, отличаващ се с физическата си сила и нравствената си разпуснатост, то очевидно, употребявайки същия термин и тук, битиеписецът иска да покаже, че в лицето на Нимрод отново, за пръв път след потопа, „той започна“, възкръсва типът на гордия великан, прославил се със своите подвизи из цялата си страна.

Ето най-първото библейско известие за началото на политическия, държавния живот на земята. Според мнението на повечето авторитетни учени Библията говори тук за т.нар. в науката „първа халдейска конфедерация“, т.е. за първия съюз на халдейските градове, обединени под властта на прочутия кушит Нимрод, известен и в древнохалдейските надписи с титлата „Арба-Лизуна“, т.е. „владетел на четирите езика“.

Вавилон, Ерех, Акад и Халне, в земята Сенаар.

И четирите изброени тук града се намирали в долината Сенаар. А тази долина, както се вижда от следващия стих, стих 11, а също и от други места в Библията (Ис. 11:11), обозначавала южната част на месопотамската равнина, или Вавилония, т.е. същата страна, която и в клинописните надписи се наричала „Сумир“.

В пределите на тази халдейско-вавилонска територия намираме исторически следи от съществуването на всички посочени по-горе градове, и преди всичко на столицата на това съюзно държавно образувание, самия град Вавилон. Развалините на древния Вавилон са открити на източния бряг на Ефрат, близо до днешното селище Хила, където сред развалините на светилище има хълм, запазил и до днес сред местните араби названието „Бабил“.

Вторият древнохалдейски град, Ерех, или Арах, с основание се отъждествява с Орхоя на Птолемей, с Arku от клинописните надписи, и следователно съвпада със съвременната Варка, разположена приблизително на осем мили южно от древния Вавилон.

Другите два града, Акад и Халне, обратно, представлявали северните пунктове на описваното държавно образувание. По-специално Акад вероятно е бил същият град, който впоследствие дал името си на цялата страна Акад, толкова често споменавана в клинописната литература. Според известния английски ориенталист Джордж Смит Акад бил столица на цар Саргон и се намирал на брега на Ефрат, недалеч от Сипар, на север от Вавилон.

Последният от назованите тук градове – Халне, или Калне, екзегетите свързват с Кално у пророк Исаия (Ис. 10:9) и с Ханне у пророк Йезекиил (Йез. 27:23). Едни, следвайки блажени Йероним и Евсевий Кесарийски, търсят този град на мястото на по-късния Ктезифон, т.е. северозападно от Вавилон; други, като Роулинсън, откриват следите му в развалините на съвременния Нипур, североизточно от Ефрат.

Именно тези четири града, доброволно или, по-вероятно, в резултат на завладяването им от Нимрод, образували първата съюзна държава, или най-древното халдейско-вавилонско царство, в което върховната ръководна роля принадлежала на потомците на Хам.

Едни от тълкувателите приемат тук името „Асур“ като собствено име на един от синовете на Сим (стих 22, по Седемдесетте, Вулгата, Лутер, Розенмюлер и др.) и тълкуват това място в смисъл, че семитите, недоволни от деспотичното управление на Нимрод и кушитите, предпочели да се оттеглят на север и там да основат ново царство. Но според други – Таргум, Делич, Кейл, Ланге, Филарет и мнозина други, името „Асур“ тук служи като нарицателно обозначение на цяла страна. В зависимост от това и самият превод на текста трябва да бъде малко по-различен, а именно: „и от тази земя Сенаар той, Нимрод, излезе в Асирия…“

и съгради Ниневия

В началото опорен пункт на властта на Нимрод бил Вавилон; сега той издига нов център на своето владичество на север, град Ниневия. Тази по-късно обширна столица на най-могъщата асирийска монархия (Йон. 3:3; 4:11) се намирала на брега на река Тигър, срещу Мосул, в областта на разкопките при днешния Куюнджик.

Реховот-Ир, Калах

Първият от тези градове и досега остава неизвестен, макар някои да са склонни да го отъждествяват с библейския Еласар, или Ларса според клинописните надписи, намирала се при вливането на Долен Заб в Тигър. В буквален превод от еврейски обаче думата Реховот-Ир означава „град на улиците“, с което се създава представа за неговата обширност.

Названието на града Калах се среща в аналите на цар Ашурнасирпал (883–859 г. пр. Хр.) където за него се казва, че е град, построен още от Салманасар I. Местоположението му учените определят южно от Ниневия, при вливането на Горен Заб в Тигър, близо до съвременния Нимруд. Други обаче предпочитат да го търсят на мястото на днешното селище Калах-Шергат, на пет мили южно от Ниневия.

Т.е. между съвременния Куюнджик и Нимруд. В посочените по-горе асирийски надписи се споменава също и град Ресен, който там е наречен „град на ловеца“, с което явно напомня за приведената по-горе библейска поговорка за Нимрод. Библията пък нарича Ресен „голям град“ и го поставя в непосредствено съседство с Ниневия. Всичко това, както и фактът, че самата Ниневия, според думите на пророк Йона, имала протяжение от три дни път (Йон. 3:3), дало основание на учените да смятат, че Ресен, който първоначално представлявал отделен самостоятелен град в околностите на великата Ниневия, впоследствие се слял с нея и така изгубил собственото си име.

И така, в тези няколко реда на Библията е възпроизведена цялата начална история на халдейско-вавилонската и вавилонско-асирийската монархия. В пълно съответствие с новооткритите данни от клинописните паметници, Библията свидетелства, че първоначалното зараждане на държавния живот е станало в областта на Южна Вавилония, или Халдея, където негови средища били градовете Вавилон, Ерех, Акад и Халне; че след това този живот започнал да се прелива на север, където основал нов център в лицето на Ниневия и околните ѝ градове; и че накрая преобладаващото влияние на кушитите в първата халдейско-вавилонска монархия постепенно трябвало да отстъпи мястото си на семитския елемент в асирийско-ниневийската монархия.

В тези два стиха специално се посочва потомството на Хамовия син Мицраим, т.е. населението на различни египетско-африкански области.

Лудим

Народността с това име се споменава още у пророк Исаия (Ис. 66:19) като добри стрелци с лък и се назовава заедно с племената Хус/Хуш и Фут – братя на Мицраим, родоначалника на Лудим и другите, т.е. с жители на Северозападна Африка. Таргумите поставят това племе близо до самия Египет, на запад. А ученият египтолог Еберс, след като установява, че в йероглифните текстове на древен Египет неговите жители са обозначавани с името Lutu или Rutu, смята, че и библейското Лудим не е нищо друго освен най-древното обозначение на аборигените на Египет.

Анамим

Според Еберс това е същият народ, който в паметниците е известен под названието Ааму и който населявал източната част на Нилската долина и Суецкия провлак.

Лехавим

Предполага се, че това е същата народност, която на други места в Библията се нарича Лудим, или дори направо Ливия (2 Пар. 12:3; Дан. 11:43; Наум. 3:9). На това основание мнозинството изследователи я отъждествяват с Ливия, намирала се северозападно от Нил, близо до днешен Алжир.

Навтухим

Филологическият анализ на това име показва, че народът, който го е носил, е имал отношение към египетското божество Фта или Пта. А тъй като това било главното божество на Мемфис, оттук с основание се заключава, че в племето Нафтухим трябва да се виждат жителите на Среден Египет.

“Патрусим”. Със същото, а също и с леко измененото название „Петрос“, тази народност се среща и на много други места в Свещеното Писание, където е поставена между Етиопия и Мицраим (Ис. 11:11) и се различава от Мигдол, Тафнис и Мемфис (Йер. 44:1, 15; Йез. 29:14).

В клинописните летописи на Асархадон намираме, че след завладяването на Египет той приел титлата цар на Musur, Paturusi и Kusi. От всичко това с достоверност се заключава, че под Патрусим трябва да се разбира населението на Горен Египет, живяло между Мицраим и Етиопия.

Каслухим, откъдето произлязоха филистимци, и Кафторим

„Хасмоним“, според текста на Седемдесетте. Според смисъла на този текст излиза, че Каслухим са послужили за образуването на още две други народности: филистимците и кафторим. Но на други места в Свещеното Писание за родина на филистимците доста определено се посочва Кафтор (Втор. 2:23; Йер. 47:4; Ам. 9:7), под който най-правдоподобно трябва да се разбира остров Крит (1 Цар. 30:14; Йез. 25:16).

Съгласувайки тези две свидетелства, екзегетите смятат, че Библията говори за две различни преселения на филистимците: по-древното – от Каслухим, т.е. от северноафриканското крайбрежие на Средиземно море, а другото, по-късното – от Кафторим, т.е. от остров Крит. Несъмнено е само едно: че жителите на Североизточна Африка, остров Крит и филистимците са имали много общо в езика, древните вярвания и обичаите си, което служи като доказателство за генетичното родство помежду им.

Що се отнася до самите филистимци, които обитавали Палестина и ѝ дали своето име, анализът на самото име – пелешет, „преселник“, говори за тях като за преселници или пришълци; а най-древните народни саги ги назовават именно като излезли от Египет.

В следващите четири стиха (15 до 18) е даден списък на главните ханаански племена, населявали Сирия и Палестина до завоюването на последната от Иисус Навин.

Като първородни на Ханаан, не толкова по рождение, колкото по значение, тук са назовани жителите на Сидон, богат морски град, който заедно с Тир бил столица на Финикия (3 Цар. 5:6; 1 Пар. 22:4; Ис. 23:2, 4, 12).

Хет

Родоначалник на хетейците (Бит. 23:3, 5), могъщо сирийско племе, което някога било страшно дори за самия Египет и оставило след себе си следи от висока култура и цяла богата литература, която и до днес остава почти неразгадана от учените – хетските надписи.

Иевусей

Иевусейците живеели в планинската област на Йерусалим до времето на Давид, който ги покорил (Нав. 15:8; Съд. 19:10; 2 Цар. 5:6; 1 Пар. 11:4–5).

Аморей

Аморейците били едно от най-силните ханаански племена. На източната страна на Йордан те имали две силни царства: Есевон и Васан (Чис. 21:26).

Гергесей

Гергесейците са известни само по име като народ, който воювал с евреите на запад от Йордан (Нав. 24:11).

Евей

Евеите, или според четенето на митрополит Филарет – хивеите, се споменават още в Нав. 24:11; 9:1, 7; Съд. 3:3. Те обитавали в подножието на планината Ливан.

Аркей

Аркеите, или аркитите, вероятно са били жители на град Арка, намирал се на мястото на съвременните руини при селището Тел-Арка, в подножието на същия Ливан.

Синей

Синеите, или синитите, били народност, съседна на предходната, която обитавала близо до древна крепост, носеща същото име.

Арвадей

Арвадеите живеели в Арвад, или Руад, според Йосиф Флавий, т.е. на днешните Бахрейнски острови, както смята Ленорман. Впоследствие те образували ядрото на населението на Финикия и му предали страстта към мореплаването и търговията.

Цемарей и Химафей

Цемареите и химафеите са две твърде малко известни народности. Смята се, че първите са дали името си на Симри – град в Северна Финикия, чиито развалини и до днес са известни под названието Сумра. По същия начин и името Химафей, по всяка вероятност, е преминало върху град Хаммани-Рабба, разположен на река Оронт, близо до Дамаск. У гърците той се наричал Епифания, а в ново време е известен с древното име Хама.

По-сетне  племена ханаамските се пръснаха

Тоест под влияние на взаимно смесване, завоевания и последователни преселения те многократно променяли своите топографски граници. Поради това не само е изключително трудно, но и практически невъзможно да се установи твърдо тяхното местоживеене.

След като посочва причината, поради която е трудно да се определи местоживеенето на всяко от ханаанските племена, библейският автор дава указание от по-общ характер, т.е. определя границите на цялата ханаанска територия.

На север такава граница бил град Сидон, а на юг – Газа и Герара, град, намирал се между Кадес и Сур, в южната страна (Бит. 20:1).

За западна граница служели градовете Содом, Гомор, Адма и Цевоим, които заедно с пропуснатия тук Сигор съставлявали т.нар. Петоградие. На мястото им впоследствие се образувало Мъртво море (Бит. 14:2, 8).

Накрая, източна граница бил град Лаша, под който повечето тълкуватели разбират града, известен у гърците под името Калирое, „извор на красотата“, заради лековитите води на неговия горещ серен извор.

Така поселищата на хамитите обхващат всички морски брегове на днешна Персия, Персийския залив, Арабия, Червено море по африканския бряг и Средиземно море в Африка и Сирия.

Общо заключение на генеалогията на хамитите, чийто смисъл беше разкрит от нас по-горе (Бит. 10:5).

Оттук започва най-важната от библейска гледна точка генеалогия на семитите, сред които произлязъл и избраният от Бога еврейски народ, получил своето име от Евер – нещо, което библейският автор не пропуска да отбележи тук.

Елам

В клинописните паметници на Асирия тази страна е известна под името leamtu, което означава „планинска“ страна. Впоследствие тя започнала да се нарича Сузин или Сузан, откъдето произлязло и названието Сузиана. В тази последната се е запазил цял ред местности със семитски имена, откъдето с основание се заключава, че в древна Сузиана, или Елам, семитският елемент някога е бил господстващ.

Асур

Този потомък на Сим бил родоначалник на асирийците, един от най-знаменитите народи на древния Изток. Той обитавал източната страна на средното течение на река Тигър, между Армения, Сузиана и Мидия, и говорел, както сега е точно установено, на семитско наречие, доста близко до еврейския език. Както видяхме по-горе, в Асирия много рано било извършено нахлуване на кушитите (Бит. 10:11), с което се обяснява обстоятелството, че цялата цивилизация и култура на асирийската монархия стои в несъмнено родство с халдейско-вавилонската цивилизация.

Арфаксад

Един от преките праотци на еврейския народ. Въз основа на клинописните надписи Шрадер и други учени смятат, че това име означава народ, „съседен на халдеите“ (arp-kasad), и посочват местоживеенето му в южната, приморска част на долината на Ефрат, чиято главна резиденция бил град Ур Халдейски, днешният Мугейр.

Луд

Следвайки Йосиф Флавий, тук се разбира населението на малоазийската провинция Лидия с нейния главен град Сарди. Но предвид това, че в класическата епоха населението на Лидия е било по-скоро от арийски, отколкото от семитски произход, учените предполагат, че семитите са населявали тази провинция само в най-дълбока древност, а впоследствие са я отстъпили на арийците. Тази постепенна замяна на едно население с друго се извършвала главно в епохата на асирийските царе, в чиито анали могат да се намерят някои намеци за нея.

Арам

В клинописната литература е известен под формите Араму, Аруму, Ариму и обозначавал страните, разположени по бреговете на Тигър и Ефрат, с изключение на Вавилон. Египтяните наричали областта между Ефрат и Хабор Нагараина, откъдето произлязло и библейското обозначение на Месопотамия като Арам-Нагараина. В тази област се намирали редица различни държави, поради което и в Библията срещаме различни съчетания на това название: Арам-Сова, Арам-Дамаск, Арам-Рехов и др.

Всички тези имена принадлежат към числото на малко известните. Относно първото обаче с доста голяма достоверност се предполага, че то е дало името си на страната Уц, откъдето впоследствие произлязъл Йов (Иов 1:1), и която била разположена югоизточно от Палестина, по пътя към Арабската пустиня, по-късната Трахонитида (срв. Йосиф Флавий, Юдейски древности 1:6, 4).

Относно Хул мненията се различават: Йосиф Флавий го поставя изобщо в Армения; Бохарт го отъждествява с онази част на Армения, която носела названието Холоботена, т.е. „домът на Хул“, Хул-Битан; Делич вижда тук указание за сирийската Хилата Морфи при Хуле, недалеч от изворите на река Йордан, и т.н.

За последните две народности – Гетер и Маш, почти нищо не е известно, освен ако не се вземе предвид догадката на Бохарт, подкрепена и от митрополит Филарет, че Маш или Мас е дал името си на планината Масий в Армения.

Думите, поставени в скоби, са пропуснати в еврейския текст; но те се намират в най-древните и най-авторитетни гръцки ръкописи, в евангелското родословие на Господ Иисус Христос (Лука 3:36), както и в съчиненията на Йосиф Флавий и Мовсес Хоренаци.

Сала роди Евер

Това е същият патриарх, чието име впоследствие било възприето от богоизбрания еврейски народ. Само по себе си това име означава човек, преминал през река, и следователно съдържа мисълта за преселването на този патриарх отвъд някаква река, вероятно река Ефрат. Думата עברי (ibri, „евреин“) в Бит. 14:13 в превода на Седемдесетте е предадена чрез ὁ περάτης, „пришелец“, „човек отвъд реката“ или „преминал през тази река“.

Фалек

Според четенето на еврейския текст това име трябва да има формата Пелег, което означава разделение или разклонение. За какво именно разделение се говори тук обаче не е съвсем ясно. Поради това едни виждат тук указание за вавилонското разселване на народите (Розенмюлер, Кейл, Ланге), а други – за отделянето от страна на битиеписеца на онова разклонение от семитите, което имало най-близко отношение към богоизбрания народ.

Името на брат му – Иоктан

Той бил родоначалник на цял ред номадски племена, населявали Арабския полуостров, начело с иектанидите. По всяка вероятност това вече е било вторично население на Арабия, заселило се на мястото на първоначално обитавалите там хамити, които били принудени да търсят нови места за живот главно в пределите на Африка.

В този раздел е даден доста подробен списък на главните арабски племена, повечето от които могат да бъдат посочени само предположително.

Така Алмодад се отъждествява с арабската област Йемен; Шалеф – със Салапений у Птолемей, разположен в Долна Арабия; Хацармавет – с Хадрамаут в югоизточна Арабия; Иерах – с досега съществуващото арабско племе Бне-Гилал, което, също както и Иерах, указва връзка с луната и означава именно „деца на луната“.

Местоживеенето на първия от тях, може би, е от нос Хадорам при Персийския залив. Узал смятат, че може да се разпознае в съвременния град Сана в Йемен, който в древността носел названието Аузура и откъдето произлизала особена благовонна маз – азурската мирра. Дикла се извежда от думата дикал, която означава „палма“; оттук – Щастлива Арабия, като главно място на нейното разпространение.

Тези сабеи-семити трябва да се различават от савеите-хамити (Бит. 10:7). Те били търговски народ от приморската област на Арабия и имали за своя столица град Мариаба.

Офир

Няма основания тук да се вижда Индия, известна в древността под това име; по всяка вероятност се има предвид някое от югозападните пристанища на Арабия, което е водело търговия с Индия и е било като нейна търговска колония, например Аден.

Хавила и Иовав

Първото име вероятно означава северната област на Йемен, а второто на арабски означава „пустиня“ и може да служи като указание за Неджд.

Под първата от тези граници се разбира съвременната пустиня Месалик, съседна на Ирак-Араби, а под втората, планинската страна Михра, където се издига планината Дзафар, или според съвременното произношение – Джебел-Шеджир.