Истината често спира злите намерения, но никога не ги поправя. Това е особено вярно за онези хора, които грешат умишлено, а не поради незнание. Така, например, първосвещениците не успяха да уплашат Господа, когато Го питаха: „С каква власт вършиш това? И кой Ти е дал тази власт?“ (Мат. 21:23).

Но когато смисълът на притчите Му ги смути, те сами произнесоха осъждението си, като казаха: „Злодеите ще предаде на зла смърт“ (Мат. 21:41). И понеже никой не свидетелстваше против тях, значи собствената им съвест ги принуди да кажат това.

Но ясно е, че не страхът от греха е докоснал съвестта им. И не мисълта за свобода от греха ги е въздържала. Тогава какво? “Тогава фарисеите отидоха и се наговориха как да Го уловят на дума”.

Ако някой се опита да препречи течението на водата, водата ще пробие преградата и ще си намери нов път в друга посока. По същия начин и злият умисъл на тези хора, спрян на едно място, започва да търси друг изход.

Фарисеите, замисляйки да уловят Христа, не водят при Него Божии слуги, нито истински вярващи хора, а езичници — иродиани. Какъв бил замисълът им, такива били и изпратените. А кой друг би могъл да крои заговор срещу Христа, ако не дяволът – противникът на Христа?

Първосвещениците разсъждавали помежду си така: “Ако само ние отидем и Го попитаме, и дори ако Той каже, че не трябва да се плаща данък на кесаря, никой няма да ни повярва, защото е ясно, че говорим против Него, а всички знаят, че сме Негови врагове.” Затова се съюзили с иродианите.

Свидетелството на враговете, дори да е вярно, се приема с подозрение. Затова не искали сами да питат Христа – понеже поради своята явна враждебност будели подозрение у Него и не можели да се приближат без да го усилят.

Явният враг е по-добър от престорения приятел. С първия, понеже се страхуваш от него, по-лесно се справяш; вторият, понеже не е разкрит, може да надделее.

И тъй, те изпратили своите ученици – като хора, за които се знае по-малко и които затова будят по-малко подозрение, за да могат тайно и по-лесно да измамят Христа. Или, ако бъдат разобличени, да изпитат по-малко срам пред Него.

PG 56:866-67

Образът Божий не е отпечатан в златото, а се отразява в хората. Монетата на кесаря е злато,
а Божията – човекът. Кесарят е разпознаваем чрез своите монети, а Бог се разпознава чрез човека. И тъй, отдавайте кесарю имуществото си, но оставете на Бога невинността на съвестта си, където човек съзерцава Бога.

Образът на кесаря е създаден от ръката на майстор, и тя е оставила надпис, който може да изчезне. Но Божият образ в човека е изписан с Божествената ръка чрез десет живи изречения. Кои са те? Пет телесни и пет духовни, чрез които виждаме и разбираме какво е полезно за човека като образ Божий.

И тъй, нека винаги връщаме на Бога Неговия образ незапетнен – не изпълнен с надменна гордост, не развален от злобата на гнева, не подпален от пламъците на алчността, не отдаден на съблазните на чревоугодието, не заразен от двуличието на лицемерието, не опетнен от мерзостта на разкоша, не страдащ от лекомислието на самонадеяността, не подвластен на безумието на пиянството, не отхвърлен поради раздор в любовта между ближните,
не поразен от язвата на клеветата, не въвлечен в празнословие.

Напротив, нека го върнем чист – чрез любовта, несъмнен – чрез вярата и надеждата, укрепнал – чрез добродетелното търпение, мирен – чрез смирението, прекрасен – чрез целомъдрието, трезвен – чрез въздържанието, щастлив – чрез безметежието, щедър – чрез гостоприемството.

С такива надписи Бог е украсил Своите монети, не с удари на чук и наковалня, а със Своето първоначално воление. Кесарят изисква своя образ върху всяка монета, а Бог избра човека, когото Сам сътвори, за да отразява Неговата слава.

PG 56:867-68

В кой ден се случи това? В деня, когато фарисеите се оттеглиха, а садукеите се приближиха. Когато садукеите си тръгнаха, фарисеите отново дойдоха. Само един ден, а толкова много сблъсъци. Те идваха при Него отново и отново с цел някой от тях да успее да Го улови в думите Му, или ако не могат да Го надвият със сила и мъдрост, поне чрез честото си натрапване да внесат смут в чувствата Му. Както сред множество врагове понякога се намира един храбър боец, така и те, неспособни поотделно да Го победят, се събират всички около Него, за да Го принудят да отстъпи – ако не със сила, то с мнозинство.

PG 56:868

Той напомни за ересите на садукеите, които твърдели, че няма възкресение на мъртвите. От всичко, което Му беше представено, Той счете за най-необходимо да разруши именно тази заблуда. Защото във всичко — във всяко човешко дело, независимо дали е телесно или духовно — движещата сила е надеждата за бъдеща награда. Земеделецът оре с надеждата да прибере реколта. Воинът се сражава с надежда да победи. Ако вече в този свят е толкова трудно да се служи на святостта, то кой би имал сили да се подвизава ежедневно, ако не е вдъхновен от надеждата за възкресение? Премахнеш ли тази надежда, цялата основа на религиозния живот се разрушава. А нима садукеите вярваха, че има брак след смъртта? Разбира се, че не! Как биха могли да вярват в брак след смъртта, след като самото възкресение отричаха? И все пак, в защита на своето заблуждение, те мислеха, че са намерили най-убедителния аргумент, разсъждавайки така помежду си: „Невъзможно е жената, която е била съпруга на седем братя, да бъде съпруга само на един от тях — или пък на всичките едновременно. Следователно възкресение не може да има.“

PG 56:869

Глупци! Те сравняват бъдещия век с настоящия. Но в този наш свят ние умираме – и умираме, защото се раждаме. Именно затова вземаме съпруги – за да може това, което се губи чрез смъртта, да се възстановява чрез раждането. Премахни необходимостта от смърт – и нуждата от раждане ще изчезне. А щом няма нужда от раждане, няма и смисъл от брак. Защото този свят е плътски, а онзи – духовен. Както душата в този свят е странник, така и плътта в онзи свят ще бъде чужда. В нашия свят душата е подчинена на плътта, тоест на човешките страсти, а в онзи свят плътта ще бъде подчинена на духа. Всяко нещо е най-силно там, където е неговият дом – там то господства. И така, ако душата, колкото и силна да е, може да бъде ограничена в този несъвършен свят и да се подчини на земната плът дотолкова, че почти не може да се развива в своята истинска духовна същност, то колко повече в онзи свят слабата и нищожна плът ще бъде покорна на достолепната и могъща душа, вече неспособна да я въвлече в плътското и да действа по своята стара природа.

PG 56:869.

Ако Авраам, Исаак и Яков, умирайки, бяха престанали да съществуват завинаги, то никога нямаше да се говори за Бога
като за техния Бог – т.е. за Бога на онези, които вече не съществуват. Както видяхме в предишното
разглеждане, Иисус приема предложението на измамника, изследва причините, след това привежда убедителни
доказателства и дава отговор, дори когато самият въпрос изглежда абсурден. Ние трябва да следваме Христос в Неговата аргументация – ясно и подредено.

В разговора със садукеите, поради това, че те не знаят дори себе си, Той първо привежда разумен довод чрез аналогия: Защото при възкресението нито се женят, нито се омъжват, а пребъдват като Божи ангели на небесата, а след това и доводи от авторитета на Писанието: Аз съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов.

Така и ние трябва да използваме както доводите на разума, така и авторитета на Писанието, когато беседваме с хора, които изопачават истината.

Но от който и източник да произхожда доводът за участниците
в разговора, ние най-напред трябва да изложим собствената си аргументация, а след това да я подкрепим с признати авторитети. Тоест, ние се стремим да убедим слушателя
първо чрез разумни доводи, а след това да ги потвърдим с авторитетно свидетелство.

Но нашата задача не е просто да убедим измамника, а да научим този, който търси истината.

Сред склонните към измама хора често се случва, че дори разбирайки довода, те не се съгласяват с него.

А за честно търсещите истината е достатъчно само да им се обяснят основанията – те ще разберат и усвоят смисъла
и няма да го отрекат. И това означава, че такива хора въз основа на чутите аргументи са способни да стигнат до вярата.

PG 56:871.

Те се събраха заедно – опитвайки се да надделеят над Него с брой, понеже с разум и доводи не можеха да Го победят. Пред истината те разкриха своята голота, затова сега се опитват да надделеят като тълпа. Размишляваха помежду си така: „Един ще говори от името на всички, а всички ще говорят от името на един; ако един победи, ще изглежда, че всички сме победители. А ако бъде победен, ще изглежда, че е победен само той.“ О, фарисеи, които мислите и действате само заради мнението на хората! Първо — като дойдете заедно като едно цяло, ще бъдете победени всички чрез Един. Нима не разбирате, че ако един от вас бъде посрамен, това означава поражение за всички ви? Нима съвестта ви не ви казва, че тя самата е в смут? Но лесно се утешава човек с нечиста съвест, считайки, че другите не знаят за това.

Юдеите, смятайки Христос за обикновен човек, Го изкушаваха, и не биха постъпили така, ако вярваха, че Той е Божият Син. Тогава Иисус реши да им покаже, че познава измамливостта на сърцата им и че Онзи, когото те се опитваха да изкушават, не беше просто човек, а Бог, Когото е невъзможно да се изкуши. Той не можеше направо да каже истината за Себе Си, но и не можеше да мълчи: не можеше да я каже, защото юдеите, намирайки още по-голям повод за богохулство, биха изпаднали в пълно безумие; но и да премълчи истината не можеше Онзи, Който бе дошъл, за да я възвести.

Затова Той им задава такъв въпрос, че самият въпрос, още преди Той да произнесе отговора, да им покаже, че Той не е човек, а Бог: “Как тогава Давид, по вдъхновение, Го нарича Господ?” Може ли да бъде Господ този, който тепърва ще се роди от неговия род?

Смятам, че с този въпрос Той се обръщаше не само към фарисеите, но и към еретиците. Защото по плът Той беше син на Давид, но по Своята божествена природа Той беше негов Господ.

PG 56:875.