Седейки върху ослица и младото ѝ осле, Той влезе в храма и с това обедини езичниците с юдеите. Но, пророчески знаейки, че юдеите, поради своята поквареност, ще говорят против влизането на Христос в храма, Той предсказа, че чрез този знак юдеите ще разпознаят своя Цар: “Ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал ослица и младо осле, син на подяремна.“ (Зах. 9:9)

Изразът „ето“ е указание – знак за насочване на вниманието. Тоест не просто гледайте своя Цар, но размишлявайте за всичко с духовен разум. Осмисляйте делата на Неговите добродетели, а не само външните им проявления.

Защото ако разглеждате само външното, по силата на човешката природа ще останете разочаровани. Но ако гледате на Неговите дела, тогава ще бъдете спасени чрез Божията сила.

А ето, пророкът, живял много преди това, с духовното си зрение видя Онзи, Който още не беше роден, и изрече „ето“, за да покаже, че Този, за Когото говореше, съществуваше още преди да се роди. Затова вие, юдеи, когато Го виждате в храма, не бъдете надменни спрямо Него, не казвайте: „Кажи ни, с каква власт вършиш това?“ „Кой Ти даде тази власт?“ (Лука 20:2) А напротив: „Ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък.“ 

Не размишлявайте с каква власт Той върши тези неща, а разгледайте дали може да ги върши. Вярвайте и не Го изпитвайте. „Ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък.“

Не казвайте: „Нямаме друг цар, освен кесаря.“ (Йоан 19:15), а по-скоро: „Ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал ослица и младо осле, син на подяремна.“

Ако разбираш, Той идва при тебе. Ако не разбираш, Той идва против тебе.

Дрехите – това са Божественото учение и духовната благодат. Защото, както срамът на голотата се покрива с дреха,
така и злото на нашата плът се покрива с благодатта. „Бяхме по природа чеда на гнева, както и останалите.“ (Еф. 2:3) Ето защо и Адам по-късно видя своята голота като грешник и я прикри със смокинови листа – тоест с изискванията на суровия закон.

Ако колоната, която в храма е поставена правилно, под натиска на тежестта става още по-здрава, то неправилно поставената колона под тежестта само се отклонява от центъра.

Така е и със сърцето на човека: ако е праведно, то се усъвършенства в мъдростта, когато вижда добрите дела на праведника или чува за тях. Но ако е покварено, виждайки или чувайки за делата на праведния, не само че не укрепва, а пламва в още по-голяма завист и става още по-зло.

Ето и първосвещениците, като виждаха как Христос изцелява болните и как децата Го славят, не само че не започнаха да вярват, но още повече се ожесточиха срещу Него, казвайки: „Чуваш ли какво казват те?“ А Иисус им отговори: „Да! Никога ли не сте чели: ‘От устата на младенци и кърмачета Ти устрои хвала’?“ (Пс. 8:3).

Сякаш Той казва: „Моя ли е вината, че децата Ми въздават хвала? А дали е Моя вина, че пророкът предсказа това преди хиляди години?“

PG 56:842-43.

Ако си спомним как в Евангелието по-горе се казва, че народът, който вървеше напред и Го съпровождаше, възклицаваше (Мат. 21:9), ще разберем, че те са наречени „младенци“ не поради възрастта си, а поради простотата на сърцата им. Истинските младенци и кърмачета не могат нито да разбират, нито да възхваляват.

По същия начин те са наречени и „кърмачета“, защото възклицанията им произтичаха от радостта от Христовите чудеса – така, както децата се радват на сладостта на млякото. Както е писано: „Не смирих ли и не успокоих душата си, като дете, отнето от гърдите на майка си? Душата ми бе в мен като дете, отнето от гърди“ (Пс. 130:2).

Млякото символизира проявлението на чудесата, а хлябът – учението за съвършената праведност, както казва апостолът: „И речта ми, и проповедта ми не бяха в убедителни думи на човешка мъдрост, а в явление на Дух и сила“ (1 Кор. 2:4).

И още: „И аз не можах да говоря с вас, братя, като с духовни, но като с плътски, като с младенци в Христа. Храних ви с мляко, а не с твърда храна, защото още не бяхте в състояние да я приемете“ (1 Кор. 3:1-2).

Всяко встъпване във вярата, тоест началото на учението, се нарича „мляко“, защото може да бъде усвоено без напрегнато дъвчене и защото е сладко на вкус, както млякото.

Също и чудесата не изискват големи усилия от тези, които стават техни свидетели. Чудесата поразяват гледащите и сякаш ги канят да повярват.

Хлябът, напротив, означава самото учение за по-съвършената праведност, което никой не може да усвои без голямо усърдие на ума в осмислянето на духовните дела. Защото всеки, който слуша за него, трябва да го размишлява вътре в себе си – като че ли да го сдъвче с духовните си зъби.

PG 56:842-43.

Смокинята представлява синагога, защото, подобно на множеството семена, намиращи се под обвивката на смокинята, в един дом – синагогата – обитава множество вярващи, както е написано: „Бог прави така, че те
единодушно да обитават в един дом“ (Пс. 67:7, “Бог въвежда в дом самотните”, според бълг. син. превод).

Обърни внимание на това, как листата на смокинята наподобяват човешки ръце. Зеленината на листата е подобна на проявата на святост сред хората, които говорят религиозни думи, но нямат плода на добрите дела. И ако човекът е религиозен и счита себе си за Божи, но не върши делата на праведността, той е само дърво, което дава листа, но не и плод, за което говори апостолът.

PG 56:844-45.

Благодатта на вярата дава Бог, но я отглеждат и укрепват самите хора. А вярата след това предпазва от зло и приобщава към добрите дела. Колкото повече се въздържаш от злото и следваш доброто, толкова повече укрепваш своята вяра. Но колкото по-малко се въздържаш от злото и колкото повече пренебрегваш добрите дела, толкова по-слаба става твоята вяра.

PG56:846-47.

Знаейки тяхното непоправимо зло, Господ им зададе изключително мъдър въпрос – не за да го разберат и да му отговорят, а за да не Му пречат с по-нататъшни разпитвания, защото Той заповяда: „Не давайте светинята на псетата“ (Мат. 7:6), и не трябваше да престъпва това, което Сам бе заповядал. Нямаше да им бъде от полза дори ако Той им бе отговорил направо, защото волята, която пребивава в мрак, не може да различи онова, което принадлежи на светлината. Каква полза има да показваш нещо прекрасно на слепец? Духовната слепота е зло в сърцето. Както слепият не може да съзре великолепието на светлината, така и злият човек не е способен да разбере тайните на благочестието.

Така, както опитният ловец, желаейки да улови звяр, подбира място, където да изкопае яма, а до нея опъва мрежа, за да може плячката, бягайки, или да попадне в мрежата, или да падне в ямата – така и Господ постави клопка, като зададе на първосвещениците и старейшините един прост въпрос. Ако те бяха признали, че Йоан е дошъл от небето, Той щеше да им каже: „Защо тогава не му повярвахте?“ А ако бяха отговорили, че Йоан е от света, щяха да се окажат в опасност да бъдат убити с камъни от народа – като че ли, опитвайки се да избягат, да паднат в ямата.

Господ постъпи по същия начин с дявола, който цитираше против Него свещените текстове, без да ги разбира: „Ще заповяда на ангелите Си за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би да препънеш о камък ногата Си“ (Мат. 4:6; Пс. 90:11-12). Но Господ не му каза: „Писанието означава нещо друго“, а го остави в неведение и му даде по-ясен отговор, за да сдържи неговата дързост, без да разкрива пророческата тайна.

PG 56:848.

Той не каза: „И Аз не зная“. А като че ли им казваше: „Вие знаете, защото сте хора, но отричате, защото сте зли; и Аз зная, защото съм Бог, но и Аз няма да ви кажа, защото не сте достойни“.

Лъжците, ако няма кого да измамят, ще започнат да лъжат самите себе си. Така и истината – ако не намери кого да спаси, тя няма да пострада.

PG 56:848.

Работата в лозето означава вършене на дела на праведност. По-горе вече казахме, че лозето е самата праведност, която Бог е посадил в самата природа на всички хора, но особено в Писанията на юдеите. Всяка лоза в лозето представлява различни видове праведност, така че всеки човек, според своите лични добродетели, произвежда повече или по-малко лозови насаждения. Аз, наистина, не познавам човек, който сам да може да създаде цяло лозе.

Кой друг, ако не Бог, създаде всички хора, като ги обичаше с бащинско чувство. Бог, Който предпочете да бъде обичан като Отец, вместо да всява страх като Господар, макар че по самата Си природа беше Господ?

Ето защо в началото на заповедите на Закона Той не каза: „И бой се от Господа, твоя Бог, с цялото си сърце“, а каза: „И обичай Господа, твоя Бог, с цялото си сърце“ (Втор. 6:5). Защото да лишиш хората от любов е характерно за господството, но не и за бащинството.

От двамата синове в тази притча по-големият символизира езичниците, защото те произлизат от своя баща Ной. По-малкият син символизира юдеите, произхождащи от Авраам. Като се обърна към първия, Господ каза: „Сине! Иди днес, работи в моето лозе“. „Днес“ се отнася за настоящия век. А как се обръщаше към Своите синове? Не лице в лице, като човек, а направо в сърцето, като Бог. Човекът само изпраща думи към ухото, а Бог влага разбиране в разума.

PG 56:849.

Но той отговори: „Не искам“. По какъв начин го каза? В мислите си, защото ако някой, притежавайки разум да различава доброто от злото, остави доброто, за да последва злото, то той сякаш в сърцето си казва на Господа: „Не искам“. Това „не искам“ е насочено срещу разума, който сам Бог е дал на човека. И докато човек не каже в сърцето си „не искам“, той не може и да съгреши, както казва пророкът: „Беззаконието на нечестивия ми говори в сърцето“ (Пс. 35:2).

Езичниците, които от самото начало оставиха Бога и Неговата праведност, обръщайки се към идолите и живота в грях, сякаш в мислите си казваха: „Ние няма да изпълняваме Твоята правда, знаем своята“.

PG56:849-50.

И като се обърна към другия, му каза същото. Този отговори: „Отивам, господарю“, но не отиде. Когато народът на юдеите, представен тук чрез по-младия син, беше запитан от Моисей и Йоан Кръстител – сякаш сам Бог говореше чрез тях, – те обещаха да изпълнят всичко, което Господ заповяда. Но след това се отрекоха и излъгаха Бога, както беше предсказал пророкът: „Чуждите синове ме излъгаха“ (Пс. 17:46).

„Кой от двамата изпълни волята на бащата?“ – питат те. „Първият“ – отговарят Му. Виж как те, увлечени от истината на притчата, сами обръщат смисъла ѝ срещу себе си, когато посочват първия син – този, който представлява езичниците – като изпълнил волята на Отца.

По-добре е да изпълняваш Божията праведност без обещание, отколкото да обещаеш и да не изпълниш обещаното.

Вие сте свещенослужителите, познаващи заповедите на Писанията, водачите на народа – именно вие трябваше първи да повярвате в Христос и с това да послужите за пример на народа. Но вие не само че не повярвахте, а и когато видяхте, че в Него повярваха митарите и блудниците, не се засрамвахте и не се покаяхте. Митарите и блудниците, от които никой не очакваше това, наистина повярваха, а вие, които се преструвахте, че изпълнявате всяка заповед, останахте в упоритото си безсрамие, отказвайки да се покаете и да повярвате, или поне да последвате примера на онези, на които самите вие би трябвало да служите за пример.

Нима бяхте по-безгрешни от онези, които повярваха в Него? Дали това ви оправдава, че не повярвахте в Христос? Не – вие не повярвахте, защото презряхте Бога, защото сте надменни, суетни, с жестоки сърца, защото нито искате да водите другите към вяра, нито самите вие да вървите по този път.

Наистина голям е срамът за свещениците и цялото духовенство, когато миряните показват повече вяра и повече праведност от тях.

Думите на Господа могат да се преформулират така: „Дори и Йоан да не беше дошъл при вас по пътя на праведността, а само да беше проповядвал кръщение на покаяние, вие пак трябваше да му повярвате – като свещенослужители и мъдреци, които не съдят по външен вид, а по дела. Ако не като на праведник, то поне като на човек, който говори истината. Какво значение има начинът на живот на проповедника за неговия слушател? Ако той живее порочно, той сам ще бъде осъден; но ако учи на добро – полза от това има за всички, които го слушат. Но Йоан дойде при вас именно по пътя на праведността – толкова явно, че неговото образцово поведение и ангелоподобен живот поразиха дори сърцата на митарите и блудниците, така че със страх и трепет те се обърнаха към вярата. А вашите сърца той не докосна. Сега разбирате защо митарите и блудниците по право ви изпреварват в Царството Божие?“

Христос е наречен Камък по две причини. Първо – за вярващите в Него Той е здрава основа, и онези, които стоят върху нея, няма да станат жертва на измамни козни и няма да се поколебаят под натиска на гоненията. Второ – Христос е наречен Камък, защото нечестивците се разбиват напълно о този Камък. Както всяко нещо, което се удари в камък, се разбива, без да нанесе вреда на самия камък, така и всеки, който се опълчи срещу християнството, ще се разбие сам, без да може да го повреди. В този смисъл Христос е великият Камък.

„Всеки, който падне върху този камък, ще се разбие, а върху когото падне той, ще го смаже“ (Лука 20:18). Едно е да бъдеш разбит, съвсем друго – да бъдеш смачкан, защото при разбиването остават части, а това, което е смачкано, става на прах, от който вече нищо не може да се направи.

Ако някой падне върху Камъка, не камъкът го разбива – той сам се разбива в него. И затова това, което пада върху камъка, се разбива не толкова заради твърдостта на камъка, колкото според силата на самото падане.

Човек, извършил голям грях, е готов да извърши и още по-голям, защото вече не храни надежда в Бога, както е казано при Соломон: „С идването на нечестивия идва и презрението“ (Притчи 18:3). Както болен човек, докато страданията му са тежки, все още се надява на изцеление и се въздържа от вредна храна, така и човек, който осъзнава, че е неизлечим, няма да се ограничава.

Също и човек, който греши умерено, още се надява на спасение и се въздържа, доколкото може, от нови грехове. Но ако поради тежестта на извършените грехове изгуби надежда, вече няма да се съмнява, че е свързан със съда Божий. Жалък неук човек! Както има степени на наказание за злото – и всеки получава дължимото според тежестта на извършеното зло – така има и степени на слава за доброто, когато всеки се удостоява със слава, съразмерна на делата му.

Първосвещениците от Стария Завет, които вече бяха загубили надежда в Бога, понеже се бяха изпълнили с всякакво зло, вдигнаха ръка срещу Самия Бог (понеже знаеха, че Христос е Син Божий) и вече не се въздържаха от злото.

Струва ли ти се това удивително? Всеки зъл човек, когато приложи волята си, вдига ръка срещу Бога и Го убива. Който не се спира да предизвика Божия гняв, тъпче Неговите заповеди, презира Неговото име, хули Го, роптае против Бога, с недоволно лице гледа към небето, с гняв сочи към Него – ако можеше, би Го убил, за да може да греши безнаказано.