“Прилича на стопанин”. Всеки, който поверява лозе на друг за работа, го прави не толкова заради другия, колкото за своя собствена полза. Бог обаче, като ни даде Своята праведност, за да я възприемем, не го направи за Своя изгода, а за нашата полза.

Бог не се нуждае от нашия труд, но ние, вършейки дела на праведността, можем да живеем чрез тях.

Стопанинът на лозето, като го е поверил на друг за своя изгода, очаква да го получи обратно в същото състояние, в което го е дал. Как тогава Бог да не очаква от нас да Му върнем праведността в онова неопетнено състояние, в което я е създал в нас?

А щом ни е дал тази праведност не за Своя полза, а за нашето спасение, трябва да разберем, че сме наети като работници. А ако сме наети като работници, тогава трябва да знаем нашите задачи, защото няма нает работник без задължения. Делата ни са делата на праведността – не да обработваме собствените си ниви и лозя; не да трупаме богатства и да търсим почести, а да бъдем полезни на ближните си.

И макар че можем да вършим тези неща, без да съгрешаваме, те не са нашата основна задача, а просто обикновени земни занимания. Никой не наема работник, само за да го нахрани. Така и Христос ни призова не само да се грижим за своята лична изгода, но и да вършим онова, което е за Божия слава. Наемният работник, който работи само за да напълни стомаха си, безцелно се разхожда из дома.

Така и ние – ако се грижим само за собствената си полза, живеем безцелно на земята. Подобно на наемния работник, който първо гледа работата, а после заплатата, така и ние, работниците на Христос, трябва първо да гледаме онова, което е за Божия слава и за полза на нашите ближни, и едва след това – за собствената си изгода.

PG 56:817-818.

“Да наеме работници на лозето си.” Но какво е това лозе на Бога? Не са хората, защото на друго място хората са наречени лозари.

Това лозе е праведността, а в него са насадени като лози различни добродетели – например: кротост, целомъдрие, търпение, великодушие и безброй други добри качества, които като цяло наричаме добродетели. Затова нека обърнем внимание с какво усърдие трябва да се грижим за небесното лозе.

Адам беше поставен в рая, за да го обработва и да се ползва от него, но той го отхвърли и бе изгонен. А ние сме поставени тук, за да обработваме праведността; и ако я пренебрегнем, ще бъдем изгонени, както бяха изгонени юдеите, за които е написано: “Прибави беззаконие към беззаконието им, и да не влязат в Твоята правда” (Пс. 68:28).

Падането на предходните е предупреждение за тези, които идват след тях. А ако и ние, идващите след тях, паднем, тогава онези, които първи са паднали, заслужават повече прошка, отколкото ние, които вече сме били предупредени.

Наемният работник в лозето, ако занемари работата си, не само че няма да получи наградата си, но и ще бъде осъден за опустошението на лозето. Така и ние, ако пренебрегнем поверената ни праведност, не само че няма да получим награда, но и ще бъдем обвинени в нейното унищожение.

Защото лозето на Бога не е извън нас – то е насадено в самите нас.

Всеки, който върши грях, разрушава праведността на Бога в себе си; а всеки, който върши добри дела, я отглежда и укрепва в себе си.

Възжеланата праведност Божия в нас ражда грозд, тоест Христос, защото онези, които вършат делата на праведността, изобразяват в себе си Христос, както е писано: “Деца мои, за които отново съм в родилни болки, докле се изобрази Христос във вас” (Гал. 4:19).

PG 56:817-818.

И както наемният работник прекарва целия ден в труд за своя господар, като отделя само един час за храна, така и ние трябва всеки час от живота си да прекарваме в труд за Божия слава, а само малка част да отделяме за нашите земни нужди.

И както наемният работник се срамува да влезе в дома и да поиска хляб в онзи ден, в който не е работил, как тогава ти няма да се засрамиш да влезеш в Църквата и да застанеш пред Божия взор, когато в Неговите очи не си сторил никакво добро?

Апостолът свидетелства, че част от дванадесетия час вече е изминала, защото казва: “Сега спасението е по-близо до нас, отколкото когато повярвахме” (Рим. 13:11). Това беше единадесетият час.

А сега, в наше време, дванадесетият час още не е приключил, но несъмнено остава малко. Ние се намираме в дванадесетия час.

PG 56:818.

И така, макар множество вярващи да следваха Христос по пътя, Той отдели само дванадесетте Си ученици и само на тях разкри тайната на Своята смърт. Защото най-скъпоценните съкровища винаги се поставят в най-красивите съдове.

С Него имаше много мъже, но те бяха отслабени от неукрепналата си вяра. Имаше и много жени, които, макар да бяха силни във вярата, бяха по природа по-слаби.

Ако те бяха чули, че Христос влиза в Йерусалим, за да приеме смъртта, мъжете биха се смутили заради слабостта на вярата си, а жените – поради крехкостта на своята природа.

Защото по природа женската душа е по-мека, и в подобна ситуация жената бързо би се предала на сълзи.

Не бива да забравяме, че дори апостол Петър, чувайки за Христовата смърт, се натъжи и не се побоя да смъмри Самия Господ: „Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Теб!“ (Мат. 16:22). Ако тогава Петър се смути толкова от мисълта за смъртта на Христос, кой ли би имал достатъчно вяра, за да понесе горчивината на такова велико зло?

Ако непоклатимата скала едва не се разклати, как тогава земята би могла да устои на бурята?

PG 56:823.

Защо Той предсказва тайната на Своите страдания?
Защото всяка неочаквана беда, която внезапно сполети човек, изглежда безнадеждна и непоносима. Но когато предварително се подготвим за нея и тя дойде очаквана, я понасяме по-леко, отколкото ако ни застигне внезапно.

Иисус възвестява на учениците Си за Своята предстояща смърт, за да могат, когато дойде денят на страданието, да бъдат готови за случващото се, тъй като вече са били предупредени, че това трябва да стане.

И ако дори апостолите, които бяха предупредени за Неговата бъдеща смърт, все пак се смутиха и Го изоставиха, когато Го хванаха – колко повече биха се съблазнили, ако не бяха предупредени?

“Ето, ние възлизаме в Йерусалим”. Това е начин на изразяване, който призовава човек да запечата в сърцето си онова, което вече му е било предварително открито. Сякаш Христос казва: „Ето, вече за трети път ви възвестявам тайната на Моите Страдания.“ Повтаряйки това отново и отново, Той го запечатва още по-дълбоко в техните мисли.

PG 56:823.

“Те Му отговарят: можем”. 

Те направиха това не толкова от дързост, колкото поради незнание за предстоящите изпитания. За този, който не знае, дори войната може да изглежда желана; за неопитния, дори изпитанието на смъртта може да изглежда леко.

Ако дори Господ, вървейки към изпитанието на Своето страдание, каза: „Отче Мой! Да Ме отмине тази чаша“ (Мат. 26:39), то колко по-вероятно е учениците да не биха казали „можем“, ако знаеха колко тежко е изпитанието на смъртта?

Голяма е тъгата, която носи страданието, но смъртта крие в себе си още по-голям страх.

PG 56:828.

Чашата и кръщението не са едно и също. Защото чашата е страданието, а кръщението – самата смърт. Освен това, както казват, кръщението много наподобява боядисана вълна: както вълната, която има естествен цвят, се потапя, за да придобие пурпурен или някакъв друг цвят, така и ние слизаме в смъртта като телесни същества и възкръсваме като духовни.

Апостолът казва: „Сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в унижение – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се душевно тяло – възкръсва духовно тяло“ (1 Кор. 15:42-44). Да, всяка смърт съдържа в себе си страдание, но не всяко страдание води до смърт. Имало е много хора, които са пострадали, но не са били убити – такива са изповедниците. Те наистина са изпили Господнята чаша, но не са били кръстени с Неговото кръщение.

PG 56:828.

Той не каза: „Няма да седнете“, за да не смути двамата; но също така не каза „Ще седнете“, за да не огорчи останалите. А какво каза? „Не от Мене зависи, а за онези, за които е приготвено от Моя Отец“.

Отец, Който е благ и всевиждащ, така нарежда всичко, че сред единството на братята нищо да не разруши братската любов.

Вижте как Той не смути никого от тях и не ги лиши от надежда, като каза: „Не от Мене зависи, а за онези, за които е приготвено от Отца Ми“. Защото това, което не е обещано отделно на един или двама, може да бъде очаквано от всички.

PG 56:828-829.

Ние сме станали образ на Христос, за да подражаваме на Неговата воля и поведение. В противен случай защо сме създадени по подобие на Неговото величие?

Наистина, Той успя да се уподоби на нашата плът, но ние не сме способни да се уподобим на Неговата Божественост.

Ние затова сме Негов образ, понеже онова, което за Него е добро, може да бъде добро и за нас, а онова, което за Него е зло, трябва да бъде зло и за нас.

Всеки, който се стреми към похвала, не е образ на Христос, защото Господ е явил Себе Си в смирение.

А онзи, който обича богатството в този век, докато Господ обича бедността, се отклонява от подобието на Христос.

Човек не е истински ученик, ако не подражава на своя учител; така и няма истински образ, ако той не прилича на своя Създател.

PG 56:832.